Дикси Браунинг
По волята на съдбата (3)

Глава втора

— Тара-рам-там-там — тананикаше разсеяно Кейн, който преглеждаше „Джърнъл“ с чаша кафе пред себе си.

— Не ми казвай, че все още тайно мечтаеш да станеш кънтри певец — каза Чарлз, появявайки се неочаквано.

Кейн се усмихна на високия рус мъж в бледосив костюм. Чарли Банкс не се изпотяваше и в най-горещия ден на годината. В това имаше нещо смущаващо.

— Както забелязваш, гласът ми не е станал по-хубав — разкърши пръсти Кейн. — Помниш ли китарата ми от колежа? Какво стана с нея?

— Ако не греша, в нощта на завършването ни седна върху нея.

— Мда — трепна той, — май че си спомням. Не беше приятна гледка. Как изобщо оцеляхме, Чарли? Твоята кола, моето шофиране…

— Лодката ми в Лейк Норман… Твоето гмуркане…

— Редиш стихове ли? Какво прави любовта на нашата възраст!

— Не и с мен. Не аз четях поезията на Джордж Уил и пеех песните на Ърл Скръгс.

Кейн остави вестника и се засмя.

— Каква е програмата за днес?

— Искам да те запозная с Ороура. А после, ако нямаш нищо против, би могъл да й помогнеш, ако има нужда. Тя е самата експедитивност, но напоследък ми се струва объркана.

Кейн трепна. А сега какво? Дали да признае, че вече се познават, или да изчака събитията да следват естествения си ход? Реши да избере по-тактичен изход от положението.

— На твое разположение съм. Все пак опитай да се прибереш по-рано. Трябва да прекарваш повече време с нея. А аз ще се поразходя наоколо и ако смяташ, че ще е удобно, ще й се представя сам.

— Ще ти бъда много благодарен! А ако успееш да я накараш и да побърза с някои планове, ще ми направиш голяма услуга.

— Разбрано. Ще изпълнявам всякакви поръчки, а ако се налага, ще успокоявам изопнатите й нерви. И при подходящ случай ще й поразкажа за тъмното ти минало.

— Какво тъмно минало?! — възкликна възмутено Чарлз.

— Просто се пошегувах — успокои го Кейн. Бе забравил, че приятелят му не притежава чувство за хумор.

— И… Дръж се подобаващо с Ороура. Тя не е от типа жени, които винаги си предпочитал.

— Ти би трябвало да знаеш добре това — каза Кейн, а после съжали за думите си. Това бе минала история. Много преди Чарли да познаваше Сюзън от времето, когато тримата бяха неразделни, Кейн излизаше с нея. Накрая обаче Сюзън избра бизнес дипломанта, притежател на утвърдена вече фирма, пред буйния Кейн, който можеше да й предложи само името си…

 

 

Роури се събуди с главоболие, което отдаде на промяната във времето. А може би се дължеше на факта, че дълго не можа да заспи. Макар че имаше и друга причина за безпокойството й… След по-малко от две седмици щеше да се премести в съседната къща, където щеше да спи в едно легло с Чарлз и да се храни всеки ден на масата срещу него. Достатъчно ли го обичаше, за да направи това?

Имаше ли изобщо представа тя какво е любовта? Като малка си мислеше, че е някаква всеобща космическа обич, която свързва всички живи същества в мистично братство. И като мощен вирус — неизбежен и невинаги желан — обхваща всичко навсякъде. Понятията винаги я бяха обърквали, особено когато порасна и започна да гледа по-различно на някои свои познати. С баба й нещата бяха по-прости. Тя не говореше за любов, а за правила — ако ги изпълняваш, ще бъдеш в безопасност.

След завършването на колежа бе твърде заета, за да мисли за любов. О, да, всички говореха за нея — обичаха пици, музика, печено пиле… Но хората? И конкретно един-единствен човек?

Роури обичаше семейството си точно с онази космическа обич. Когато й се случваха неприятности, тя поемаше безопасния курс на строгите указания на баба си. Почтената жена бе винаги заета, ходеше редовно на църква, не носеше рокли с деколте и поли с цепка или копчета…

Роури знаеше, че върши работата си отлично. И макар напоследък да проявяваше склонност да отлага вземането на решения, поне подът пред вратата беше чист, както и съвестта й. И може би днес щеше да приключи с тази глициния, стига да открие ножицата. Последният път я бе използвала, за да отреже един стар простор, а после я бе оставила… Миг по-късно вече отваряше вратата към задния двор, мърморейки:

— Сега да видим, ако бях ножица, къде щях да бъда?

Кейн, който тъкмо се готвеше да почука, премигна изненадано насреща й:

— В мотел „Ножична наслада“ — каза той.

Като преодоля първоначалното стресване, Роури избухна в смях.

— Звучи доста по-добре от рафт в гаража. Действително ли съществува мотел „Ножична наслада“?

— Не, разбира се.

— Жалко — усмихна се тя. Бе изумена, че разговаря толкова непринудено с този мъж. Не беше в стила й.

Що се отнасяше до Кейн, можеше да измисли и други наслади, които с удоволствие би опитал, но те бяха предназначени за друг. Дали приятелят му би оценил тази жена? Едва ли.

— Дойдох да си предложа услугите, както ме помоли Чарли. Той е зает, но се надява следобед да се освободи.

— Ти каза ли му за миналата нощ?

— Не. Трябваше ли?

— Хм… Би могъл да го изтълкува погрешно — отвърна Роури.

Правилно. Умно момиче, помисли той и попита на глас:

— Какво има да се прави днес? Избиране на рози и сватбени маршове? Пазаруване на пантофки от бял сатен? Правене на изискани малки вързопчета от тюл с жито и бонбонче?

— И това ли е необходимо? — попита изумена тя. — Не е ли вредно за околната среда?

— Каквото птиците не изкълват, ще се разпадне в почвата. В краен случай Чарли ще трябва да се отърве, като плати глоба.

— Винаги ли си толкова жесток?

— Само когато попадна на подходящ честен човек — отвърна тържествено Кейн.

После се усмихна и крайчето на плътните му устни леко се повдигна от едната страна, което й се стори очарователно. И двамата се засмяха отново. Беше чудесно — сякаш от плещите й падна тежък товар.

— Днес трябва да окастрим глицинията и да преместим саксиите ми. Чарлз не харесва стайните растения — каза Роури.

Кейн погледна към прозореца и видя на перваза глинени саксии с хилави източени стъбла.

— Добре. Да започнем с глицинията… Макар че винаги съм я харесвал. Става за прикритие на всякакъв вид лудории.

— А според Чарлз е развъдник на термити.

— Защото Чарлз е филистимлянин — рече той.

— Не, вече е презвитерианец. А беше баптист — изражението й бе съвсем сериозно.

Междувременно Кейн видя ножицата да виси, закачена сред прашни снопчета билки — подредени, изсушени и забравени.

— Мислех да направя чудесен билков оцет за колегите ми в училище, но така и не се наканих — поясни тя.

Той кимна. Бе започнал да подозира, че очарователната госпожица Хабърд никога не намира време за някои неща. Много скоро Чарли щеше да промени това…

До обяд глицинията бе жестоко орязана. Роури бе готова да се разплаче. Каза, че й изглеждала ужасно, но че на Чарлз сигурно ще му хареса. Колкото до Кейн, той намираше, че госпожицата е прелестна с тези свои лунички, изподрани ръце, разрошена коса и тъжно изражение. Откакто се бе научил да цени жените и за ума им, той се забавляваше много по-пълноценно. Ала никога колкото сега.

Защо ли Роури се беше спряла на Чарлз? Всъщност той бе чудесна партия — сериозен, материално обезпечен и уважаван мъж. А освен това не изглеждаше никак зле. Сюзан го бе предпочела пред Кейн, но, дявол да го вземе, Роури не беше Сюзън! Под луничавата й външност бе съзрял характер, напълно различен от този на Чарлз.

— Как се запознахте с Чарли? — попита Кейн, докато тя наливаше в чашите ледена, розова на цвят, напитка.

— Покрай къщата му, която взех под наем. Бях я наела от агенцията, а той дойде в деня на нанасянето ми, за да се представи и да ми даде някои указания за боклука, отоплението и поддържането.

— Напълно в негов стил — отбеляза Кейн, след като отпи от странната течност. Поне беше студена!

— Да, Чарлз е… много добросъвестен — защити го Роури.

— Точно казано. Каква е това? — кимна към чашата.

— Билков чай. Баща ми търгува с билки. Мисля, че това беше хибискус. Смесих го с малко диетична кола.

— Извинявай за въпроса.

— Трябваше да ти предложа вода, не всеки обича билков чай, особено студен. Е, в него поне няма химикали.

— Какво следва по програмата за днес? — смени темата той.

Роури погледна стенния часовник — беше дванадесет и тридесет и седем. Бяха минали приблизително дванайсет часа, откакто за първи път видя Кейн, а сякаш бяха цели дванайсет години!

— Мисля да се окъпя — в отговор на озадачено подигнатите му вежди, тя бързо размаха ръка, сякаш да заличи казаното. — Не, не, не ми е нужна помощ! Ако все пак Чарлз реши да се върне по-рано, искам да съм чиста и да съм приготвила нещо за хапване. Би могъл да останеш — каза с надежда тя.

— Благодаря, но ще пообиколя с колата старите свърталища. Може да намина към Уинстън за сватбен подарък.

— О, не е нужно! Имам предвид, не очакваме… О, Божичко, прави каквото искаш, Кейн. Чарлз каза, че имаме достатъчно сервизи от първия му брак, освен това сребърните прибори на Банксови били тонове. Честно казано, не зная от какво имаме нужда.

Очарован, той наблюдаваше как Роури притеснено хапе пълната си долна устна…

 

 

След половин час, пътувайки южно от градчето, Кейн откри гипсова статуетка на Венера с лампа вместо глава и часовник на мястото на корема. Дали нямаше и термометър на гърба? Подозираше, че Роури много ще я хареса. А Чарли щеше да се почувства неловко и дори щеше да се извини пред булката за просташкия вкус на своя шафер. Не, не струваше. Може би да им купи спално бельо с бродиран монограм?

След миг проклетото му въображение нарисува картината на голото, осеяно с лунички, тяло на Роури, простряно върху белите чаршафи и до нея — Чарли в своята раирана, грижливо закопчана догоре, пижама.

Това беше лудост! Трябваше да се радва, че приятелят му е намерил жена, която има шанс да разчупи закостенялата му обвивка. Бог беше свидетел, че Кейн беше опитвал, но не бе успял да надвие Мади Банкс, с нейните непоклатими принципи и презрението й към по-низките класи. Което включваше и измъчената Сали Смит, сервитьорка в близката провинциална кръчма, и дяволския й син…

Не, сигурно бе твърде късно за горкия стар Чарли. Жалко, защото той имаше и добри черти на характера. Но не беше за Кристъл Ороура. Името й се бе изплъзнало неволно миналата нощ и сякаш я караше да се чувства неловко. Той обаче го намираше възхитително, както и всичко останало в нея. Което само по себе си вече беше проблем…

Отчаяно се помъчи да насочи мислите си към нещо по-безопасно — например, към работата над книгата му, чиято чернова бе готова, преди да отлети за Кий Уест на лов за нови интриги и сюжети. Вдъхновението му се беше изчерпало и той мислеше, че смяната на обстановката би му се отразила ползотворно.

Обаче трите дни киснене в солена вода, печенето на слънце и непрестанните караници с проклетата танцьорка, плюс гуляят, последвал изпращането й до самолета, не бяха свършили никаква работа. Беше следвал изпитания стар метод — оглеждаш се за червенокоса хубавица, ухажваш я, тя откликва и двамата си прекарвате чудесно. Не се събуждаш сам и не гледаш тавана, чудейки се какво е онова нещо, което ти липсва и което прави живота ти на успял човек така дяволски пуст. Явно вече бе поостарял за такъв начин на живот, който всъщност никога не му бе харесвал особено. Но досега не бе открил жената — независимо колко добре си прекарваха в леглото — от която имаше нужда. Обикновено ценностите и целите на червенокосите хубавици бяха различни от неговите, което правеше общуването помежду им невъзможно. Красавиците се смееха неуместно или изобщо не се смееха, вдигаха врява, когато той се нуждаеше от тишина, и искаха да танцуват, когато бе настроен да разговарят. А когато говореха, бе единствено за тях самите…

По дяволите, не беше чудно, че се чувстваше изчерпан и не намираше вдъхновение. Все още нямаше идея за книгата си, а нали затова бе пропътувал три хиляди километра дотук!

Леко примижал срещу обедното слънце, Кейн стискаше с ожесточение волана. Изведнъж се сети за привидно сериозните забележки на Роури, които го разсмяха. Ех, Чарли! Този път направо улучи шестица от тотото, негоднико, помисли той.

Като се замисли над част от сюжета, която не му даваше мира от няколко седмици, Кейн се остави да го води интуицията. Така… Какво би станало, ако въведе агента в края на девета, вместо в седма глава, а изтегли случката на вълнолома преди взрива, вместо след него? Чудесно! Всичко си идваше на местата. Никакви увисвания и изгубени моменти!

Прекрати играта на въображението си, която често използваше при писането, и се пренесе в реалността. Какво би станало, ако беше срещнал Роури преди Чарли, ако беше дошъл на гости у семейство Банкс, а тя живееше в съседната къща? Кое бе превърнало госпожица Хабърд, чудеше се той, в уникалното създание, което беше? Проблясъците на бързия й ум чудесно се връзваха с нестандартното му чувство за хумор. Беше усетил у нея прикритата страст, която само чакаше, за да лумне…

Защо й трябваше да се подлага на постоянното напрежение да бъде госпожа Банкс? Едно бе сигурно — тя никога повече нямаше да търка дъски след полунощ по пижама. Нито пък щеше да си връзва канап около глезена. Бракът с Чарлз щеше да задуши жизнерадостния й смях. Странно… Никога преди не му беше хрумвало колко силно може да му въздейства смехът на жена. Жалко за чувството й за хумор. И за липсата му у Чарли. Може би един истински приятел на място би се опитал да им попречи да се унищожат взаимно…

 

 

Тази вечер Роури бе поканена да вечеря в палата на Чарлз. Още нещо, което трябваше да си напомня, каза си, докато слагаше пред огледалото малките си перлени обеци — не биваше да нарича така къщата на Чарлз. Звучеше като „затвор“. Но тя наистина беше огромна и студена. Напомняше й за майката на Чарлз.

Бе я видяла за кратко през първата година от престоя си в Табаковил. Тогава със Сюзан бяха съседки и, въпреки че Роури я бе харесвала, не се бяха сприятелили. Първата съпруга на Чарлз не общуваше със съседите, тъй като спеше до късно сутрин, а следобед излизаше. Понякога през отворените прозорци Роури с недоумение я чуваше да се кара на някого — на Чарлз или на икономката. Непредубеденият слушател би нарекъл гласа й писклив.

Роури не гореше от нетърпение да види Маделин Банкс. А още по-малко — да присъства на срещата на семействата Банкс и Хабърд. Може би все пак близките й нямаше да дойдат. Или госпожа Банкс щеше да е прекалено заета с дъщеря си, която, според Чарлз, бе в разгара на втория си развод…

Въздъхна и приглади косата си, прибрана назад, както я харесваше годеникът й. Напудри лицето и сложи съвсем малко червило върху устните си. Огледа за последен път дантелената яка на фината си бяла блуза и облече бледосивото ленено сако от официалния си костюм. Бе го купила първата година от учителстването си в Ричмъндското основно училище, на десетина километра от Табаковил Роуд.

 

 

Вечерята на госпожа Маунтджой не беше нищо особено, но явно на Чарлз му харесваше. Той бе седнал в единия край на масивна овална маса, Роури — в другия, а Кейн — между двамата. Тя си вземаше кифлички и предлагаше кошничката първо на госта, а после — на годеника си, който описваше в подробности сделката, по която работеше. Роури потисна прозявката си. Кейн й хвърли съучастнически поглед и тя рязко се изправи, усмихвайки се сконфузено. А Чарлз не се усещаше и разправяше ли, разправяше…

— Мериленд ли? — каза неочаквано Кейн, като се хвана умело за една от думите в монолога. — Ей, помниш ли онзи уикенд, когато отидохме с колата до Източното крайбрежие с онези две момичета от…

— Да… Ъъъ… Сигурен съм, че Ороура не би желала да слуша за младежките ни лудории. Както споменах, щатът Мериленд има един специален закон…

Тя с удоволствие би изслушала разказа за въпросните лудории, макар никак да не й се вярваше, че Чарлз е участвал в тях.

— Участваш в някое събитие или по собствено желание, или ако някой те е принудил да участваш в него — размишляваше тя. — Като малка провинциална скулптура в заден двор… — внезапно си даде сметка, че изговаря на глас мислите си, а двамата мъже я гледат с недоумение. — Извинете — изчерви се тя. — Моля те, продължавай разказа си, Чарлз.

Безкрайният поток от думи потече отново, а Кейн прикри усмивката си с ленената салфетка.

Божичко, не можеше да изтърпи това! През целия си живот бе мечтала да се омъжи за облечен в костюм бизнесмен, да роди в нормална болница две или повече деца и да ги кръсти Сам, Джон, Бети Джейн или Мери Ан. Трите й по-малки сестри Глориъс Пийс, Фона Лав и Мисти Морн не бяха имали нищо против да живеят общо с още трийсет и седем души сред въздух, пропит от пушек. Или иначе казано — където под семейство се разбираше група хора, а не само съпруг, съпруга и децата им. Място, където никой не ходи на църква, но където зрелите мъже седят в йогистка поза и медитират с часове, а жените пеят и танцуват край огньовете, където плевелите се ядяха, пушеха и въздигаха в култ, а на децата даваха вместо кукли и пищови — гердани и дърворезби, за да не им се внушават погрешни модели на поведение и милитаристични идеи.

Роури искрено обичаше родителите си, въпреки че понякога се възмущаваше от тях. Обичаше и сестрите си, чието появяване на белия свят бе наблюдавала. За нея раждането беше нещо ужасно — мръсно, шумно и страшно като самия дявол, когато си едва на три години, въпреки че всяка подобна проява бе съпроводена от оригинални музикални изпълнения на членовете на комуната, а майка й — между стенанията — рецитираше стихове, написани специално за всяко дете.

Вместо това Роури би предпочела да гледа комикси, да ходи на училище и църква в неделя, на Четвърти юли да се облича в нормални дрехи, а не да участва в протестни демонстрации в пребоядисаните тениски на баща си…

Роури бе на единайсет, когато семейството им внезапно напусна комуната, която се беше смалила до двайсетина души. Някои казваха, че е по нареждане на Министерството на здравеопазването, други — че на собственика на земята е било предложено цяло състояние от някакъв строителен предприемач и той е прекратил договора за наем. Каквато и да беше причината, Роури изпита задоволство от факта, че я изпращат да живее при баба й, докато Хабърдови се установят някъде. Сестрите й останаха с родителите им, а нея записаха в училище и тя заживя в Кентъки. След известно време семейството й се премести във Вирджиния, а Бил превърна интереса си към билките в неподозирано успешен бизнес и, за своя изненада, внезапно се оказаха богати капиталисти.

От сестрите единствено Роури завърши колеж. Когато баба й почина и прочетоха завещанието, стана ясно, че старата жена е оставила всичките си пари на Роури. Те разкриха нови възможности за нея. Съни настояваше дъщеря й да следва фолклор, музика и изкуство, Бил — градинарство със специалност бизнес. Но Роури вече знаеше каква иска да стане. Учителка. Професията не бе от най-вълнуващите, ала бе почтена и тя никога не съжали за своя избор.

— Ороура, би ли желала още малко кафе с десерта?

Въпросът на Чарлз я върна към действителността и тя забоде вилица в парчето поизсъхнал сладкиш, което й поднесе икономката.

— О, да, с удоволствие.

Хм… Обичаше кафе. Дали това я правеше изменник? „Хабърдс Хевънли Хербалс“ едва ли щяха да се разорят, защото един член от семейството им пие нещо различно от „Лайков комфорт“. Освен това бе време да пренасочи своята преданост. След няколко дни вече щеше да бъде госпожа Ч. У. Е. Банкс. А Чарлз гледаше на билките като на нещо непонятно и дори нередно, въпреки че нямаше нищо против някои подправки в агнешкото или наденицата.

После Кейн се поинтересува как е семейството му и Роури отново можеше необезпокоявано да си мисли. Беше ли виновна, задето в съзнанието й се бе загнездил образът на Кейн? Баба й я бе научила на физическа дисциплина, но не й беше казала как да си наложи да не мисли за нещо. Човек би сметнал, че след четири години в колеж и още толкова стаж като учителка, тя умее да потиска нежеланите си мисли.

Като че ли мечтаенето не й създаваше достатъчно проблеми, та трябваше миналата нощ да сънува нещо, което дори не знаеше как се прави! Бе се събудила трепереща, с лепнеща от пот пижама, а сърцето й биеше до пръсване.

Погледна годеника си. Той беше виновен за това! Нормално бе влюбените жени да мечтаят, а Чарлз беше достатъчно хубав, за да изпълни бляновете на доста жени. Бедата беше, че мъжът от съня й не беше Чарлз…

Той стана и ги заведе в предния салон, за да може госпожа Маунтджой да разтреби масата.

— След пет минути започва седмичното предаване „Уол Стрийт“ — каза Чарлз, а Роури едва успя да скрие разочарованието си. Надяваше се да останат насаме и дори да я попритисне малко до себе си. Рано или късно трябваше да се приготви за онова.

— Мисля да изляза за малко — каза Кейн.

Умислена, тя го проследи с поглед. Харесваше й как се движи — сякаш бе част от мощен, добре смазан механизъм.

Кейн излезе навън, оттегляйки се от скучната вечер. А Роури седна на кафяво-червената дамаска до Чарлз. Може би тази нощ ще бъде по-забавно, мислеше с надежда тя. Ала ако трябва да седи до него по време на всички бизнес предавания през следващите петдесет години…

Точно в девет Чарлз включи телевизора и се върна до нея на дивана. Роури въздъхна и се загледа в устните му, които наистина бяха твърде привлекателни — нито много пълни, нито тънки…

— Казах ли ти, че майка ми ще дойде идната седмица? Поканила е и сестра ми. Ти не познаваш Ив, но мисля, че двете ще си допаднете. Тя би могла да ти помогне в купуването на някои последни подробности.

Последни подробности ли?! Та Роури още не бе решила каква ще бъде сватбената й рокля!

— Чудесно… — по челото й избиха студени капчици пот.

— Боя се, че до сватбата ще бъда дори по-зает от обикновено, скъпа моя — той сложи ръка върху нейната и се усмихна. Зъбите му бяха прекрасни. Без съмнение, майка му се е грижила за костната му система още от времето на бременността си. — След това обаче ще можем да заминем поне за няколко дни. Вече направих резервация в Синсинати. Ще имаме на разположение луксозен апартамент — сияеше той, а Роури се стараеше да си придаде вид на впечатлена.

Това място може и да не бе мечтата й за меден месец, но би било глупаво да не се възползват от съчетаването на приятното с полезното, след като там се очертаваха толкова изгодни сделки за годеника й.

— Разбирам, Чарлз. Аз също ще съм заета с преместването си тук, а опитвам и да се подготвя за започването на учебната година. Всъщност, имам намерение тази вечер да боядисвам восък. Оставих го да се топи във фурната, включена на едно, докато…

— Оставила си нещо във фурната?! — навъси се Чарлз.

— Да, на най-слабата степен, колкото да го поддържа разтопен. Восъкът е в голям съд и няма никаква опасност…

— Риск винаги съществува, Ороура — каза сухо той.

— За какъв риск става дума? — попита от вратата току-що влизащият Кейн.

— Веднага се връщам! Ороура е оставила фурната включена.

И като я сграбчи за ръката, Чарлз направо я издърпа навън, докато тя гледаше объркано към Кейн.

По дяволите! Какво толкова беше станало? Чарли се държеше с нея като с част от офис оборудването си, а през останалото време — като с непослушно дете. Какво тогава намираше тя в него? Банковата му сметка ли я привличаше? Едва ли за нея бе тайна, че всичките му средства са вложени в акции и ценни книжа. Не, не бяха парите! Кейн не знаеше каква е причината Роури да иска да се омъжи за Чарли, но със сигурност не бяха парите. От двайсет и четири часовото си пребиваване тук бе разбрал, че приятелят му се готви да задуши всичко хубаво, мило, забавно и неподправено в Роури Хабърд.

А само Господ знаеше какво щеше да му причини тя. Може би да го изсуши като вейка в леглото? Зад сериозния й вид и чувството за хумор се криеше истинска пламенна жена. А той се съмняваше, че Чарли знае що е страст. Преди минута се бе убедил окончателно, че годениците не са се любили и това го изпълни със странно чувство на задоволство.

— О, по дяволите! — изруга той. Както бе тръгнало, скоро щеше да пропише любовни романи вместо шпионски трилъри! Колкото по-скоро сватбата свършеше, а той се заемеше с подмолната дейност на КГБ в новия си роман, толкова по-добре за всички!