Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Prozess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart

Издание:

Франц Кафка. Процесът

Превел от немски: Димитър Стоевски

Народна култура, София, 1980

 

Franz Kafka

Der Prozess

© Fischer Bücherei KG, Frankfurt am Main und Hamburg 1960

Ins Bulgarische übertragen von © Dimiter Stojewsky

Redigiert von Willi Brückner

Verlag Narodna kultura Sofia 1980

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Процесът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Процесът.

Процесът
Der Process
АвторФранц Кафка
Създаване1914 г.
Германия, Австрия
Първо издание1925 г.
Германия
ИздателствоDie Schmiede, Berlin
Оригинален езикнемски
Жанрхорър
Видроман

Издателство в БългарияНародна култура, 1980
ПреводачДимитър Стоевски
НачалоSomeone must have been telling lies about Joseph K., for without having done anything wrong he was arrested one fine morning.
Процесът в Общомедия

Процесът (на немски: Der Process, по-късно като Der Prozess и Der Prozeß) е роман на Франц Кафка, първоначално публикуван през 1925. Една от най-известните творби на Кафка, той разказва историята на мъж, арестуван и разследван от дистанционен, недостъпен орган, като естеството на неговото престъпление остава неразкрито нито на него, нито на читателя.

Подобно на другите романи на Кафка, Процесът никога не е завършен, въпреки че тя включва глава, която довежда историята до край. Поради това са налице несъответствия във времето, както и други прекъсвания в разказа.

След смъртта на Кафка през 1924, неговият приятел и изпълнител на литературните му завети Макс Брод редактира текста за издаване.

Резюме на сюжета

На тридесетия си рожден ден, прокуристът на банка, Йозеф K., е неочаквано арестуван от двама неидентифицирани агенти от неуточнена агенция за неуточнено престъпление. Шефът на агентите пристига по-късно и провежда мини трибунал в стаята на съседката на К., госпожица Брюстнер. K. не е отведен, а е оставен „свободен“ да чака инструкции от следствената комисия. Той отива на работа и същата нощ се извинява на госпожица Бюрстнер за нахлуването в нейната стая. В края на разговора той изведнъж я целува.

K. получава телефонно обаждане, че е призован в съда, а като дата е определена идващата неделя. Часът не е определен, не му е даден и адрес. Накрая адресът се оказа огромна постройка, в която се дават квартири на сиромаси. K. трябва да изследва, за да намери съда, който се оказва, че се намира на тавана. Стаята е задушна, опърпана и претъпкана, и въпреки че няма идея в какво е обвинен или кой води процеса, държи дълга реч, омаловажаваща целият процес, включително агентите, които са го арестували и по време на която съпругата на един прислужник е изнасилена. Тогава се прибира вкъщи.

K. по-късно посещава съда отново, въпреки че не е бил призован. Съдът не е в сесия. Вместо това той говори със съпругата на прислужника, която се опитва да го съблазни да я отведе от тук и която му дава повече информация за процеса, и предлага да му помогне. K. по-късно отива с прислужника на по-високо ниво, където се оказва, че се помещават офисите на съда, които са опърпани и задушни.

K. се връща вкъщи и вижда, че госпожица Монтаг, наемателка на друга стая, се премества при госпожица Бюрстнер. Той подозира, че това се прави, за да му попречи да се сближи с последната. В допълнение се появява и друг наемател - капитан Ланц, който изглежда, че е в „отбора“ на Монтаг.

По-късно, в един килер на неговата банка, К. открива двамата агенти, които са го арестували, да биват налагани от бияч в резултат на жалбите на К. пред съда. K. се опитва да спори с бияча, казвайки че хората не трябва да бъдат бити с камшик, но биячът е непреклонен. Следващият ден той се връща в килера и е шокиран да види всичко така, както го е оставил предния ден, включително бияча с камшика и двамата агенти.

K. е посетен от чичо си, който е бивш настойник на К. Чичото изглежда притеснен и отчаян от затрудненото положение на К. Симпатизиращ в началото, впоследствие той е загрижен, че К. подценява сериозността на случая. Чичото представя К. на адвокат в присъствието на Лени – медицинска сестра, която чичото на К. подозира, че е любовница на адвоката. По време на обсъждането става ясно коло този процес е по-различен от обикновените правни производства – прилага се презумпцията на виновност, бюрокрацията доминира на много нива и всичко е тайно - обвинението, правилата на съда, органа, седящ зад съда – дори самоличността на съдиите на по-високите нива. Адвокатът му казва, че може да изготви резюме за К., но понеже обвинението и правилата са неизвестни, това е трудоемка работа. Също така напълно е възможно никога да не бъде прочетено, но в същото време е много важно да го има. Адвокатът добавя, че най-важната негова задача е да се договори с могъщите съдебни служители зад кулисите. По време на раговора адвокатът разкрива, че канцеларският директор стои скрит в тъмното в ъгъла. Канцеларският директор излиза от тъмнината и се присъединява към разговора, но К. е извикан навън от Лени, която го завежда в съседната стая, където тя предлага да му помогне и го прелъстява. Те имат сексуален контакт. След това отвън К. среща чичо си, който е бесен и претендира, че липсата на уважение от страна на К. влияе зле за случая му.

K. посещава адвоката няколко пъти. Адвокатът непрекъснато му казва колко бедствено е неговото положение и му разказва много истории за други безнадеждни клиенти и неговите задкулисни усилия от името на тези клиенти, и се хвали с многото си връзки. Заданието никога не е завършено. Работата на K. в банката се разстройва и той е обзет от тревога от своето дело.

K. е изненадан от един от неговите клиенти в банката, който му казва, че е запознат, че срещу К. се води дело. Клиентът е научил за това от Титорели, художник, който е разказал на клиента за делото на К. и отношенията му със съда. Клиентът съветва К. да отиде при Титорели за съвет. Титорели живее на тавана в жилище в предградие в противоположната на съда страна на града. Три тийнейджърки се присмиват на К. и го закачат „сексуално“. Титорели се оказва официален художник на портрети за съда – наследяема позиция, и има задълбочени познания на протичащите в съда процеси. К. научава, че доколкото Титорели знае, нито един ответник никога не е бил оправдаван. Той представя опциите пред К. и предлага да му помогне с една от тях. Опциите са: получаване на временно оправдаване от долна инстанция, която може да бъде отменена по всяко време от по-високо ниво, водещо до възобновяване на процеса; или услуга от нисшестоящи съдии за протакане на делото. Титорели показва на К. да излезе от малка задна врата, понеже момичетата са блокирали вратата, през която К. е влязъл. За недоумение на К., вратата отваря друг лабиринт от офисите на съда – отново опърпани и задушни.

K. решава да поеме контрола на нещата в свои ръце и посещава своя адвокат с намерението да оттегли пълномощното за представителство. В дома на адвоката той се запознава с един потиснат индивид, Блок, клиент, който предлага на К. частично прозрение от перспективата на клиент. Делото на Блок продължава пет години и той се е превърнал от проспериращ бизнесмен в почти банкрутирал и е практически поробен от зависимостта си от адвоката и Лени, с която изглежда да е сексуално „ангажиран“. Адвокатът се подиграва с Блок пред К. за неговото кучешко раболепие. Тези впечатления допълнително отравят мнението на К. за адвоката. (Тази глава е останала недовършена от автора.)

K. е помолен от банката да покаже на един италиански клиент околните места, представляващи културен интерес, но италианският клиент, притиснат от времето, моли К. да го заведе само в Катедралата, определяйки час за среща там. Когато клиентът не се появява, К. разглежда катедралата, която е пуста с изключение на една старица и един църковен служител. K. забелязва свещеник, който изглежда, че се подготвя да изнесе проповед от малък амвон. Когато той започва, K. тръгва да излиза, но е призован да остане в залата. Вместо да произнесе проповед, свещеникът извиква името на К. K. доближава амвона и свещеникът го упреква за неговото отношение към процеса и за търсенето на чужда помощ, особено от жени. K. го моли да слезе, а двама души влизат и се разхождат в катедралата. Свещеникът работи за съда като капелан и казва на К. притча (която е публикувана отделно като „Преди закона“), която има за цел да обясни неговото положение. K. и свещеникът обсъждат притчата. Свещеникът казва на К., че притчата е древен текст на съда и много поколения съдебни служители са правили интерпретации.

В навечерието на тридесет и първия рожден ден на K. двама мъже пристигат в неговия апартамент. Той ги очаква и оказва малка съпротива – всъщност двамата мъже получават указания от К. докато го водят из града. К. ги завежда до една каменоломна, където двамата мъже поставят главата на К. върху един откъртен камък. Един от мъжете изважда двуостър касапски нож и докато двамата мъже си го разменят напред-назад между тях, разказвачът ни казва, че „K. изведнъж проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа, когато той минаваше от ръка в ръка над него и сам да го забие в гърдите си“. Той не взема ножа. Един от мъжете държи неговото рамо, а другият забива ножа дълбоко в сърцето и го завърта два пъти. Последните думи на K. са: „Като куче!“

Персонажи

  • Йозеф K. – Главният герой (протагонистът) в историята.
  • Госпожица Бюрстнер – Живее в съседната стая в къщата, в която живее и Йозеф K. Тя го оставя да я целува една нощ, но след това го отблъсква. Появява се отново за кратко във финалните страници на романа.
  • Госпожица Монтаг – Приятелка на Госпожица Бюрстнер, тя говори на K. за прекратяване на връзката му с Госпожица Бюрстнер след неговият арест. Тя твърди, че може да му донесе прозрение, защото тя е обективна трета страна.
  • Вилем и Франц – Служителите, които една сутрин арестуват K., но отказват да разкрият престъплението, което е обвинен, че е извършил.
  • Инспекторът – Мъжът, който води разследването в къщата (квартирата) на Йозеф К. и го информира официално, че е арестуван.
  • Рабенщайнер, Кулих и Каминер – Младши банкови служители, които присъстват на изслушването в пансиона.
  • Госпожа Грубах – Собственичката на къщата, в която K. живее. За нея K. е на висока почит, независимо от неговия арест.
  • Жената в съда – В нейната къща се състои първото заседание от делото на K. Тя търси помощ от K., защото не иска да бъде магистратите да злоупотребяват повече с нея.
  • Студентът – Деформиран човек, който действа по заповед на съдията. Ще бъде могъщ човек в бъдеще.
  • Съдията – Първият съдия на K. В първия процес обърква K. с бояджия.
  • Чичо Карл – Поривист чичо на K. от провинцията, бивш негов настойник. След като научава за процеса, Карл настоява К. да наеме господин Хулд като адвокат.
  • Господин Хулд, адвокат – Помпозният и претенциозен адвокат на K., който предоставя почти нищо в областта на действието и много повече в областта на анекдота.
  • Лени – медицинската сестра на Господин Хулд, тя има чувства към Йозеф К. и скоро става негова любовница. Тя му показва ципестата си ръка, още една препратка към мотива за ръката в цялата книга. Очевидно, тя намира обвинените мъже за безкрайно атрактивни – факта за тяхното обвиненеи ги прави неустоими за нея.
  • Алберт – канцеларски директор в съда и приятел на Хулд.
  • Биячът – човекът, който наказва Франц и Вилем в банката след жалбите на К. срещу двамата агенти.
  • Вицепрезидентът – мазен съперник на К. в банката, само чакащ да го хване в компрометираща ситуация. Той многократно се възползва от заетостта на К. с процеса, за да придвижи своите амбиции.
  • Президентът – Управителят на банката. Болнав човек, чиято позиция Вицепрезидентът се опитва да заеме. Държи се добре с К., като го кани на различни събития.
  • Руди Блок, търговец – Блок е друг обвиняем и клиент на Хулд. Неговото дело е от преди 5 години и той е само сянка на проспериращия търговец на зърно, какъвто някога е бил. Цялото си време, енергия и ресурси той посвещава на неговото дело. Въпреки че той е наел допълнително пет адвоката, той е напълно и трогателно подчинен на Хулд.
  • Производителят – Човек, който чува за процесът на К. и го съветва да се види с един художник, който знае как функционира съдебната система.
  • Титорели, Художник – Титорели наследява позицията съдебен художник от баща си. Той знае много за това, което влиза и излиза от най-ниското ниво на съда. Той предлага да помогне на K. и успява да пробута на обвиняемия мъж няколко идентични картини с ландшафт.
  • Свещеникът – затворнически капелан, когото K. среща в църквата. Свещеникът съветва K. да приеме съдбата си, т.к. неговият случай се развива неблагоприятно.
  • Пазачът и фермерът – герои от притчата на капелана.

Законност

В скорошно изследване, базирано на писанията на Кафка,[1] Реза Бенакар посочва, че много от описанията на Кафка на закона и законността често се третират като метафори за неща, различни от закона, но също така достойни за изследване като особена концепция на закона и законността, която оперира парадоксално като интегрална част от човешкото състояние в модерността.[2] Жозеф K. и неговият необясним опит със закона в Процесът например е повлиян от действителен правен случай, в който Кафка е замесен.[2]

Филмови адаптации

Театрални и оперни адаптации

  • Сценаристът и режисьор Стивън Беркоф адаптира няколко от романите на Кафка в пиеси и ги поставя на сцената. Неговата версия на Процесът е първоначално играна през 1970 в Лондон и е публикувана през 1981.[3]
  • Базираният в Чикаго сценарист, Грег Алън, написва и режисира K., базиран на Процесът. Той е продуциран от Хипокрит и се играе няколко месеца през 2010 в Шопен Театър в Чикаго.[4]
  • Йозеф K, по сценарий на Том Баздън и базиран на Процесът, се играе в модерен Лондон, като в ролята на протагонистът е банкера от ситито. Играе се в Гейт Театър, Нотинг Хил, Лондон, в края на 2010.[5]
  • Gottfried von Einem написан като опера, Der Prozeß, базирана на ромата. Нейният американски дебют е режисиран от Ото Преминджър.
  • Сценаристът Серж Ламот адаптира Процесът за сцената. Режисиран от Франсоа Жирар, неговата версия на Процесът е представена за пръв път през 2004 в Монреал и Отава, Канада, и издадена през 2005.

Избрани издания

Вижте също

Бележки

  1. Corngold, Stanley et al., (eds.) Франц Кафка: Служебни писания. Princeton, Princeton University Press, 2009.
  2. а б Banakar, Reza, "In Search of Heimat: A Note on Franz Kafka’s Concept of Law" (19 октомври 2009) Law and Literature, Vol. 22, Summer 2010.
  3. Berkoff, Steven. „The Trial, Metamorphosis, In the Penal Colony. Three theatre adaptions from Franz Kafka.“ Oxford: Amber Lane Press, 1981.
  4. "'K.' by The Hypocrites: Greg Allen's 'K.' can be unfeeling, but it showed the way" by Chris Jones, Chicago Tribune (26 октомври 2010)
  5. "Joseph K – review" by Lynn Gardner, The Guardian (17 ноември 2010)
  6. www.conjunctions.com, архив на оригинала от 25 декември 2014, https://web.archive.org/web/20141225182218/http://www.conjunctions.com/archives/c30-fk.htm, посетен на 12 април 2012 

Библиография

  • Engel, Manfred: „Der Process“. In: Manfred Engel, Bernd Auerochs (eds.): Kafka-Handbuch. Leben – Werk – Wirkung. Stuttgart, Weimar: Metzler 2010, 192 – 207. ISBN 978-3-476-02167-0

Външни препратки

Глава втора
Първо следствие

Уведомиха К. по телефона, че за следната неделя било насрочено кратко съдебно следствие по неговата работа. Обърнаха му внимание и върху обстоятелството, че тези следствия щели да се водят редовно едно след друго, наистина може би не всяка седмица, но все пак често. От една страна, общият интерес налагал да се приключи процесът бързо, от друга страна обаче, следствията трябвало да бъдат във всяко отношение задълбочени, но поради свързаното с тях напрежение не бивало да продължават прекомерно дълго. Ето защо взели решение тези следствия да се редуват бързо едно подир друго, но да бъдат кратки. А за следствен ден определили неделята, за да не пречат на К. в професионалните му задължения. Предполагали, че е съгласен, но ако пожелаел друг ден, щели — стига да било възможно — да удовлетворят желанието му. Можело например следствията да се водят и нощем, но К. тогава навярно нямало да бъде достатъчно бодър. Във всеки случай спирали се на неделята дотогава, докато К. не подадял възражение. Разбирало се от само себе си, че трябвало непременно да се явява, едва ли било дори потребно да обръщат вниманието му върху това. Казаха му номера на къщата, където трябвало да се яви. Къщата се намираше в едно предградие на някаква отдалечена улица, по която К. никога досега не беше минавал.

След като изслуша това съобщение, К. постави слушалката на мястото й, без да отговори. Реши веднага да отиде в неделя, отиването му безспорно се налагаше, защото на процеса се даваше ход и той трябваше да обори обвинението, първото следствие щеше да бъде и последно. Стоеше все още замислен до апарата, когато чу зад себе си гласа на заместник-директора, който искаше да си послужи с телефона, К. обаче стоеше на пътя му.

— Лоши новини, а? — попита нехайно заместник-директорът не за да узнае нещо, а за да накара К. да се отстрани от апарата.

— Не, не — отговори К. и се отдръпна, но не си отиде.

Заместник-директорът дигна слушалката и докато чакаше да го свържат, рече над апарата:

— Един въпрос, господин К.: бихте ли ми направили удоволствието в неделя сутринта да се поразходим заедно на моята платноходка? Ще бъдем доста хора, сред които сигурно ще има и ваши познати, например прокурорът Хастерер. Ще дойдете ли? Хайде, елате!

К. се помъчи да внимава какво казваше заместник-директорът. Това не беше неважно за него, защото поканата на заместник-директора, с когото никога не бе се погаждал много, означаваше опит за помирение от негова страна и свидетелстваше колко важен беше станал К. в банката и колко ценно се струваше на втория по ред в йерархическата стълба банков чиновник приятелството с него или поне безпристрастието му. Тази покана беше унижение за заместник-директора, макар че той я отправи, докато чакаше телефонната връзка и над слушалката. Но К. трябваше да го унизи повторно:

— Много благодаря, но за жалост в неделя нямам време, вече поех друго задължение.

— Жалко — рече заместник-директорът и се съсредоточи върху телефонния разговор, защото в момента го свързаха. Този разговор не беше къс, но К. в разсеяността си остана през цялото време прав до апарата. Чак когато заместник-директорът остави слушалката на мястото й, той се изплаши и каза само за да извини що-годе безполезното си стоене там:

— Телефонираха ми преди малко да отида някъде, но забравиха да ми кажат в колко часа.

— Ами че обадете им се повторно — вметна заместник-директорът.

— Не е толкова важно — каза К., макар че с тези думи още повече рушеше без това неубедителното си извинение.

Като се прибираха в кабинетите си, заместник-директорът пътем заговори за други неща. К. наистина си наложи да отговаря, но мислеше главно, че най-добре ще бъде в неделя да отиде към девет часа сутринта, тъй като именно по този час започваха работа всички съдилища в делнични дни.

Времето в неделя беше мрачно. К. се чувстваше много уморен, понеже бе останал в гостилницата до късно през нощта — постоянният състав на запазената маса празнуваше нещо; щеше насмалко да се успи. Той се облече набърже, не му остана време да поразмисли и да обобщи различните планове, които бе нахвърлил през седмицата, и хукна, без да закуси, към назованото му предградие. Кой знае по каква странна случайност; макар че почти нямаше време да се оглежда наоколо си, срещна Рабенщайнер, Кулих и Каминер, тримата чиновници, замесени в неговия случай. Първите двама пътуваха в един трамвай, който пресичаше пътя на К. а Каминер седеше на терасата на едно кафене и се наведе любопитно над парапета точно когато долу минаваше К. Сигурно всички са гледали подире му и са се чудили защо техният началник толкова бързаше. Някакво упорство възпря К. да вземе превозно средство той просто се отвращаваше от всяка, дори най-нищожна чужда помощ в тази своя история, не искаше също да задължава никого и така да го посвети макар и съвсем бегло в нея; в края на краищата пък нямаше и най-малко желание да се унижава пред следствената комисия с прекалена точност. Във всеки случай сега бързаше, за да стигне там по възможност в девет часа, макар че не му бяха определили специален час.

Мислеше, че ще познае отдалеко къщата по някакъв белег, който сам не беше си представил точно, или по някакво особено движение на хора пред входа. Но по Юлиусщрасе, улицата, на която трябваше да се намира къщата и в началото на която К. за момент се поспря, от двете страни се издигаха почти еднообразни къщи — високи, сиви, давани под наем къщи, обитавани от сиромаси. Сега, тази неделна утрин, на повечето прозорци се виждаха хора — мъже по ризи се облягаха на тях и пушеха или държаха внимателно и нежно малки деца, стъпили на края на подпрозоречните дъски. Други прозорци бяха почти запълнени със завивки, чаршафи и възглавници, над които сегиз-тогиз се мяркаше разчорлената глава на някоя жена. Подвикваха си взаимно над улицата, едно такова подвикване предизвика силен смях точно когато отдолу минаваше К. В тази дълга улица се виждаха равномерно разпределени, малки, разположени под уличното ниво магазинчета за различни съестни продукти. В тях влизаха и излизаха жени или стояха по стъпалата и бъбреха. Един продавач на плодове, който хвалеше стоката си на хората по прозорците и затова не внимаваше, щеше насмалко да събори с количката си също така невнимателния К. В същото време се разсвири убийствено някакъв грамофон, изял отдавна хляба си в богаташките градски квартали.

К. навлезе по-навътре в улицата, но вървеше бавно, като че сега вече имаше достатъчно време или като че от някой прозорец го гледа съдебният следовател и, значи, знае, че К. се е явил. Беше малко след девет. Къщата се намираше доста далече, беше с необикновено дълга фасада, а сводестият ходник — висок и широк. Този ходник очевидно беше предназначен за товарни коли, обслужващи различните, сега затворени складове за стоки, които заграждаха околовръст просторния двор; виждаха се табелки на търговски фирми, някои от които К. знаеше като клиенти на банката. Противно на навика си той се заинтересува по-подробно за всички тия външни неща, поспря се дори на входа към двора. На голям сандък близко до него седеше босоног мъж и четеше вестник. Две момчета се люлееха на ръчна количка. Пред помпата стоеше слабо, младо момиче по горница от пижама и докато чакаше водата да напълни каната й, загледа се в К. В един ъгъл на двора между два прозореца беше опънато въже, на което вече висеше проснато за съхнене пране. Под него стоеше един мъж и ръководеше работата с подвиквания.

К. се запъти към стълбата, за да подири стаята на следователя, но пак се спря, защото освен тази стълба видя в двора още три различни стълбища; освен тях един тесен проход в дъното на двора изглеждаше да води във втори двор. Той се ядоса, задето не бяха му написали по-подробно къде се намира стаята — това наистина беше странна небрежност или равнодушие по отношение на него и той се зарече да им го каже гласно и ясно. В края на краищата той все пак се изкачи по стълбата, като внезапно си спомни и попрехвърли в мислите си изказването на пазача Вилем, че съдът бива привличан от вината, от което в същност следваше, че до стаята на съдебния следовател сигурно се стига по случайно избраната от К. стълба.

Докато се изкачваше, той смути много деца, които играеха на стълбата и го поглеждаха сърдито, щом той минеше покрай тях.

„Ако стане нужда да дойда повторно тук — помисли си той, — ще трябва да взема със себе си или бонбони, за да ги подкупя, или бастун, за да ги набия.“

Непосредствено пред първия етаж той трябваше дори да почака малко, докато едно стъклено топче стигне края на пътя си и през това време две малки момчета с лукави лица на възрастни нехранимайковци го държаха за крачолите; речеше ли да се откъсне от тях щеше, без да иска, да им причини болка, а той се страхуваше от писъците им.

Започна действително да търси още на първия етаж. Понеже не можеше току-тъй да пита за следствената комисия, той измисли някакъв дърводелец Ланц — дойде му наум това име, защото така се казваше капитанът, племенникът на госпожа Грубах — и реши да пита във всички жилища дали там живее някакъв дърводелец Ланц, та да може по този начин да надникне във всички стаи. Оказа се обаче, че можеше да постигне това без каквито и да били мъчнотии, защото почти всички врати стояха отворени и деца непрекъснато влизаха и излизаха. Стаите обикновено бяха малки, с по един прозорец, в тях се и готвеше. Някои жени държаха пеленачета на едната ръка, а със свободната работеха на готварската печка. Невръстни, явно облечени само в престилки момичета най-прилежно тичаха насам-натам. Леглата във всички стаи още се използваха — в тях лежаха болни, някъде спяха или се изтягаха неразсъблечени хора. В жилищата, където вратите бяха затворени, К. похлопваше и запитваше дали там живее някой си дърводелец Ланц. В повечето случаи отваряше жена, изслушваше въпроса и се обръщаше назад в стаята към някого, който се надигаше в леглото.

— Господинът пита, живее ли тук някой си дърводелец Ланц?

— Дърводелец Ланц ли? — повтаряше онзи на леглото.

— Да — казваше К., макар че следствената комисия без съмнение не се намираше тук и поради това задачата му беше свършена.

Мнозина вярваха, че за К. е крайно важно да открие дърводелеца Ланц, замисляха се дълго, споменаваха някакъв дърводелец, който обаче не се казваше Ланц, или някое име, което имаше само далечна прилика с Ланц, или питаха у съседи, или придружаваха К. до някоя далечна врата, където според тях беше възможно да живее такъв човек като пренаемател или където живеел някой, който можел да го осведоми по-добре от тях.

В края на краищата вече не трябваше К. да пита лично, а се остави да го дърпат по този начин из етажите. Разкая се за плана си, който изпърво му се бе видял толкова практичен. Пред петия етаж реши да не търси повече, сбогува се с един дружелюбен, млад работник, който искаше да го заведе по-горе, и заслиза по стълбата. После обаче отново го ядоса безполезността на всичките му усилия, върна се и похлопа на първата врата на петия етаж. Първото нещо, което зърна в малката стая, беше един голям стенен часовник; стрелките показваха вече десет.

— Да живее тук дърводелецът Ланц? — попита той.

— Заповядайте — отговори една млада жена с черни, блестящи очи, която в момента переше в един чебър детско бельо, затова посочи с мокра ръка отворената врата на съседната стая.

К. имаше чувството, че влиза в някакво събрание. Гъмжило от най-различни хора — никой от тях не обърна внимание на току-що влезлия — изпълваше средно голяма стая с два прозореца; малко под тавана се виеше галерия, също заета до последното място и където хората можеха да стоят само прегърбени, опрели глави и гърбове о тавана. Понеже въздухът беше прекомерно душен, К. излезе пак и се обърна към младата жена, която навярно го бе криво разбрала:

— Аз питах за един дърводелец, някой си Ланц.

— Да — отвърна жената, — влезте там, моля.

К. може би нямаше да я послуша, но жената дойде при него, улови ръчката на вратата и каза:

— След вас трябва да заключа, не бива да влиза никой повече.

— Много разумно — рече К-, — и сега вече е препълнено. — Но после все пак влезе повторно.

Една ръка се протегна към К. между двама мъже, които разговаряха непосредствено до вратата — единият държеше изпружени далече напред двете си ръце и наподобяваше с тях броене на пари, а другият го гледаше зорко в очите. Протегналият ръката си беше дребно, руменобузесто момче.

— Елате, елате! — рече то.

К. му позволи да го води и се оказа, че в пъплещото гъмжило все пак имаше свободна, макар и тясна пътечка, която може би делеше две спорещи страни; за това говореше и обстоятелството, че в първите редици отдясно и отляво К. не видя нито едно обърнато към него лице, а само гърбовете на хора, които отправяха думите и жестовете си само към хора от тяхната страна. Повечето бяха облечени в черно, във вехти, дълги и хлабаво провиснали официални сюртуци. И само това облекло пообърка К.; ако не беше то, бе сметнал, че е попаднал на районно политическо събрание.

В дъното на залата, където заведоха К., на един много нисък, също препълнен с хора подиум, бе поставена напряко малка маса, а зад нея досами ръба на подиума седеше дребен, дебел, сумтящ мъж, който в момента разговаряше и се кикотеше с другиго, застанал прав зад него, облакътил се на облегалката на стола и кръстосал крака. Сегиз-тогиз той мяташе ръка във въздуха, сякаш пародира някого. Момчето, което водеше К., едва успя да доложи за него. Подигнало се на пръсти, то направи два опита да съобщи нещо, но мъжът горе не му обръщаше внимание. Едва когато един от хората горе на подиума обади за момчето, мъжът се обърна към него, понаведе се напред и изслуша тихо казаните думи. После извади часовника си, хвърли бърз поглед към К. и рече:

— Трябваше да се явите преди час и пет минути.

К. понечи да отговори нещо, но не му остана време, защото, щом мъжът свърши, в дясната половина на залата се надигна всеобщ ропот.

— Трябваше да се явите преди час и пет минути — повтори мъжът с повишен глас и също погледна бегло към залата.

Ропотът тутакси се усили и се уталожи доста бавно, тъй като мъжът не продума нищо повече. Сега в залата беше по-тихо, отколкото при влизането на К. Само хората от галерията не преставаха да подхвърлят забележки. Доколкото можеше да се различи нещо горе и този полумрак, дим и прах, те изглеждаха по-лошо облечени от хората долу. Някои бяха си донесли възглавници и ги бяха наместили между главите си и тавана, за да не натъртят теметата си.

К. беше решил повече да наблюдава и по-малко да говори, затова се отказа да се оправдава за уж голямото си закъснение и отвърна само:

— Дори да съм закъснял, сега съм тук.

Разнесоха се одобрителни ръкопляскания, пак от дясната половина на залата.

„Хора, които лесно може да се спечелят“ — рече си К. Но го безпокоеше тишината в лявата половина, която беше точно зад него и където се разнесоха само откъслечни ръкопляскания. Поразмисли какво би могъл да каже, за да спечели на своя страна всички изведнъж или, ако това беше невъзможно, поне временно и останалите.

— Да — рече мъжът, — но аз вече не съм задължен да ви разпитам сега.

Пак избухна ропот, но този път неясен, та мъжът махна с ръка на хората да пазят тишина и продължи:

— По изключение днес ще го сторя. Подобно закъснение обаче не бива да се повтаря. А сега елате по-напред!

Някой скочи от подиума долу и освободи място за К., на което той се качи. Стоеше плътно притиснат към масата, блъсканицата зад него беше толкова голяма, че трябваше да оказва съпротива, ако не желаеше да събори масата на съдебния следовател, а може би и самия него от подиума долу.

Съдебният следовател обаче нехаеше за това и си седеше удобно на стола, приключи разговора с човека отзад и взе в ръце един малък бележник, единствената вещ върху неговата маса. Този бележник беше овехтял, приличаше на ученическа тетрадка и бе загубил напълно вида си поради често прелистване.

— И така — поде съдебният следовател, като прелистваше тетрадката, и се обърна към К. с тон, сякаш твърдеше нещо установено, — вие сте бояджия?

— Не — отвърна К., — а първи прокурист на една голяма банка.

При този отговор сред дясната половина долу избухна смях, така сърдечен, че К. неволно също се засмя. Хората се подпряха с ръце на колената си и се задрусаха сякаш от тежки пристъпи на кашлица. Смееха се дори неколцина на галерията. Разгневеният съдебен следовател, вероятно безсилен срещу хората долу, направи опит да изкара яда си на галерията, скочи от стола, закани се на галерията и неговите иначе обикновени вежди се сключиха рошави, черни и дебели над очите му.

Лявата половина на залата обаче все още мълчеше, хората там стояха в редици, бяха извърнали лица към подиума и слушаха думите, които се разменяха горе, също така спокойно, както глъчката на другата половина; търпяха дори това, че някои от техните редици сегиз-тогиз действаха единодушно с другата страна. Хората от лявата страна, впрочем по-малко на брой, бяха може би също така незначителни както онези от дясната. Но със спокойствието на своето поведение изглеждаха много по-значителни. И когато К. заговори, беше убеден, че говори това, което мислеха те.

— Господин съдебен следовател, вашият въпрос, дали съм бояджия (в същност вие съвсем не попитахте, а ми го казахте право в лицето), е характерен за начина, по който се води делото срещу мене. Вие може да възразите, че тук изобщо не става въпрос за дело и ще имате право, защото то ще бъде дело само ако аз го призная за такова. Сега за сега, за настоящия момент обаче аз го признавам, донякъде от състрадание. Човек не може да има друго отношение освен състрадателно, ако изобщо реши да го зачете. Не казвам, че се касае за безнравствено дело, но ми се ще да ви предложа това обозначение, за да имате ясно съзнание за него.

К. се пресече и погледна към залата долу. Казаното от него беше рязко, по-рязко отколкото самият той бе възнамерявал да говори, но затова пък правилно. Заслужаваше може би ръкопляскания тук или там, обаче всички мълчаха, явно чакаха напрегнато какво ще последва, може би в тишината се подготвяше избухване, което би сложило край на всичко. Неприятно беше, че точно сега се отвори вратата в задния край на залата, че влезе младата перачка, която навярно беше привършила работата си, и въпреки цялото си старание да мине незабелязана, привлече погледите на неколцина души. Непосредствено удоволствие достави на К. единствено съдебният следовател, защото изглеждаше тутакси засегнат от думите му. Беше го слушал прав досега, защото изказването на К. го изненада в момента, когато той бе се изправил заради галерията. Сега, през паузата, той пак седна, но много бавно и постепенно, сякаш не желаеше някой да забележи това. И сигурно за да успокои изражението на лицето си, взе отново в ръцете бележничето.

— Безполезно е, господин съдебен следовател — продължи К., — и вашето тефтерче потвърждава казаното от мене.

Доволен, че в това събрание на непознати хора чува само своите спокойни думи, К. дори дръзна просто да издърпа бележника от ръцете на съдебния следовател и с връхчетата на пръстите си — сякаш се плашеше от него — да го улови за един лист в средата и да го вдигне високо, така че от двете страни увиснаха гъсто изписаните, изпоцапани и пожълтели по краищата листове.

— Ето преписката на съдебния следовател — каза той и пусна тетрадката на масата. — Продължавайте спокойно да четете, господин съдебен следовател, аз наистина не се страхувам от този бакалски тефтер, макар да е недостъпен за мене, мога да го хвана само с два пръста, но не бих го взел в ръката си.

Това, което стана сега, беше само белег на дълбоко унижение или най-малкото трябваше да бъде схванато така: съдебният следовател дигна падналата на масата тетрадчица, помъчи се да я пооправи и се приготви отново да чете от нея.

Лицата на хората в първата редица бяха тъй напрегнато обърнати към К., че той в продължение на една минута не можа да откъсне погледа си от тях. Всички те бяха по-възрастни мъже, неколцина носеха бели бради. Вероятно имаха решаващ глас и можеха да повлияят на цялото събрание, което дори след унижението на съдебния следовател не трепна в своята неподвижност, в която беше изпаднало след речта на К.

— Случилото се с мене — продължи К. малко по тихо от преди и постоянно оглеждаше лицата в първата редица, което придаваше на речта му малко неспокоен тон, — случилото се с мене представя само изолиран случай и като такъв няма голямо значение, понеже аз не си го слагам много на сърце, но то е характерно за начина, по който се възбуждат дела срещу много хора. Сега аз говоря от тяхно, не от свое име.

Той неволно беше повишил глас. Някой изръкопляска с вдигнати ръце и извика:

— Браво! Защо не! Браво! И още веднъж браво!

Някои в първата редица попригладиха брадите си, но нито един не се обърна, за да види кой извика. К. също не му придаде значение, но се поободри; сега той вече не смяташе, че е необходимо всички да ръкопляскат, достатъчно беше, ако присъстващите започнат да размишляват върху случая и от време на време се спечелеше някой чрез увещание.

— Аз не се стремя към ораторски успех — заяви К. като изхождаше от това разсъждение, — пък и едва ли бих го постигнал. Господин съдебният следовател вероятно говори много по-добре, то е свързано с професията му. Аз се стремя само да предизвикам обществено обсъждане на една обществена нередност. Слушайте: преди около десет дни ме арестуваха; аз сам се смея на факта, че бях арестуван, тук не е мястото и не е време да говорим за това. Нападнаха ме рано сутринта в леглото, може би са имали заповед да арестуват някакъв бояджия, също така невинен, както съм невинен аз, но избраха мене; всичко това не е изключено след казаното от съдебния следовател. Съседната стая бе заета от двамина пазачи грубияни. Ако бях действително някой опасен разбойник, не биха могли да вземат по-добри предохранителни мерки. Свръх всичко тези пазачи бяха деморализирани типове, проглушиха ми ушите с брътвежите си, очакваха да ги подкупя, помъчиха се под различни лъжливи предлози да измъкнат от мен бельо и дрехи, поискаха пари уж за да ми донесат закуска, след като безсрамно пред очите ми изядоха домашната ми закуска. Това не стигаше. Отведоха ме в третата стая при инспектора. Беше стаята на една дама, която аз високо ценя, и трябваше да гледам как заради мене, но не по моя вина, тази стая биде просто омърсена от присъствието на пазачите и на инспектора. Не беше лесно да се запази спокойствие. Но аз намерих сили и попитах напълно спокойно инспектора (ако беше тук, той би трябвало да потвърди думите ми) защо ме арестуват. И какво ми отговори този инспектор, когото и днес още виждам пред очите си седнал на стола на споменатата дама като въплъщение на най-тъпо високомерие? Господа, той в същност не отговори нищо, може би действително не знаеше нищо, беше ме арестувал и се задоволяваше с това. Но той направи дори нещо повече от необходимото: беше довел в стаята на онази дама трима низши служители от банката, където работя аз, които нямаха никакво друго занимание, освен да опипват и да разбъркват фотографии, собственост на дамата. Присъствието на тези служащи имаше естествено и друга цел: те, подобно на моята наемодателка и нейната слугиня, следваше да разпространяват новината за арестуваното ми, да ме дискредитират обществено и по-специално да разклатят положението ми в банката. Ала не постигнаха нищо, ни най-малкото. Дори моята наемодателка, една съвсем проста особа (ще назова тук почтително името й: казва се госпожа Грубах), дори госпожа Грубах излезе достатъчно разсъдлива, за да проумее, че подобно арестуване не означава нищо повече от покушение, извършвано на улицата от недостатъчно надзиравани момчета. Повтарям: цялата тази история ми създаде само неприятности и временни ядове, но не би ли могло тя да доведе и до по-лоши последици?

Когато К. тук се пресече и погледна към умълчалия се съдебен следовател, стори му се, че той в момента прави знак с очи някому сред множеството. К. се усмихна и отново заговори:

— Току-що господин съдебният следовател до мене направи таен знак някому от вас. Значи, сред вас има хора, дирижирани оттук, от подиума. Не зная дали този знак трябва да предизвика сега шъткане или ръкопляскане и по този начин, като разкривам преждевременно тая машинация, аз напълно съзнателно се отказвам от желанието да науча значението на направения знак. Това ми е абсолютно безразлично и аз публично давам право на господин съдебния следовател да командва платените си служители там долу не с тайни знаци, а гласно с думи, като например веднъж им извика: „Сега шъткайте!“, а следния път: „Сега ръкопляскайте!“

Съдебният следовател мърдаше насам-натам на стола си, неизвестно дали от смущение или от нетърпение. Човекът отзад, с когото бе разговарял по-рано отново се наведе към него, било, за да го окуражи изобщо, било, за да му даде някакъв по-особен съвет. Хората долу разговаряха тихо, но оживено. Двете страни, които по-рано изглеждаше да са на толкова противоположни становища, сега се смесиха, някои сочеха с пръст към К., други — към съдебния следовател. Мъгливият дим в стаята досаждаше ужасно, пречеше дори да се наблюдават подробно застаналите по-далече присъстващи. Особено неприятно беше сигурно на хората на галерията; те бяха принудени — разбира се, като изкосо поглеждаха плахо към съдебния следовател да задават шепнешком въпроси на участниците в събранието, за да се осведомяват по-подробно. Отговорите се даваха също така тихо, иззад дигнати до устата длани.

— Ей сега ще свърша — каза К. и удари с юмрук по масата, понеже нямаше звънец; съдебният следовател и съветникът му изтръпнаха от уплаха и главите им мигновено се разделиха. — Цялата тази история ми е чужда, затова съдя за нея спокойно и вие можете да имате голяма полза, ако ме слушате внимателно…, разбира се, при предпоставката, че този мним съд не ви е безразличен. А тъй като нямам време и скоро ще си отида, моля ви да отложите за по-късно вашите взаимни разисквания върху това, което изнасям тук.

К. владееше вече до такава степен събранието, че тутакси се възцари тишина. Не кряскаха един през друг както в началото, дори не ръкопляскаха одобрително, но вече изглеждаха убедени или на път в най-скоро време да се убедят.

— Няма съмнение — рече К. много тихо, защото го радваше напрегнатото слушане на цялото събрание; сред тази тишина се долавяше някакво свистене, което беше по-възбудително от най-възторжените ръкопляскания, — няма съмнение, че зад всички прояви на този съд (в моя случай значи зад арестуването ми и днешното разследване) стои някаква голяма организация. Организация, приела на работа не само продажни пазачи, недодялани инспектори, но и съдебни следователи, които в най-добрия случай можем да наречем простоватички. Не, тя поддържа освен това едно съдийско тяло от висока и най-висока категория с неизбежната безчислена армия от прислужници, писари, стражари и други помощници, може би дори и палачи не се боя да изрека тази дума. А какъв е смисълът на тази голяма организация, господа? Той се състои в следното: да се арестуват невинни лица и срещу тях да се възбужда безсмислен и най-често, както в моя случай, безрезултатен съдебен процес. Как би могло при това безсмислие на цялото начинание да се избегне най-долната корупция на чиновничеството? Това е невъзможно, това би било пряко силите дори на върховния съдия, пък ако ще да става въпрос лично за него. Ето защо пазачите гледат да смъкнат дрехите от гърба на арестуваните, ето защо инспектори нахлуват с взлом в чужди жилища, а невинни хора, вместо да бъдат разпитани, биват унизявани пред цели събрания. Пазачите разправяха само за някакви хранилища, където се оставяли вещите на арестуваните; бих желал да видя веднъж тези хранилища, където гние придобитото с тежък труд имущество на арестуваните, ако не е задигнато вече от крадливи чиновници в тези хранилища.

Нечий крясък от дъното на залата прекъсна речта на К. и той заслони с длан очите си, за да може да погледне в тази посока, тъй като мътната дневна светлина правеше дима белезникав и заслепяващ. Беше перачката, за която още при влизането й бе помислил, че ще предизвика някакъв значителен смут. Дали сега беше виновна, или не, не можеше да се разбере. К. видя само, че един мъж я беше дръпнал в ъгъла до вратата и там я притискаше до себе си. Но не пищеше тя, а мъжът; той беше разтеглил широко уста и гледаше към тавана. Около двамата се образува малък кръг, хората на галерията близко до това място изглеждаха въодушевени, че по този начин биде нарушена сериозността, внесена от К. в събранието. Под първото впечатление от тази случка К. понечи да се спусне незабавно натам, като мислеше също, че за всички би било от значение да се възстанови реда и най-малкото да изгонят двойката от залата, но първите редици пред него останаха непоколебимо на мястото си, никой не се помръдна, за да му направи път. Наопаки, възпрепятстваха го: старци изпружваха ръце пред него, а нечия ръка го хвана отзад за яката, така че той не успя да се обърне. В същност К. не мислеше вече за двойката, защото му се стори, че ограничават свободата му, че за тези хора арестуването му е нещо сериозно и затова той скочи от подиума, без да се съобразява с когото и да било.

Сега застана очи с очи срещу навалицата. Дали беше преценил правилно хората? Дали не беше очаквал твърде силно въздействие от речта си? Дали те не бяха се престрували през цялото време, докато той говореше, и сега, понеже стигаше до изводите, бе им дотегнало да се преструват? Ама че лица го обкръжаваха! Малки, черпи очички се въртяха бързо насам и натам, бузите висяха като у пияници, дългите бради бяха корави и редки — хванеше ли ги човек с ръка, струваше му се, че това са нокти на граблива птица, а не бради. Под брадите пък — и това в същност беше откритието, направено от К., — върху реверите на дрехите блещукаха значки с различна големина и цвят. Доколкото можеше да се види, всички носеха тия значки. Всички съставяха една общност, привидно враждебните страни отдясно и отляво бяха единни. А когато внезапно се извърна, видя същите значки върху ревера на съдебния следовател, който с отпуснати в скута ръце наблюдаваше спокойно залата.

— Така, значи — извика К. и вдигна високо ръце, защото ненадейното прозрение се нуждаеше от простор, — та вие всички сте чиновници, както виждам! Значи, вие сте корумпираната шайка, против която говорих! Вие сте се наблъскали тук слушатели и шпиони, образували сте привидно враждебни страни, едната от които аплодираше, за да ме изпита, и ваша цел е била да научите как следва да се подвеждат невинни люде! Както и да е, надявам се, че не сте били напразно тук или ви е било много забавно, като сте гледали и слушали, че някой очаква от вас да защитите невинността, или пък… махни се или ще те ударя! — извика К. на един треперещ старец, доближил се особено много до него — или действително сте научили нещо. И с тези думи ви желая успех във вашия занаят.

Взе бързешката шапката си, оставена досами ръба на масата, и се запровира към изхода при пълна тишина, във всеки случай тишина, породена от безгранична изненада. Но се видя, че съдебният следовател е бил по-бърз от него, защото той очакваше К. на вратата.

— Един момент — каза му той.

К. се спря, но не гледаше съдебния следовател, вратата, ръчката на която беше вече уловил.

— Исках само да ви обърна внимание върху обстоятелството — продължи съдебният следовател, — че вие днес (може би сам още да не сте осъзнали това) пропуснахте изгодата, каквато във всеки случай представлява разпитът за арестувания.

К. се изсмя срещу вратата и извика:

— Негодници! Не ми трябва никакъв разпит.

Отвори вратата и заслиза бързо по стълбата. Зад него се надигна глъчката на отново оживилото се събрание, участниците в което вероятно бяха започнали да разискват досущ като студенти върху всичко случило се.