Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1948 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Емилиян Станев. Повест за една гора
Българска класика за деца №32
Илюстрации: Т. Шишмарев
Редактор: Корнелия Лозанова
Формат 16/56/84
Издателска къща „ПАН ’96“, 2005
Предпечат: ЕТ „Катерина“
Печат: Инвестпрес АД
ISBN: 954–657–547-X
Цена: 3,50 лв.
История
- — Добавяне
14
Вълко спа неспокойно. Няколко пъти се събужда в изстиналата барака, слага дърва в печката и излиза вън. Планината бе тиха, под облаците прозираше месецът. Горите по гребена се чернееха, отърсени от снега, и бучаха с равен рев, напомнящ шума на прииждащи реки.
Старият ловец се ослушваше, после се връщаше в коравото легло и мислеше за вълците. Все още продължаваше да се ядосва за грешката си. Не беше ли по-добре да постави отровата другаде? Например край самия навес? Дали глутницата нямаше да се появи край него? Трябваше да намери кон, да върже овцата с въже и да я влече по снега до мястото, където тя щеше да остане, или да я постави другаде, по пътя на хищниците. В миналото по тези места вълците се появяваха край махалите и техните пътища бяха други. Той беше убеден, че ще намери трупа на овцата непобутнат, и реши да премести отровата, щом се съмне. Представяше си всички просеки, пътища и полянки, през които вълците биха могли да минат, без да се спре окончателно на сигурно място.
Когато се зазори, стана и събуди момъка.
Горе вятърът беше престанал. Времето отиваше към поправяне. До обед щеше да изгрее слънце.
Двамата закусиха и тръгнаха. При навеса Вълко сърдито извика. Беше забелязал пресните вълчи следи.
— Те щели и нас да изядат! А ние спим! — рече той и удари с приклада на пушката о снега.
Обхвана го злоба. Той се почувства объркан и съкрушен. Стана му ясно, че борбата с глутницата ще бъде трудна и тежка. За миг се усъмни в изхода й и му се стори, че е страшно безпомощен сред тия бели, ледено-мълчаливи гори. Но той се овладя и веднага си възвърна волята за борба, както и вярата, че ще успее да се разправи със зверовете.
Макар да беше уверен, че вълците не са яли от отровата, реши да види какво е станало и да прибере трупа.
Изморен от вчера, Янко вървеше с неохота. Постепенно в душата на помощника се набираше злоба към вълците. Те бяха причинители на сегашните му мъки. Ако не бяха се появили, сега щеше да стои в хубавия, нареден дом, щеше да яде топла храна и краката му нямаше да бъдат мокри от постоянното ходене из снега.
— Дано се провалят вдън земя! — мърмореше си той, като вървеше зад своя началник. — Дано са плюскали от отровата.
Като искаше да си даде кураж и да затвърди вярата си, Янко сне манерката от раницата и без да престане да върви, незабелязано от Вълко, пийна от ракията.
„Барем да се постопля“ — помисли той и му се поиска да предложи ракия и на своя шеф. Но Вълко беше сърдит, подобна покана само щеше да го разгневи още повече.
Той вървеше, навел глава, и цялата му фигура издаваше енергия и воля. Да се говори с него сега нямаше смисъл, дори беше опасно. Янко прибра манерката и покорно тръгна подире му.
След половин час бяха на скалата. Овцата беше цяла. Само гарвани и свраки се въртяха край нея.
Двамата погледнаха съкрушено вкочанясалия труп и мълчаливо слязоха на леда.
Вълко започна да проучва следите край леша. Изпърво установи какви животни са ходили наоколо. Лисичите следи показваха, че въглищарката първа се с довлякла тук и първа е разбрала опасността. Но овцата беше влачена — това личеше много ясно, както личаха и вълчите следи. Старият ловец веднага се досети какво е станало през нощта. Ала следите на златката го изненадаха. Той разгледа трупа и откри наядения бут.
Като поръча на Янко да не ходи наоколо, Вълко тръгна по дирята на златката. Кунка беше тичала тръс. Тук-там задните й крака бяха се провличали из снега — сигурен белег, че е паднала наблизо. Той достигна корията, после Янко го видя под един нисък, кърнен дъб да маха с ръка.
— Надникни в хралупата! — заповяда старият, когато помощникът му дойде при него.
— Нищо не се вижда — каза момъкът, като се покачи на дървото и приведен до самото стъбло, се взря в тъмната кухина.
— Бръкни вътре, не се страхувай!
Янко съблече шинела, хвърли и куртката, запретна ръкав и бръкна в хралупата. Там напипа нещо меко и студено. Ръката му се отдръпна.
— Няма да те ухапе, тя е мъртва — окуражи го отдолу Вълко.
Вкочанясалият труп на зверчето се показа из кухината. Момъкът го хвърли долу и сам скочи след него.
— Ето какво излиза, когато човек направи грешка! — изръмжа Вълко. — Отровихме златка. Вместо да изпишем вежди, извадихме очи! Тъй де!
Той се почеса по врата. Златките и техните сестри, белките, бяха забранени в цялата страна.
Янко се облече и мълчаливо разгледа сиво-кафявата козина на златката — късите й крака, несъразмерно дългия й труп, тъпата й муцуна, озъбена от последната конвулсия.
— Сега трябва да пишем протокол и да даваме обяснения — продължаваше да мърмори Вълко. — Това е то отровата — нож с две остриета. Тъй де. Няма що, ще я одерем, защото ако престои, отровата ще развали кожата.
Той извади къс ловджийски нож и се залови да смъкне скъпата кожа на зверчето.
— Трябва да заровим трупа — каза той, когато тая операция беше свършена. Трупът бе отровен и не по-малко опасен от тоя на овцата.
Двамата се върнаха на леда и там старият разказа на своя помощник какво бе прочел по снега. Янко цъкаше удивено с уста.
— Ами сега, какво ще правим? Те няма да ядат! — възкликна той.
— Всичко зависи от глада. Ако и тая нощ са хванали някой елен, не ще се докоснат до отровата цяла седмица. Те издържат на глада с дни.
Вълко се замисли. Явно бе, че и сам не знаеше какво да предприеме.
Янко го наблюдаваше и чакаше.
— Иди отсечи един прът — каза Вълко.
Той взе трупа на златката, извади от джоба си връв, привърза към него камък и го хвърли във вира. После двамата вързаха о пръта овцата и я помъкнаха нагоре по реката.
— Къде отиваме? — не се стърпя да попита помощникът.
— На кантона — отговори Вълко.