Дикси Браунинг
По волята на съдбата (4)

Глава трета

Докато Чарлз се занимаваше с прищевките на някакъв инспектор по имотите, който трябваше да ходи до една къщичка дванайсет пъти, за да й направи оценка, Кейн се посвети изцяло на бъдещата булка. Роури очевидно бе в стрес — състояние, което му беше добре познато.

— Като начало предлагам да намерим листчетата, на които си записвала какво трябва да направиш, за да видим откъде да започнем. Имаме на разположение единайсет дни.

Роури се отпусна на кухненския стол и зарови боядисаните си в зелено пръсти в косата.

— Не ми напомняй — изпъшка тя, което според него бе любопитна реакция за жена, която се омъжва по собствена воля. — Не мога да открия бележките. Никога не губя вещите си, но…

— Няма значение. Аз съм факир по намирането на хвърчащи листчета. Случвало се е да нахвърлям сюжети на книгите си върху пликове за писма и салфетки. Май се поувлякох, а?

Роури направи опит да се усмихне. Бе прекарала още една неспокойна нощ. Явно вече й ставаше навик.

— Значи е вярно, че си писател? Чарлз каза, че имаш публикувани книги. Това е чудесно.

Кейн събираше плодовете на своето самолюбие, без да хленчи. Чувстваше се като прероден. Дори ритник от Ороура би му подействал освежаващо. Ако не внимаваше, щеше да се окаже опасно увлечен по нея!

— Благодаря. А сега, ако ме насочиш към вярна следа, ще открия бележките — каза той.

Тя затвори очи и след кратък размисъл каза:

— Виж под най-горния каталог на долния рафт с книги. Ако ги няма там, погледни под телефона или на табуретката в банята.

— Подозирах, че са на подобни места. Имаш ли нужда от помощ, за да изчистиш това от ръцете си? Всъщност какво е то?

— Восък. За моделиране на децата ми.

— Аха — примигна недоумяващо той. — С Чарли сте решили да изпробвате нов начин за размножаване…

— Не собствени деца, а учениците ми! Правя нещо като пластилин, но мирише по-приятно и после не се смачква. Използвам го при встъпителния урок по елементарна биология.

— За птичките и пчеличките ли?

Роури го погледна с укор, ала после се засмя.

— Пчеличките и цветята. Птичките са чак в трети клас…

Кейн отиде да търси „мистериозно“ изчезналите листчета, а тя се зае да изчисти полепналия по тенджерата восък и се замисли. Той бе на светлинни години от представата й за писател. Като дете бе виждала двама-трима поети, а в колежа беше срещнала неколцина академични автори, никой от които обаче нямаше и бегла прилика с приятеля на годеника й. Беше просто…

Тя пусна силно горещата вода над съда. Е, добре, каза си, Кейн е секси, хубав, очарователен, както и чудесен събеседник. Сигурно имаше половин милион мъже като него, но, за разлика от повечето литератори, той изглеждаше здравомислещ реалист.

Разбира се, не беше Чарлз Банкс — собственик на застрахователна агенция, основана от баща му — сериозна и високо уважавана в обществото личност, редовен дарител при всяка проява на благотворителност. С една дума — Кейн не приличаше на джентълмен, когото баба й с радост би одобрила.

Роури въздъхна при вида на боядисаните си нокти, които дори белината не успя да измие. А ноктите на Чарлз винаги бяха безупречно оформени, помисли засрамено.

— И те, като всичко останало в него — промърмори тя, — са възбуждащи като сандвич с картофено пюре.

— Какво каза? — попита Кейн от другата стая.

— Нищо! — провикна се, ужасена от насоката на мислите си.

А подобни мисли я спохождаха често. Прекалено често… Вероятно се дължеше на предсватбената треска. Това беше единственото обяснение. Та нали Чарлз олицетворяваше представата й за съпруг? Баба й неведнъж бе казвала какво сполита глупавите момичета, които бягат от къщи с първия срещнат.

— Попаднах на няколко бележки, но не са всички — обади се откъм вратата Кейн. Държеше цял сноп листчета, включващи стари пликове за писма, амбалажна хартия и квитанции. Роури беше закоравял съставител на списъци — неделима част от организираната й личност! — Да започнем с първата от купчината — с подозрителна тържественост изрече той и прочете първата бележка: — Мравки и помия.

— Уф! — баба й беше споменавала, че сапунената вода прогонвала тези насекоми от хризантемите. Явно сапунът на баба й е бил по-особен, защото препаратът за миене на съдове се бе отразил благоприятно на тукашните мравки. — Прескочи тази, виж следващата. Или по-добре дай на мен — Роури си имаше свои стенографски знаци, а току-що се сети за една бележка, която предпочиташе да не обяснява.

Прегледа набързо следващите, като си мърмореше под носа: „Направено“ или „Късно е вече“, или „Може би…“ Десетата бе смачкана набързо и хвърлена в кошчето за боклук.

Какво ли не би дал Кейн, за да узнае съдържанието й, което я бе накарало да се изчерви! Противозачатъчни или може би…

— Скъпа, да не би да си бременна? Това ли те тревожи? — попита той.

Поруменялото й преди малко лице пребледня, а зениците се разшириха. Ако не му изглеждаше неуместно, би решил, че е изплашена до смърт.

— Роури, мила, какво има? Можеш да ми кажеш всичко, нали затова са шаферите? Наше задължение е да знаем отговорите на всички въпроси около сватбата.

Роури помисли, че отговорът й нямаше да реши проблема, а и едва ли би споделила притесненията си точно с Кейн. Имаше само един начин за разрешаване на този деликатен въпрос, но тя го бе отлагала прекалено дълго.

— Само да изчистя ръцете си и ще излезем навън при люлката да пием чай — ни в клин, ни в ръкав отвърна Роури.

Той огледа бледото й лице с лунички и помръкналите очи с цвят на кехлибар. Не бе отрекла, ала не бе и потвърдила предположението му. Дори не каза: Може би ще поговорим, или поне: Как се осмеляваш?! Изпита неудържимото желание да я вземе в обятията си и да не я пуска, докато смехът прогони сянката от очите й и те започнат да потъмняват от страст.

— Дай ми тези листчета — каза рязко той. — Само си губим времето. Ще трябва да се поразмърдаме за някои неща — замълча за малко и добави: — Наистина ли не си мислила за сватбена рокля?

Роури се пресегна към кашона с напитки, които баща й бе изпратил. Никога не беше сигурна какво точно пиеше той, но общо взето напитките бяха поносими и при всички случаи — здравословни. През първите години от живота си трябваше да яде ядки, трънки и глогинки, корени и листа, а сега трябваше да пие тези отвари! Докато наливаха в чашите си нещо жълтеникаво, което като че ли беше маточина, тя заобяснява:

— Там е работата, че докато не решим къде ще бъде сватбата, не зная и каква рокля да си купя. Ходила съм с Чарлз на църква и когато беше баптист, и след това. Но така и не се наканих да се отпиша от членството си в църквата на баба в Лексингтън, Кентъки. Не бих искала да създавам излишна паника, но Чарлз каза, че майка му вероятно има някои идеи.

Доколкото познаваше Маделин Банкс, Кейн бе готов да се обзаложи, че е така. Подобна неизвестност по въпроса къде ще се състои церемонията на собствената ти сватба, когато до нея остават броени дни, би притеснила дори един бивш пилот на ВВС.

— А госпожица Хабърд? — двамата се отправиха навън към хамака. — Какво би избрала, ако зависеше от нея?

— Кейн, има дни, в които дори не зная в кой край на четката за зъби да сложа пастата, камо ли да реша къде да е сватбата ми. Сигурно е умствена преумора, четох една статия за това… — облегна се на едното дърво, за чийто ствол бе завързан хамакът. — Или се наричаше умора на психическа основа?

— Не зная. Забелязваш ли някакви необичайни за теб реакции?

— Не, но снощи изпих последния си боровинков сироп и плаках двайсет минути. А аз дори не го обичам! Просто не съм аз! Никога не съм била емоционална — въздъхна тя. — Защо Чарлз просто не се уговори с някой свещеник и не ми каже кога и къде да отида? Толкова много ли искам? — седна внимателно в хамака, като внимаваше да не го преобърне.

— Скъпа, нормално е да реагираш по този начин. Сватбата е съдбоносен момент в живота на всяка жена — седна до нея в люлката. — Чарли спомена, че се омъжваш за първи път.

Роури кимна мрачно. После допи чая си със сламка, остави чашата на земята и залюля хамака, на който седяха. Потънали в мълчание, двамата продължиха да се люлеят. Изведнъж Роури опря крака в земята. От внезапното спиране на люлеенето Кейн залитна и се обърна към нея. По решителното изражение на лицето и войнствения блясък в очите й прецени, че сигурно е взела някакво решение.

— Добре! Днес ще избера проклетата рокля!

— Ръкавицата е хвърлена — рече меко той. — Сама ли ще се дуелираш, или се нуждаеш от морална подкрепа?

Тя го погледна и на него му се дощя да не обръща чак толкова внимание на копринената й кожа. Приличаше на огряна от слънце едноцветна рисунка — от топазения цвят на очите до кехлибарените лунички и косата. От нея се носеше неизказано прекрасно ухание на билки, восък и на Кейн му мина през ум, че може би най-добре е час по-скоро да замине, преди да е извършил някоя подлост спрямо приятеля си от детинство. Не че двамата с Чарли бяха вече толкова близки. Ала въпреки Сюзън имаше неща, които уважаващият себе си мъж не правеше.

— Ако тръгна сама — въздъхна Роури, — най-вероятно ще отида на кино. А после ще потисна чувството си за вина, като изям кутия бонбони. Наистина не знам какво ми става напоследък! Никога не съм била такава.

— Просто кажи: „Да, искам те“ или: „Не, нямам нужда от теб“.

— Моля те! — сключи ръце тя. — Искам те, разбира се, само че ти вероятно имаш да правиш къде-къде по-интересни неща.

Той наистина можеше да измисли цяла дузина по-интересни неща, ала за нещастие всички те включваха и Ороура Хабърд.

Тя се обади на секретарката на Чарлз и помоли да му предаде, че ще бъдат в града да пазаруват и преди да се върнат в Табаковил, биха искали да обядват тримата. Разбраха се отново да позвънят, когато приключат с покупките.

 

 

Да обикаляш по магазините с Кейн бе истинско удоволствие! Той беше невероятен. Първо я накара да реши каква рокля иска. От бял сатен с шлейф? Дълга розова с къдрички и дантели? Или нещо от червено кадифе малко над коляното?

— Кадифе по това време на годината?! — възкликна Роури. — Освен това не нося къси поли, коленете ми не са хубави.

— Това стеснява сферата на търсене. Какво ще кажеш за нещо с нормална дължина с цвят на пчелен мед?

— Имаш предвид светлокафяво ли?

— Нима се изразих така? Говоря за нежни тонове, а не за типово брашно — каза Кейн и отново я разсмя.

Оказваше се, че и пазаруването може да бъде забавно в приятна компания. Защо досега не го бе забелязала? Сигурно защото не бе попадала на подходящ човек, отговори си веднага, но бързо отпъди тази мисъл.

Изборът им падна на елегантен костюм от естествена коприна с цвят на светъл чай. Роури се опита да не мисли за цената. Не всеки ден й се случваше да се жени. Поне веднъж в живота можеше да си позволи да харчи нашироко. След това се преместиха на щанда за обувки, където Кейн иззе функциите на продавача. Неуморно пробваше на крака й нови и нови модели, които непрекъснато им носеха по негова молба. Някои бяха красиви, но ужасно й убиваха, други — грозни, но удобни. От допира на пръстите му до стъпалата й цялата гореше. Накрая, въпреки протестите й, той й подари еспадрили с пайети, а за сватбата избраха чифт обувки от кафява коприна с високи токчета, които отиваха на костюма.

— Трябва да се обадя на Чарлз — промълви тя, когато минаха край няколко телефонни кабини. — Сигурно се чуди къде сме.

И докато Кейн стоеше отвън, натоварен с покупките, Роури набра телефона на агенцията.

— Госпожо Спейнауър, Чарлз още ли е зает? Обажда се Ороура Хабърд, неговата годеница — можеше да си спести обяснението, но така или иначе, нали скоро щеше да бъде госпожа Банкс?

— Той си отиде и остави съобщение за вас, госпожице. Пристигнала е майка му. Двамата с господин Смит сте поканени на обяд в къщата на господин Банкс.

Ороура остави бавно слушалката. От веселостта й не бе останал и помен. Чувстваше се сякаш я бяха ударили с мокър парцал през лицето.

— Връщаме се да обядваме с Чарлз и майка му…

— О! — не скри разочарованието си и Кейн.

Жалко, мислеше си Роури, докато пътуваха по магистралата. За малко да предложи да минат по най-дългия път, но не знаеше как ще го изтълкува спътникът й.

— Къде ще ходиш? — попита Кейн, който изпитваше удоволствие да шофира. За разлика от нея, защото колата й бе таратайка.

— У дома. Ще подреждам нещата си. Чарлз мрази безпорядъка.

— Имах предвид сватбеното ти пътешествие.

— Моето с-с-ватбено пътешествие ли?

— Да, то е част от обичайната практика — изгледа я изпитателно той. — Сватба, сватбено пътешествие. Може би на Ниагарския водопад? Нали Чарлз не е оставил на теб да решиш и това?

— О, не. Той има конгрес на застрахователите в Синсинати и мисли… Запазил е апартамент в същия хотел за четири дни.

О, не! Чарли, празноглав глупако, изруга наум той, а на глас предпазливо рече:

— Няма ли друго място, което би предпочела? Хавайските или Карибските острови? Или може би Аляска?

По лицето й премина бегло подобие на усмивка. Нещо тук не беше наред, помисли Кейн. Съвсем определено. Би могъл да си тръгне, преди да си е навлякъл беля, или да се опита да оправи нещата между бъдещите съпрузи. Ако подобно нещо изобщо бе възможно между двама коренно различни хора.

— Какво пък, просто облеклото на булката и сватбеното пътешествие ще са по-необичайни. А Маделин ще реши къде да се проведе тържеството, така ли? — той сви ръката си в юмрук.

Какво, за Бога, не беше наред с тази жена? Тя не беше робиня! Можеше да се държи като нормален човек, а не да наблюдава отстрани, сякаш събитието не я засяга. Защо покорно оставяше да се разпореждат с живота й?! Не е твоя работа, момче! Роури не ти е никаква! А приятелството ви с Чарлз приключи преди години. Нищо не му дължиш, особено след като ти отне момичето, мислеше той.

Опита безуспешно да прехвърли яда си върху Сюзън, която бе обичал, и заради която бе изгубил толкова много години, но единственото, което си спомни за нея, бе червеникавата й коса и навика да се кикоти неуместно. Затова пък бе в състояние със затворени очи да опише всяка луничка върху сладкото лице на Ороура! Пълно безумие!

— Коя е следващата ни задача? — попита Кейн, докато задминаваше със завидно умение движещия се микробус. — Решила ли си кого да поканиш на сватбата? — тя изпъшка и изтри с кърпичка изпотеното си чело. Той започваше сериозно да се безпокои и поде: — Чарлз има сестра. Ив беше свястно момиче, въпреки че я познавах съвсем бегло. Тя се целеше доста по-нависоко — отби в платното за аварийно спиране и угаси двигателя. Нямаше съмнение, Роури бе изпаднала в паника. Взе нежно ледените й пръсти в ръцете си. — Скъпа, погледни ме. Поеми си дъх, дявол до го вземе! Не, не така! Кажи ми какво има? Едва ли е толкова лошо — прегърна я и несъзнателно започна да разтрива схванатото сухожилие на врата й. — Нещо нередно ли казах? Смятай, че не съм го споменавал. Ако се боиш, че Ив ще ти се натрапи в последния момент и ще започне да дава нареждания, забрави го. Това е твоята сватба и ще я направиш, както искаш ти.

— Май нищо няма да излезе… — промълви с отпаднал глас тя.

Кейн прокара пръсти през косата й и ръката му се спря на тила. Какво да й каже? Бе дяволски права. Бракът между нея и Чарлз беше невъзможен.

— Искаш ли да поговоря с Чарли за теб?

Роури отпусна глава на ръката му и той със задоволство забеляза, че лицето й е възвърнало цвета си.

— Той дори не ги познава… — тя трепна в ръцете му и на Кейн му се стори, че е преминала отвъд зоната на здрача.

— Кого, Роури? Кого не познава?

— Сестрите ми — прошепна тя. — Моето семейство. Кейн, той ще ги намрази, а те ще му се присмеят. Ще бъде отвратително!

— Имаш сестри — преглътна разочарованието си той — и се страхуваш, че Чарли няма да ги приеме ли?

Роури кимна безмълвно. Вече си представяше как пристигат с онзи ужасен микробус с огромна дъга и високи цял метър букви „Хабърдс Хевънли Хербалс“. Съни щеше да е облечена в някое свое оригинално произведение, а Бил щеше… Всъщност кой знае в каква фаза бе сега. Последният път, когато беше ходила в Ричмънд, любимият му бизнес костюм бе двуреден, с неопределен кафеникав цвят на тънки райета и имаше форма на камбана. Сто на сто бе купен от битпазара! Сега може би е стигнал до тога и цилиндър. Бил бе непредсказуем.

— Сестрите ти до теб ли ще бъдат? Всъщност колко са те?

— Три — отпаднало изрече Роури. — Пийс е родена след мен, после е Фона, а Мисти е най-малката.

— Мисти би могла да мине за хипи — каза Кейн и се учуди на внезапния й смях.

— О, те всички могат да минат прекрасно за такива. Особено Съни.

— Майка ти ли?

— Да — кимна тя. — Всъщност аз наистина произхождам от семейство на хипита, които така и не успяха да се сработят напълно с останалия свят. Може би само Пийс, която за втори път се развежда. И да си кажа право, дори не съм сигурна, че родителите ми са сключили законен брак. Никога не посмях да ги попитам, а баба казваше…

— Скъпа, ако това е всичко, което те безпокои, смятай, че нямаш проблем. Ние с Чарли не сме вчерашни и си спомняме онова време. Не се притеснявай, ще го понесем.

С ясното съзнание, че прави най-голямата грешка в живота си, Кейн я целуна. Казваше си, че ще бъде нежна и успокояваща целувка, ала знаеше чудесно, че се самозалъгва. Нямаше никакво намерение да я утешава! Искаше да я изтръгне от лапите на Чарлз и да я приюти в обятията си…

Трептящата мекота на устните й остави неизличим отпечатък в съзнанието му. С усилие овладя дишането и възбудата си. Погледна Роури с невиждащи очи, после разтърси глава.

— Както казах, не се притеснявай за семейството си. Можем да го понесем — проговори дрезгаво той.

Бе служил на три континента, участвал в една инвазия и една война, беше се отървал като по чудо от взривен самолет само с рана в гърба, бе преживял несполучлив брак, както и хирургическа намеса с лазер в очите, но докато пътуваха по обратния път към Мади и скъпоценното й синче, Кейн се чудеше дали щеше да понесе да наблюдава как Роури отива покорно при Чарлз. Защото, Бог да му е на помощ, всичко, което искаше на този свят сега, бе да я заведе в онова очукано малко бунгало, да я сложи на най-близкото легло и да се убеди с очите си дали тялото й е осеяно навсякъде с лунички… И ако се окажеше, че е, искаше да ги целуне една по една, а после — отново и отново. Дори ако това би го превърнало в жабок като в приказката, пак си заслужаваше!

 

 

Не беше толкова зле, както Роури се бе опасявала. Беше още по-лошо. Тя гледаше с надежда към Кейн, който й намигна окуражително. Мади Банкс се опитваше да бъде мила, което не вещаеше нищо добро, доколкото си спомняше от едно време. Не се наложи да чакат дълго.

— Кейн, много се радвам да те видя. Надявам се, че майка ти е добре — каза бъдещата свекърва.

Роури го погледна ужасена — известно й бе, че е починала съвсем наскоро след тежко и болезнено боледуване. Безпокойството й се оказа напразно. Госпожа Банкс не очакваше отговор и продължи:

— Чарлз, тази къща трябваше да бъде боядисана още миналата година. Колко пъти трябва да ти напомням? На всеки шест години. За нас с баща ти това беше закон…

— Майко, аз…

— Правил ли си скоро оглед на инсталацията? Забелязах нова жица над портата. Баща ти никога не би допуснал подобно нещо в къщата и…

— Но, майко…

— При работа като нашата не можем да си позволим небрежност. Трябва да даваме пример. Баща ти винаги казваше…

— Майко, тази инсталация е правена, преди още да е имало телевизия и…

— Госпожице Хабърд, не вярвам да сме се срещали преди — тя източи врат, за я огледа по-отблизо, а на Роури й мина през ум, че ако можеше, би я сложила и под микроскоп.

— Представиха ни наскоро след…

— Кои са родителите ви? Името Хабърд не ми е познато.

— Ами, ъъ… Може би сте чували за…

— Ороура не е местна, майко — намеси се Чарлз.

Сърцето на Кейн се късаше, като я гледаше как страда — усещане, което много отдавна не бе изпитвал. Дявол да го вземе, защо Чарли не застане като мъж зад жената, за която възнамерява да се ожени? Маделин щеше да се облещи! Тя се беше заяждала доста с него на времето, но сега той нямаше да стои и да гледа безучастно как дъртата кукумявка измъчва Роури!

— Семейството на госпожица Хабърд ще пристигне достатъчно рано за сватбата, за да можете да се опознаете — проговори Кейн.

— Хмм, да… Така и предполагах. Къде мислиш да ги настаниш, скъпа? — и преди Роури да отвори уста, продължи: — Зная прекрасно, че при теб в къщата няма достатъчно място. Молех Елтън да я събори и да разширим моравата, но той мислеше, че някой ден може да ми потрябва — нещо като къща за вдовица. Макар че не мога да си обясня как е могъл да допусне, че бих живяла в толкова тясно жилище.

— Майко, аз казах на Ороура, че семейството й би могло…

— Разбира се, в съседния приличен хотел в Уинстън. Малко е неудобно, но предполагам, че ще бъдат само за ден-два. Колко души ще дойдат? — попита тя и веднага си отговори: — Надявам се, че не са много. Мразя да се отъпква моравата. Тревата ми и без друго е в ужасен вид, както и розите. Чарлз, ти тържествено ми обеща…

Кейн гледаше в едно петно на стената, Роури — също. Докато дойде време за кафето, тя на няколко пъти си прехапва езика до кръв, за да не избухне. Единайсет дни, успокояваше се тя, само единайсет дни, и чак догодина отново щяха да бъдат удостоени с нова височайша визита. А Чарлз, само ако посмее да каже думичка по адрес на семейството й, ще го фрасне по главата с безценната сребърна каничка за кафе от баба му!

— Искаш ли сметана, Ороура? — предложи й Мади Банкс.

— Да, с удоволствие — тя поднесе току-що напълнената си чашка през масата, разливайки кафето по снежнобялата покривка. Идваше й да потъне в земята от срам или да изпадне в кома за две седмици!

— Чарлз — смотолеви тя, — имаш ли нещо против, ако…

— Реших да направим тържеството в клуба — не й обърна внимание Маделин. — Утре пристига Ив и ще има грижата да го уреди. Държа обаче да ви кажа, Ороура, че направо е срамота, задето сте го отлагали за последния момент. Сега хубавичко ще ни оскубят — все пак, името Банкс значи нещо в обществото. Чарлз, Модън още ли е органистка в църквата? Искам тя да свири на сватбата, въпреки че едва ли е нужен солист, предвид обстоятелството, че това не ти е първи брак.

Роури изобщо не бе настоявала да взема решения по случая, а сега се оказваше, че не е имало и никакъв смисъл да го прави. Защо трябваше да го преживява толкова?

— Боя се, че трябва да тръгвам — смънка тя, издебвайки пауза в монолога, като гледаше умоляващо годеника си.

— Чарлз — каза майка му, — помниш ли, писах ти, че договорът за жилището ми изтича през септември? Имам възражения относно подновяването му. Сериозно съм загрижена… — тя се обърна към Кейн: — Скъпи, би ли имал нещо против да изпратиш госпожица… ъъъ… Хабърд? Беше ми много приятно, Ороура… Сигурна съм, че Чарлз ще те извини. Наистина изглеждаш изтощена. Нямаме много време за разговори, а той след малко ще трябва да тръгва на работа.

— Не е необходимо, нали съм само на две крачки — смънка тя.

Кейн я хвана здраво над лакътя и я изведе. Мълчаха, докато не се озоваха под сянката на огромния дъб до къщичката й.

— Роури, искам да ти се извиня за…

— Кейн, причиняваш ми болка!

Той моментално разхлаби пръсти, но не я пусна. Покрай тях профуча камион. Минаха две деца на велосипеди, като си подвикваха. Тя беше готова да се разплаче, а неизвестно как Кейн го усещаше.

— Съжалявам — каза тихо той, протегна ръка и погали страните й. — За много неща. Току-що започнах да осъзнавам колко много съжалявам…

Нежният допир на пръстите му изгаряше кожата й и Роури не можеше да измисли и думичка. Едва овладяваше порива да се отпусне в топлите му ласкави обятия и да остане в тях завинаги…

— Не е по твоя вина — каза тя, но не стана ясно за какво точно се отнасяше. Едно беше сигурно — никое от нещастията й не се дължеше на него.

Бе я целунал! Все още всичко беше пред очите й. Широките му чувствени устни бяха докоснали нейните. Бе в състояние да мисли единствено за тях и за силното му, възбуждащо тяло, притиснато до нейното. Едва ли не бе очаквала Чарлз от пръв поглед да разбере и да я обвини в… О, в най-различни прекрасни порочни неща!

Засрамена от мислите си, тя се загледа в далечината с надеждата, че Кейн е забравил за целувката. Всъщност, ако трябваше да бъде искрена — че нищо не е забравил, и още по-точно, че отново ще го направи.

За малко да се разплаче, когато той повдигна брадичката и се взря в очите й, сякаш четеше всички срамни тайни. Погледът му бавно обходи чертите й и тя се изплаши, че ще види недостатъците на лицето й. Отвори уста да възрази, но преди да издаде и звук, Кейн докосна устните й със своите…