Серия
Американа (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Big Sky Country, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 33 гласа)
Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Скъпа Джени, Необятно небе

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Екатерина Костова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954–459–766–2


Първа глава

— Кери? — Джил Рендъл подаде глава от банята, златни къдрици се посипаха по рамото й.

Като видя съквартирантката си, лека усмивка украси бляскавите й устни. Кери Адъмс седеше в средата на леглото, прегърнала здраво една възглавница с ръце, и замечтано се взираше в пространството. Усмивката на блондинката стана дяволита. Като смъкна една хавлия от закачалката в банята, Джил я нави и я запрати по съквартирантката си.

— Кери, би трябвало да се приготвяш! — Джил се изправи на вратата, с ръка върху изящния си хълбок. Хавлията, случайно попаднала върху главата на съквартирантката й, се смъкна и разпиля след себе си кичури права кестенява коса, мека и блестяща като сатен.

— Така ли? — въздъхна Кери. Дребничката й фигура се надигна от леглото и неспокойно се отправи към прозореца. Дръпна завесата и погледна навън. — Иска ми се Тод да се отбие тази вечер!

Джил неодобрително поклати глава и се извърна от огледалото в банята.

— По-добре се надявай Тод да не идва, освен ако не искаш да те скъсат по английска литература!

— Знам, но… — в гласа на Кери се прокрадва пламенна нотка. — Все си мисля, че като се събудя, всичко ще се окаже само един сън, сякаш никога не се е случвало в действителност.

Закачливият пламък остана в очите на Джил, докато внимателно нанасяше златистия молив върху светлите си вежди, за да ги подчертае.

— Кери, това е само първото ти брачно предложение.

— И последното! О, Джил… — момичето стоеше на вратата с озарено от щастие лице. — Тод ми предложи да се омъжа за него. Да бъда негова съпруга.

— Знам, милинка. Каза ми го и преди — чувствената й уста се изви в широка усмивка.

— Трябва да си го повтарям, иначе ще спра да вярвам, че наистина се е случило. Не съм красива като теб. Не можах да повярвам, когато ме покани на среща за първи път — не повярвах и втория, и третия, и четвъртия. Но не съм и сънувала, че… О, разбира се, че съм бленувала за това, но никога не съм вярвала, че ме възприема сериозно! Никога не е казвал повече от една дума за това как се е чувствал предишната нощ.

— Не ти ли казах, че ще стане? — Джил недвусмислено й намигна.

Кери сгъна хавлията и я остави върху рафта, по лицето й се прокрадна тъга. Спомен за гузна съвест замъгли блясъка в кафявите й очи.

— Все още не знам дали трябваше да му казвам такава съвършена лъжа. Нямам никакво намерение да напускам Монтана, за да си търся работа — дори за през лятото.

— Но Тод не знае това — напомни й Джил и започна да очертава с молива другата си вежда, — а и освен това, ти не си му казала категорично, че си приела работа извън щата, нали?

— Не, просто казах, че чичо ти от Калифорния ни е поканил да работим в почивния му комплекс за през лятото.

— Тогава това не е било лъжа, нали? Чичо Питър наистина ни писа, за да ни каже, че ако искаме, има работа за нас — тя потръпна изящно с рамене, докато съсредоточено наблюдаваше образа си в огледалото. — Всичко, което каза, бе една малка лъжа за това дали си приела предложението или не.

— И аз така мисля — въздъхна Кери и се подпря на вратата. Несъзнателно ръката й се вдигна и тя започна да навива кичур коса около пръста си. — Просто, когато обичаш някого, не изглежда честно да въртиш всичките тези номера, за да го накараш да върши това, което искаш.

— Тод те обича. Може би той самият щеше впоследствие да повдигне въпроса. Единственото, което си направила, е, че обърна нещата в твоя полза. Толкова ясно показа, че го обичаш. Просто намери начин да го накараш да разкрие чувствата си.

Първото изречение бе единственото нещо, което Кери чу.

— Никога няма да разбера защо Тод Райърдън ще ме обича. Би могъл да се ожени за някое момиче като теб, хубаво и умно, а не за такова срамежливо и обикновено като мен.

Джил наклони глава на една страна, бледозлатистите къдри се спускаха по раменете й. Дългата й коса бе оформена в прическа, която бе свободна и естествена — такава, каквато само най-красивите момичета имат.

— На външен вид, Кери, може да си съвсем обикновено американско момиче, с кафяви очи и кестенява коса. Може лицето и фигурата ти да не са зашеметяващи, но душата ти е прекрасна. А пък и противоположностите винаги се привличат. Тод Райърдън има изключително развито чувство за покровителство и вродената ти срамежливост му позволява да се изяви. Освен това мисля, че му харесва начинът, по който го боготвориш с тези твои кафяви очи — имаше и още неща, които бяха на върха на езика й, но си замълча и ги запази за себе си.

На Тод му харесваше мисълта, че превъзхожда умствено Кери. Той имаше нужда от някого, когото да превъзхожда, но не и да бъде превъзхождан. Джил винаги бе смятала, че жената, за която ще се ожени, ще бъде като молец, а не като пеперуда.

Той бе амбициозен млад мъж. Не че би имал нещо против да споделя славата с красива съпруга. Не бе чак такъв егоцентрик. Но Тод Райърдън искаше да е сигурен, че жена му си стои у дома и го чака сама, а не с глутница обожатели, готови да я забавляват, в случай, че закъснее.

Душата на Кери бе нежна. За нищо на света не би я наранила съзнателно, като й посочи някои от най-грубите причини, поради които Тод Райърдън я искаше за съпруга.

— Не бих искала да говориш така, Джил — намръщено каза Кери, като нави още по-стегнато кичура около пръста си. — Звучиш много цинично в такива моменти.

— Предпочитам да мисля за това логично и реалистично — миглите й вече бяха достатъчно дълги и извити, но имаха нужда от малко кафяво, за да се открояват. Джил сръчно нанесе спиралата. — Мъжете са големи малки момченца. О, всеки си има свой собствен характер, но вътре в душите си остават момчета. Жената осъзнае ли този факт и отнася ли се с тях подобаващо, тя вече е победител. Това, което трябва да правиш, Кери, е да ги хвалиш, когато са добри; да ги наказваш, като ги лишаваш от наслади, когато са лоши; да играеш игричките им, когато има нещо, което искаш да направят за теб.

— Лесно ти е да го кажеш. Няма мъж, когото да поискаш и да не можеш да имаш — едва доловима нотка на завист се усети в гласа на Кери, докато наблюдаваше изключително женствените черти на приятелката си — черти, които можеха да се променят от чувствено привлекателни до невинно детски само с едно мигване на очите.

— Вярно е — простичко се съгласи Джил. Четката за секунди се задържа във въздуха. Небесносините и очи помръкнаха, щом откриха Кери в огледалото. — Боже, това прозвуча много надуто, нали? Нямах това предвид.

— Не си надута, а уверена. Ако изглеждах като теб, и аз щях да съм уверена в себе си. Все пак съм щастлива, че не искаш Тод.

Кичурът се изплъзна от ръката й. Джил инстинктивно продължи със спиралата.

— Ще се облечеш по-всекидневно, преди да отидеш до библиотеката, нали? — разсеяно попита тя.

— Ще бъда с пуловер и дънки — бе краткият отговор.

Като върна спиралата при останалата козметика, Джил се вгледа в отражението си. Собствената й красота я порази както никога досега. Беше родена пеперуда. Откакто се помнеше, бе предмет на внимание от страна на момчетата.

Можеше да има всеки мъж, когото поискаше. Някои бяха по-голямо предизвикателство от други, но всички можеха да бъдат нейни. Беше само въпрос на игра. Често пъти Джил се бе оприличавала на хамелеон, а не на пеперуда, ставаше каквато мъжът, когото преследваше, искаше да бъде: секси, спортна, нежна, умна — нямаше никакво значение.

Джил никога не се бе съмнявала, че ако поиска, може да отнеме Тод. Щеше да се престори на безпомощна и наивна, каквато всъщност бе Кери. Красотата й можеше и да е пречка за Тод, но би могла да преобърне всичко и да му покаже какво предимство може да бъде външният й вид за кариерата му. Никога обаче не би направила това. Кери бе най-добрата приятелка, която Джил някога бе имала, а Кери обичаше Тод отчаяно.

Нима някога Джил бе гледала някого с трепетния поглед на Кери? Розовото опиянение от любовта никога не бе продължавало след първоначалната страст. Веднъж щом той попаднеше в прегръдките й, във властта й, страстта изчезваше. Това, което винаги я вълнуваше, бе тръпката от преследването, но края на всяка връзка намираше за отегчителен.

На закачалката в банята висеше бяла блуза с дълги ръкави. Джил я облече и докато я закопчаваше отдолу нагоре, видя как памучната материя дискретно подчертава заоблените й гърди.

Пеперуда бе най-точното определение за Джил. Златна кралска пеперуда, която прелита от мъж на мъж и никъде не се задържа дълго. Нима такъв бе предопределен да бъде жизненият й път или може би щеше да се появи някой мъж да опърли крилцата й?

Странно чудна мисъл бе това. Още от рождение инстинктивно знаеше как да се добере до всеки. Нямаше мъж, когото да не може да накара да прави това, което искаше. Веднъж получила вниманието му, тя просто разтваряше криле и отлиташе.

Джил напъха блузата в светлосините си дънки и като се запъти към спалнята, несъзнателно разроши с пръсти лъскавата си коса.

— Готова ли си? — попита Кери, докато навличаше якето си върху избелелия сив пуловер. Видът, който придоби, бе момчешки, подхождащ на късо подстриганата й коса и на обикновената й физиономия, но не и на истинската й същност.

Джил забеляза всичко това, но отдавна се бе отказала да убеждава съквартирантката си да се облича по-различно. Кери бе получила брачно предложение от мъжа, когото обичаше, така че, помисли си Джил, външният й вид нямаше особено значение.

— Кой изобщо е готов да прави курсови проекти? — каза тя, като извади бежовото си кожено яке от малкия гардероб.

— Гледай от по-веселата страна — засмя се Кери. — Крайният срок за курсовите проекти означава край на още един семестър, задава се лятната ваканция.

Джил помъкна тетрадките и чантата си към вратата.

— Това е ободряваща мисъл — съгласи се тя и се усмихна широко. — След колко време ще ти трябва пишещата машина?

Докато слизаха по стълбите, обсъждаха училищните си програми. Портативната пишеща машина бе съвместна инвестиция, но винаги ставаше така, че им трябваше по едно и също време.

На долните стълби едно момиче ги чакаше.

— Ето те и теб, Джил. Тъкмо идвах да те викна. Търсят те по телефона, мисля, че е Боб Джаксън.

Момичето предаде запъхтяно съобщението си и преди да тръгне надолу, се усмихна заговорнически. Джил прикри недоволството си. Боб Джаксън бе скорошно завоевание, от което тя се мъчеше вече да отлети. Той явно не разбираше намека.

— Кажи му, че идвам — извика Джил след отдалечаващото се момиче и ускори крачките си.

— Упорит е — измърмори Кери.

— И питаш! — веждата й се изви нагоре. — Е, това, разбира се, няма да трае дълго.

Момичето, което дойде да я извика, посочи телефонната кабинка до изхода. Джил бързо се запъти натам, а Кери се настани върху меката възглавница на канапето. Тонът на Джил лесно стана забързан и напрегнат.

— Здрасти, Джил. Какво правиш? — поздрави я мъжки глас.

— О, Боб, ти ли си? Запътила съм се към библиотеката с Кери. Опитвам се да завърша записките по курсовата си работа. Нали знаеш, все оставяме нещата за последната минута. Трябва да приключим в понеделник, а както знаеш, едва съм започнала.

— Ааа… — последва неловко мълчание и Джил разбра, че казаното от нея не съвпадаше с плановете му за уикенда. — Многото работа и липсата на забавления превръщат Джил в мрачно момиче! — нерешително се пошегува той. — Ще има танци в събота, помниш ли?

— Но ако Джил не си направи курсовата работа, ще я изключат от училище — това бе правдоподобно извинение, макар много добре да знаеше, че ученето нямаше да й отнеме целия уикенд.

Една вечер навън нямаше да й навреди. Просто не искаше да я прекарва с Боб. Освен това Кери бе споменала, че тримата — Кери, Тод и тя, могат да излязат на вечеря този уикенд, това щеше да е нещо като малък годежен купон.

Приятелката й бе много чувствителна на тема семейство, тъй като нямаше такова, с изключение на нейните леля и чичо в Билингс, които я бяха отгледали след смъртта на родителите й. Кери никога не бе казвала нищо конкретно по този въпрос, но Джил знаеше, че животът й там не е бил щастлив.

— И какво ще ти навреди една вечер навън? — измрънка той. — Хайде, мила. Ще прекараме добре.

Външната врата се затвори с трясък. Джил автоматично обърна глава в същата посока. Възрази разсеяно на Боб и се вгледа любопитно в непознатия, който бе вдигнал толкова много шум с влизането си.

Погледът й се плъзна по фигурата му — бе наметнал велурено яке. Тъмносините дънки очертаваха стройни и дълги бедра. Каубойските му боти бяха мръсни и изтъркани от дълго носене. Нещо в изправената му фигура й подсказваше, че не е просто каубой, излязъл навън от родното си място.

Боб отново казваше нещо и Джил откъсна поглед от непознатия, за да се съсредоточи върху разговора. В този миг гласът на непознатия отекна през стъклата на кабината.

— Казаха ми, че тук мога да намеря Кери Адъмс.

Сините очи на Джил се стрелнаха към мъжа, който гледаше как Кони посочва седящата на канапето Кери. Джил можеше да се закълне, че познава всички, които са дори бегли познати на Кери, но този мъж й бе напълно неизвестен.

Лицето му остана невъзмутимо, като мина покрай кабинката, където бе тя. Широките му крачки й напомняха неспокойния ход на затворена дива котка, нетърпелива и гладна.

Този човек не бе толкова уравновесен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Безчувствените устни му придаваха жесток вид. Начинът, по който очите му се спряха върху нищо неподозиращата й съквартирантка, я накара да изпита неприятното чувство, сякаш той току-що бе забелязал жертвата си. Нямаше как да я предупреди.

Джил дори не се и преструваше, че обръща внимание на мъжкия глас по телефона. Слухът й се напрягаше да чуе какво казва непознатият на приятелката й.

— Кери Адъмс? — той се изправи пред нея, ниският му глас бе отсечен и груб, каквото бе и първото впечатление, което създаде.

Студена надменност лъхаше от стойката му. В изплашения поглед на Кери нямаше и следа от това, че го познава.

— Аз съм брат на Тод.

Очите на Джил се ококориха от учудване. На външен вид и двамата бяха мургави, но приликата свършваше дотук. Смътно си припомни, че Тод имаше по-голям брат. Кери й бе споменавала някога, а може би и самият Тод.

— Ах, да… П-приятно ми е… — заекна Кери несигурно.

Малката й фигурка бързо се надигна от канапето и се изправи пред мъжа; напълно бе забравила за тетрадките в скута си и те шумно паднаха заедно с хвърчащите листове.

Джил сви устни, като гледаше как несръчно Кери се опитва да ги събере. Цялата бе пламнала от неудобство, а мъжът не правеше никакъв опит да й помогне. Не промълви и една успокоителна дума, за да улесни положението, нито пък се усмихна, за да разсее неудобството от ситуацията. Той просто изчака тя да събере листовете и да ги притисне отбранително към гърдите си.

— Т-тод често ми е говорил за вас, господин Райърдън.

Кери не успя да издържи на погледа му, очите й безпомощно се сведоха надолу. Пред него тя изглеждаше още по-дребничка. Първоначалният коментар за приятелството бе пропуснат.

— Тод ми се обади тази сутрин. Каза, че ви е предложил да се омъжите за него.

Неверие… Не, нещо повече от неверие усети Джил в гласа му. Остро презрение се врязваше в думите му. Кери смутено преглътна.

— Да, така е — признанието бе направено с тих глас, който звучеше примирено и извинително.

Изражението на господин Райърдън стана още по-мрачно и отблъскващо.

— Кога завършвате, госпожице Адъмс? — язвително я попита той.

— Имам… имам още една г-година.

Гласът му стана дрезгав и глух. Джил задържа дъха си, за да го чуе.

— Тод има три, а може би и четири години до завършването си. Трябва ли да издържам и вас, както издържам него за този период от време?

Кери видимо се смали. Властен деспот! Джил изруга гневно под носа си. Беше абсолютен тиранин, бързо се поправи тя, като избра по-подходящата дума. Този човек би използвал и физическа сила, ако е необходимо, за да наложи волята си върху някого. Жените като по-слаби бяха лесна мишена. Срамежливата и тиха Кери нямаше шанс срещу безпощадния му сарказъм.

— Боб, трябва да вървя! — забързано промълви Джил в слушалката. Вече кипеше отвътре и затова го прекъсна студено с думите: — Обади ми се утре!

Като затвори слушалката, съзнанието й вече бе заето с възможните начини да измъкне най-добрата си приятелка. Всеки опит да спори в защита на Кери би бил губене на време. Този човек никога не би се вслушал в женската логика, без значение дали е вярна или не. Без съмнение той бе от тези мъже, които смятаха, че мястото на жената е или в кухнята, или в леглото.

За един кратък миг очите й се присвиха, усмивка на задоволство се появи на устните й. Много добре, помисли си Джил, той вярваше, че жените са глупави, превзети същества. Беше решила да му даде добър урок!

Като бутна двукрилата врата на телефонната кабина, Джил излезе, притиснала тетрадките към гърдите си. Спря и като прие вида на „глупава блондинка“, пристъпи напред, за да влезе в бой с противника си.

— Здрасти, Кери. Вече съм готова — извика весело.

Беше напълно сляпа за изумения поглед на Кери. Лицето на приятелката й бе съвсем посърнало. Съзнателно невинни, очите на Джил се плъзнаха по мъжа.

Макар и подготвена за неодобрението му, тя бе изненадана от пронизващия му поглед. Сребристосиви искри се разбиха в лицето й миг преди той да я отмине, сякаш бе нещо маловажно. За миг Джил премигна, за да възвърне самоувереността си.

Страх и безпомощно объркване обхванаха Кери. Джил се опита да й вдъхне увереност с усмивка, искаше да я подсети, че трябва да ги запознае. За да разбере намека, на Кери й бе необходимо известно време.

— Бих… бих искала да ви запозная със съквартирантката ми… с приятелката ми Джил Рендъл — треперещият й глас прозвуча предателски. — Т-това е братът на Тод — лицето й почервеня. — М-много… съжалявам, но аз дори не ви знам малкото име, господин Райърдън.

— Райърдън е достатъчно.

Между устните му висеше цигара, а в ръката си държеше клечка кибрит. Не удостои Джил с поглед.

— Господин Райърдън, наистина се радвам да се запознаем! — Джил изобщо не възнамеряваше да си подава ръката. Какъвто бе грубиянин, със сигурност щеше да я пренебрегне, а тя не би позволила да я отрежат по този начин. — И, моля ви, наричайте ме Джил. Всичките приятели ми казват така — стоманеният му поглед бързо и нетърпеливо пробяга през лицето й. В него прозираше нескритото му желание тя да си тръгне. Това още повече засили намерението й да остане. — Обзалагам се, че знам защо сте тук, господин Райърдън! — тя се усмихна широко, като хвърли топъл поглед на Кери, чието лице отново бе посърнало. — Сигурно сте чули вече новината за Кери и Тод. Не е ли чудесно?

Последва недвусмислен поглед от страна на Райърдън, искаше му се тя да замлъкне и да се разкара. Джил си придаде глуповат вид, сякаш не бе разбрала.

— Всички толкова много завиждаме на Кери! — забързано продължи тя, като се правеше на много развълнувана. — Като ги видите двамата. Тод и Кери, ви става някак топло и хубаво отвътре. Толкова са влюбени, че любовта чак струи от тях. Тод много държи на нея! Никой не смее да каже и дума срещу Кери пред него. Наистина ще се гордеете с Тод, господин Райърдън, като видите как се грижи за нея!

Набий си го добре това в главата, помисли си Джил. Може би планът му наистина бе да развали годежа, но бе убедена, че няма да е така лесно да се сплаши Тод, както Кери. Погледът на брат му се съсредоточи върху наивното изражение на Джил.

— Госпожице Рендъл — думите бяха нервно изръмжани, цигарен дим обви лицето му и затъмни очите като буреносни облаци.

Джил мислено си пожела той да бъде малко по-впечатлен от вида й, но той, изглежда, бе сляп за красотата й.

— Джил — бързичко го прекъсна тя, без изобщо да е завършил изречението си, което без съмнение щеше да я принуди да си тръгне. — Намирам го за прекрасно, че сте били целия този път до града, за да видите годеницата на брат ви. Сигурно двамата сте много близки. Колко дълго смятате да останете?

Той дръпна силно от цигарата. Сдържаше с мъка яда си.

— Докато си свърша работата, за която съм дошъл! — отвърна той двусмислено.

Да развали нещата между Тод и Кери — мислено довърши Джил. Значи той, без изобщо да е виждал Кери, бе решил, че не я иска за снаха.

Изпусна гнева, надигнал се в гърлото й, под формата на лек смях. Войнствените искри в очите й се превърнаха в щастливи.

— Това означава, че утре вечер ще можете да дойдете с нас на вечеря! — весело обяви тя. Настървеният му поглед я накара да побърза с обяснението, което бе направено със сладко задоволство. — Кери, Тод и аз ще вечеряме в събота, за да отпразнуваме годежа им. Кери няма семейство, с изключение на леля си и чичо си. Чувствам я като своя сестра — до известна степен сме се осиновили една друга. Ще бъде импровизирано семейно тържество. И вие сте загубили родителите си, нали господин Райърдън? И сте само вие и Тод, така че ние, четиримата, можем да вечеряме утре и да отпразнуваме бъдещата двойка. С вас ли е съпругата ви, господин Райърдън? — тя нарочно затрепка с дългите си извити мигли пред безизразното му сурово изражение.

— Нямам съпруга, госпожице Рендъл — студено отвърна с тон, който искаше да подчертае, че това не й влиза в работата.

Джил наклони главата си назад, златистите къдри се разпиляха по раменете й, сподавен смях се надигна в гърлото й.

— Тогава се обзалагам, че ще станете чичо, преди да сте станали баща. И името ми е Джил.

Погледът му се плъзна от щастливото й лице към раменете. Джил бе завладяна от усещането, че му се иска да ги разтресе, докато зъбите й изпадат. Кери неловко се размърда до нея.

Синият поглед на Джил се насочи към съквартирантката й. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане на тетрадките, свободните листове стърчаха изпомачкани, в пълно безредие. Но нито присъствието на Джил, нито постигнатият от нея успех в разговора успяха да възвърнат самоувереността на Кери. Бе на ръба на срутването, във влажните й очи напираха сълзи.

Джил се протегна, хвана лявата китка на съквартирантката си и я изви, за да види колко е часът.

— Я виж колко е късно, Кери! — възкликна тя, като хвърли поглед, пълен с невинност, към брата на Тод. — Трябва да привършим курсовите си работи до понеделник и ни чакат куп записки. А до затварянето на библиотеката не ни остава много време.

След като пусна китката на Кери, тя я сръга по рамото и почти я обърна към външната врата.

— Вие сигурно ще се видите с Тод. Той ще ви осведоми по кое време ще се видим за вечеря утре. Радвам се, че се запознахме. Сигурна съм, че сте почти толкова щастлив за тях двамата, колкото съм и аз. Приятна вечер, господин Райърдън.

Веселото й махване с ръка бе последвано от мрачно замисления му поглед. Усети студените му очи как проследиха пътя им до вратата. Тя упорито продължи да води едностранно разговора до момента, в който вратата се затвори зад тях. Едва тогава забави крачките си, като вдишваше с пълни гърди от свежия вечерен въздух.

Дланите й бяха влажни. Колко странно, помисли си Джил, изтривайки ръце в светлосините си дънки. Не можеше да си спомни откога не е била волно или неволно сплашвана от мъж. Този грубиянин Райърдън я бе стреснал повече, отколкото си мислеше. Погледът й се насочи към Кери, която все още трепереше от срещата.

— И така! Това значи бил по-големият брат на Тод! — пое въздух Джил.

Думите й освободиха Кери от невъобразимия страх, който я бе направил безмълвна. Кръглите й очи, като две тъмни петна сред бледото й лице, се извърнаха и се втренчиха в блондинката.

— О, Джил, той не иска да се омъжвам за Тод! — истерично напрежение се усети в гласа й. Блянът за идеална любов се бе превърнал в кошмар. — Преди да дойдеш, той ми каза, че ако наистина обичам Тод, не бих настоявала за женитба. Каза, че Тод трябвало да завърши образованието си и да започне кариера и че не бива да го обременявам с брачния живот.

— Това са глупости — отвърна Джил спокойно. Раменете й се повдигаха изпод коженото яке, за да й покажат, че той не знае какви ги приказва. — Има много жени, които издържат мъжете си по време на колежа. Често се случва.

— Тод е Райърдън — прошепна Кери — и по погледа на брат му мога да отгатна, че той не ме смята за подходящата съпруга — тя замлъкна за секунда. — Знаеш ли, никога не съм чувала Тод да го нарича по име. Или го нарича „брат ми“, или просто Райърдън.

Джил погледна през рамото си и забеляза Райърдън да излиза от сградата.

— Дай да минем напряко през тревата — тя бързо хвана Кери и я поведе встрани от тротоара. — И определено не бих се притеснявала за това дали братът на Тод те смята за подходяща или не. Това си е мнение на Тод. А той със сигурност те смята за подходяща, иначе не би ти предложил.

— Но аз го накарах. Накарах го да си мисли, че напускам Монтана за цялото лято и че няма да се видим до следващия семестър. Не биваше да постъпвам така — гласът й отекна глухо, в него имаше и вина, и укор.

— Какво значение има кога ти е предложил Тод — сега или следващата есен? Освен ако не смяташ, че можеше да почака 3–4 години, докато си получи дипломата и си намери работа? И ако това същество Райърдън наистина те намира за неподходяща, съмнявам се дали времето няма да промени мнението му.

Вятърът подхвърли един тъмнозлатист кичур в лицето й и тя бързо го прибра назад. Идеята й Кери да излъже относно летните си планове можеше и да не е съвсем честна, но Джил не възнамеряваше да пилее време в самообвинения, нито пък щеше да остави Кери да се самонавива.

— Как мислиш, дали Тод знае, че брат му е в града? — позаинтересува се Джил.

Идеята изобщо не й хареса, но бе твърде вероятно Тод да е размислил относно женитбата и сега да използва брат си, за да развали годежа.

— Имах чувството, че Райърдън е дошъл направо при мен, без да е говорил с Тод, с изключение на тази сутрин — отвърна Кери.

Успокоена, Джил мислено благодари на Бога. Можеше да има някои неща у Тод, които не й допадаха много, но винаги бе вярвала, че любовта му към Кери е честна и искрена.

— Когато стигнем до библиотеката — каза Джил, като си пое дълбоко въздух, споделяйки на глас плана за битка, оформил се в главата й, — мисля, че ще е хубаво да звъннеш на Тод и да му кажеш по подходящ начин какво се случи тази вечер.

— Не! — поклати глава Кери. Тъмнокестенявата й коса се полюшна от двете й страни.

— Не? — очите на Джил се разшириха от изумление. Тя спря и се вторачи в съквартирантката си. — И защо не, за бога? Та той ти е годеник!

— Няма да създавам каквито и да било проблеми между Тод и брат му. И един цял ден не е минал, откакто сме сгодени. Не искам да се втурвам при него само защото може и да не съм разбрала Райърдън — възрази съквартирантката й.

Джил се зачуди дали нежеланието на Кери да отиде при Тод бе проява на здрав разум, или бе някакъв вътрешен страх, че Тод може да се разколебае от доводите на брат си.

— Ами вечерята утре вечер? — подхвърли Джил.

— Тод… Тод ще ми се обади с-сутринта. И ще разбера по кое време ние, четиримата, ще се видим — треперещият й глас показваше, че предишните думи не бяха променили опасенията й. Не бе сигурна в реакцията на Тод и й се искаше да забави момента, в който щеше да я разбере.

Джил потисна огромното си желание да накара Кери да се обади на Тод. Съквартирантката й вече подсъзнателно съжаляваше за намесата й, предизвикала брачното предложение. По-добре бе да стои настрана и да се приготви да събира отломките от Кериното сърце или, с малко повече късмет, да хване Кери, преди да е паднала.

— А междувременно, докато дойде утре вечер — Джил се постара гласът й да звучи равнодушно, — защо не ми кажеш всичко, което знаеш за брата на Тод?