Джанет Дейли
Необятно небе (6)

Шеста глава

— Сменихме завивките във всички стаи без тази на Райърдън, Мери — съобщи Джил, като набутваше кичур коса под старомодната синя кърпа. — Страхувам се, че не успяхме да отгатнем коя стая е неговата.

Мери Ривърс бе застанала на четири крака да чисти и лъска ламперията. Тя тромаво се изправи и като подпря с ръка кръста си, каза:

— Вече се погрижих за нея. Той спи долу в дъното… Не помня да съм го споменавала. От възрастта е.

— Искаш ли да сложа тия чаршафи в пералнята? — попита Кери.

— Момичета, помогнахте достатъчно. Гости сте в тая къща, а не работна ръка — икономката поклати отрицателно глава.

— Радваме се да помогнем.

— По-добре е, отколкото да стоиш и да не правиш нищо. Поне така сме полезни — добави Кери. — Освен това, какво толкова има в едно пране? Само ще натъпча чаршафите в пералнята, ще сложа прах, ще натисна копчето и готово.

— А докато тя прави това, аз мога да ти помогна с ламперията — без да й дава време за размисъл, Джил взе парцала и лака до краката на Мери Ривърс.

— Не мога да ви позволя да правите това, момичета — икономката се опита да си ги върне обратно, но Джил бързо ги дръпна.

— Е, как ще ни спреш? — безцеремонно попита Кери, като зави по коридора към кухнята и се насочи към пералното помещение отзад.

— Хайде, Мери — придума я Джил. — Остави ни да помогнем. Сама каза, че заради готвенето и подреждането правиш пролетното почистване през есента. От десет дни сме тук, не може да бездействаме.

— Оправяте леглата и си разтребвате стаите. Това е достатъчно.

— Остави ни да ти помагаме и в другите неща. Не постоянно, а от време на време, както сега. Много малко неща имаме да правим през цялото време — отбеляза Джил.

— Предавам се! — Мери безпомощно вдигна ръце във въздуха. — Ще взема друг парцал и двете ще изчистим тоя коридор.

— Това се казва сделка — усмихна се Джил. — Аз ще почистя долната дървена част до пода, така че няма да се налага да клякаш и ставаш толкова често. Ти можеш да почистиш дърворезбата около ламперията.

След два часа кръстосване на пода на четири крака гърбът на Джил, раменете и ръцете й започнаха да я болят, но това бе сладка болка, ако изобщо бе възможно болката да е сладка. Работата със сигурност бе отдушник на безпокойството, което тровеше и двете момичета.

Вечерите отново станаха еднообразни, присъствието на Райърдън доминираше над останалите трима. Джил не направи втори опит да отдалечи Райърдън от Тод и Кери.

Естествено Кери, малко по малко, бе разбрала за опасния опит на Джил. Тя никога нямаше да признае заблудата си, че Райърдън е искал да я прелъсти. Причината бе в няколкото издайнически мига, когато плътта й бе изкушена да отвръща на милувките му.

Без тези съществени детайли Кери бе успяла да види иронията в цялата случка. Тя смяташе, че докато Джил безрезултатно се е опитвала да се отърве от Райърдън, тя самата бе правила компания на хъркащия Тод.

Джил бе сигурна, че ако поиска, Райърдън може да я възбуди така, както никой друг преди. Във всяка връзка досега тя бе тази, която запазваше контрол, и сега усещането да бъде уязвима не й допадаше. Той не харесваше пеперуди. Много бе вероятно някой ден да реши да опърли крилете й.

Тръпки заиграха по кожата й, като си припомни мъчителната топлина на устните му. Опасно любопитство продължи да я мъчи — какво ли щеше да е усещането от неговата целувка, не унижаващата болезнена целувка, на която я бе подложил първия път, щом се видяха, а целувката, изпълнена със страст.

Всеки мъж, когото бе пожелавала, бе имала. Ами Райърдън? Изключение ли бе от правилото?

По коридора зад нея се чу издрънчаване. Като отметна кичур коса от очите си, Джил понечи да се обърне. Колко глупав момент е избрала Кери, за да си слага гривната — помисли си. Но издрънчаването бе придружено от гневни стъпки, които се приближаваха към нея. За секунди зърна безкомпромисния му поглед.

В следващия миг бе хваната за китката и изправена на крака. От гърлото й се изтръгна приглушен стон. От дългото стоене клекнала краката й моментално се подкосиха. С едната си ръка неволно потърси опора и се подпря на гърдите му.

— Какво, по дяволите, става тук! — извика Райърдън. Той издърпа парцала от ръката й и го запрати в дъното на коридора. — Мери!

Джил тежко се подпря на него, сърцето й се преобърна, когато усети здравите му мускули. Ръката му машинално се обви около кръста й, за да я придържа, вдигна я цялата, сякаш бе дете.

Всичко стана със светкавична бързина, главата й се отметна назад, а изуменият й поглед се взря в потъмнелите му очи. Тя потръпна от грубостта му.

— Мери, какво означава това? — заплашително прогърмя гласът му. — Хубаво ще е да имаш дяволски добро обяснение!

Усещането за мъжката му сила изпълваше сетивата на Джил дотолкова, че не чувстваше вече нищо друго, освен близостта му. Тя напрегна сетни сили, за да отмести поглед от неустоимото му лице, което бе толкова близо до нейното, и да закове поглед върху икономката. Буреносният поглед на Райърдън бе предназначен за нея, но Мери Ривърс не изглеждаше стресната от яда му. Все пак Джил понечи да се защити.

— Помагах — задъхано вметна тя.

Погледът на Райърдън я сряза.

— Млъкни, Джил! Мери е напълно способна сама да отговори — вниманието му отново се насочи към икономката. — Е?

— Момичетата предложиха да помогнат — простичко отвърна тя.

— И ти ли помагаш? — той хвърли обвинителен поглед през рамо.

Кери смутено се спотайваше до стълбите.

— Аз… перях — измрънка тя.

Райърдън промърмори някаква ругатня под носа си.

— Ще го кажа само веднъж, Мери — брадичката му неволно потрепна. — Те са мои гости, в моя дом, и няма да позволя гостите ми да пълзят по пода и да чистят ламперията или пък да перат!

Мери Ривърс спокойно стоеше пред него, изправена в цял ръст, ръцете й бяха кръстосани отпред.

— Те са силни, здрави момичета, Райърдън. Не можеш да очакваш от тях да стоят по цял ден в къщата и да си клатят краката.

— Пет пари не давам какво ще правят. Но няма да работят в къщата като наемни работници. Ясно ли е?

— Как ще ни спреш? — предизвикателно прошепна Джил. — И Мери се опита, но не успя. Ти дори не беше тук. Аз взех парцала и лака от нея и настоях да помогна.

Ръката около кръста й се затегна и я притисна още по-силно към ясно очертаните му мускули.

Решителният блясък в очите му я застави да млъкне. Джил остана с впечатлението, че му се иска да я пречупи надве.

— Стой настрана от това! — присвитите му очи като стоманени остриета се врязаха в пламналото лице на Джил и отново бързо се върнаха към Мери. — Ясен ли съм?

— Недей да виниш мен за това — икономката го гледаше, без да трепне. — Както отбеляза сам, те са гости в тая къща. Твоя задача е, а не моя, да ги забавляваш. Ако си избрал да ги пренебрегваш, нямаш право да им се сърдиш, че са си намерили начин да се забавляват и да запълват времето си.

Джил бе захвърлена като парцалена кукла и немощно се подпря на стената, Райърдън се обърна и застана пред икономката.

— А ти, Мери, ще постъпиш много добре, ако си припомниш, че не си част от семейството, а наемен работник.

Шпорите на ботите му шумно подрънкваха, докато вървеше към вратата.

— Съжалявам, Мери — започна Джил, като усети кураж в себе си. — Изобщо не съм възнамерявала да ти създавам проблеми.

— Той ще си създаде — мъдро заключи Мери и повдигна рамене. Искрица проблесна в тъмните й очи. — А междувременно мисля, че ще е по-добре да оставите къщната работа на мен, поне докато се поуспокои.

Атмосферата остана наелектризирана. Нямаше стая, в която да не се чувстваше невидимото напрежение. Вечерята също бе тягостна.

Отношението на Райърдън не се подобри. Мрачното му настроение витаеше навсякъде. Дори и неочакваното му излизане, след като се нахраниха, не зарадва останалите.

Напрежението остана и през следващия ден. В желанието си да го предизвика Джил се колебаеше дали да не предложи помощта си на Мери. Не бе убедена като Мери, че Райърдън ще превъзмогне яда си.

Може би поради тази причина предложението му на следващия ден, по време на вечеря, бе пълна изненада. Джил невярващо отвори уста и продължи да се взира в него.

— Двудневна езда ли? — повтори Тод думите на Райърдън.

Мъжът остана безразличен към поразяващото впечатление, което предложението му бе произвело.

— Мисля, че можем да тръгнем най-рано в понеделник сутрин. Така момичетата ще имат време да свикнат с конете. Мога да отделя само два дни.

— Коне? — преглътна Кери.

Черната му вежда за секунда се изви в цинично задоволство.

— Да, коне — потвърди Райърдън. — Ако, разбира се, не искаш да се качиш до върха пеша.

— Не, разбира се, че не — припряно отвърна Кери и погледна към Джил, за да види реакцията й.

— Ти каза, че можеш да яздиш — остро й напомни той.

— Достатъчно добре може да язди — отговори Тод вместо Кери, като се протегна и сложи ръка върху нейната. — Ще ти избера някой кротък и хубав кон.

— Ами ти, Джил? — провлачено я попита Райърдън, безизразните му очи се насочиха към нея. — Можеш ли да яздиш, или и ти също ще поискаш някой кротък и хубав кон?

Във въпроса му се долови преднамерена острота. Джил безуспешно се опита да разгадае изражението на лицето му. Не й се вярваше, че той чистосърдечно иска да направи това.

— Мога да яздя — отговорът й бе подчертано несигурен.

— Не звучиш много ентусиазирано — сухо отбеляза той.

— Може би — Джил пое дълбоко въздух и събра целия си кураж. — Защото не мисля, че поканата за тази двудневна езда бе направена от сърце.

— Джил! — прошепна Кери, изплашена от тази непредпазливост.

— Мислиш, че вчерашната дребна кавга с Мери, в която ми напомни за задълженията ми като домакин, ме е накарала да ви предложа това? — предизвикателно попита Райърдън, като се облегна назад и замислено се вгледа в Джил през маската на надменността.

— Да — кимна тя.

— Е, напълно си права, ако смяташ така — строгата му уста за миг потрепна, накланяйки високомерно глава. — Но въпросът остава, искаш ли да дойдеш?

Определено искаше да отиде. Брат й бе последният, който я бе водил на пътешествие из високите планини около дома й в Йелоустоун. Но това определено не бе за Кери. Разбира се, приятелката й би отишла и на луната, ако Тод я помолеше.

Райърдън добре осъзнаваше Кериния страх от животните, особено към по-големите, като конете например; съзнаваше и липсата на приключенски дух у Кери, поради което тя предпочиташе сигурността на къщата, отколкото неизвестността на гората. Джил бе тази, която настояваше да се правят разузнавателни походи около фермата.

Единственото неудовлетворение за Кери по време на престоя й тук бе, че не вижда Тод толкова често, колкото й се искаше.

Джил не винеше приятелката си за това, че не обича да открива други светове, но Райърдън я обвиняваше. Считаше, го за основен недостатък у бъдещата съпруга на брат си. Беше време да научи, че у Кери има кураж, реши Джил. Без значение колко много Кери обичаше сигурността на дома тя би тръгнала без роптаене навсякъде, където Тод я поведеше, тя бе като жените на първите заселници — би могла да създаде дом навсякъде, където е мъжът й.

Ако Райърдън очакваше да чуе как Кери се оплаква от трудностите на дългата езда, лагеруването или пък да изпада в истерични припадъци при вида на пълзящи насекоми или нощни крясъци на диви животни, е, тогава щеше да остане много изненадан. Скрита усмивчица заигра по устните на Джил.

— Да — най-накрая отговори на въпроса му и решително кимна с глава. — Бих желала да дойда.

— Уговорихме се тогава — заключи Райърдън с прикрито любопитство в очите. — Аз ще направя необходимите приготовления.

След три дни, когато зората току-що бе обагрила небето, те насочиха конете си към сенчестите планински склонове. Бодър и нетърпелив за пътешествието, конят на Джил изпръхтя и изпрати облак пара в свежия утринен въздух. Тя се обърна назад и погледна широката пътека, която бяха оставили върху росната гъста трева.

Тишината бе сякаш магическа. Всъщност това не бе истинска тишина. Тревата скърцаше изпод конските копита, които хвърляха диамантени капки роса. Навсякъде се чуваше събуждащото чуруликане на птичките. Най-шумно бе ритмичното поскърцване на кожените седла.

— Никакви задни мисли? — тихо попита Райърдън.

Сградите на фермата почти изчезваха зад хълмистите ливади, когато Джил отново погледна напред. Когато се вгледа в Райърдън, очите й блестяха. Той яздеше до нея, като водеше и коня с провизиите и екипировката.

— Абсолютно никакви — уверено отвърна.

Бледожълтият пламък на изгрева продължи само няколко кратки минути, преди слънцето да изскочи над назъбените върхове от изток. Планината бе огряна от слънцето и отразяваше златистите му нюанси. Когато стигнаха до подножието на планината, то вече бе високо в небето, заливаше гористите склонове с бляскава светлина, проникваше през листата със златистите си лъчи.

Ароматът на бор се улавяше във въздуха. Четиримата ездачи навлязоха в гората. Райърдън бе пръв, зад него бе Джил, следваше я Кери, а Тод бе най-отзад. Лъкатушещата пътека през дърветата бе пригодена да се върви в редица по един, което правеше разговора почти невъзможен. Джил нямаше нищо против. Наслаждаваше се на собствените си мисли.

Скритите гледки на дивата природа бяха много. Една сойка ги следваше за известно време през дърветата, сякаш изучаваше нашествениците в района си. Катерички се криеха зад стволовете и ги изчакваха да отминат, за да продължат отново безкрайното търсене на храна.

В началото на една малка горска поляна конят на Джил се спря. Тя се взря в малка катеричка, надничаща предпазливо зад ствола срещу нея. Като погледна напред, видя, че Райърдън бе задържал коня си.

Сред обляната в слънце поляна два елена неподвижно ги наблюдаваха. В следващия миг със светкавична бързина подскочиха и грациозно се понесоха през вълнистата трева, осеяна с ярки червени и жълти диви цветчета.

Без да продума или дори да размени поглед с останалите, Райърдън смушка дорестия си кон към откритото. Джил продължи да го следва отзад, без да прави какъвто и да било опит да се изравни с него. За момент забрави природните гледки, широките рамене пред нея я накараха да потръпне.

Райърдън седеше естествено върху коня си, сякаш бе част от него и от заобикалящата го природа, необузданата му същност бе още по-изразена, отколкото преди. Вече се чувстваше топлината на слънцето и той бе разкопчал велуреното си яке. Диво вълнение разтърси сетивата й, щом зърна дръзкия му профил. Златистите лъчи огряваха отсечените очертания на решителната му брадичка и грубите линии на устата му. Мъжката му красота я привлече с магнетична сила.

Сред дивата природа Райърдън се чувстваше като у дома си, помисли Джил и се помъчи да се отърси от чисто физическите си усещания. Сините й очи принудително се отместиха от него и се насочиха към живописните картини наоколо. Но все по-често и по-често през този ден погледът й се връщаше към мъжа, който яздеше пред нея.

Постепенно дърветата оредяха и отстъпиха място на тревист хълм, осеян със скали и пъстри планински цветчета. Усърдната езда, изглежда, ги бе отвела доста нависоко, но каменистите върхове все още ги заобикаляха отвсякъде. Това бе само един незначителен хълм, който се губеше сред по-големите си братя, полегат хребет го свързваше с останалите склонове.

И все пак билото на планината я привличаше. Зад Джил долината приличаше на виещ се коридор сред масивните планински недра. Изгледът от върха обещаваше панорамна гледка към долината и девствените гори отвъд. Тя смушка коня си и се изравни с Райърдън. Той леко повдигна вежди и я изгледа любопитно.

— До върха на хълма ли ще яздим? — попита тя. Това, че бе задъхана, се дължеше на изтощителната езда, нямаше нищо общо с преценяващия му поглед, каза си Джил.

— Може би — той дръпна коня си и се обърна назад към по-бавната двойка. — Отиваме към върха, Тод.

Тод им махна с ръка:

— Ще се срещнем на билото!

Джил нямаше точно това предвид. Искаше й се четиримата заедно да споделят гледката, но сега едва ли би могла да протестира. Райърдън хвана един от поводите на коня с провизиите. Като щракна катарамата му, той докосна с шпори хълбоците и ходът на коня покорно премина в галоп. Джил го последва.

Билото на хълма бе по-далеч и по-стръмно, отколкото бе очаквала. Райърдън я водеше към един самотен бор, израснал върху оголена назъбена скала. Последните няколко метра тя остави коня сам да избира пътя си по каменистия терен, който все се изкачваше нагоре.

— Не мислех, че е толкова далеч — каза, когато конят й спря до този на Райърдън на върха. Погледът й вече се простираше над зашеметяващата панорама, — но си струваше.

Сградите на фермата ниско долу почти се скриваха от непроходимите борови гори. Тревистата ливада се виеше като дълга зелена панделка около долината. На непознатия хоризонт срещу хълма се виждаха заснежени върхове и девствени долини, диви и недокоснати от човешка ръка, поразителни със своето величие.

Райърдън слезе от коня си и завърза повода на другия кон за седлото си.

— Ще отдъхнем тук и ще оставим конете да починат.

Нейното слизане от коня не бе така грациозно като неговото, напрегнатите й мускули, непривикнали на дълга езда, веднага я заболяха. Но цялата болка бе забравена, когато съзря една тъмна сянка в кристално синьото небе.

— Райърдън, виж — развълнувано прошепна тя. Охлабвайки повода на седлото си, той спря, за да проследи ръката й. — Орел или сокол?

— Орел — острият му поглед остана прикован върху волното размахване на крилете. Несъзнателно Джил се приближи, кръвта й закипя от удоволствие. — Мисля, че е гологлав орел. Това е един от малкото райони, в който още можеш да ги откриеш, тук все още цивилизацията не ги е прогонила.

Тя не можеше да откъсне поглед от орела, който се виеше високо във въздуха над планините.

— Не знам как някой може да твърди, че е богат, без да е виждал свободния и волен полет на орела.

— Това е мъдро твърдение.

Нещо в гласа му привлече погледа й. Зад ленивия проницателен блясък в очите му тя сякаш съзря искрица възхищение. Гледката с орела я изпълни с жизнерадост. Сякаш бе пила омайно вино, което я караше да се чувства подчертано дръзка.

— Имаш предвид, че идва от мен — гордо отвърна тя. — Не очакваш такива неща от мен.

Райърдън лениво заобиколи коня й. Изостави стремето на седлото и охлаби повода. Лекият бриз развя къдриците й, тъмнозлатисти, кичурите й се разпиляха на слънцето.

— Отново ли играеш, Джил? — леко насмешливо попита той.

Като разкопча рипсеното си яке, тя го отметна назад, така че свежият полъх да докосне кожата й.

— Не знам какво имаш предвид — небрежно вдигна рамене.

— Когато предложи да се качим на върха на хълма, знаеше, че Кери няма да насочи доброволно коня си натам — като потупа коня по врата, той се наведе под главата му и застана до нея. — Не целеше ли тя да остане насаме с Тод?

— Щом така казваш — тя доволно въздъхна и като наклони лице към слънцето, бутна якето си назад, сложи ръце на кръста и остави лъчите да я галят. — В твърде добро настроение съм, за да се карам с теб, Райърдън.

— Не се карам — спокойно отвърна той.

— Така ли? — по бузите й се разля удоволствие.

През златистите краища на миглите си тя срещна подигравателните му очи. Те се плъзнаха по лицето й надолу към шията, по блузата и спряха върху заоблените форми на гърдите й. Сребристият пламък сякаш премина през блузата и запали огън във вените й.

— Мисля, че флиртуваш с мен — провлачено каза той, като се пресегна да вземе манерката от седлото си.

Загледана в черната му коса, тя наклони глава на една страна, чувстваше се по детски смела.

— И какво, ако е така?

Той отвори манерката и я подаде на Джил, устата му се сви:

— Мисля, че не се справяш много добре.

Сините й очи проблеснаха над ръба на манерката, докато отпиваше от студената вода. Всичките й сетива бяха нащрек, готови да приемат предизвикателството.

— Не смятам, че ме познаваш много добре — спокойно, но с предупредителна нотка в гласа му отвърна. Ако в този миг Райърдън не бе вдигнал манерката към устата си, щеше да забележи палавия блясък в очите й. Точно навреме тя вдигна ръка, бутна манерката и водата се разля по лицето му. Независимо от заплашителния блясък в очите му, Джил не можа да се сдържи и се разсмя.

— Ах, ти, палавнице — изръмжа той, но без да е истински ядосан. Затвори капачката на манерката и заплашително пристъпи към нея.

Докато още се смееше, Джил отстъпи назад, но се блъсна в коня, който се отмести само на няколко сантиметра. Мъжът се протегна към нея и впи ръце в нежната кожа на раменете й.

— Райърдън, наистина съжалявам! — преливащото задоволство нямаше как да оправдае извинението й. — Не можах да се стърпя.

Той я притисна до гърдите си, докато тя, смеейки се, искаше да се освободи от прегръдката му. Като отпусна главата си назад, го погледна весело.

Пламналата искра в очите му не беше от гняв. Погледът й се плъзна към устата му, толкова дръзка, толкова мъжествена и толкова близо, съпротивителните й сили я напуснаха.

В следващия миг ръцете й се обвиха около врата му, с дива настойчивост устата му потърси нейната. Устните й доброволно се разтвориха в отговор на настойчивото му желание. Ръцете му се пъхнаха под якето й, плъзнаха се по гърба й, придърпаха я и я притиснаха още по-силно до мъжката му фигура.

Всяко чувство за въздържание бе забравено и тя напълно се отдаде на изкусните му ласки. Първични желания се надигнаха във вените й. Тръпки на вълнение заиграха по кожата й, докато той щателно изследваше вдлъбнатината на гърлото и пулсиращата й шия. Гърдите й сякаш се надигнаха, когато той ги взе в дланите си, това събуди у нея непознат копнеж за по-интимни ласки. Жадно и властно, устата му се върна към нейната.

Тропотът на копита по чукарите разруши еротичната магия.

— Райърдън, идваш ли или не? — извика Тод в далечината, боровете и конят ги скриваха от погледа му.

Райърдън неохотно вдигна глава, ръцете му обхванаха талията й и я задържаха. Джил сгуши глава на гърдите му, лека усмивка се появи на устните й, които все още пулсираха от страстната целувка.

— Ей сега идваме — извика Райърдън с дрезгав и смутен глас.

Вълнението още караше тялото й да трепери. Под главата си усещаше учестеното му дишане и силното биене на сърцето му. То туптеше почти в ритъм с нейното. Можеше да го има.

В този върховен миг разбра, че може да го накара да падне на колене. Какво от това, че не я харесваше, важното бе, че я желаеше. Този факт й даваше неограничена власт. Можеше да я използва, за да постигне своето.

Райърдън я отдръпна от себе си и отиде до конете, за да затегне поводите им. На външен вид изглеждаше напълно безразличен към обсебващата прегръдка, която си бяха разменили. Сивите му очи бяха станали отново ледени, когато срещнаха нейните. Бяха като непроницаем гранит. Самообладанието му бе забележително. Ако не бе изживяла тези няколко секунди в ръцете му, след като целувката бе приключила, тя може би никога нямаше да узнае колко много го бе възбудила.

— Качвай се — заповяда той и се метна на седлото.

Очите му замислено се присвиха, след като Джил му изпрати опияняваща усмивка, докато изпълняваше заповедта му. Тази езда щеше да се окаже много по-интересна и вълнуваща, отколкото си мислеше тя.