Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Prozess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart

Издание:

Франц Кафка. Процесът

Превел от немски: Димитър Стоевски

Народна култура, София, 1980

 

Franz Kafka

Der Prozess

© Fischer Bücherei KG, Frankfurt am Main und Hamburg 1960

Ins Bulgarische übertragen von © Dimiter Stojewsky

Redigiert von Willi Brückner

Verlag Narodna kultura Sofia 1980

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Процесът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Процесът.

Процесът
Der Process
АвторФранц Кафка
Създаване1914 г.
Германия, Австрия
Първо издание1925 г.
Германия
ИздателствоDie Schmiede, Berlin
Оригинален езикнемски
Жанрхорър
Видроман

Издателство в БългарияНародна култура, 1980
ПреводачДимитър Стоевски
НачалоSomeone must have been telling lies about Joseph K., for without having done anything wrong he was arrested one fine morning.
Процесът в Общомедия

Процесът (на немски: Der Process, по-късно като Der Prozess и Der Prozeß) е роман на Франц Кафка, първоначално публикуван през 1925. Една от най-известните творби на Кафка, той разказва историята на мъж, арестуван и разследван от дистанционен, недостъпен орган, като естеството на неговото престъпление остава неразкрито нито на него, нито на читателя.

Подобно на другите романи на Кафка, Процесът никога не е завършен, въпреки че тя включва глава, която довежда историята до край. Поради това са налице несъответствия във времето, както и други прекъсвания в разказа.

След смъртта на Кафка през 1924, неговият приятел и изпълнител на литературните му завети Макс Брод редактира текста за издаване.

Резюме на сюжета

На тридесетия си рожден ден, прокуристът на банка, Йозеф K., е неочаквано арестуван от двама неидентифицирани агенти от неуточнена агенция за неуточнено престъпление. Шефът на агентите пристига по-късно и провежда мини трибунал в стаята на съседката на К., госпожица Брюстнер. K. не е отведен, а е оставен „свободен“ да чака инструкции от следствената комисия. Той отива на работа и същата нощ се извинява на госпожица Бюрстнер за нахлуването в нейната стая. В края на разговора той изведнъж я целува.

K. получава телефонно обаждане, че е призован в съда, а като дата е определена идващата неделя. Часът не е определен, не му е даден и адрес. Накрая адресът се оказа огромна постройка, в която се дават квартири на сиромаси. K. трябва да изследва, за да намери съда, който се оказва, че се намира на тавана. Стаята е задушна, опърпана и претъпкана, и въпреки че няма идея в какво е обвинен или кой води процеса, държи дълга реч, омаловажаваща целият процес, включително агентите, които са го арестували и по време на която съпругата на един прислужник е изнасилена. Тогава се прибира вкъщи.

K. по-късно посещава съда отново, въпреки че не е бил призован. Съдът не е в сесия. Вместо това той говори със съпругата на прислужника, която се опитва да го съблазни да я отведе от тук и която му дава повече информация за процеса, и предлага да му помогне. K. по-късно отива с прислужника на по-високо ниво, където се оказва, че се помещават офисите на съда, които са опърпани и задушни.

K. се връща вкъщи и вижда, че госпожица Монтаг, наемателка на друга стая, се премества при госпожица Бюрстнер. Той подозира, че това се прави, за да му попречи да се сближи с последната. В допълнение се появява и друг наемател - капитан Ланц, който изглежда, че е в „отбора“ на Монтаг.

По-късно, в един килер на неговата банка, К. открива двамата агенти, които са го арестували, да биват налагани от бияч в резултат на жалбите на К. пред съда. K. се опитва да спори с бияча, казвайки че хората не трябва да бъдат бити с камшик, но биячът е непреклонен. Следващият ден той се връща в килера и е шокиран да види всичко така, както го е оставил предния ден, включително бияча с камшика и двамата агенти.

K. е посетен от чичо си, който е бивш настойник на К. Чичото изглежда притеснен и отчаян от затрудненото положение на К. Симпатизиращ в началото, впоследствие той е загрижен, че К. подценява сериозността на случая. Чичото представя К. на адвокат в присъствието на Лени – медицинска сестра, която чичото на К. подозира, че е любовница на адвоката. По време на обсъждането става ясно коло този процес е по-различен от обикновените правни производства – прилага се презумпцията на виновност, бюрокрацията доминира на много нива и всичко е тайно - обвинението, правилата на съда, органа, седящ зад съда – дори самоличността на съдиите на по-високите нива. Адвокатът му казва, че може да изготви резюме за К., но понеже обвинението и правилата са неизвестни, това е трудоемка работа. Също така напълно е възможно никога да не бъде прочетено, но в същото време е много важно да го има. Адвокатът добавя, че най-важната негова задача е да се договори с могъщите съдебни служители зад кулисите. По време на раговора адвокатът разкрива, че канцеларският директор стои скрит в тъмното в ъгъла. Канцеларският директор излиза от тъмнината и се присъединява към разговора, но К. е извикан навън от Лени, която го завежда в съседната стая, където тя предлага да му помогне и го прелъстява. Те имат сексуален контакт. След това отвън К. среща чичо си, който е бесен и претендира, че липсата на уважение от страна на К. влияе зле за случая му.

K. посещава адвоката няколко пъти. Адвокатът непрекъснато му казва колко бедствено е неговото положение и му разказва много истории за други безнадеждни клиенти и неговите задкулисни усилия от името на тези клиенти, и се хвали с многото си връзки. Заданието никога не е завършено. Работата на K. в банката се разстройва и той е обзет от тревога от своето дело.

K. е изненадан от един от неговите клиенти в банката, който му казва, че е запознат, че срещу К. се води дело. Клиентът е научил за това от Титорели, художник, който е разказал на клиента за делото на К. и отношенията му със съда. Клиентът съветва К. да отиде при Титорели за съвет. Титорели живее на тавана в жилище в предградие в противоположната на съда страна на града. Три тийнейджърки се присмиват на К. и го закачат „сексуално“. Титорели се оказва официален художник на портрети за съда – наследяема позиция, и има задълбочени познания на протичащите в съда процеси. К. научава, че доколкото Титорели знае, нито един ответник никога не е бил оправдаван. Той представя опциите пред К. и предлага да му помогне с една от тях. Опциите са: получаване на временно оправдаване от долна инстанция, която може да бъде отменена по всяко време от по-високо ниво, водещо до възобновяване на процеса; или услуга от нисшестоящи съдии за протакане на делото. Титорели показва на К. да излезе от малка задна врата, понеже момичетата са блокирали вратата, през която К. е влязъл. За недоумение на К., вратата отваря друг лабиринт от офисите на съда – отново опърпани и задушни.

K. решава да поеме контрола на нещата в свои ръце и посещава своя адвокат с намерението да оттегли пълномощното за представителство. В дома на адвоката той се запознава с един потиснат индивид, Блок, клиент, който предлага на К. частично прозрение от перспективата на клиент. Делото на Блок продължава пет години и той се е превърнал от проспериращ бизнесмен в почти банкрутирал и е практически поробен от зависимостта си от адвоката и Лени, с която изглежда да е сексуално „ангажиран“. Адвокатът се подиграва с Блок пред К. за неговото кучешко раболепие. Тези впечатления допълнително отравят мнението на К. за адвоката. (Тази глава е останала недовършена от автора.)

K. е помолен от банката да покаже на един италиански клиент околните места, представляващи културен интерес, но италианският клиент, притиснат от времето, моли К. да го заведе само в Катедралата, определяйки час за среща там. Когато клиентът не се появява, К. разглежда катедралата, която е пуста с изключение на една старица и един църковен служител. K. забелязва свещеник, който изглежда, че се подготвя да изнесе проповед от малък амвон. Когато той започва, K. тръгва да излиза, но е призован да остане в залата. Вместо да произнесе проповед, свещеникът извиква името на К. K. доближава амвона и свещеникът го упреква за неговото отношение към процеса и за търсенето на чужда помощ, особено от жени. K. го моли да слезе, а двама души влизат и се разхождат в катедралата. Свещеникът работи за съда като капелан и казва на К. притча (която е публикувана отделно като „Преди закона“), която има за цел да обясни неговото положение. K. и свещеникът обсъждат притчата. Свещеникът казва на К., че притчата е древен текст на съда и много поколения съдебни служители са правили интерпретации.

В навечерието на тридесет и първия рожден ден на K. двама мъже пристигат в неговия апартамент. Той ги очаква и оказва малка съпротива – всъщност двамата мъже получават указания от К. докато го водят из града. К. ги завежда до една каменоломна, където двамата мъже поставят главата на К. върху един откъртен камък. Един от мъжете изважда двуостър касапски нож и докато двамата мъже си го разменят напред-назад между тях, разказвачът ни казва, че „K. изведнъж проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа, когато той минаваше от ръка в ръка над него и сам да го забие в гърдите си“. Той не взема ножа. Един от мъжете държи неговото рамо, а другият забива ножа дълбоко в сърцето и го завърта два пъти. Последните думи на K. са: „Като куче!“

Персонажи

  • Йозеф K. – Главният герой (протагонистът) в историята.
  • Госпожица Бюрстнер – Живее в съседната стая в къщата, в която живее и Йозеф K. Тя го оставя да я целува една нощ, но след това го отблъсква. Появява се отново за кратко във финалните страници на романа.
  • Госпожица Монтаг – Приятелка на Госпожица Бюрстнер, тя говори на K. за прекратяване на връзката му с Госпожица Бюрстнер след неговият арест. Тя твърди, че може да му донесе прозрение, защото тя е обективна трета страна.
  • Вилем и Франц – Служителите, които една сутрин арестуват K., но отказват да разкрият престъплението, което е обвинен, че е извършил.
  • Инспекторът – Мъжът, който води разследването в къщата (квартирата) на Йозеф К. и го информира официално, че е арестуван.
  • Рабенщайнер, Кулих и Каминер – Младши банкови служители, които присъстват на изслушването в пансиона.
  • Госпожа Грубах – Собственичката на къщата, в която K. живее. За нея K. е на висока почит, независимо от неговия арест.
  • Жената в съда – В нейната къща се състои първото заседание от делото на K. Тя търси помощ от K., защото не иска да бъде магистратите да злоупотребяват повече с нея.
  • Студентът – Деформиран човек, който действа по заповед на съдията. Ще бъде могъщ човек в бъдеще.
  • Съдията – Първият съдия на K. В първия процес обърква K. с бояджия.
  • Чичо Карл – Поривист чичо на K. от провинцията, бивш негов настойник. След като научава за процеса, Карл настоява К. да наеме господин Хулд като адвокат.
  • Господин Хулд, адвокат – Помпозният и претенциозен адвокат на K., който предоставя почти нищо в областта на действието и много повече в областта на анекдота.
  • Лени – медицинската сестра на Господин Хулд, тя има чувства към Йозеф К. и скоро става негова любовница. Тя му показва ципестата си ръка, още една препратка към мотива за ръката в цялата книга. Очевидно, тя намира обвинените мъже за безкрайно атрактивни – факта за тяхното обвиненеи ги прави неустоими за нея.
  • Алберт – канцеларски директор в съда и приятел на Хулд.
  • Биячът – човекът, който наказва Франц и Вилем в банката след жалбите на К. срещу двамата агенти.
  • Вицепрезидентът – мазен съперник на К. в банката, само чакащ да го хване в компрометираща ситуация. Той многократно се възползва от заетостта на К. с процеса, за да придвижи своите амбиции.
  • Президентът – Управителят на банката. Болнав човек, чиято позиция Вицепрезидентът се опитва да заеме. Държи се добре с К., като го кани на различни събития.
  • Руди Блок, търговец – Блок е друг обвиняем и клиент на Хулд. Неговото дело е от преди 5 години и той е само сянка на проспериращия търговец на зърно, какъвто някога е бил. Цялото си време, енергия и ресурси той посвещава на неговото дело. Въпреки че той е наел допълнително пет адвоката, той е напълно и трогателно подчинен на Хулд.
  • Производителят – Човек, който чува за процесът на К. и го съветва да се види с един художник, който знае как функционира съдебната система.
  • Титорели, Художник – Титорели наследява позицията съдебен художник от баща си. Той знае много за това, което влиза и излиза от най-ниското ниво на съда. Той предлага да помогне на K. и успява да пробута на обвиняемия мъж няколко идентични картини с ландшафт.
  • Свещеникът – затворнически капелан, когото K. среща в църквата. Свещеникът съветва K. да приеме съдбата си, т.к. неговият случай се развива неблагоприятно.
  • Пазачът и фермерът – герои от притчата на капелана.

Законност

В скорошно изследване, базирано на писанията на Кафка,[1] Реза Бенакар посочва, че много от описанията на Кафка на закона и законността често се третират като метафори за неща, различни от закона, но също така достойни за изследване като особена концепция на закона и законността, която оперира парадоксално като интегрална част от човешкото състояние в модерността.[2] Жозеф K. и неговият необясним опит със закона в Процесът например е повлиян от действителен правен случай, в който Кафка е замесен.[2]

Филмови адаптации

Театрални и оперни адаптации

  • Сценаристът и режисьор Стивън Беркоф адаптира няколко от романите на Кафка в пиеси и ги поставя на сцената. Неговата версия на Процесът е първоначално играна през 1970 в Лондон и е публикувана през 1981.[3]
  • Базираният в Чикаго сценарист, Грег Алън, написва и режисира K., базиран на Процесът. Той е продуциран от Хипокрит и се играе няколко месеца през 2010 в Шопен Театър в Чикаго.[4]
  • Йозеф K, по сценарий на Том Баздън и базиран на Процесът, се играе в модерен Лондон, като в ролята на протагонистът е банкера от ситито. Играе се в Гейт Театър, Нотинг Хил, Лондон, в края на 2010.[5]
  • Gottfried von Einem написан като опера, Der Prozeß, базирана на ромата. Нейният американски дебют е режисиран от Ото Преминджър.
  • Сценаристът Серж Ламот адаптира Процесът за сцената. Режисиран от Франсоа Жирар, неговата версия на Процесът е представена за пръв път през 2004 в Монреал и Отава, Канада, и издадена през 2005.

Избрани издания

Вижте също

Бележки

  1. Corngold, Stanley et al., (eds.) Франц Кафка: Служебни писания. Princeton, Princeton University Press, 2009.
  2. а б Banakar, Reza, "In Search of Heimat: A Note on Franz Kafka’s Concept of Law" (19 октомври 2009) Law and Literature, Vol. 22, Summer 2010.
  3. Berkoff, Steven. „The Trial, Metamorphosis, In the Penal Colony. Three theatre adaptions from Franz Kafka.“ Oxford: Amber Lane Press, 1981.
  4. "'K.' by The Hypocrites: Greg Allen's 'K.' can be unfeeling, but it showed the way" by Chris Jones, Chicago Tribune (26 октомври 2010)
  5. "Joseph K – review" by Lynn Gardner, The Guardian (17 ноември 2010)
  6. www.conjunctions.com, архив на оригинала от 25 декември 2014, https://web.archive.org/web/20141225182218/http://www.conjunctions.com/archives/c30-fk.htm, посетен на 12 април 2012 

Библиография

  • Engel, Manfred: „Der Process“. In: Manfred Engel, Bernd Auerochs (eds.): Kafka-Handbuch. Leben – Werk – Wirkung. Stuttgart, Weimar: Metzler 2010, 192 – 207. ISBN 978-3-476-02167-0

Външни препратки

Глава четвърта
Приятелката на госпожица Бюрстнер

През следващите дни на К. не се удаде да размени поне няколко бегли думи с госпожица Бюрстнер. Опитваше по какви ли не начини да се срещне с нея, но тя винаги съумяваше да осуети това. От работа той се прибираше веднага в къщи, стоеше в стаята си на тъмно, седеше на канапето и не се занимаваше с нищо друго, освен да наблюдава хола. Ако минеше слугинята и затвореше вратата на привидно празната му стая, той след малко ставаше и пак я отваряше. Сутрин ставаше един час по-рано от преди, та дано успее да срещне госпожица Бюрстнер сама, когато тя отиваше на работа. Но всички опити излязоха несполучливи. После й написа писмо както до бюрото, където тя работеше, така и на домашния адрес, помъчи се в него още веднъж да оправдае поведението си, заяви, че е готов да й даде всякакво удовлетворение, обеща да не прекрачва никога границите, които би му определила тя, и помоли само да му даде възможност да поприказва веднъж с нея, особено понеже не можел да предприеме нищо и пред госпожа Грубах, докато не се посъветва най-напред с нея; накрая й съобщаваше, че следващата неделя през целия ден щял да чака в стаята си някакъв знак от нея, който да го обнадежди, че молбата му ще бъде изпълнена или поне да му обясни защо тя не може да изпълни тая молба, макар че той й бил обещал да се подчинява на всяко нейно желание.

Писмата не се върнаха, но не последва и отговор. Обаче в неделя улови един знак, който беше от ясен по-ясен. Рано сутринта К. забеляза през дупката на ключалката някакво особено раздвижване в хола, което скоро се разясни. Една учителка по френски, която впрочем беше немкиня и се казваше Монтаг, слабо, бледо, понакуцващо момиче, обитаващо досега самостоятелна стая, се преместваше в стаята на госпожица Бюрстнер. Двете цели часове тътриха крака по пода на хола, все бяха забравили ту нещо от бельото, ту някоя покривчица или книга, която също трябваше да бъде взета и пренесена в новото жилище.

Когато госпожа Грубах донесе закуската на К. — след като беше го разсърдила толкова много, тя не възлагаше на слугинята и най-нищожната работа, — К. не можа да се сдържи да не я заговори, макар че беше мълчал цели пет дни.

— Какъв е този голям шум днес в хола? — попита той, докато си наливаше кафето. — Не би ли могло да се прекрати? Наложително ли е да се разтребва точно в неделя?

Макар да не вдигна очи към госпожа Грубах, той все пак забеляза, че тя въздъхна облекчително. Хазайката схвана дори тези негови строги въпроси като прошка или като начало на прошка.

— Никой не разтребва, господин К. — отговори тя, — ами госпожица Монтаг се мести у госпожица Бюрстнер и пренася вещите си оттатък.

Не каза нищо повече и почака да види как К. ще посрещне тая новина и дали ще й позволи да говори по-нататък. Той обаче я постави на изпитание, разбъркваше замислено кафето с лъжичката и мълчеше. После я погледна и рече:

— Отказахте ли се вече от предишното си подозрение към госпожица Бюрстнер?

— Господин К. — извика госпожа Грубах, която очакваше именно тоя въпрос, и протегна към него склонените за молба ръце, — напоследък ви стана много тежко от една случайна забележка. Та аз ни най-малко не съм имала наум да обиждам било вас, било някого. Вие ме познавате толкова отдавна, господин К., можете да бъдете убеден в това. Нямате представа колко се измъчих през последните дни! Мигар аз ще взема да клеветя наемателите си! А вие, господин К., го повярвахте! И казахте, че трябвало да ви поканя да напуснете пансиона ми. Да поканя вас да напуснете пансиона ми!

Последният вик се удави в сълзи, тя вдигна престилката към лицето си и високо захлипа.

— Недейте, госпожо Грубах, не плачете! — каза К.

Погледна през прозореца навън, като мислеше само за госпожица Бюрстнер и за това, че беше приела чуждо момиче в стаята си.

— Недейте, не плачете! — повтори той, като се обърна назад към стаята и видя, че госпожа Грубах продължаваше да плаче. — Пък и аз тогава не исках да кажа нищо лошо. Изглежда, между нас е произлязло недоразумение. То може да се случи и между стари приятели.

Госпожа Грубах посмъкна престилката под очите си, за да види дали К. наистина се е отсърдил.

— Мда, така е — рече К.

И понеже, както можеше да заключи от поведението на госпожа Грубах, капитанът не беше издал нищо, той се осмели да добави още:

— Нима действително мислите, че аз бих могъл да се скарам с вас заради някакво непознато момиче?

— Именно, господин К. — каза госпожа Грубах.

Истинско нещастие за нея беше, че винаги, щом се почувстваше някак си по-леко, тутакси вметваше нещо неуместно:

— Питах се непрекъснато защо господни К. се е загрижил толкова за госпожица Бюрстнер? Защо заради нея се кара с мене, макар да знае, че всяка остра дума от негова страна не ме оставя да заспя? Пък и за госпожицата не казах нищо друго освен онова, което съм видяла със собствените си очи.

К. не отвърна нищо, защото още с първата си дума би трябвало да я изпъди от стаята си, а не искаше да го стори. Задоволи се да пие кафето си и да накара госпожа Грубах да почувства, че присъствието й е излишно. Чу отново как вън госпожица Монтаг прекосяваше целия хол, като тътрузеше краката си.

— Чувате ли? — попита К. и посочи с ръка към вратата.

— Да — отвърна госпожа Грубах и въздъхна тежко, — аз исках да й помогна, да накарам и слугинята да й помогне, но тя е своенравна, иска сама да пренесе всичко. Чудя се на госпожица Бюрстнер. На мене често ми е дотягало, че госпожица Монтаг ми е наемателка, а госпожица Бюрстнер я прибира дори в стаята си.

— Не берете грижа — рече К. и започна да мачка нестопената захар в чашата. — Губите ли нещо от това?

— Не — отвърна госпожа Грубах, — за мене то е дори добре дошло, освобождава ми се една стая и мога да настаня в нея племенника си, капитана. Отдавна се опасявах, че може да ви е смущавал през последните дни, в течение на които бях принудена да го пусна да живее в съседната дневна. Той не се съобразява много с околните.

— Глупости! — рече К. и стана. — За това не става дума. Изглежда, вие ме мислите свръхчувствителен, задето не мога да понасям ходенето нагоре-надолу на госпожица Монтаг. Ето, сега пак се връща.

Госпожа Грубах се стори сама на себе си безсилна.

— Господин К., да й кажа ли да отложи пренасянето на останалите неща? Ако искате, веднага ще го сторя.

— Но нали тя се мести у госпожица Бюрстнер! — рече К.

— Да — потвърди госпожа Грубах, но не разбра добре какво искаше да каже той.

— Туйто — каза К., — значи трябва да пренесе нещата си.

Госпожа Грубах само кимна. Тази безмълвна безпомощност, която външно имаше вид на упорство, раздразни още повече К. Той започна да се разхожда напред-назад в стаята между прозореца и вратата и по този начин не даде възможност на госпожа Грубах да се измъкне, което тя в противен случай вероятно щеше да направи.

Но внезапно, точно в момента, когато К. пак беше стигнал до вратата, на нея се похлопа. Влезе слугинята и доложи, че госпожица Монтаг много желаела да размени няколко думи с господин К. и затова го молила да отиде в трапезарията, дето го чакала. К. изслуша замислено слугинята, после се обърна с почти подигравателен поглед към изплашената госпожа Грубах. Този поглед сякаш казваше, че К. отдавна е предвиждал тази покана от страна на госпожица Монтаг и че тя съвпада отлично с терзанията, причинени му тази неделна утрин от наемателите на госпожа Грубах. Той отпрати слугинята с отговор, че веднага щял да дойде, после отиде до гардероба, за да си смени сакото, и вместо да отговори на госпожа Грубах, която тихо хленчеше нещо за нахалната особа, помоли я само да изнесе сервиза от закуската.

— Та вие не сте побутнали почти нищо! — забеляза госпожа Грубах.

— Ах, изнесете го! — извика К. и му се стори, че във всичко е примесена някак госпожица Монтаг и затова всичко е противно.

Като прекосяваше хола, погледна затворената врата към стаята на госпожица Бюрстнер. Обаче той не беше поканен там, а в трапезарията, вратата за която той разтвори буйно, без да похлопа.

Стаята беше много дълга, но тясна и с един прозорец. Там имаше толкова малко място, че в ъглите отстрани до вратата два шкафа бяха поставени косо, цялото останало пространство беше заето от дългата маса за хранене, започваща близко до вратата и стигаща непосредствено до големия прозорец, станал поради това кажи-речи, недостъпен. Масата беше вече наредена, като за много лица, тъй като в неделя почти всички наематели обядваха тук.

Когато К. влезе, госпожица Монтаг тръгна насреща му от прозореца покрай едната страна на масата. Поздравиха се мълчаливо. После госпожица Монтаг каза както винаги с необикновено вдигната глава:

— Не зная дали ме познавате.

К. я погледна с присвити очи и отвърна:

— Разбира се, та вие живеете от доста дълго време у госпожа Грубах.

— Вие обаче, така поне мисля аз, не обръщате голямо внимание на пансиона — забеляза госпожица Монтаг.

— Не — призна К.

— Няма ли да седнете? — попита госпожица Монтаг.

Двамата издърпаха мълчаливо два стола на самия край на масата и седнаха един срещу друг: Но госпожица Монтаг стана тутакси пак, понеже беше забравила на прозореца чантичката си и отиде да си я вземе; тътрузеше краката си по пода през цялата стая. Щом се върна, като люлееше леко чантичката в ръката си, тя каза:

— Бих искала да разменя няколко думи с вас само по поръчение на моята приятелка. Беше решила да дойде лично, но днес се чувства малко неразположена. Моли да я извините и да изслушате мене вместо нея. Пък и тя не би могла да ви каже нищо повече от това, което ще ви кажа аз. Наопаки, мисля, че мога да ви кажа дори нещо повече, тъй като съм сравнително непричастна. Не мислите ли и вие така?

— Какво ли толкова има да се каже? — отговори К., който се умори да вижда очите на госпожица Монтаг спрени непрекъснато върху устните му; по този начин тя предварително си присвояваше известна власт върху това, което той тепърва щеше да каже. — Очевидно госпожица Бюрстнер не дава съгласието си за едно лично обяснение, за каквото бях я помолил.

— Така е — каза госпожица Монтаг — или, по-точно казано: съвсем не е така, вие се изразявате странно рязко. Общо взето, за такива обяснения не се дава съгласие, нито пък се случва обратното. Но може да се случи едната страна да смята обясненията за ненужни точно така е в нашия случай. Сега, след вашата забележка, аз мога да говоря открито. Вие сте помолили моята приятелка писмено или устно за един разговор. Приятелката ми обаче знае, поне аз трябва да допусна това, за какво ще се отнася този разговор и затова е убедена, по неизвестни за мене причини, че никой не ще има полза, ако разговорът действително се състои. Впрочем тя едва вчера и съвсем набърже ми разказа за това, като вметна, че във всеки случай и вие навярно не държите много на този разговор, защото само по някаква случайност сте се спрели на тази мисъл и сам, дори без никакво особено обяснение, ако не още сега, то все пак твърде скоро, ще съзнаете безсмислието на цялата тази работа. Аз отговорих, че това може би е правилно, но че все пак смятам за по-полезно да ви даде изричен отговор, за да се изяснят нещата напълно. Предложих да се натоваря с тази задача и след кратко двоумение моята приятелка отстъпи. Но аз се надявам, че сега съм действала и според вашето желание; защото дори най-малката несигурност в една най-нищожна работа все пак винаги е мъчителна и ако човек може да я отстрани лесно, както в настоящия случай, то по-разумно е то да стане незабавно.

Благодаря ви рече К. веднага, надигна се бавно, погледна най-напред госпожица Монтаг, после някъде над масата, накрая през прозореца — къщата среща беше огряна от слънце — и тръгна към вратата.

Госпожица Монтаг го последва няколко крачки, сякаш не му се доверяваше напълно. Но пред вратата двамата трябваше да се дръпнат назад, защото тя се отвори и влезе капитан Ланц.

К. за пръв път го виждаше отблизо. Той беше висок около четиридесетгодишен мъж със загоряло от слънцето месесто лице. Направи лек поклон, който се отнасяше до двамата, после пристъпи към госпожица Монтаг и почтително й целуна ръка. Движенията му бяха много изискани. Вежливостта му спрямо госпожица Монтаг се различаваше очебийно от държането на К. към нея. Въпреки това не изглеждаше тя да е сърдита, защото, както се стори на К., понечи дори да го представи на капитана. Но К. не искаше да го представят, тъй като не беше в състояние да се държи що-годе радушно нито към капитана, нито към госпожица Монтаг. За него целуването на ръката бе свързало двамата в една група, която си даваше вид на крайна безобидност и безкористие, но имаше за цел да го държи на разстояние от госпожица Бюрстнер. К. мислеше, че вижда не само това — той виждаше също, че госпожица Монтаг беше избрала добро средство, което обаче имаше две остриета. Тя преувеличаваше значението на връзката между госпожица Бюрстнер и К., преувеличаваше преди всичко значението на разговора, за който бе помолил той, и направи опит в същото време да извърти работата така, като че ли именно К. преувеличава всичко. Но тя се мамеше, К. не искаше да преувеличава нищо, той знаеше, че госпожица Бюрстнер беше проста машинописка нямаше да му се съпротивлява дълго. При това той умишлено не слагаше в сметката онова, което бе научил за госпожица Бюрстнер от госпожа Грубах. Всичко това му мина през ума, докато с едва забележимо кимване напускаше стаята.

Беше решил да се прибере веднага в стаята си, но късото изсмиване на госпожица Монтаг, което той долови из трапезарията зад себе си, го наведе на мисълта, че би могъл да поднесе една изненада на двамата, на капитана и на госпожица Монтаг. Огледа се наоколо си и се ослуша дали няма да му попречи някой от другите стаи, но навсякъде беше тихо, чуваше се само разговорът в трапезарията, а от коридора, който водеше към кухнята, се носеше гласът на госпожа Грубах.

Случаят беше благоприятен. К. отиде до вратата за стаята на госпожица Бюрстнер и тихо похлопа. Понеже всичко остана, както си беше, той похлопа повторно, но за сега все още не последва отговор. Спеше ли? Или наистина беше неразположена? Или се спотайваше само затова, защото се досещаше, че само К. можеше да хлопа толкова тихо? К. реши, че тя се спотайва нарочно и похлопа по-силно, но понеже и това хлопане остана безрезултатно, накрая отвори внимателно вратата, като пак чувствуваше, че върши нещо нередно и отгоре на всичко безполезно.

В стаята нямаше никого. Впрочем самата стая почти не напомняше вече за онази стая, която знаеше К. До стената имаше сега две легла, поставени едно зад друго, три стола близко до вратата бяха отрупани с дрехи и бельо, един шкаф стоеше отворен. Госпожица Бюрстнер вероятно беше излязла, докато в трапезарията госпожица Монтаг бе увещавала К. Обаче К. не беше поразен от това, защото почти не очакваше вече да завари госпожица Бюрстнер и бе направил този опит само напук на госпожица Монтаг. Но дваж по-неприятно му стана, когато, докато отново затваряше вратата, видя в отворената врата на трапезарията госпожица Монтаг и капитана. Двамата разговаряха и може би стояха там още от момента, когато К. отвори вратата на госпожица Бюрстнер; стараеха се да не изглежда така, като че ли наблюдават К., разговаряха тихо и нехайно следяха с очи движенията на К., както човек в разговор гледа разсеяно наоколо си. Но техните погледи все пак тежаха на К. и той побърза все покрай стената да се прибере в стаята си.