Франц Кафка
Процесът (8)

Глава осма
Търговецът Блок. Отказ от услугите на адвоката

Най-сетне К. все пак се реши да отнеме пълномощното на адвоката да го защищава в съда. Наистина не можа да се освободи напълно от съмненията си дали постъпва правилно, но надделя убеждението, че това е наложително. Това решение отне на К. много сили в деня, определен за посещение на адвоката; работата му вървеше много бавно, видя се принуден да остане в кабинета си твърде дълго след служебното време и минаваше десет часът, когато най-сетне застана пред вратата на адвоката. Преди да позвъни, той размисли не ще ли бъде по-добре да съобщи на адвоката по телефона или писмено, че се отказва в бъдеще от услугите му, защото при личния разговор положително би се чувствал много неловко. Въпреки това накрая К. реши да не пропусне този разговор, тъй като всеки друг вид на отказ би бил приет мълчаливо или с няколко формални думи и К. не би узнал никога — ако случайно Лени не би могла да поразузнае нещо — как адвокатът е посрещнал този отказ и какви последици би могъл да има отказът за К. според не маловажното мнение на адвоката. Но ако адвокатът седи очи в очи срещу К. и бъде изненадан от отказа, то К. — дори ако адвокатът не даде да се разбере напълно какво мисли — лесно би могъл да схване от изражението на лицето му и от държането му всичко, каквото искаше. Не беше изключено също да бъде убеден от адвоката, че все пак би било добре да му повери защитата си и той тогава да оттегли отказа си.

Първото позвъняване на вратата на адвоката както обикновено беше безрезултатно.

„Лени би могла да бъде по-пъргава“ — помисли си К.

Но този път беше вече твърде приятно, че не се намесиха другите наематели, което досега ставаше редовно — било човекът в халата, било друг някой, — и не започнаха да му досаждат. Докато повторно натискаше бутона, К. погледна назад към другата врата, но този път тя също не се отвори. Най-сетне зад шпионското прозорче на адвокатската врата се мярнаха две очи, но не очите на Лени. Някой отключи вратата, като най-напред я затисна здраво с цялото си тяло, и извика назад в жилището:

— Той е! — и чак тогава отвори съвсем вратата.

К. пък бе се притиснал до вратата, защото вече чуваше зад себе си бързото превъртане на ключа в бравата на вратата на другото жилище. Поради това, когато вратата пред него най-сетне се отвори, той просто влезе в хола и успя да види, че по коридора, който водеше между стаите, побягна само по риза Лени; предупредителният вик на човека, отворил вратата, несъмнено бе предназначен за нея. К. я сподири за няколко минути с поглед и после се обърна към непознатия — дребен, сух мъж с брада около цялото лице и със свещ в ръката.

— Да не сте нов служител тук? — попита К.

— Не — отговори човекът, — аз съм външно лице, адвокатът е мой защитник, дойдох по едно дело.

— Без сако ли сте дошли? — попита К. и с движение на ръката посочи непълното му облекло.

— Ах простете! — рече мъжът и сам се освети със свещта, сякаш сега за пръв път виждаше как изглежда.

— Лени ви е любовница, нали? — попита отривисто К.

Той стоеше поразкрачен, а ръцете, в които държеше шапката си, бе сплел отзад на гърба. Дори само факта, че носеше дебел балтон, го караше да чувствува нямо превъзходство над сухия дребен непознат.

— Боже господи! — извика другият и уплашено вдигна едната си ръка пред лицето, сякаш да се предпази от удар. — Не, не, как можахте да помислите такова нещо?

— Да, видът ви вдъхва доверие — каза усмихнато К. — Въпреки това — елате!

Махна му с шапката, пусна го да върви напред и по пътя го попита:

— Ами как се казвате?

— Блок, търговец Блок — отговори дребният човек и представяйки се, извърна лице към К.

Но К. не му позволи да се спре.

— Това истинското ви име ли е? — попита К.

— Разбира се — отговори другият, — защо се съмнявате?

— Помислих, че имате основание да скриете името си — каза К.

Чувстваше се самоуверен като човек, който в чужбина приказва с хора от долните слоеве: премълчава всичко, отнасящо се до него самия, а говори равнодушно за онова, което интересува другите, кара ги по този начин да се чувстват издигнати в собствените си очи, но може всеки миг, ако му хрумне, да ги накара отново да паднат.

К. се спря пред вратата на кабинета на адвоката, отвори я и подвикна на търговеца, който послушно продължаваше да върви: — Не бързайте толкова, светнете тук!

К. мислеше, че Лени може да се е скрила тук, затова накара търговеца да освети всички ъгли, но стаята беше празна. Пред портрета на съдията К. дръпна търговеца за презрамките назад.

— Познавате ли тогова? — попита той и посочи с пръст нагоре.

Търговецът вдигна свещта, погледна с примижени очи и рече:

— Той е съдия.

— Висш съдия ли? — попита К. и застана встрани пред търговеца, за да наблюдава какво впечатление му прави портретът.

Търговецът погледна с възхитени очи нагоре и каза:

— Той е висш съдия.

— Нямате особено сигурен поглед за тези неща — възрази К., — той е най-низшият от низшите съдебни следователи.

— Ах, да, сега си спомням — каза търговецът и свали свещта по-ниско, — че някой ми го каза веднъж.

— Но, разбира се — извика К., — забравих, че и на вас естествено трябва да го е казал някой.

— Ама защо, защо? — попита търговецът, като вървеше към вратата, тласкан с две ръце от К.

Вън в коридора К. каза:

— Вие знаете къде се е скрила Лени, нали?

— Да се е скрила ли? — рече търговецът. — Не, навярно е в кухнята и готви супа за адвоката.

— Защо не ми го казахте веднага? — извика К.

— Та аз исках да ви заведа при нея, но вие ме повикахте назад — отговори търговецът като объркан от противоречивите заповеди.

— Сигурно си мислите, че сте много хитър — каза К. — Хайде, заведете ме!

К. никога не бе влизал в кухнята, затова сега се изненада колко просторна и богато обзаведена беше. Само готварската печка му се стори три пъти по-голяма обикновените печки, но от останалата наредба не се виждаха никакви подробности, защото сега кухнята се осветяваше само от една малка лампа, окачена до входа. Край печката стоеше Лени в бяла престилка както винаги и чупеше яйца в една тенджера, поставена на запален спиртник.

— Добър вечер, Йозеф — каза тя с поглед изкосо.

— Добър вечер — отвърна К. и с ръка посочи един стол отстрани, на който следваше да седне търговецът.

Търговецът седна, а К. се приближи изотзад до Лени, наведе се над рамото й и попита:

— Кой е този мъж?

Лени прегърна К. с едната ръка, защото с другата джуркаше супата, притегли го напред към себе си и рече:

— Този човек е за окайване, беден търговец е и се нарича Блок. Погледни го само!

Двамата извърнаха лица назад. Търговецът седеше на стола, който бе му посочил К., беше духнал свещта, защото светлината й сега беше ненужна, и стискаше с два пръста фитила, за да не пуши.

— Ти беше по риза — каза К. и с ръка извърна главата й отново към печката.

Тя мълчеше.

— Любовник ли ти е? — попита К.

Тя протегна ръка към тенджерата със супата, но К. улови двете й ръце и каза:

— Отговаряй!

Тя промълви:

— Ела в кабинета, ще ти обясня всичко.

— Не — възрази — искам да ми го обясниш тук.

Тя се притисна до него и понечи да го целуне, но К. не допусна, това и рече:

— Не желая да ме целунеш сега.

— Йозеф — каза Лени, като го погледна умолително, но все пак открито в очите, — не бива да ревнуваш от господин Блок. — После се обърна към търговеца: — Руди, та помогни ми, виждаш, че ме подозират. Остави свещта!

Можеше да се помисли, че не е внимавал, но той беше напълно посветен.

— Аз също не разбирам защо трябва да ревнувате — обади се той не твърде находчиво.

— Аз собствено също не разбирам — рече К. и погледна усмихнато търговеца.

Лени, се изсмя високо, използва невниманието на К., за да го хване подръка, и пошепна:

— Остави го! Нали виждаш що за човек е! Аз се погрижих малко за него, понеже е много добър клиент на адвоката, по никаква друга причина. Ами ти? Искаш още днес ли да говориш с адвоката? Той днес е много болен, но ако искаш, аз въпреки това ще му обадя, че искаш да те приеме. През нощта ще останеш при мен, разбира се. Ти изобщо отдавна не си се мяркал у нас, дори адвокатът питаше за тебе. Не занемарявай процеса! Аз също трябва да ти обадя някои неща, които научих напоследък! Но сега най-напред съблечи балтона!

Тя му помогна да се съблече, взе шапката от ръцете му, изтича с балтона и шапката в хола, за да ги окачи, върна се пак тичешком назад и провери дали супата е готова:

— Да обадя ли първом за теб, или първом да му донеса супата?

— Първом обади за мене — каза К.

Беше ядосан, защото първоначално възнамеряваше да обсъди подробно с Лени своя въпрос, особено проектирания отказ от услугите на адвоката, обаче присъствието на търговеца му отне всяко желание за това. Сега пък въпреки всичко сметна своята работа за извънредно важна, толкова важна, че този дребен търговец не биваше да стане решаваща пречка за уреждането й; ето защо повика обратно Лени, която беше вече в коридора.

— Все пак занеси му най-напред супата — каза той, — нека се подкрепи за разговора с мене, има нужда от такава подкрепа.

— Вие също сте клиент на адвоката — обади се тихо от ъгъла търговецът, сякаш за да установи това.

Но думите му не се приеха с добро чувство.

— Какво ви е грижа? — рече К.

А Лени вметна:

— Я по-добре мълчи! — После се обърна към К. — Тогава, значи, най-напред ще му занеса супата.

И сипа супа в една чиния.

— Само че има опасност после скоро да заспи, след ядене винаги скоро заспива.

— Онова, което ще му кажа, ще го държи буден — отвърна К.

Искаше все пак да даде да се подразбере, че възнамерява да разговаря с адвоката за нещо важно, искаше Лени да го попита какво е това важно и чак тогава да поиска нейния съвет. Но тя изпълняваше точно само изречените заповеди. Като минаваше с чинията покрай К., и умишлено се блъсна съвсем леко в него и пошушна:

— Щом изяде супата, веднага ще му обадя, че си тук, та после да дойдеш колкото е възможно по-скоро при мене.

— Хайде отивай — каза той, — отивай по-скоро!

— Бъди по-мил! — помоли го тя и на вратата се обърна още веднъж с чинията в ръце.

К. се загледа подир нея. Взе окончателно решение да се откаже от услугите на адвоката и май беше по-добре, че не успя да поприказва предварително с Лени за намерението си; тя едва ли би проникнала достатъчно дълбоко във всичко, щеше сигурно да го разубеждава, възможно беше също да накара К. действително да не бърза още с отказа си, той щеше и занапред да се измъчва от съмнения и тревоги, но в края на краищата все пак щеше да изпълни решението си, защото подбудите за това решение бяха неотвратими. А колкото по-рано го изпълнеше, толкова по-малко вреди щеше да понесе. Впрочем този търговец би могъл може би да му каже нещо в тази насока.

К. се обърна и търговецът, щом забеляза това, тутакси понечи да стане.

— Не ставайте! — рече К. и притегли един стол до него. — Вие сте стар клиент на адвоката, нали? — попита го той.

— Да — отговори търговецът, — много стар клиент.

— Колко години вече ви защищава? — попита К.

— Не зная какво искате да кажете — каза търговецът. — Аз търгувам с жито и по търговски дела адвокатът защищава интересите ми, откакто поех фирмата, значи, от около двадесет години насам; в моя личен процес, за който вероятно загатвате, ме защищава също от самото начало, има повече от пет години. Да, много повече от пет години — добави той после и извади един вехт портфейл. — Тук съм записал всичко; ако искате, ще ви кажа точните дати. Трудно е да се запомни всичко. Моят процес трае вероятно много по-дълго, той започна малко след смъртта на жена ми, а оттогава минаха повече от пет и половина години.

К. мръдна по-близко до него и попита:

— Значи, адвокатът поема защитата и при обикновени дела?

— Разбира се — отвърна търговецът и после пошушна на К. — Говори се дори, че в такива дела го бивало повече, отколкото в другите.

Но после като че ли се разкая за думите си, положи ръка върху рамото на К. и рече:

— Много ви моля, недейте ме издава!

За да го успокои, К. го потупа по бедрото и каза:

— Не, аз не съм издайник.

— Работата е там, че той е отмъстителен — додаде търговецът.

— Срещу такъв верен клиент той положително няма да предприеме нищо — заяви К.

— Напротив — възрази търговецът, — когато е раздразнен, не прави разлика; пък и аз в същност не съм му верен.

— Как така не сте му верен? — попита К.

— Мога ли да ви доверя всичко? — продължи колебливо търговецът.

— Мисля, че можете — отговори К.

— Добре — каза търговецът, — ще ви доверя работата отчасти. Но вие също трябва да ми обадите някоя своя тайна, та по този начин да се поддържаме един другиго пред адвоката.

— Много сте предпазлив — рече К., — но аз ще ви обадя една тайна, която напълно ще ви успокои. И така, в какво се състои вашата измяна спрямо адвоката?

— Аз имам — подхвана търговецът нерешително и с такъв тон, като че ли признаваше нещо безчестно, — аз имам и други адвокати освен него.

— Та това не е толкова страшно — каза К. малко разочаровано.

— Тук е страшно — промълви търговецът, който след признанието си започна да диша трудно, но се изпълни с повече доверие към К., като чу забележката му. — Тук не е позволено. А най-малко позволено е успоредно с един тъй наречен адвокат да държиш и някой ходатай. Аз пък направих именно това, освен него аз взех още петима ходатаи.

— Петима! — извика К., смаян само от числото. — Още петима адвокати освен него?

Търговецът кимна:

— Сега точно преговарям с шести.

— Но каква нужда имате от толкова адвокати? — попита К.

— Имам нужда от всички — отвърна търговецът.

— Бихте ли ми обяснили защо? — попита К.

— На драго сърне — каза търговецът. — Преди всичко аз не искам да загубя процеса си, това се разбира от само себе си. По тази причина не бива да пренебрегна нищо, което би могло да ми бъде полезно; дори ако в определен случай надеждата за полза е съвсем нищожна, аз не бива да я отхвърлям. Ето защо изразходвах за този процес всичко, каквото притежавам. Изтеглих например всички налични суми от фирмата си, по-рано канцелариите на моята фирма заемаха почти цял етаж, днес ми стига една малка стая в задната къща, където работя с един стажант. Този упадък на търговията, разбира се, бе предизвикан не само от изтеглянето на парите, а много повече от това, че аз изтеглих себе си като работна ръка. Ако човек иска да постигне нещо в процеса си, не може да се занимава много с други неща.

— Значи, и вие лично работите в съда? — попита К. — Точно по този въпрос бих желал да науча нещо.

— Не мога да ви кажа много — рече търговецът. Наистина в началото направих опит, но скоро се отказах. Много изтощително е и успехът не е кой знае колко голям. Поне за мен се оказа съвсем невъзможно да работя и лично да водя делото. Та дори само да седиш и да чакаш там, представлява голямо напрежение. Сам знаете колко тежък е въздухът в канцелариите.

— Откъде знаете, че съм бил там? — попита К.

— Бях в чакалнята точно когато вие минахте.

— Каква случайност! — извика К. съвсем заинтригуван и забравил окончателно колко смешен бе му се сторил търговецът изпърво. — Видяхте ме, значи! Били сте в чакалнята, когато съм минал! Да, минах веднъж през нея.

— Не е чак толкова голяма случайност — рече търговецът, — аз съм, кажи-речи, всеки ден там.

— Навярно занапред и аз ще трябва да ходя по-често — каза К., — но сигурно няма вече да ме посрещат толкова почтително, както тогава. Всички станаха на крака. Май помислиха, че съм съдия.

— Не — обясни търговецът, — тогава ние поздравихме съдебния разсилен. Знаехме, че вие сте обвиняем. Такива новини се разпространяват твърде бързо.

— Значи, знаехте вече — каза К. — Но тогава може би моето държане ви се е сторило високомерно? Не стана ли реч за държането ми?

— Не — отвърна търговецът, — наопаки. Но да оставим тези глупости!

— Защо да са глупости? — извика К.

— Защо питате за такива неща? — вметна сърдито търговецът. — Вие, види се, още не познавате хората там и може би ще схванете нещата неправилно. Трябва да имате пред вид, че в това съдопроизводство непрекъснато става реч за много неща, за които разумът вече не достига; хората просто са прекалено уморени и нехаят за безброй работи, в замяна го ударят на суеверия. Аз говоря за другите, но сам не съм по-добър от тях. Подобно суеверие например е това, че мнозина се стремят да отгатнат изхода на процеса по изражението на лицето на обвиняемия, особено по извивката на устните. Тези хора, значи, твърдяха, че ако се съди по устните ви, вие сте щели сигурно, й то скоро да бъдете осъден; повтарям: смешно суеверие, което в повечето случаи бива опровергано от фактите, но когато човек живее сред това общество, трудно е да не споделя подобни мнения. Помислете само колко силно въздействащо може да бъде такова суеверие. Нали вие заприказвахте едного там? Той обаче почти не можа да ви отговори. Естествено има много причини човек там да се обърка, но една от тези причини беше видът на вашите устни. Той после разказа, че му се сторило да вижда, върху вашите устни и поличба за своето собствено осъждане!

— Моите устни ли? — попита К., извади едно джобно огледалце и се огледа. — Аз не мога да различа нищо особено на устните си. А вие?

— Аз също не виждам абсолютно нищо — отвърна търговецът.

— Колко суеверни са тези хора! — извика К.

— Не ви ли го казах? — забеляза търговецът.

— Толкова много ли общуват помежду си и споделят мислите си? — попита К. — Досега аз се държах съвсем настрана.

— Общо взето, те не общуват помежду си — рече търговецът. — Пък и невъзможно е, толкова много са. Общите интереси също са малко. Ако в някоя група случайно възникне вяра в някакъв общ интерес, тя скоро се оказва заблуда. Общо те не могат да наложат на съда нищо. Всяко дело се разглежда отделно, защото този съд е най-грижливият. Значи, общо не може да се наложи нищо, само сегиз-тогиз някой самостоятелно успява тайно да постигне нещо за себе си; другите го узнават чак когато то бъде постигнато, но никой не знае как е станало. Няма, значи, никаква общност, от време на време наистина се събират в чакалните, но там не може да се обсъжда нашироко. Суеверните мнения съществуват от памтивека и се размножават просто от само себе си.

— Аз видях онези господа там в чакалнята — вметна К., — тяхното чакане ми се стори безполезно.

— Чакането не е безполезно — възрази търговецът, — безполезна е само личната намеса. Споменах преди малко, че сега освен този адвокат имам още петима: Би следвало човек да вярва и аз самият изпърво вярвах, че бих могъл сега да предоставя делото всецяло на тях. Но би било напълно погрешно. На тях мога да го предоставя с още по-малко доверие, отколкото на само едного. Май не ме разбирате?

— Не — призна К. и положи успокоително ръка върху ръката на търговеца, за да му попречи да говори прекалено бързо, — бих ви помолил само да говорите малко по-бавно, защото всички тези неща са много важни за мене, а аз не мога да следя добре мислите ви.

— Добре, че ми напомняте — рече търговецът, — вие сте нов и млад. Вашият процес е на половин година нали? Да, чувах за него. Толкова млад процес! Аз съм разсъждавал върху тези въпроси безброй пъти, за мене те са най-естественото нещо на света.

— И се радвате, че вашият процес е отишъл толкова напред, нали? — попита К.

Не искаше да запита направо какво изобщо става с делото на търговеца. А и не получи ясен отговор.

— Да, аз влачих моя процес цели пет години — каза търговецът и обори глава, — това съвсем не е дребна работа.

После млъкна за малко. К. се ослуша дали Лени вече иде. От една страна, не му се искаше тя да дойде понеже имаше да пита още много и не желаеше Лени да го завари в такъв поверителен разговор с търговеца, от друга страна, пък се ядосваше, че въпреки присъствието му тя се бавеше толкова дълго при адвоката, много по-дълго, отколкото беше нужно за поднасяне на супата.

— Спомням си точно онези дни — поде отново търговецът и К. веднага насочи цялото си внимание към него, — моят процес беше приблизително на толкова месеца, на колкото е сега вашият. Тогава имах само този адвокат, но не бях твърде доволен от него.

„Тук ще науча всичко“ — помисли К. и закима живо с глава, сякаш така можеше да насърчи търговеца да каже всичко, което заслужаваше да се знае.

— Моят процес — продължи търговецът, — не се придвижи напред, състояха се наистина две разследвания, аз дойдох на двете, събирах доказателства, депозирах в съда всичките си търговски книги (нещо съвсем ненужно, както узнах отсетне), тичах непрекъснато при адвоката, той също подаваше разни писмени молби…

— Разни писмени молби ли? — попита К.

— Да, разбира се — отвърна търговецът.

— Това е много важно за мене — рече К., — в моя случай той все още работи над първата молба. Не е свършил още нищо. Сега виждам, че ме пренебрегва по един срамен начин.

— Може да има уважителни причини, задето молбата още не е готова — забеляза търговецът. — Впрочем при моите молби по-късно се оказа, че били съвсем безпредметни. Сам прочетох една от тях благодарение на един услужлив съдебен чиновник. Макар написана наистина учено, тя в същност беше безсъдържателна. Преди всичко имаше твърде много латински думи, неразбираеми за мене, после цели страници общи призиви към съда, по-нататък ласкателства за отделни точно определени чиновници, които наистина не се назоваваха, но всеки посветен човек можеше лесно да ги разпознае, след това самохвалства на адвоката, дето той просто кучешки се самоунижаваше пред съда, и най-сетне изследвания на правни случаи от старо време, уж сходни с моя. Тези изследвания, доколкото успях да ги проумея, бяха направени безспорно твърде грижливо. С всичко това аз нямам намерение да давам преценка за работата на адвоката, пък и прочетената от мене молба беше една между много, във всеки случай обаче (и точно за това ще говоря сега), тогава аз не виждах никакъв напредък в моя процес.

— Та какъв напредък искахте да видите? — попита К.

— Вашият въпрос е напълно разумен — отвърна усмихнат търговецът, в това съдопроизводство рядко може да се види някакъв напредък. Но тогава не знаех. Аз съм търговец и тогава бях повече търговец от сега, исках да видя осезаем напредък, цялата работа трябваше да клони към своя край или поне да се движи нормално нагоре. Вместо това се заредиха разпити, които в повечето случаи имаха едно и също съдържание; отговорите ми бяха предварително готови и аз ги пеех като литания; неведнъж през седмицата идваха съдебни разсилни в магазина ми, в жилището ми и всякъде другаде, където можеха да ме заварят. Естествено те ме безпокояха (днес в това отношение е много по-добре, повикването по телефона безпокои много по-малко), пък и сред моите търговски приятели, но особено сред моите роднини, започнаха да се носят слухове за моя процес, търпях, значи, вреди от всички страни, а нямаше дори най-нищожен признак, че в скоро време ще бъде насрочено поне първото гледане на делото. Ето защо отидох при адвоката и се оплаках. Той ми обясни работата надълго и нашироко, но решително отказа да предприеме каквото и да било съответно на желанието ми, тъй като никой не можел да повлияе на съда да насрочи гледането на делото, а било просто нечувано и щяло да ме погуби, ако настояваме в писмена молба, както исках аз. Тогава си рекох: каквото този адвокат не иска или не може да стори, друг ще иска и ще може. Ето защо се огледах за друг адвокат. Ще отбележа предварително: никой не поиска и не постигна насрочване на главното съдебно заседание, това действително е невъзможно… във всеки случай с една уговорка, на която ще се спра после; значи, по този пункт адвокатът не ме бе измамил; но все пак нямах основание да съжалявам, че съм се обърнал и към други адвокати. Сигурно вие също сте чули от доктор Хулд едно-друго за тъй наречените ходатаи, той вероятно ви ги е обрисувал като твърде презрени хора и те действително са такива. Обаче когато заговори за същите и започне да сравнява себе си и колегите си с тях, той винаги допуска една дребна грешка, на която съвсем мимоходом ще спра вниманието ви. Тогава той винаги нарича адвокатите от своя кръг, за разлика от другите, „големите адвокати“ Това е неправилно, защото естествено всеки може да нарича себе си „голям“, стига да пожелае; но в този случай все пак решава съдебната практика. Според нея освен ходатаите има още малки и големи адвокати. Този адвокат и неговите колеги обаче са малки адвокати; а големите адвокати, за които само съм слушал, без да съм ги виждал някога, стоят по ранг несравнено по-високо над малките адвокати, отколкото малките над презрените ходатаи.

— Големите адвокати ли? — попита К. — Кои са те? Как може човек да се добере до тях?

— Значи, вие никога не сте слушали за тях — кама търговецът. — Едва ли можете да срещнете обвиняем, който известно време да не е бленувал за тях, след като е узнал за съществуването им. По-добре недейте се изкушава. Аз също не зная кои са големите адвокати и човек сигурно не може да се добере до тях. Не ми е известен нито един случай, където би могло да се каже с положителност, че са се намесили в него. Те поемат нечия защита, но никой не може да я получи по своя воля; защищават едничко оногова, когото сами поискат да защищават. Делото, към което проявяват интерес, обаче трябва да е минало вече през долната инстанция. Впрочем по-разумно ще бъде човек да не мисли за тях, защото в противен случай обсъжданията с другите адвокати, техните съвети и услуги започват да му се струват толкова противни и безполезни, че би предпочел да зареже всичко, да се изтегне у дома в леглото и да не слуша нищо повече; изпитал съм го на собствения си ръб. Това пък, разбира се, от своя страна би било най-голямата глупост, а и в леглото човек не може да остане за дълго спокоен.

— Значи, вие тогава не помислихте за големите адвокати? — попита К.

— Не дълго — отвърна търговецът и пак се усмихна, — за жалост човек не може да ги забрави окончателно, особено благоприятна за такива мисли е нощта. Но тогава аз гонех незабавен успех и затова отидох при ходатаите.

— Как свойски сте се разположили тук двамата! — извика Лени, върнала се със супената чиния и застанала на вратата.

Те действително седяха толкова близко един до друг, че при най-леко обръщане биха чукнали главите си една о друга; търговецът, който въпреки дребния си ръст беше превил и гърба си, принуждаваше и К. да се наведе ниско, за да може да чува всичко.

— Момент! — извика К. на Лени, за да я възпре.

Ръката му, която все още държеше върху ръката на търговеца, потръпна нетърпеливо.

— Пожела да му разкажа за процеса си — обясни търговецът на Лени.

— Разказвай му, разказвай! — рече тя.

Тя говореше с търговеца мило, но донякъде и снизходително, което не допадна на К.; той беше вече разбрал, че този човек все пак струваше нещо, най-малкото — имаше опит и умееше добре да го споделя. Лени вероятно съдеше неправилно за него. Гледаше я сърдито, когато Лени взе от търговеца свещта, която той бе държал през цялото време, изтри ръката му с престилката си и после коленичи до него, за да остърже малко восък, покапал от свещта на панталона му.

— Щяхте да ми разкажете за ходатаите — напомни му К. и безмълвно отмести ръката на Лени от крака на търговеца.

— Ти пък какво искаш? — попита Лени, замахна леко към К. и продължи работата си.

— Да, за ходатаите — рече търговецът и потри с ръка челото си, сякаш размисляше.

К. реши да му помогне и го подсети:

— Вие гонехте незабавен успех и затова отидохте при ходатаите.

— Правилно — каза търговецът, но не продължи.

„Може би не иска да говори пред Лени за тях.“ — помисли си К., укротил нетърпението си да чуе веднага всичко до края, и спря да настоява.

— Обади ли за мене? — попита той Лени.

— Разбира се — отговори тя, — той те чака. Остави сега Блок, с Блок може да приказваш и после, той ще остане тук.

К. се двоумеше, затова попита:

— Вие ще останете тук?

Искаше да му отговори сам търговецът, не желаеше Лени да говори за търговеца като за отсъствуващ човек; днес беше преизпълнен с таен гняв срещу Лени.

Но пак отговори Лени:

— Той често спи тук.

— Спи тук? — извика К.

Беше помислил, че търговецът само ще го почака тук, защото не смяташе да разговаря дълго с адвоката, а после щяха да си отидат заедно, за да обсъдят всичко спокойно и основно другаде.

— Да, Йозеф — каза Лени, — адвокатът не приема всекиго по всеки час на денонощието като тебе. Ти, изглежда, съвсем не се чудиш, че адвокатът въпреки болестта си те приема дори в единадесет часа през нощта. Ти смяташ всичко, каквото вършат твоите приятели за тебе, за нещо, което се разбира от само себе си. Е, да, твоите приятели или поне аз го вършим на драго сърце. И аз не искам, не се нуждая от никаква друга благодарност, освен да ме обичаш.

„Да те обичам? — помисли К. в първия миг и чак тогава му мина през ума: — Но да, аз я обичам!“ Въпреки това каза, пренебрегнал всичко друго:

— Приема ме, защото съм негов клиент. Ако и за това се окаже необходимо да прибягваме до чужда помощ, ще трябва на всяка крачка винаги едновременно да просим и да благодарим.

— Колко е лош днес, нали? — обърна се Лени към търговеца.

„Сега аз съм отсъстващият“ — помисли К. и дори се поразсърди на търговеца, задето този, възприел невежливостта на Лени, каза:

— Адвокатът го приема и по други причини. Преди всичко неговият случай е по-интересен от моя. Освен това обаче неговият процес е още в наченките си, значи, вероятно още не много изпортен, та на адвоката доставя удоволствие да се занимава с него. По-късно всичко ще стане другояче.

— Да, да — рече Лени и смеешком погледна търговеца, — как умее да бъбри! Нему впрочем не бива да вярваш нищо — обърна се тя към К. — Колкото е мил, толкова е бъбрив. Навярно адвокатът не може и по тази причина да го търпи. Във всеки случай приема го само когато е в добро настроение. Положих много усилия да променя това, но не бе възможно. Представи си, някой път му доложа, че Блок чака, но той го приема едва на третия ден. Ако пък се случи в момента, когато преди да пусна Блок, него да го няма, то всичко е загубено и аз трябва да долагам повторно. Затова разреших на Блок да спи тук… Случвало се е да позвъни за него през нощта. Ето защо сега Блок е готов и нощем. Но пак и сега се случва, щото адвокатът, щом разбере, че Блок е тук, понякога да отмени нареждането си да го въведа при него.

К. погледна въпросително към търговеца, който кимна и каза така откровено, както преди бе разговарял с К., може би защото се засрами и беше разсеян:

— Да, по-късно човек става много зависим от адвоката си.

— Оплаква се само привидно — обади се Лени. — Сам ми е признавал често, че му било много приятно да спи тук.

Тя отиде до една малка врата, блъсна я и попита:

— Искаш ли да видиш спалнята му?

К. отиде и погледна от прага в ниското помещение без прозорец, запълнено всецяло от едно тясно легло. На това легло човек трябваше да се прекачва през таблата. Над горния край на леглото имаше вдлъбнатина на стената, където се виждаха грижливо подредени свещ, мастилница, перодръжка и връзка книжа, вероятно документи по процеса.

— Спите в слугинската стая? — попита К. и се обърна назад към търговеца.

— Лени ми отреди нея — отговори търговецът, — много е удобна.

К. го гледа дълго; може би все пак първото му впечатление от търговеца беше вярно — той имаше голям опит, защото процесът му датираше отдавна, по бе заплатил скъпо този опит. Из един път К. не можеше вече да понася вида на търговеца.

— Сложи го най-сетне да спи! — извика той на Лени, която сякаш не го разбра.

Сам той пък бързаше да влезе при адвоката и да му заяви, че се отказва от услугите му, та по този начин да се избави не само от адвоката, но и от Лени, и търговеца. Преди още да стигне до вратата обаче, търговецът го заговори с тих глас:

— Господин прокурист…

К. се обърна със сърдито изражение на лицето.

— Вие забравихте обещанието си — продължи търговецът и без да стане от мястото си, изпъна умолително снага към К. — Щяхте да ми поверите една своя тайна.

— Вярно — каза К., като хвърли бегъл поглед към Лени, която го наблюдаваше внимателно. — Добре, слушайте, макар че то не е вече почти никаква тайна: отивам сега при адвоката, за да му съобщя, че се отказвам от неговите услуги.

— Отказва се от услугите му! — извика търговецът, скочи от стола и започна да се разхожда бързо с вдигнати ръце напред-назад из кухнята, като непрекъснато повтаряше: — Отказва се от услугите на адвоката!

Лени понечи веднага да се нахвърли върху К., но търговецът, без да ще, препречи пътя й, поради което тя го удари с двата си юмрука. После се завтече подир К. с все още свити на юмруци ръце, но той имаше голяма преднина и беше влязъл вече в стаята на адвоката, когато Лени го настигна. Той беше почти затворил вратата зад себе си, но Лени успя да пъхне единия си крак и задържа по този начин крилото на вратата отворено, улови К. за мишцата и се опита да го издърпа назад. Но той стисна толкова силно китката на ръката й, че тя изохка, пусна го и не посмя веднага да влезе в стаята, а К. заключи вратата отвътре.

— Чакам ви доста отдавна — рече адвокатът.

Той лежеше в леглото. Остави на нощната масичка някакъв документ, който беше чел на светлината на свещ, и си сложи очилата, през които погледна строго К. Вместо да се извини, К. каза:

— Ще си отида скоро.

Адвокатът не обърна внимание на думите, защото не бяха извинение, и додаде:

— Втори път няма да ви приема по такъв късен час.

— Това отговаря напълно на желанието ми — отвърна К.

Адвокатът го погледна въпросително и рече:

— Седнете.

— Щом желаете — склони К., придърпа един стол до нощната масичка и седна.

— Стори ми се, че заключихте вратата — забеляза адвокатът.

— Да — призна К., — заради Лени.

Нямаше намерение да щади когото и да било. Но адвокатът попита:

— Пак ли ви се натрапваше?

— Да се натрапва? — попита К.

— Да — повтори адвокатът смеешком, но се закашля силно; после, като спря да кашля, пак се разсмя. — Та вие вече сте забелязали нейната натрапливост, нали? — попита той и потупа К. по ръката, която той в разсеяността си беше сложил на нощната масичка и сега бързо я отдръпна. — Вие не придавате голямо значение на тази работа — каза адвокатът, понеже К. мълчеше, — и толкова по-добре. Защото в противен случай може би щях да бъда принуден да ви се извиня. Лени има една странна слабост, която впрочем аз отдавна съм й простил и за която не бих отворил дума, ако вие току-що не бяхте заключили вратата. Тази нейна странна слабост (в същност най-малко на вас би трябвало да я обяснявам, но вие ме гледате толкова озадачено и затова ще ви я обясня), тази нейна странна слабост се състои в това, че Лени открива хубост у повечето обвиняеми. Тя се привързва към всички, люби всички, но изглежда, че всички също я любят; понякога, за да ме поразвлече, тя ми разказва подробности, стига аз да й позволя. Аз не се чудя толкова на цялата тази работа, колкото учуден изглеждате вие. И действително, ако има верен поглед, човек често може да открие хубост у обвиняемите. Това всъщност е забележително, до известна степен природонаучно явление. Разбира се, като последица на обвинението не настъпва някаква явна, точно определима промяна във външния вид, защото нещата не се развиват както при други съдебни разправии, повечето обвиняеми следват обикновения си начин на живот и процесът не им пречи в нищо, стига да имат добър адвокат, който да се грижи за него. Въпреки това има хора с опит, които са в състояние да различат обвиняемите, човек по човек, дори сред някое огромно множество от хора. Ще попитате: по какво ги различават? Отговорът ми няма да ви задоволи. Обвиняемите са просто най-хубавите. Разхубавява ги не вината им, защото (поне аз като адвокат трябва да говоря така) не всички хубавци са виновни, не ги разхубавява сега и справедливото наказание, защото все пак не всички биват наказвани; следователно причината може да се крие само във възбуденото срещу тях съдебно преследване, което по някакъв начин слага отпечатъка си върху външния им вид. Впрочем между хубавите има и особено хубави. Но всички са хубави, дори този жалък червей Блок е хубав.

Когато адвокатът свърши, К. беше възвърнал напълно спокойствието си; при последните думи той дори кимна живо с глава и така потвърди сам на себе си своето досегашно убеждение, според което адвокатът и този път — както винаги по-рано — се стремеше чрез общи приказки, нямащи никаква връзка с делото, да го разсее и да отвлече вниманието му от главния въпрос — каква работа в същност е свършил по делото на К.

Адвокатът сигурно усети, че днес К. оказва по-голяма съпротива от преди, понеже млъкна, за да даде възможност на К. сам да говори; но К. не отвори уста и затова адвокатът попита:

— С някакво определено намерение ли дойдохте днес при мене?

— Да — отвърна К. и позаслони малко с ръка пламъка на свещта, за да вижда по-добре адвоката, — дойдох да ви кажа, че от днес оттеглям пълномощното си да ме защищавате в съда.

— Добре ли ви разбрах? — попита адвокатът, поизправи се в леглото и се облакъти с една ръка на възглавницата.

— Предполагам — каза К., седнал изпънат като струна и сякаш дебнеше.

— Хм, може да обсъдим и този план — рече адвокатът след малко.

— Вече не е план — каза К.

— И така да е — вметна адвокатът, — но въпреки това ние няма да вършим нищо прибързано.

Употреби думата „ние“, сякаш нямаше намерение да освободи К. и сякаш искаше да остане поне негов съветник, щом не биваше да бъде негов защитник.

— Не е прибързано — каза К., стана бавно и се изправи зад стола си, — а добре обмислено, може би дори прекалено дълго обмисляно. Решението ми е окончателно.

— Тогава позволете ми да ви кажа още няколко думи — рече адвокатът.

Отмахна пухената завивка и седна на ръба на леглото. Голите му, покрити с бели косми нозе трепереха от студ. Помоли К. да му донесе едно одеяло от канапето. К. му подаде одеялото и каза:

— Излагате се съвсем ненужно на простуда.

— Поводът е достатъчно важен — забеляза адвокатът, като обви с пухената завивка горната половина на леглото си и после нозете си с одеялото. — Чичо ви е мой приятел, а с течение на времето вие също ми станахте мил. Признавам го открито, няма защо да се срамувам.

Тези сантиментални думи на стареца не допаднаха никак на К., защото го принуждаваха да даде по-подробно обяснение, което му се искаше да избегне; но те го и объркваха, както той честно призна пред себе си, макар че не бяха в състояние да го накарат да се откаже от решението си.

— Благодаря ви за вашата дружелюбност — каза той, — аз също признавам, че вие взехте присърце моя въпрос дотолкова, доколкото това ви беше възможно и изглеждаше изгодно за мене. Но през последно време в мене се загнезди убеждението, че стореното не е достатъчно. Естествено аз никога не ще направя опит да убеждавам вас, много по-възрастния и по-опитен човек, в правотата на моето гледище; и ако навремени неволно съм се опитвал, моля да ми простите. Но въпросът, както вие сам се изразихте, е достатъчно важен и по мое убеждение е необходимо да се вземат по-решителни мерки за процеса, отколкото досега.

— Разбирам ви — вметна адвокатът, — нетърпелив сте.

— Не съм нетърпелив — възрази К. с леко раздразнение и вече не подбираше думите си. — Сигурно сте забелязали още при първото ми посещение, когато дой дойдох с моя чичо при вас, че аз не се интересувах много за процеса и го забравях напълно, щом никой не ми напомняше, тъй да се рече, насила за него. Но чичо ми настоя да ви възложа защитата пред съда и аз го сторих, за да му угодя. Сега трябваше да се очаква, че положението ми във връзка с процеса ще бъде облекчено, защото нали човек възлага защитата си на адвокат, за да свали що-годе бремето на процеса от плещите си. Но стана точно обратно. Никога преди не съм имал толкова много грижи около този процес, както откакто вие поехте защитата ми. Когато бях сам, аз не предприемах нищо по него и просто не го чувствах; сега, наопаки имах защитник, всичко беше подготвено, за да се даде ход на работата, аз чаках неотстъпно и все по-напрегнато вие да се намесите, но не ставаше нищо. Наистина вие ми дадохте някои сведения за съда, които аз едва ли бих могъл да получа от някого другиго. Но за мене това не е достатъчно, особено сега, когато процесът просто потайно ме застрашава все повече и повече.

К. беше блъснал стола настрана и стоеше все още прав с ръце в джобовете на сакото.

— От даден момент нататък — забеляза адвоката тихо и спокойно — не става вече нищо съществено ново; знаем това от практиката. Колко други мои клиенти в някой подобен стадий на процеса са стояли също като вас пред мене и са приказвали горе-долу същото.

— Тогава всички тези клиенти са били също така прави, както съм аз — каза К. — Това съвсем не ме опровергава.

— Аз нямах намерение да ви опровергавам — рече адвокатът, — исках само да добавя, че допусках у вас повече разсъдливост, отколкото у другите, особено след като ви дадох възможност да надникнете хубаво в съдоустройството и в моята собствена дейност, нещо, което не съм правил с други клиенти. А сега трябва да установя, че въпреки всичко вие нямате достатъчно доверие в мене. Няма да ми е лесно с вас!

Как се унижаваше адвокатът пред К.! Не се съобразяваше ни най-малко със съсловната чест, която сигурно точно в този пункт беше най-чувствителна. И защо го правеше? Както можеше да се съди по всичко, адвокатът имаше голяма клиентела, пък беше и богат човек, значи, не можеше да го интересува много нито изплъзването на печалбата, нито загубата на един клиент. Освен това беше болнав и би следвало сам да се грижи за ограничаване на работата. Но не, въпреки всичко се мъчеше да задържи К. Защо? Дали то се дължеше на лично съчувствие към чичото или действително смяташе процеса на К. за толкова необикновен и се надяваше да се отличи в него било пред К., било — тази възможност не биваше по никакъв начин да се изключва — пред приятелите в съда? Колкото и безогледно изпитателно да го гледаше, К. не можеше да прочете нищо върху лицето му. Би могло почти да се приеме, че адвокатът умишлено не менеше изражението на лицето и чакаше да види въздействието на думите си. Но той явно изтълкува мълчанието на К. прекомерно благоприятно за себе си, защото продължи:

— Сигурно ви е направило впечатление, че държа голяма канцелария, но нямам помощници. По-рано не беше така, тогава имаше периоди, когато за мене работеха неколцина млади юристи, днес работя сам. Това се дължи отчасти на промяната в моята практика, тъй като аз все повече и повече се ограничавам върху дела като вашето, отчасти от все по-задълбочаващото се познание, което придобивам от тези дела. Аз разбрах, че не бива да предоставям тази работа никому другиму, ако не желая да се натоварвам с провинение спрямо моите клиенти и спрямо поетата от мене задача. Но решението да върша сам цялата работа имаше някои напълно естествени последици: трябваше да отклонявам почти всички искания за защита; можех да поема защитата само по ония дела, които ме интересуваха особено отблизо… пък и в края на краищата има достатъчно жалки хора и дори много близко до мене, които се нахвърлят на трохите от моята трапеза. Освен това се поболях от пресилване. Все пак не се разкайвам за решението си, макар че може би трябваше да откажа повече защити, да си запазя още по-малко; но се оказа безусловно необходимо да се посветя всецяло на поетите процеси и успехите възнаградиха усилията ми. Веднъж в едно научно съчинение срещнах много хубаво изказана мисъл за разликата, която съществува между защита в обикновени дела и защита в дела, каквито поемам аз. Там беше казано: единният адвокат води клиента си вързан на края на конец до присъдата, а другият веднага вдига своя клиент на рамената си и го носи така, без да го сваля, чак до присъдата, дори отвъд нея. Така е. Но аз поскрих истината, като казах, че не се разкайвам никога за тая усилна работа. Когато тази работа се отрича напълно, както е във вашия случай, тогава да, тогава аз като че ли се разкайвам.

Тези приказки накараха К. повече да губи търпение, отколкото да го убедят. Стори му се, че долавя някак в интонацията на адвоката какво го очаква, ако отстъпи: той пак щеше да почне да го успокоява, да му изтъква, че съставянето на писмената молба напредва, че настроението на съдебните чиновници се е подобрило, но също, че са изникнали големи трудности, забавящи нормалния ход на работата… С една дума, ще измъкне отново всичко онова, което му беше познато до втръсване, за да го залъгва пак с неопределени надежди и да го измъчва с неопределени заплахи. За да осуети окончателно това, К. каза:

— Какво ще предприемете по моя въпрос, ако ви оставя защитата?

Адвокатът изтърпя дори този оскърбителен въпрос и отговори:

— Ще продължа да залягам в това, което вече съм предприел за вас.

— Знаех, че така ще отговорите — рече К., — затова излишно е да хабим повече думи.

— Ще направя още един опит — поде адвокатът, като че ли това, което вълнуваше К., се е случило с него, а не с К. — Защото храня подозрение, че вие сте подведен не само към невярна преценка на моята правна помощ, но и към поведението си изобщо от обстоятелството, че към вас, макар да сте обвиняем, се отнасят прекомерно внимателно или, по-точно казано, нехайно, привидно нехайно. Това също има своето основание; често е по-добре да сложат окови на човека, отколкото да го оставят свободен. Но аз все пак бих желал да ви покажа как биват третирани други обвиняеми, може би тогава ще можете да извлечете поука за себе си. Сега ще поръчам да влезе Блок; отключете вратата и седнете тук до нощната масичка!

— С удоволствие — каза К. и изпълни искането на адвоката; винаги беше готов да научи нещо ново. Но за да се осигури за всеки случай, попита още: — Обаче вие си взехте бележка, че аз оттеглям пълномощното си да ме защитавате в съда?

— Да — отговори адвокатът, — но вие можете още днес да се откажете от това намерение и да ми оставите защитата.

Той пак си легна, издърпа пухената завивка досами брадичката си и се обърна към стената. После позвъни.

Почти едновременно с дрънкането на звънеца влезе Лени и с бързи погледи се помъчи да разбере какво е станало; стори й се успокоително, че К. седеше спокойно край леглото на адвоката. Тя усмихнато кимна на К., който я гледаше втренчено.

— Доведи Блок! — поръча й адвокатът.

Но наместо да отиде и да го доведе, тя се изправи на вратата и извика:

— Блок, при адвоката!

И после, може би понеже адвокатът остана да лежи обърнат към стената и нехаеше за нищо, тя се примъкна тихо зад стола на К. и от този миг нататък започна да му досажда, като се навеждаше напред над облегалката на стола или — във всеки случай крайно нежно и внимателно — ровеше с пръстите на ръцете си в косите му или го милваше по страните. Накрая К. направи опит да й попречи, като улови едната й ръка и тя след известна съпротива му я остави да я държи.

Блок дойде веднага след повикването, но застана прав на вратата и като че размишляваше да влезе ли, или не. Дигна вежди и наведе глава, сякаш слухтеше дали ще се повтори заповедта да се яви при адвоката. К. можеше да го насърчи да влезе, но той бе се зарекъл да скъса окончателно не само с адвоката, а с всичко в това жилище и затова не трепна. Лени също мълчеше. Блок установи, че най-малкото никой не го пъдеше и влезе на пръсти с изопнато от напрежение лице и ръце сплетени конвулсивно на гърба. Остави вратата отворена, та ако се наложеше, бързо да се оттегли. Не погледна изобщо К., защото гледаше неотстъпно само високата пухена завивка, под която адвокатът съвсем не се виждаше, тъй като бе се изместил досами стената. Но след малко се разнесе гласът му:

— Блок тука ли е? — попита той.

Този въпрос буквално нанесе един удар в гърдите и после още един в гърба на Блок, който бе мръднал доста напред; той се олюля, застана ниско наведен и промълви:

— Заповядайте!

— Какво искаш? — попита адвокатът. — Идеш в неудобно време.

— Не ме ли повикаха? — попита Блок по-скоро себе си, отколкото адвоката, вдигна в защита ръце пред себе си и беше готов да побегне.

— Повикаха те, да — отговори адвокатът, — но въпреки това идеш в неудобно време. — И след известна пауза добави: — Ти винаги идваш в неудобно време.

Откакто заговори адвокатът, Блок не гледаше вече леглото, а бе втренчил очи в един ъгъл и само слушаше сякаш видът на човека, който говореше, беше толкова ослепителен, че той не можеше да го понася. Но слушането също беше трудно, понеже адвокатът говореше с лице към стената, и то тихо, и бързо.

— Искате да си отида ли? — попита Блок.

— Щом вече си дошъл — рече адвокатът, — остани!

Би могло да се помисли, че адвокатът не беше изпълнил желанието на Блок, а му се е заканил — да речем, да го набие с пръчка, — защото сега Блок действително се разтрепери.

— Вчера — поде пак адвокатът — бях при третия съдия, моя приятел, и постепенно насочих разговора към тебе. Искаш ли да узнаеш какво ми обади той?

— Моля ви — рече Блок.

Понеже адвокатът не отговори веднага, Блок повтори още веднъж молбата си и се наведе, сякаш за да коленичи. Но К. му се сопна:

— Какво правиш?

Лени понечи да го възпре в този вик, той улови и другата й ръка. Държеше я и стискаше здраво, но не от любов — Лени често изохкваше и се мъчеше да издърпа ръцете си. Но за вика на К. биде наказан Блок, когото адвокатът запита:

— Я ми кажи кой е твой адвокат?

— Вие — отговори Блок.

— Ами освен мене? — попита адвокатът.

— Освен вас никой — рече Блок.

— Тогава и не слушай никого другиго — каза адвокатът.

Блок се съгласи напълно с тези думи, измери със сърдит поглед К. и заклати буйно глава към него. Ако това негово поведение се преведеше с думи, те щяха да бъдат груби ругатни. И с този човек искаше К. да поприказва дружески по своето собствено дело!

— Няма да ти бъркам повече — заяви К. и се отпусна назад върху облегалката на стола. — Ще коленичиш ли, или ще лазиш на четири крака, твоя работа. Няма да бера грижа за нищо.

Но Блок все пак имаше честолюбие, поне спрямо К., защото размаха юмруци, запъти се към него и извика толкова високо, колкото се осмеляваше в присъствие на адвоката:

— Вие нямате право да ми държите такъв език, никой не ви е разрешил това! Защо ме оскърбявате? И то тук, пред господин адвоката, който търпи двама ни, вас и мене, само от милосърдие? Като човек не сте по-добър от мене, защото вие също сте обвиняем и срещу вас също с възбуден процес. Но ако вие въпреки това си оставате господин, то аз също така съм господин, ако не дори по-голям от вас. И изисквам именно вие да се обръщате към мене като към такъв. А ако се смятате предпочетен поради обстоятелството, че имате право да седите тук и да слушате спокойно, докато аз, както се изразихте, лазя на четири крака, тогава ще ви напомня старата правна поговорка: по-добре заподозряният да се намира в състояние на движение, а не на покой, защото онзи, който е в състояние на покой, може винаги, без сам да знае, да е поставен върху едното блюдо на везните и да бъде претеглян заедно с греховете си.

К. не отвърна нищо, само гледаше в почуда с неподвижни очи тоя объркан човек. Колко се бе променил той в течение само на последния час! Процесът му ли го мяташе така ту насам, ту натам и му пречеше да различи кой му бе приятел и кой враг? Нима не виждаше, че адвокатът умишлено го унижаваше и този път не целеше нищо друго, освен да се надува пред К. с властта си и по този начин може би да подчини и К.? Но ако Блок не беше способен да проумее това или толкова много се страхуваше от адвоката, че дори ако беше го проумял, не можеше да извлече никаква полза за себе си, то как пък е могъл да бъде толкова хитър или толкова дързък да мами адвоката и да премълчи, че освен него е взел и други адвокати да работят за процеса му? И как дръзваше да напада К., като знаеше, че К. можеше тутакси да издаде тайната му? Но той дръзна нещо повече: отиде до леглото на адвоката и започна да се оплаква и там от К.

— Господин адвокат — каза той, — чухте ли как говореше с мене този човек? Неговият процес е възбуден само от няколко часа насам и той вече иска да дава уроци на мене, на човек, който води процес цели пет години! Дори ме ругае. Не знае нищо, но ме ругае, мене, който, доколкото ми позволяват нищожните сили, съм изучил подробно всичко, каквото повеляват благоприличието, дългът и съдебната практика?

— Не бери грижа за никого — забеляза адвокатът, — и постъпвай така, както сам намериш за добре.

— Разбира се — отвърна Блок, като че окуражаваше самия себе си, хвърли бегъл поглед встрани и коленичи непосредствено до леглото. — Аз съм вече на колене, адвокате мой! — рече той.

Но адвокатът мълчеше. Блок поглади внимателно с една ръка пухената завивка. В сега възцарилата се тишина Лени каза, като освободи ръцете си от К.:

— Причиняваш ми болки. Пусни ме! Ще отида при Блок.

Отиде при него и седна на ръба на леглото. Блок много се зарадва, като я видя до себе си, и веднага я помоли с живи, но неми знаци да се застъпи за него пред адвоката. Той явно се нуждаеше твърде наложително от сведенията на адвоката, но може би само за да ги предаде на останалите адвокати и те да ги използват по-нататък. Лени вероятно знаеше точно по какъв начин би могло да се излезе наглава с адвоката — посочи ръката на адвоката и заостри устните си като за целувка. Блок тутакси целуна ръката на адвоката, после повтори тая целувка, по-късно, по даден от Лени знак, още два пъти. Но адвокатът продължаваше да мълчи. Тогава Лени се наведе над него — при това изпъване пролича още по-добре хубавата й, висока снага — наклони се ниско над лицето му и помилва дългите му бели коси. Това най-сетне изтръгна отговор от него:

— Двоумя се дали да му го съобщя — рече адвокатът.

Всички видяха, че той поклати леко глава, може би за да почувства още по-добре ласката от ръката на Лени. Блок слушаше с оборена глава, като че ли с това слушане нарушаваше някаква повеля.

— Защо се двоумиш? — попита Лени.

К. имаше чувството, че слуша заучен разговор, който често се е повтарял и още много пъти ще се повтаря, но за Блок ще остане винаги нов, чуван за пръв път.

— Как се държа днес? — попита адвокатът, наместо да отговори.

Преди да го осведоми за това, Лени погледна надолу към Блок и известно време наблюдава как той дигна ръце към нея и започна да трие умолително дланите си една о друга. Накрая тя кимна със сериозно изражение на лицето, обърна се към адвоката и рече:

— Беше спокоен и прилежен.

Един стар търговец, човек с дълга брада, умоляваше младо момиче да даде благоприятни сведения за него. Дори да таеше някакви задни мисли, нищо не можеше да го оправдае в очите на ближните. К. не проумяваше как на адвоката изобщо бе минало през ума да го спечели с подобно представление. Ако не беше го прогонил по-рано, щеше да постигне това посредством днешната сцена. Той почти унижаваше страничния зрител. Такава, значи, беше методата на адвоката — на която К. за щастие не бе подложен достатъчно дълго, — щото клиентът в края на краищата забравяше целия свят и се надяваше да се дотътри до завършека на процеса само по този погрешен път; не беше вече клиент, а куче на адвоката. Ако той му заповяда да се пъхне лазешком под леглото като в кучешка колиба и да се разлае оттам, ще го стори с удоволствие.

К. слушаше изпитателно и хладнокръвно, сякаш имаше поръчение да запамети точно всичко приказвано тук, да направи донесение за него на по-високо място и да състави писмен доклад.

— Какво прави той през целия ден? — попита адвокатът.

— За да не ми пречи в домашната работа — отговори Лени, — аз го заключих в слугинската стая, дето обикновено седи. От време на време надниквах през отворчето на вратата да видя какво прави. Той постоянно седеше на колене на леглото, беше разтворил на прозоречната дъска изложенията, които си му дал ти, и четеше. Това ми направи добро впечатление, защото прозорецът гледа в една вентилационна шахта и през него не влиза почти никаква светлина. Фактът, че въпреки това Блок четеше, ми доказа неговото послушание.

— Радва ме, че чувам такива неща — каза адвокатът. — Но дали е разбирал това, което е чел?

В течение на този разговор Блок непрекъснато движеше устните си, очевидно формулираше отговорите, които се надяваше да чуе от Лени.

— Естествено не мога да отговоря с положителност на този въпрос — рече Лени. — Във всеки случай видял, че чете прилежно. През целия ден четеше една и съща страница, като движеше пръст по редовете. Всеки път, щом надникнех, той въздъхваше, сякаш четенето му струваше големи усилия. Навярно изложенията, които си му дал, са трудноразбираеми.

— Да — каза адвокатът, — наистина са трудноразбираеми. И не вярвам, че е разбрал нещо от тях. Но все ще добие известна представа колко тежка е борбата, водена от мене в негова защита. И за кого водя тази тежка борба? За… просто е смешно да го изрека… за Блок. Той трябва да проумее какво означава и това. Непрекъснато ли учеше?

— Почти непрекъснато — отговори Лени. Само веднъж ме помоли да му донеса вода за пиене. Подадох му чаша вода през отворчето на вратата. После към осем часа го пуснах да излезе и му дадох да похапне.

Блок погледна изкосо към К., сякаш тук се разказваха похвални неща за него, които трябваше да направят впечатление и нему. Сега Блок изглеждаше доста обнадежден, държеше се по-свободно и помръдваше насам-натам на колене. И затова дваж по-ясно пролича как се вцепени при следващите думи на адвоката, който каза:

— Ти го хвалиш, но тъкмо това ме затруднява да говоря. Защото съдията не се изказа благосклонно нито за самия Блок, нито за процеса му.

— Неблагосклонно ли? — попита Лени. — Как е възможно?

Блок я погледна с такова напрегнато очакване в очи, сякаш беше напълно уверен, че тя е способна да обърне дори сега в негова полза отдавна изречените от съдията думи.

— Неблагосклонно — повтори адвокатът. — Стана му дори неприятно, когато заговорих за Блок. „Не говорете за Блок“ — каза съдията. „Той е мой клиент“ — възразих аз. „Вие допускате да злоупотребяват с вас“ — рече той. „Аз не смятам, че неговото дело е предварително загубено“ — казах аз. „Вие допускате да злоупотребяват с вас“ — повтори той. „Не вярвам — отвърнах аз. — Блок заляга много в своя процес и винаги тича да урежда всичко необходимо. Той, кажи-речи, живее у мене, за да може постоянно да бъде в течение. Такова усърдие не се среща често. Вярно е, че лично той е неприятен, обноските му са грозни, мръсен е, но в процесуално отношение е безукоризнен.“ Казах безукоризнен, умишлено преувеличих. После той каза: „Блок е просто хитър. Набрал е много опит и умее да протака процеса. Обаче невежеството му е още по-голямо от хитростта му. Какво ли би рекъл, ако узнае, че неговият процес още съвсем не е подлавян, ако му се каже, че дори още не е ударил първият звънец за започване на процеса му!“ Спокойно, Блок! — каза адвокатът, понеже Блок в момента понечи да се изправи на отмалелите в коленете нозе и очевидно искаше да помоли за разяснение.

Сега за пръв път адвокатът се обърна с по-подробни думи направо към Блок. Гледаше с уморени очи ту безцелно напреде си, ту надолу към Блок, който под този поглед отново се отпусна бавно на колене.

— Това изказване на съдията няма абсолютно никакво значение за тебе — успокои го адвокатът. — И не се стряскай при всяка дума. Ако това се повтори, занапред няма да споделям нищо с тебе. Човек не може да започне някое изречение, без да го погледнеш така, като че ли чакаш да чуеш от него окончателната си присъда. Засрами се от другия ми клиент! А ти разколебаваш така и доверието, което той храни в мене. Какво искаш най-сетне? Още си жив, още се намираш под моя закрила. Страхът ти е безсмислен. Чел си някъде, че в отделни случаи окончателната присъда бива произнесена ненадейно от незнайна уста и в незнаен час. С много уговорки това е всъщност вярно, но също така вярно е, че твоят страх ме изпълва с погнуса и че аз съзирам в него липса на необходимото доверие. Та какво особено казах? Предадох изказването на един съдия. Знаеш, че около делото се натрупват най-различни гледища, и то става просто непроницаемо. Този съдия например приема за начало на делото ти друг ден, не този, който съм избрал аз. Значи, ние сме само на различно мнение по един въпрос, нищо повече. В даден стадий на процеса, по стар обичай, се дава знак със звънец. От гледище на съдията дрънкането на звънеца известява, че процесът започва. Сега не мога да ти съобщя всичко, което говори против това схващане, пък и ти не би го разбрал; задоволи се с уверението ми, че много неща говорят против него.

Блок смутено зарови пръстите си в козината на килимчето пред леглото, страхът от това изказване на съдията го караше навремени да забравя своята подчиненост спрямо адвоката, мислеше тогава само за себе си и въртеше думите на съдията на всички страни.

— Блок — рече Лени с предупредителен тон, хвана за яката на сакото и го повдигна малко. — Остави козината и слушай какво ти приказва адвокатът!

(Тази глава е останала незавършена.)