Джанет Дейли
Необятно небе (3)

Трета глава

Разговорът по време на вечерята бе скован. Необходими бяха само няколко мили думи от страна на Райърдън, за да намали напрежението, но той не каза нищо. Джил си бе помислила, че думите й са му въздействали. Като сравняваше предишното му държане, забеляза, че нищо не се бе променило в отношението му към годежа на Кери и Тод.

По нататъшни сблъсъци не последваха. И това бе така, защото Райърдън вярваше, че, доколкото бе възможно, е притиснал Тод, заключи Джил. И ако целта на Райърдън бе да направи Кери нещастна, той я бе постигнал. Джил не си спомняше да е виждала лицето на съквартирантката си толкова измъчено и повехнало. Грижовният поглед на Тод и убедителните му усмивки не бяха така уверени, каквито можеха да бъдат, ако бяха сами.

Докато Райърдън плащаше сметката, Джил предложи на Тод и Кери да останат насаме. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Тя можеше да си хване и такси.

— Тод — тихо промълви, не искаше да привлече вниманието на Райърдън, — защо не си тръгнете с Кери? Аз ще се оправя.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — в очите му се четеше успокоение.

— Нали аз го предлагам? — усмихна се.

Кери понечи да каже нещо в знак на протест, но Райърдън се приближи.

Тод закрилнически я прегърна и тя още повече се сгуши в ръцете му. Подигравателната усмивка на брат му остана на лицето му, докато Кери вдървено се сбогуваше с него.

— Ще се видим тук в 7 сутринта за закуска, Тод, преди да тръгна за фермата — това не бе предложение, а заповед. Джил сви устни от деспотичното му държане, но след като сивият му поглед се обърна към нея, веднага ги разтегна в усмивка. — Госпожице Рендъл! — имаше нещо грубо в начина, по който й каза довиждане.

— Лека нощ, господин Райърдън — тя изобщо не възнамеряваше да му благодари за ужасната вечер.

Във фоайето компанията се раздели, Райърдън изчезна почти мигновено, явно се бе прибрал в стаята си. Тод колебливо предложи да закарат Джил, но тя небрежно отхвърли идеята. И двамата настояха Джил да си поръча такси.

Докато колата на Тод излизаше от паркинга, Джил се вгледа през прозорците в тъмните очертания на Керината глава, облегнала се на рамото на шофьора. Истинската любов никога не е протичала гладко. Нали такава бе поговорката? Това трябва да е истинска любов, след като началото и за Тод, и за Кери бе толкова трудно.

— Не ми казвайте, че са забравили да ви вземат!

Джил рязко се обърна, изплашените й очи се впериха в Райърдън. Сакото му бе преметнато през рамо, едната ръка небрежно бе пъхната в джоба на панталоните му. С другата държеше цигарата в устата си, очите му се присвиха от пушека, който се виеше нагоре.

— Или вие нагласихте нещата така, че да ви оставят? — добави Райърдън с презрителна насмешка.

За още един миг тя остана безмълвна. Плъзна трепереща ръка към гърлото си и нервно се засмя.

— Изплашихте ме — косата й се заплете в яката й и тя нервно я издърпа. — Кери и Тод няма да се прибират директно и аз реших да взема такси. Н-не обичам да бъда светилник.

Гласът й бе нисък и странно задъхан. Със сигурност той не смяташе, че бе изостанала назад с единствената надежда да го зърне отново.

— Съмнявам се вие да бъдете светилник — заяви той, като хапливо подчерта „вие“. — Но няма нужда да взимате такси. Излизах да се поразходя с колата. Ще ви закарам.

— Не е нужно да правите това. И без друго колата идва. Дори вече е тук. Все пак много мило от ваша страна.

Преди да се протегне към дръжката на вратата, ръката му вече бе пред нея, за да я отвори. Джил се наведе и мина край него. С нежелание погледна в студените му очи. В тях не се отразяваше нищо друго, освен собствения й образ.

Райърдън я хвана за лакътя.

— На дамата не й трябва такси — той пъхна една банкнота в ръката на шофьора. — За труда!

Той погледна банкнотата, лицето му грейна в усмивка:

— Благодаря, сър — обърна се и бързо прибра парите в джоба си.

Джил размърда устни в знак на протест, но бе безпредметно да противоречи на този човек. В момента бе по-добре да приеме спокойно предложението му, а не да прави сцени.

— Надявам се, че не ви отклонявам от пътя ви, господин Райърдън — каза Джил и в този миг ръката му я поведе към паркинга.

— Съвсем не, госпожице Рендъл — имаше някаква насмешка в дълбоките гънки около устата му. — Нямах никаква конкретна идея накъде да тръгна. Обикновено, когато съм в града, ме хваща клаустрофобия.

Райърдън й отвори вратата на колата. Тя не продума, докато той не седна зад волана до нея.

— Изглежда, много добре ви понася градската среда — погледът й се плъзна по идеално скроените сиви панталони, черното му яке и интересната плетка на полото му.

Бляскавите му очи се спряха за миг върху нейните, преди да извърне глава към командното табло.

— Вярвате ли, че дрехите правят човека, госпожице Рендъл?

— Джил — разсеяно го поправи тя и после отговори на въпроса му: — Не изглежда да се чувствате неудобно в тях.

— Странно… Джил — поколеба се за малкото й име, после го изрече дрезгаво и с насмешка. — Бях си помислил, че ти е известна приказката за вълка, който и в овча кожа си остава вълк.

— Вие вълк ли сте, господин Райърдън? — несъзнателно гласът й смъкна фасадата на наивност и стана леко заядлив.

— Наричай ме Райърдън. Аз съм вълк единак, който предпочита да пътува без предполагаемата нужда от компания или спътник.

Джил се облегна на седалката. Предупреждаваше ли я? Да не си мислеше, че тя му играе някакъв театър? Със сигурност не. Изобщо не бе флиртувала с него, нито пък му бе показала по какъвто и да било начин, че се интересува от него като нещо повече от брат на Тод и бъдещ девер на Кери.

Може би беше свикнал жените да го преследват. Много от тях биха се увлекли по опасния чар, който притежаваше. За Джил бе предизвикателство да го улови. При други обстоятелства може би щеше да се пробва, просто ей така, за развлечение.

— По този начин можеш да пътуваш по-бързо — като отправи поглед навън през прозореца на колата, тя се направи на заинтригувана от бързо сменящите се картини. Мълчанието бе начин да прекрати този двусмислен личен разговор.

— От Монтана ли си? — Райърдън не позволи тишината да продължи дълго.

— Да. Родителите ми живеят в Уест Йелоустоун, където съм родена и където израснах.

— Сигурно си привикнала към хубавата природа.

— Нима някой привиква към нея? Надявам се, че не — непринудено се усмихна тя.

— Имаш ли братя или сестри?

— Четирима — трима братя и една сестра.

— По-големи, по-малки? — попита Райърдън, като завъртя кормилото, за да завие.

— Имам брат, две години по-голям от мен. Останалите са по-малки — хвърли бърз поглед към профила му, учудена защо той толкова се интересуваше от семейството й. Една идея се роди в главата й. — Анди, по-големият ми брат, е единственият, който е женен. За всички ни бе голям удар, но щом опознахме жена му Сали, всички я харесахме.

Като извърна леко глава, той й хвърли бърз поглед.

— Проницателността не ти е присъща, нали? — сухо подхвърли той.

— Но затова пък винаги съм била упорита — отвърна тя със злобна искрица в очите си.

— Брат ти си е твоя работа, а брат ми си е моя! — устните му неумолимо се свиха, дори едно мускулче не трепваше по строгата му физиономия, сладкодумният опит на Джил не бе успял.

Неочаквано, като летен дъжд, върху Джил се изсипа едно поразяващо откритие. Това смътно предчувствие я бе тревожило още в мига, в който видя Райърдън за първи път. Тази малка подробност го отличаваше от всички мъже, които познаваше. И в този миг тя осъзна какво бе то.

Райърдън не я харесваше. Не защото бе красива, или защото я намираше за глупава, а защото бе жена. Джил остави съзнанието си да осмисли откритието. Райърдън мразеше жените. Не, омраза не бе точната дума. Той гледаше на тях с презрение, подиграваше се на сантименталните копнежи в душите им и ги използваше да задоволи собствените си физиологични нужди. Но защо?

Детството му едва ли е било по-различно от това на Тод, а у Тод нямаше и следа от емоционален срив, породен от раздялата на родителите му, за която Райърдън бе споменал. Нима някога се бе влюбвал и е бил изоставен?

Възможно беше, реши Джил. Бе чувствен човек, независимо от привидната му хладина. Не в еротичния смисъл на думата, а в дълбините на душата и чувствата си. Дълго време би могъл да таи ненавист в душата си. Тези негови сиви очи се врязваха в суетата на модерния свят и отсяваха само същественото. Подчиняваше се на принципите на цивилизацията, когато условията го изискваха — както сега, — но иначе бе човек на инстинктите — примитивен, груб и силен.

Пълна противоположност на Тод.

Джил закри очите си с ръка. Благословия ли бе това прозрение или проклятие? Не искаше да знае такива неща за Райърдън. Не искаше дори да си ги помисля.

Очите й се взираха насила през стъклото. Вече се движеха по главната улица на Хелена, наричана Долината на последния шанс.

Навремето това е било долината на бодливите круши, а не главна павирана улица. Четирима предприемачи пристигнали тук да пробват „за последно“ късмета си да станат богати. И през юли 1864 г. открили злато. До есента стотици импровизирани къщи сложили началото на заселването на златотърсачите в Долината на последния шанс.

Родил се нов град. Долината на последния шанс не било много внушително име, просъществувало само в ранните месеци от създаването на града. Впоследствие жителите му го променили на Хелена, като кръстили главната улица Долината на последния шанс, мястото, където било изкопано злато на стойност 20 млн. долара.

Старите, очукани от времето къщи бяха източник на богата история, върху която Джил се замисли. В южната част на Долината на последния шанс се разполагаше Китайският квартал.

Китайците, благодарение на които бяха изградени жп пътищата, имаха свои зеленчукови градини и държаха собствени магазини. Дори бяха построили дълъг тунел под квартала, който използваха като тайно свърталище да пушат опиум.

Архитектурата на старите сгради бе предимно в романски стил, с каменни сводове и колони, украсени с фрески, корнизи и масивни греди. Колата зави в следващата пресечка, излезе от Долината на последния шанс и мина край Голямото северно депо, което навремето, преди земетресението, имаше висока часовникова кула. По-нататък вниманието на Джил бе привлечено от мавританския стил на бившия Параклис, който сега бе Граждански център на Хелена.

— За какво мислиш? — Райърдън отново наруши мълчанието.

Джил усети студения блясък на очите му, но продължи да гледа към осветената улица.

— За града, за историята му — повдигна рамене тя. Тръпки заиграха по тялото й, прииска й се никога да не го бе срещала или да не бе попадала в плен на високомерния му груб чар.

— Наистина ли? — бе надменният въпрос.

Колата намали и спря до бордюра пред общежитието. Като изключи двигателя, Райърдън почти се обърна към нея. Металните му очи се плъзнаха по златистите й коси, огрени от уличните лампи.

Ръката му небрежно се отпусна върху облегалката на седалката, беше на милиметри от главата й. Джил леко се размърда, подчинявайки се на животинския инстинкт, който я предупреди да се поотдръпне.

— Предполагах, че обмисляш някаква нова тактика как да ме накараш да променя решението си — гласът му бе нисък и груб.

— Да те накарам? — преглътна Джил. Ресниците й потрепнаха. Русият кичур над челото правеше очите й още по-сини.

— Не правиш ли точно това, откакто сме се срещнали? — леко застрашителният тон я предизвика да отрече.

— Не знам какво имаш предвид — тихо възрази тя. Фасадата й на наивно момиченце бе разрушена от режещия му поглед и сега бе безпомощна да се възпре. — Може би имаш предвид, че се опитвах да те убедя да дадеш шанс на Тод и Кери. Да, трябва да призная, че се опитвах!

— Наистина ли очакваш да повярвам, че си толкова наивна на колкото се правиш? — студено се усмихна Райърдън.

Скритото задоволство, което изпита, бе за нейна сметка.

— Говориш със заобикалки — Джил примигна объркано и отметна глава настрани. — Изобщо не разбирам за какво говориш!

— Добре играеше, но интелектът по един или друг начин излиза наяве.

— Играела съм? — смутено повтори тя. Вътрешно знаеше, че не може да приеме обвинението му. Ако престанеше да се прави на „тъповата блондинка“, би означавало да загуби търпението си и да му каже какво точно мисли за наглото му държане. Този гняв изобщо не би помогнал на Кери, макар че със сигурност би освободил собствената й потиснатост.

— Наистина, господин Райърдън, това са глупости — и като се протегна към ръчката на вратата, добави: — Май ще е най-добре да си вървя.

Вратата бе затворена. За един кратък миг очите й нервно потърсиха ръчката за отваряне, но заключването бе автоматично. С нежелание се обърна към подигравателното му лице.

— Би ли отворил вратата?

Молбата й бе посрещната от самодоволния му поглед. Джил нервно облиза долната си устна. Това привлече вниманието на Райърдън към устните й.

— Как става така, че пеперудите изсмукват нектар от толкова много цветя, а остават невредими? — цинично се усмихна той, като не очакваше да получи отговор на въпроса си.

Пеперуда! Думата разтърси тялото й, тръпки полазиха по гърба й. Вчера се бе оприличила точно с тази дума. Райърдън бе използвал същата. Съвпадение ли бе това? Или нещо тайнствено бе преминало помежду им, което позволяваше да надникнат в душите си?

— Защо… защо каза „пеперуда“? — трябваше да попита. Гласът й бе задъхан и не съответстваше на откритото й изражение.

— Защото — бавно и грубо започна Райърдън — си красива, нежна и почти така постоянна като пеперуда — това бе присъда, а не комплимент. Пръстите му докоснаха кичур златиста коса, развяна от вятъра, и се спуснаха по лицето и шията й. Острият му поглед я забоде като пеперуда, както сам той я бе нарекъл. — Винаги съм се чудил дали от устните на пеперудата нектарът е по-сладък.

Ръката му обгърна шията й, пръстите се вплетоха в косите на Джил и я придърпаха към него. Тя отбранително опря ръце в гърдите му.

Едно тихо и сподавено „не“ се отрони в знак на протест. Райърдън леко дръпна косите на Джил, обърна лицето й нагоре, устните му се приближиха към нейните. Миг преди да плени устните й, на лицето му се изписа цинично задоволство.

Ушите й пищяха, парещият огън на унижението пламна във вените й. В следващия миг Джил имаше усещането, че шията й ще се прекърши под напора на целувката му.

Това не бе начинът, по който един мъж целува жена, а начин, по който един мъж получава наслада от проститутка, без да мисли, без дори да го е грижа за чувствата й. Но силата му бе непреодолима. Усилията й да се отскубне бяха безполезни, като пърхането на пеперудени криле срещу метални решетки.

Стиснатите й юмруци, опрени на гърдите му, усещаха силното биене на неговото сърце. Сърцето на Джил тупкаше като лудо. Болезнената целувка изсмука силите й, сякаш бяха цветен нектар. Трябваше да напрегне цялото си същество, за да не се поддаде на изтощителната му прегръдка.

Райърдън я бе нападнал с бързината на орел, връхлитащ върху жертвата си. Почти толкова неочаквано освободи устните й и отпусна желязната хватка около врата й. Неговите пръсти се спуснаха по рамото на Джил, бяха готови да я сграбчат при най-малкото съпротивление. Косите й се разпиляха върху ръката му и скриха пламналото й от унижение лице.

Но и за миг не бе оставена да възвърне загубеното си равновесие. Той хвана брадичката й с пръсти, повдигна главата й и се взря в завоеванието си.

— Кой от нас е по-силен, госпожице Рендъл? — устата му се изви в презрителна усмивка.

— Физически си ти! — изсъска тя. Сини пламъци присветнаха в очите й, но не успяха нито да го жегнат, нито да го изгорят.

Гънките около устата му се врязаха още по-дълбоко.

— Не прави тази грешка да смяташ, че е само физически — предупреди я ниският му глас.

Като я освободи, той пак застана зад волана. Едно движение на ръката му близо до контролното табло бе последвано от успокоителното за Джил щракване на вратата, която се отвори.

— Лека нощ, госпожице Рендъл!

Когато стъпи на бордюра, коленете й силно трепереха. Обидата, която й нанесе — тъй като това едва ли можеше да се нарече прегръдка, — я бе оскърбила повече, отколкото си мислеше, но духът й не бе сломен. Когато вече бе на сигурно разстояние от него, тя се обърна и като държеше вратата отворена, се наведе и свирепо го изгледа:

— Не прави тази грешка да смяташ, че всичко е приключило, Райърдън. Ще направя всичко, което мога, за да се оженят Кери и Тод, и то колкото се може по-скоро! — след като бе хвърлила ръкавицата на предизвикателството, тръшна вратата и се обърна рязко към сградата.

След първите разтреперани крачки Джил си помисли, че може да я настигне. Несъзнателно задържа дъха си, но като чу бръмченето на двигателя, въздъхна облекчено. Дръзки бяха думите, които изрече, и бе длъжна да ги превърне в истина.

 

 

Кери се прибра малко след полунощ. Джил си бе в леглото, преструваше се, че спи. Съзнанието й бе заето с мисли за отмъщение. Чудеше се дали би могла да ги сподели в един късен среднощен разговор, но бе по-добре Кери да не знае какво се е случило.

Утрото донесе успокояващата новина, че Райърдън ще си тръгва, ако не си бе тръгнал вече. Сънят на Джил бе отровен от скрития спомен за болезнената целувка, но изгряващото слънце изтри унижението. Кери също изглеждаше отпочинала и по-малко притеснена; беше се приготвила да срещне Тод и да отидат на църква.

Като изпъна схванатото си от съня тяло, Джил се зачуди как ли бе преминала срещата между Тод и Кери тази сутрин. Каквото и да бе станало, Джил бе сигурна в едно — Райърдън не си бе променил мнението.

Тя уморено премигна с очи. Съзнанието й не можеше да се съсредоточи върху курсовата работа. Ако се бе концентрирала, проектът щеше да бъде готов преди час. Като се укори за това, Джил насочи вниманието си върху листа в пишещата машина.

Вратата в коридора се отвори, когато тя вече привършваше. Джил се обърна и видя Кери да влиза.

— Точно навреме — усмихна се на приятелката си. — Това е последната страница. Машината е твоя.

— Донесох ти сандвич и кока-кола. Помислих, че ще си гладна — Кери й подаде хартиената торбичка.

— Спасяваш ми живота! — Джил събра листовете и ги струпа върху рипсената покривка на леглото си. С торбичка в ръка тя се върна на леглото и кръстоса крака до възглавницата си. — Двамата с Тод трябва да сте хапнали след църквата.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Джил учудено повдигна вежди. Кери отиде да закачи бледорозовото си палто в дрешника, но съзнанието й бе далеч от това, което вършеше.

— Кери? — Джил щракна с пръсти, за да я върне в действителността.

— Какво? — стъписа се Кери. — Съжалявам! Каза ли нещо?

— Нищо важно — Джил постави кока-колата на масата между двете легла и извади опакования сандвич от торбичката. — Беше се унесла.

— Така ли? — Кери закачи в гардероба палтото си и бавно се върна до леглото. Седна на ръба и като се загледа замислено в ръцете си, добави: — Предполагам, че мислех.

— Хубаво предположение — пошегува се Джил, но изражението й бе сериозно. — Разбира се, следващият въпрос е за какво си мислеше.

Ръцете в скута й нервно се размърдаха.

— Нали си спомняш, че Райърдън се срещна с Тод тази сутрин.

— Да — погледът й стана напрегнат. Тя извади сандвича и се направи на много заинтригувана от него. — Какво имаше да казва големият мъж? — Джил не успя да сдържи сарказма си.

— Молбата на Тод да бъде прехвърлен в Харвард е одобрена. Райърдън е получил съобщението миналата седмица във фермата — каза Кери.

Значи Райърдън имаше друг коз, ядно си помисли Джил. Бе решил да държи Тод и Кери разделени през лятото, а разстоянието между Монтана и Ийст Коуст щеше да се погрижи за останалата част от годината. Райърдън явно разчиташе на поговорката: „Далеч от очите — далеч от сърцето.“

— Тогава двамата с Тод ще трябва да насрочите датата на сватбата за през август, нали? — Джил отметна глава. — С високия си успех ти можеш да се прехвърлиш да учиш някъде там.

— Но не мога да си го позволя финансово — въздъхна Кери.

Както и Райърдън правилно се бе досетил, гневно добави Джил наум.

— А Тод нищо няма да направи, защото Райърдън все още заплашва, че ще спре издръжката му — пръстите й се забиха в сандвича и смачкаха хляба; искаше й се това да бе вратът на Райърдън. — Не можете да му позволите да ви изнудва така.

— Тод не мисли, че трябва да вършим прибързани неща.

— Той определено не мисли и че Райърдън ще промени мнението си. В днешно време чудеса не стават — искаше отговорът й да не бе толкова отрицателен — тъжните бръчки около устата на Кери се бяха сгъстили.

— Е — Кери пое дълбоко въздух, — Райърдън направи и едно предложение на Тод тази сутрин.

— Какво? — скептично попита.

— Той… той смята, че може би наистина е бил много рязък и прибързан в преценката си.

— Това е много за него — измърмори Джил, гризейки сандвича си.

— Призна си, че бил предубеден спрямо мен още преди да ме е видял и че трябвало поне да ме опознае. Все още обаче не одобрява годежа ни — колебливо добави Кери.

— Е, и какво е предложил? — сухо попита Джил. — Пробен период?

До началото на есенния семестър, когато Тод ще замине за Харвард, мислено допълни Джил.

— Нещо такова — вдигна поглед от преплетените си пръсти момичето. — Тод ще работи във фермата през лятото. Райърдън ме покани да прекарам там месец, за да се опознаем.

Пълна катастрофа, веднага си помисли Джил. Кери вече бе наплашена от този мъж. Един месец в неговата компания щеше напълно да я съсипе, независимо от подкрепата на Тод. Джил не подцени Райърдън. Знаеше възможностите му и това до какви крайности би стигнал, за да постигне целите си.

Тя се втренчи в сандвича си.

— В цялата покана, Кери, има един проблем. Как ще останеш във фермата му и в същото време ще събереш пари за есенния семестър? — това лято и двете щяха да работят за родителите на Джил, които имаха мотел близо до Йелоустоун Парк. — Майка и татко ще трябва да намерят друг на твоето място. Няма да имаш дори и работа след края на този месец там.

— Райърдън предложи да ми плати за това.

Трябваше да предположи, че той щеше да обмисли всеки детайл. Не й хареса сандвичът и го натъпка обратно в торбичката.

— Едва ли гледаш сериозно на предложението! — отчаяно се възпротиви Джил, като разтриваше с два пръста челото си — опитваше да облекчи пулсиращата болка между веждите си. — Знаеш, че няма да се получи. Ще направи живота ти пълен ад. Знаеш на какво е способен, когато Тод не е наблизо. Колко дълго мислиш, че ще издържиш?

— Няма да издържа, не и сама… — кафявите й очи се разшириха и станаха умоляващи, цялата й дребна фигурка бе погълната от отчаяното й изражение. — Ако ти си с мен…

— Ще ти кажа една малка тайна — бързо я прекъсна Джил и като отпусна крака, си пое дълбоко въздух: — Райърдън не ме харесва и едва ли ще ме покани да прекарам месец във фермата му. Освен това аз също трябва да работя през лятото.

— Джил — нещо в гласа на Кери я накара да застане нащрек. — Райърдън мисли, че няма да е много прилично, ако остана сама в къщата с Тод и него. Искам да кажа, че той си има икономка. Но… ами той те покани да дойдеш като моя придружителка, срещу възнаграждение, разбира се.

— О, не! — Джил се изправи на крака и като се отдалечи от леглото, отиде до прозореца. Слънцето хвърляше златисти искри в косите й, игриви къдрици падаха върху раменете, тя енергично тръсна глава. С длани потърка настръхналите си ръце. — Не!

— Моля те! — умоляващо простена Кери.

Джил се обърна:

— Просто няма да стане!

Боже, този мъж имаше дяволски ум! Това, че бе поканил Джил, показваше безграничната му наглост. Беше го предизвикала и сега той й предлагаше отблизо да гледа как разкъсва на парчета годежа. Райърдън щеше да си отмъсти, като следи отблизо всеки опит на Джил да осуети намеренията му. Тя отново го бе подценила, а усещането да бъде превъзхождана не й допадаше.

— Трябва да дойдеш! — обади се пак приятелката й.

— Не разбираш ли — развълнувано възнегодува Джил, — ако дойда, ще си изпусна нервите и само ще влоша положението ви с Тод. Най-умното нещо ще е да откажеш поканата с надеждата, че Райърдън не ще успее да накара Тод да развали годежа. Това е единственото разумно нещо, защото Тод те обича.

— Не мога.

Тъмната й глава се извърна настрани, сълзи замъглиха очите й. На Джил й се прииска да я хване за раменете и силно да я разтърси.

— Защо да не можеш? Не можеш да отидеш там сама!

— Разбира се, че не мога — Кери избърса една сълза с дланта си. — Обичам Тод. Не искам да заставам между него и брат му. Знам какво е, тъй като и аз нямам семейство. Ако има дори и най-малкия шанс след този един месец във фермата Райърдън да одобри сватбата ни, аз ще се възползвам от него. Бих се чувствала по-добре, ако и ти си там, но така или иначе аз отивам.

— Кери, глупаво е да се правиш на героиня — въздъхна Джил. Устните й виновно се свиха, след като Кери потрепери от хапливата забележка за вродената й боязливост. — Освен това трябва да помисля за родителите си. Очакват от мен това лято да работя, а не да си почивам. Не мога да им кажа в последния момент, че трябва да си търсят друг човек на моето място.

— Ти сама каза, че имат повече кандидати, отколкото свободни места. Лесно могат да наемат някой друг — бързо й напомни Кери.

— Предполагам, че могат — неохотно се съгласи Джил, — но едва ли ще се съгласят с това. А и Райърдън си има икономка. Пък и придружителите са демоде, както са демоде и роклите с кринолин.

— Но можеш да им се обадиш и да разбереш.

Като се вгледа в отчаяното й лице, Джил реши, че трябва да се обади. Каква приятелка щеше да бъде, ако каже на това нещастно, беззащитно създание да отиде в лъвската бърлога на Райърдън без подкрепа?