Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Big Sky Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Към главата на Джил се носеше пчела и тя бързо се наведе, за да не пречи на бръмчащия й устрем. Вдигна ръка и засенчи очите си и отново погледна камиона с откачената каросерия, паркиран до оградата. Райърдън почти не се виждаше. Пръстите й още по-силно стиснаха неотворената бутилка студена бира.

Откакто бе минала ездата, тя почти не го виждаше. Хиляди дребни неща заставаха на пътя й, като се почнеше от болните животни и се стигнеше до повреди в съоръженията на фермата. Имаше опасност плановете й да останат в застой, ако не вземеше нещата в свои ръце. Днес бе петък и бе наложително да направи впечатление на Райърдън, преди той да отиде при Шийна.

Джил не се и съмняваше, че ако има достатъчно време, щеше да спечели състезанието с по-възрастната жена. Проблемът бе, че след по-малко от седмица двете с Кери трябваше да си тръгнат.

Случаят бе станал като в онази поговорка за планината — ако планината не отиде при Мохамед, Мохамед отива при планината. За щастие този ден Райърдън оправяше оградата около къщата, така че на Мохамед не му се налагаше да върви дълго.

Като приближи до камиона, Джил прокара ръка по ръба на блузата, вързана под гърдите й. Златистият тен на оголения й корем подсказваше часовете, прекарани с Кери под слънцето. На пръв поглед бе облякла тази блуза заради горещините, но в действителност искаше да привлече вниманието към тънкия си кръст и чувствените извивки на бедрата и гърдите си.

— Здрасти! — извика Джил, като мушна палци в гайките на панталоните си и мина зад камиона. — Много ли работиш?

Райърдън погледна през рамо, странен пламък проблесна за миг в очите му. Джил почувства, че светът неудържимо се завърта. Видя го гол до кръста, капчици пот блестяха по бронзовия загар на тялото му. Ризата му бе метната на стълба.

— На разходка ли? — във въпроса му се усети голяма доза цинизъм.

Бавно и замислено, той издърпа кожените ръкавици и заедно с клещите ги стисна в едната си ръка. Приближи се към нея, погледът му се насочи към бутилката в ръката й.

В ушите й нещо необяснимо бучеше. С удоволствие насочи вниманието си към бутилката, далеч от хипнотичната гледка, която представляваха гърдите му. Господи, бе виждала братята си много по-разголени. Защо, по дяволите, сега той така я притесни?

— Да, не ме свърташе на едно място и реших да се поразходя — призна тя и отметна глава в знак на безразличие. — И тъй като не знаех къде да отида, реших да ти донеса нещо студено. Слънцето днес е горещо.

— Много умно от твоя страна — той се подпря на камиона близо до Джил и остави ръкавиците и клещите до едно руло бодлива тел в дъното на камиона.

— Опитвам се да бъда полезна — усмихна се тя, искаше да проникне зад неясната завеса на очите му и загадъчния сух отговор, но Райърдън определено можеше да бъде непроницаем понякога. И сега бе точно такъв.

Тя го наблюдаваше как отвори бутилката и я надига към устата си. Докато пиеше, тя изучаваше мургавата шия и изпъкналите му жили.

Като избърса устата си, Райърдън й предложи бутилката.

— Пийни си. Сигурно си жадна след разходката.

Гърлото й наистина бе пресъхнало и стегнато. Взе бутилката и я поднесе към устните си. Почти усети топлината на неговите върху стъклото.

— Къде е Кери? — попита Райърдън. Пръстите му случайно или пък нарочно докоснаха нейните, посягайки към бутилката.

— В къщата. „Все още смята, че не съм с всичкия си да настоявам за такова нещо“ — добави наум Джил.

Тя усети някакво неудобство. Отмести поглед от Райърдън и се престори, че бе заинтригувана от далечните планини, които се извисяваха в небето. Очите му мълчаливо я наблюдаваха.

— Май ще трябва да те оставям да се захващаш за работа — предложи тя от нямане какво друго да каже.

— Не още — провлече Райърдън.

Джил с изненада погледна към китката си, която той изведнъж сграбчи.

— Аз… само дойдох да ти донеса нещо за пиене. Мери предположи, че може би ще искаш студена бира.

— Мери предположи? — той въпросително повдигна вежди, насмешлива искра пламна в очите му. — Явно започва да забравя, иначе би си спомнила студената бира, която ми даде по обяд.

По дяволите! Защо позволи да я оплетат в собствената й лъжа! Бе постъпила като ученичка.

— Може би точно това ми е казала и аз не съм я разбрала — излъга тя. — И в двата случая ти спирам работата.

— Нямам нищо против.

Полупълната бутилка бе оставена в камиона. Като стисна китката й, Райърдън я придърпа към себе си. Джил не можа да устои.

Поривът за прегръдка би трябвало да дойде по нейна инициатива и не толкова бързо. Краката й неохотно я отведоха към него и едва не въздъхна от облекчение, когато той я спря на крачка от себе си. От близостта му всичките й сетива се изостриха. Трябваха й няколко секунди, за да възвърне чувството си за обективност, преди да се докосне до него.

Високият му ръст я принуди да извърне глава нагоре, за да срещне надвесения над себе си мъжки поглед.

— Райърдън, аз…

Ръката му я докосна по бузата и секна думите й, сякаш бе покрил устата й.

— Колко мъже са ти казвали, че очите ти са като небето? — грубо попита той. — Като небето на Монтана, светлосини, очи, които карат мъжете да обещават и небесните простори.

В мига, в който китката й бе освободена, Джил усети ръката му върху оголената си плът на кръста. Силното му ухание имаше върху й еротично влияние, което не искаше да чувства.

— Моля те! — усилията й да звучи безразлично бяха осуетени от несъзнателното потрепване в гласа й.

— Не се ли луташе в тази ливада с намерението да ми дадеш малко от нектара по устните си, а, пеперудке? — подразни я Райърдън.

Лек стон раздели устните й. Той обви с ръка шията й. Голият му гръб бе като коприна, чувствен и нежен от допира на пръстите и, твърдите му мускули се извиха, като я изправи до себе си. Устните й се размърдаха в отговор на страстната му целувка и една дива, възхитителна музика изпълни сърцето й. Мелодията потече във вените й. Не усети как Райърдън я свлече на земята. Остри тревички се забиха в голия й гръб, когато я притисна към земята. Ласките му я възбудиха, подтикваха я да дава и да получава все повече в замяна.

Възелът на блузата й се развърза. Зърната на гърдите й се втвърдиха от допира му, тя безсилно изстена. Причината, поради която бе дошла, съвсем се загуби в магията на екстаза, бушуващ в нея.

Когато той вдигна глава, тя обви ръце около шията му, за да го придърпа отново. Пръстите му я хванаха за китките и силно ги дръпнаха.

— Съжалявам, пеперудке. И аз не съм задоволен, но ще си имаме компания — каза Райърдън с насмешка, като видя пламналото желание в очите й.

Скочи на крака и застана над нея. Обзета от първични желания, на Джил й бе необходима една дълга секунда, за да осъзнае какво й бе казал. Чу се шумът на приближаваща кола през ливадата. Джил се изправи на крака, бузите й пламтяха при мисълта, че напълно бе загубила контрол. Извини се и нервно закопча блузата си.

Почти бе свършила задачата си, когато колата спря до камиона. Неловко, като отметна кичур златиста коса, Джил се обърна. Искаше й се да вика от мъка при вида на Шийна Бентън.

— Прекъсвам ли нещо, Райърдън? — високомерно провлече Шийна, като се облегна на волана. Пръстите на ръцете й бяха като оголени нокти.

— Ще почака — повдигна рамене Райърдън и хвърли подигравателен поглед към пламналото лице на Джил. — Какво мога да направя за теб?

— Исках да ти напомня за довечера — думите й бяха насочени към Райърдън, но злобата в очите й бе само за Джил.

— Не съм забравил — весело я увери той, някакъв дълбок плам се появи в очите му.

— Ако можеш да се измъкнеш, защо не дойдеш по-рано? — предложи Шийна и като видя погледа му, измърка: — Можеш да провериш сметките след вечеря.

— Може би ще успея да уредя нещата — хладно се съгласи той и бе дарен с главозамайваща усмивка.

Отвращение присви стомаха на Джил.

— Няма да те задържам — промълви другата жена и като даде на заден, с ехидно презрение погледна Джил. — Да те откарам ли до къщата, Джил?

— Не, благодаря — хладно отвърна тя. — Предпочитам да вървя.

Рубиненочервените й устни неодобрително се свиха.

— Е, както искаш — отсече Шийна и тръсна кестенявата си грива. Изпращайки въздушни целувки на Райърдън, тя пое обратно пътя, по който бе дошла.

— Прибираш ли се вече? — попита Райърдън с подкупваща учтивост.

— Да — решително отвърна Джил. Искаше й се да не пламти така. — Веднага!

— Бих ти препоръчал, преди да отидеш в къщата, да си оправиш блузата — усмихна се той. — Закопчала си я накриво.

Ужасеният й поглед към копчетата потвърди думите му. Нямаше начин това да е останало незабелязано от острия поглед на Шийна.

— Благодаря, ще я оправя — отбранително отвърна Джил, без да изпитва каквото и да било чувство на вина за постъпката си.

Но вината витаеше около нея през целия път обратно към къщата. Бе възнамерявала да улови Райърдън с физическата си красота. Независимо от начина, по който я бе възбудил предишните пъти с ласките си, тя никога не бе очаквала, че той ще събуди вътрешните й страсти и желанието й да бъде жена. Увереността й бе доста разклатена.

Райърдън не беше на масата за вечеря, когато тя влезе с Кери и Тод. Остави Мери да обяснява къде е. Липсата на желание да разкаже за срещата с Райърдън следобед бе очевидна, а и Джил избягваше въпросителните погледи на Мери.

Съвършено приготвеното ястие беше безвкусно, но Джил насила изяде почти всичко в чинията си. Не искаше да предизвика въпроси относно липсата на апетит. След вечеря, с книга в ръка, тя се оттегли в един ъгъл на всекидневната, искаше й се да остави Кери и Тод насаме.

Мислите й продължаваха да бъдат разпилени и объркани както по-рано. Редовете на книгата се размазваха пред погледа й. Не можеше да се съсредоточи… Единственото нещо, което, изглежда, забелязваше, бе портретът на червенокосата жена с бляскави кадифени очи над камината. Още една пеперуда като нея.

Изведнъж Джил нервно затвори книгата в скута си и това предизвика учудените погледи на Тод и Кери.

— Ще отида да видя Мери дали не се нуждае от помощ в кухнята — обясни тя в отговор.

Но кухнята светеше от чистота, а икономката никъде не се виждаше. Идеята за разходка навън се завъртя в главата й, докато обикаляше в коридора.

Една затворена врата магически я привлече. Знаеше, че това бе стаята на Райърдън. Джил никога не бе влизала вътре. Любопитството изведнъж я изпълни.

Тя предпазливо отвори вратата, влезе в стаята и светна лампата. Оскъдната светлина в центъра оставяше ъглите в сянка. Джил тихомълком се озърна и забеляза единично легло до стената, малка масичка до него, а до отсрещната стена — скрин с шкафчета. Груб, дървен стол стоеше в единия ъгъл.

Сравнена със загатнатата изтънченост на къщата, поразителната простота на тази стая бе неочаквана. Изглеждаше почти монашеска. Много тихо Джил затвори вратата след себе си, съзнаваше, че навлиза в чужда територия, но нямаше сили да напусне.

Райърдън бе човек на инстинктите. Винаги го бе знаела. И все пак, като се доближи до леглото, не можеше да се начуди защо бе предпочел да замени по-луксозните удобства в къщата за тази стая. Необходимо ли му бе да спи тук, за да остане груб и циничен? Нима избягваше нежната женска ръка, която бе забелязала в останалата част на дома му?

Докосна земеделската книга до леглото му и се усмихна. Беше луда да влезе тук. Стаята не издаваше нищо повече за Райърдън от това, което той самият би разкрил за себе си. Голяма фантазьорка бе да мисли другояче.

Раирано одеяло покриваше леглото. Без да осъзнава какво прави, седна на ръба на леглото. Матракът бе твърд, но не като камък — факт, който разсеяно отбеляза, докато се оглеждаше из стаята.

Внезапно видя как топката на вратата се завъртя. Дъхът й секна и докато вратата се отваряше, мислено си пожела това да бъде Мери Ривърс. Беше твърде рано Райърдън да се прибира.

Но широките рамене и снажната му фигура изпълниха вратата. Сивите очи срещнаха изумения й син поглед. Сърцето на Джил се качи в гърлото. Не можа да измисли нито една извинителна причина за присъствието си тук. Погледът му се плъзна съзерцателно по нея.

— Това е неочаквана покана — промърмори той и влезе в стаята. Вратата се затвори.

Огън пламна по бузите й, когато осъзна, че е седнала на леглото му. Тя бързо скочи на крака. Устата му подигравателно се сви.

— Нямаше нужда да ставаш. Щях да дойда.

— Аз… аз тъкмо тръгвах — заекна Джил.

— Не се налага да се преобличаш в нещо по-удобно — очите му я изучаваха бавно и напрегнато, спряха се на треперещите й устни, плъзнаха се по пулсиращата й шия и накрая се насочиха към блузата й.

Тя отбранително кръстоса ръце на гърдите си.

— Ти не разбираш — нервно запротестира тя. — Не очаквах да се върнеш толкова рано. Помислих си… Искам да кажа… Шийна… — всъщност нямаше начин, по който словесно да изкаже какво си мислеше за тях двамата.

— След днешния следобед наистина ли смяташ, че ще предпочета дращенето на ревнива котка, когато мога да имам нежното пърхане на пеперудата? — направи крачка към нея, белите му зъби проблеснаха.

— Не! — дишането й бе учестено и нервно. — Знам какво си мислиш, след като ме виждаш в стаята си — припряно започна тя. — Дойдох само от любопитство — гънките около устата му се засилиха. — Няма нищо общо с това, което си мислиш, кълна се!

— Не си прави труда да мигаш с тия твои невинни очи — подразни я той. — Нито пък да отричаш, че причината за днешното ти посещение не е била, с цел да запечаташ образа си в съзнанието ми, когато отивам при Шийна вечерта. Отново играеше, Джил. И двамата го знаем.

Тя понечи да отвори уста и да възроптае срещу истината, но щеше да е пълен провал. Прекалено много бяха тревожните емоции, бушуващи в нея, че да излъже убедително.

— Извини ме, но наистина трябва да вървя — несигурно промълви тя и с наведени очи се отправи към вратата.

— Сега какво играем? — Райърдън застана пред нея. — На скромна ли се правиш?

— Нищо не играя. Моля те, пусни ме! — имаше място да мине край него, но Джил не се довери на това.

— А, виждам — безмълвно й се подиграваше. — Съвсем случайно влетя в стаята ми, тласкана единствено и само от любопитство. И сега искаш да отлетиш, така ли? И да ме оставиш с дразнещия спомен как ме чакаш на леглото?

— Райърдън, моля те! — с мъка преглътна Джил. Да си разменят думи помежду си, бе безполезно.

Трябваше да избяга, преди да са я оплели в собствените й планове. В момента бе доста неподготвена да се справи с Райърдън или със собствените си непостоянни чувства към него.

Краката й трепереха като листа на трепетлика. Тя се отправи към вратата. Изравни се с него, затаи дъх, но се сепна, когато ръката му се повдигна, без да се насочи към нея. Вместо това той загаси лампата и стаята потъна в мрак.

Спряна от изненадващото му действие и от моментната си слепота, тя остана неподвижна. Спалнята бе отдалечена от оживената част на къщата, чувствената атмосфера на стаята я заля на вълни.

— Щом уловиш пеперуда, трябва да я хванеш за крилете — тя чу ниския му глас близо до себе си, прозвуча като нежно оръжие, сподавен стон се изтръгна от нея, когато докосна раменете й.

— Пусни ме! — изплаши се от ненадейното желание смирено да се отпусне върху гърдите му. Опита да се откъсне от прегръдката му, но Райърдън се възползва от това и я завъртя. Тялото й, загубило равновесие, само намери неговото.

Главата му се наведе и той впи устни в чувствената й кожа под дясното ухо. Джил не можа да овладее тръпката на удоволствие. Мъжкото му ухание я обгърна, земно и чисто. Тя се опита да избегне ласките му, но вместо това още повече оголи шията си за търсещата му уста.

— Не — опомни се тя и като тръсна златисторусите си коси, още по-силно опря ръце срещу гърдите му.

Райърдън леко се изсмя. Дълбокият и сладък звук премина по гърба й. Устата му се насочи към извърнатата й брадичка.

— Не го ли планира точно така, Джил? — присмя й се той. Топлият му дъх погали пламналата й буза.

— Нищо не съм планирала — отчаяно възропта тя. Очите й бяха почнали да свикват с меката светлина на звездите, проникваща през прозореца.

— Не си планирала да ме накараш да те искам? — с насмешка каза Райърдън. Тя си пое дълбоко въздух. — И двамата знаем, че си. Идеята беше в главата ти още първия път, щом се видяхме. Всичко, което направи, бе, с цел да ме заслепиш от желание, така че да ме превърнеш в играчка, и щом вземеш това, което искаш, да отлетиш.

— Не — задъхано отвърна Джил.

Наведе глава назад, опитвайки се да избегне тревожната близост на устните му. Силните пръсти се плъзнаха по тесния й гръб и притиснаха нежното й тяло още по-плътно до мъжката му мощ. Шеметна слабост се разля по краката й. Клепките й трепнаха, отвориха се и тя насочи поглед към отсечените му черти. Той изучаваше лицето й, сребристият огън в погледа му спираше дъха й.

— Приличаш на някоя езическа богиня — страстно прошепна Райърдън, — с тази чувствена уста и с тези бляскави очи като звезди!

— Моля те! — молеше се да я освободи.

Пръстите му се заровиха в копринената й коса. Джил знаеше, че устата му няма дълго да се задържи върху устните й, и започна да се бори срещу неизбежното. Но ръката около шията не й позволи да избегне целувките му. Свитите й юмруци безрезултатно се блъскаха в гърдите и раменете му.

Най-накрая властните му целувки накараха пръстите й да се заровят в ризата му и тя смирено се притисна към него. Но тази капитулация не бе достатъчна за Райърдън. Той страстно разтвори устните й, като отпиваше от тях, докато и Джил не започна да отговаря жадно на целувките му.

Нежните му ласки напълно заличиха здравия разум. Остана само главозамайващият безразсъден екстаз от прегръдката му, който я тласкаше към нови висоти на чувствената й природа. Болезнено осъзнаваше нуждата си от физическо удовлетворение и това желание още повече се засилваше от възбудата на Райърдън.

Всеобхватният огън на устните му обхвана и очите, и бузите, и гърлото й, сякаш я белязаха като негова собственост. Ръцете й се обвиха около врата му, тя заплете пръсти в гъстата му коса. Устата му отново се върна към нейната, пламъците и на двамата се обединиха в една бушуваща клада от страст, която зазвуча в ушите й.

Джил направи последен опит да се спаси.

— Не мога…

Мислите й бяха хаотични. Какво не можеше да направи? Не можеше да мисли. Не можеше да диша. Не можеше да живее без дивия огън от докосванията му.

— Сигурно съм се побъркала… — предаде се тя със сподавен стон.

Главата му за миг се повдигна, пръстите се плъзнаха по гърлото й.

— Така искам да се чувстваш — дрезгаво прошепна Райърдън. — Докарана до лудост, докато не можеш да мислиш за нищо друго, освен за мен — говореше до устните й, нежно ги докосваше и я караше да тръпне за целувката му. — Искам да опърля крилете ти, така че да не можеш да отлетиш до изгрев-слънце.

Джил тежко пое въздух, знаеше, че изобщо не й се иска да отлети, и в същото време ясно си даваше сметка колко опасно би било напълно да се отдаде на чувствата си.

— Кери… Тод — каза тя в знак на протест.

Устата на Райърдън прекъсна думите й и тя постепенно спря да се интересува от Кери и Тод. Едва тогава той отговори:

— Ще се наслаждават на уединението, което ти толкова запалено им уреждаше. Няма да им липсваш. Съмнявам се, че и Тод ме очаква преди полунощ.

Джил поклати глава, но нямаше сили да отрече истината, която бе казал. Тя усети устните му да се заплитат в копринените й златисти къдрици.

— Райърдън, аз…

Силното му тяло изведнъж се отдръпна и тя се олюля към него. Една ръка се плъзна бързо под коленете и я вдигна във въздуха, Райърдън я притисна към гърдите си, тя инстинктивно обви ръце около врата му.

Мъжът се обърна към тясното легло, сноп звездна светлина озари лицето му. Нищо не можеше да го спре. Същият първичен инстинкт държеше и нея в плен. Не искаше да предотврати това, което изглеждаше толкова неизбежно и в същото време толкова естествено.

Като седна на ръба на леглото, Райърдън я прегърна в скута си. Лицето му бе в сянка, но тя знаеше, че я изучава. Това бе последният й шанс да се възпротиви. Но вместо това пръстите й се плъзнаха по грубите очертания на лицето му, леко и нежно, тя го галеше.

Изглежда, че Райърдън не бързаше, а удължаваше любовната игра, за да направи обладаването по-сладко. Чувствайки се необуздано дръзка, Джил се наклони напред и притисна устни в неговите.

— Леглото не е направено за двама — дрезгаво измърмори Райърдън, — но тази вечер едва ли някой от нас ще протестира.

Едва доловим стон на пълно отдаване се откъсна от гърлото й. Райърдън я положи на леглото. Ръката му страстно се плъзна по бедрото, нагоре към извивката на гърдите й. Тежината на мъжкото му тяло я притисна надолу, устата му безпогрешно и властно откри нейната. Джил се изгуби в еротичния свят на мечтите, от който не искаше да излиза. Тя се отдаваше с възторжено удоволствие на всяко ново докосване.

— Джил? — един познат глас се опитваше да влезе в мечтите й. Джил вдигна глава в знак на протест. — Джил? Къде си, Джил?

— Не! — сподавено извика тя, сякаш да предотврати нахлуването.

— Шшт! — силните пръсти на Райърдън леко покриха устата й. Той разпозна гласа, който я викаше, светът на мечтите започна да избледнява и се превърна в реалност.

— Джил? — сега тя успя да разпознае гласа на Кери, който постепенно се приближаваше. — Къде може да е?

— Каза, че отива в кухнята, нали? — Тод бе с Кери.

— Да, но я няма там — дочу се глухият отговор. Разумът и съзнанието се върнаха със светкавична бързина и Джил се опита да се измъкне изпод тежината на Райърдън. Той бързо предотврати това.

— Не — заповяда й с нисък глас. — Знаеш, че изобщо не ти се тръгва.

— Да… Не… — тези противоречиви отговори бяха самата истина, колкото и невероятна да беше тя. Джил чувстваше, че се разкъсва между чувствата си.

— Може би е отишла да се поразходи — предположи Тод.

— Не е в стила й да не ми казва. О, Тод, хайде да проверим — Кери се втурна, чуха се стъпки надолу по коридора, те подминаха стаята на Райърдън и се насочиха към задната врата на къщата.

Ръцете й нервно заудряха мускулестите му гърди.

— Ще ни намерят — отчаяно прошепна тя.

Топлият му дъх погали бузите й, той тихо се засмя.

— Няма да те потърсят тук — подигравателно каза той, устата му се плъзна надолу към гърлото й и се насочи към чувствената вдлъбнатина на гърдите й.

— Н-не… — протестът й бе разтърсен от прилива на желание, предизвикан от страстните му ласки.

— Може да е отишла в стаята си — каза Тод и се чу как стъпките им минават край спалнята.

— Нека първо проверим навън — тревожно отвърна Кери.

— Тя е голяма жена. Може да се грижи за… — „себе си“ се изгуби от шума на затварящата се врата.

— Казах ти, че няма да ни намерят — прошепна Райърдън, докосвайки кожата й.

— Но… те ще продължат да ме търсят — тихо проплака Джил, ръцете й все още бяха опрени в гърдите му. — Моля те, пусни ме!

— Не — хвана брадичката й, задържа я неподвижна, докато докосваше устните й. Последва дълга целувка, която почти я понесе обратно към света на мечтите й.

Изщракването на бравата я разтресе. Трепването на мускулите на Райърдън й подсказа, че и той бе чул, но не повдигна устата си, нито пък позволи на треперещите й устни да му се изплъзнат.

— Райърдън, търсят я — Мери Ривърс бе на вратата.

Прегръдката му леко се отпусна и той вдигна глава, бляскавият му поглед се съсредоточи в молещите очи на Джил. Горещи вълни на срам пропълзяха във вените й.

— Махай се, Мери — спокойно заповяда Райърдън.

Като откъсна очи от лицето му, Джил извърна глава към икономката, високата й фигура се открояваше на светлината, идваща откъм коридора. Гърлото на Джил потрепна, но протест не се чу. Част от нея не искаше да бъде спасявана.

— Не можеш да направиш това, Райърдън! — с твърд глас прошепна Мери.

— Не мога ли? — високомерно се изсмя той. — Дамата сама пожела — саркастично добави той.

— Пусни я!

Той хладно се усмихна на Джил:

— Тя сама може да си тръгне — премести се от нея, само ръката му остана върху корема й, бляскавият сив поглед я държеше като в плен. — Ако изобщо иска да си тръгне.

Може би ако не бе толкова убеден, тя можеше и да остане или поне ако я бе помолил да не си тръгва, Джил щеше да остане. Но вместо това тя бързо се изправи.

Две несигурни крачки бяха всичко, което успя да направи. Мъжът я дръпна към гърдите си, главата й се отпусна на рамото му, тя не успя да скрие вълнението, което докосването му предизвика.

— Райърдън — бързо предупреди Мери.

— Не, тя може да си тръгне — прекъсна я той, в ниския му глас имаше нотка на презрение. — И двамата знаем, че не я прелъстих. Тя ми позволи да я прелъстя. Още в деня, когато дойде, ме подканяше да правим любов и съзнателно се въздържаше, за да си поиграе с мен. Знаеше, че и аз като всеки мъж я намирам за физически красива, и възнамеряваше да използва красотата си, за да получи това, което искаше. Така ли е, Джил? — ожесточено попита той.

Нямаше сили да отрече, дори и ако не беше прав, но в случая беше.

— Да, да. Така е — задъхано призна.

— Но не си поигра с мен — подигравателният му смях болезнено удари гордостта й. — Ще взема каквото искам и когато свърша, ще те захвърля — той я пусна и леко я бутна към вратата. — Сега можеш да си вървиш, но още не съм свършил с теб.

С несигурни крачки Джил тръгна напред. Думите му, звучащи като полузаплаха, полуобещание, кънтяха във въздуха. Мери я прегърна през раменете и я изведе от стаята. Лишена от усещания, с изключение на ужаса, който чувстваше, Джил почти не забеляза присъствието на икономката.

— Ще те заведа в стаята ти — каза Мери.

Изведнъж Джил се зачуди колко ли разрошена изглеждаше. Дрехите й бяха раздърпани, а устните — подпухнали от страстните му целувки. Знаеше, че изглежда като жена, с която са правили любов. Ридание задави гърлото й — почти бяха правили любов с нея.

Тя крадешком погледна икономката, чудеше се какво ли си мисли за нея. От обвинението на Райърдън единствената лъжа бе твърдението му, че е възнамерявала да го накара да я съблазни. Джил никога не се бе и замисляла да стигне дотук, но наистина мислеше да си поиграе с него. Идеята й бе да накара Райърдън толкова силно да я желае, че да е готов на всичко.

Като стигнаха до стаята, Джил видя състрадателния поглед на Мери. Засрамена и унизена, тя осъзна, че не заслужава женското й разбиране.

— Добре съм — насила каза Джил и извърна лице от тревожния поглед на икономката. Краката й вече бяха достатъчно силни, за да не се нуждае от подкрепа, и тя пристъпи напред. — Би ли казала на Кери… че съм имала ужасно главоболие и съм отишла в стаята си.

— Ще гледам да не си притеснявана от когото и да било — разбиращо поклати глава Мери.

„От когото и да било“, Джил знаеше, че в това число влиза и Райърдън. Не се и съмняваше, че тази жена би стояла дори пред вратата, за да я пази. Когато Мери тръгна, Джил зарови лице в ръцете си, но не плачеше.

Истеричен смях задави гърлото й. Едва го заглуши с ръце. Иронията на цялото положение я порази. През цялото време бе мислила, че Райърдън я преследва. А вместо това тя го преследваше. И той я хвана. Тя бе тази, която падна на колене.

Случката тази вечер не бе в резултат нито на ненадейна физическа нужда, нито на нарастваща необходимост от опитен любовник. Вярно бе, че всичко това можеше да бъде обяснение за държането й тази вечер, но причината да загуби контрол над себе си бе другаде. Причината бе в любовта, без значение колко глупаво и болезнено чувство можеше да бъде.

Никога, в нито един от плановете си, не бе предвиждала възможността, че може да се влюби в Райърдън. В действителност точно това се бе случило. Знаеше го със сигурност — така, както знаеше собственото си име.