Джанет Дейли
Необятно небе (2)

Втора глава

Това, което Джил откри, бе, че Кери знае твърде малко за брата на Тод. Той бе по-голям от него с около 8 години, което означаваше, че току-що е навършил Христова възраст. Бе наследил семейното ранчо след смъртта на баща им преди около 5 години. Кери бе забравила къде точно се намира, помнеше само, че е някъде близо до Дилън, Монтана. Но повече от това не знаеше.

Гумата на върха на молива ритмично потропваше върху тетрадката й. Само малка част от съзнанието на Джил бе съсредоточена върху параграфа, който четеше. Останалата се рееше в догадки за Райърдън.

Разликата в ръста на двамата братя бе с някакви си милиметри. И все пак приликата свършваше дотук. Тод бе подвижен и слаб, а брат му — мускулест, с широки рамене, надолу фигурата му се стесняваше и създаваше впечатление, че е слаб.

По-сходни като че ли бяха лицата им: ясно очертани скули, остро изразена челюст, римски нос, широко чело. Но имаше една разлика, която издаваше характерите им: на Тод устните бяха извити и подвижни, готови да разцъфнат в усмивка или дори в смях. Устата на брат му бе строга и неприветлива, в нея нямаше нищо мило.

Бяха като деня и нощта. Топла слънчева светлина се разливаше около Тод и откриваше ясното му лице. Чертите на брат му бяха като тъмни нощни сенки, които го правеха мъжествен, но не и привлекателен.

Джил се облегна на стола. Приличаше на човек, погълнат от отворената книга.

Тази вечер Райърдън бе побеснял заради годежа на брат си, а в същото време изглеждаше странно незаинтересуван. Как е възможно да се срещнеш с годеницата на брат си с надеждата да развалиш годежа и в същото време да останеш настрана? Това бе противоречие на чувствата.

Кери се бе втренчила в пространството с отчаян поглед. Джил си пое дълбоко въздух и шумно го изпусна. Нито една от двете не свърши никаква работа за двата часа, прекарани в библиотеката.

Страниците на тетрадката й се затвориха, сякаш бе привършила работата си.

— Да речем, че стига за тази вечер! — прошепна Джил, за да не смути останалите, които учеха на дългата маса.

Без никакво възражение Кери събра листовете си накуп и последва Джил извън библиотеката.

Сребриста кръгла луна бе надвиснала над Монтана, бледата й светлина докосваше високите върхове на планините, които заобикаляха града. Хладен вечерен бриз разлюля небрежните къдрици около слепоочията на Джил, на лунна светлина златистият цвят изглеждаше избледнял. Кръстосаните като паяжина улични лампи осветяваха пътя и двете момичета вървяха в напрегнато мълчание.

Изсвистяването на гуми по паважа не ги впечатли до момента, в който една кола рязко спря до тях, вратата се отвори и прегради пътя им. Кери бе най-близо до улицата. Стоманеносивият поглед се спря върху нея:

— Влизайте! Ще ви закарам — грубо отсече гласът.

Отново Райърдън! Сигурно бе чакал пред библиотеката, докато си тръгнат, бързо реши Джил. Кери остана смразена на мястото си. Поканата бе отправена само към съквартирантката й и Джил много добре разбра това. Райърдън възнамеряваше да проведе разговора си с Кери, а Джил знаеше само един начин да му попречи.

— Я виж ти, господин Райърдън! Не очаквахме да ви видим тук, да ни чакате! — Джил бързо пристъпи напред, весела усмивка се появи на устните й. — Колко умно от ваша страна да предложите да ни закарате — като каза това, тя се намърда на седалката и избегна погледа му, който се опита да я прободе сякаш със стоманени мечове. — Човек веднага ще познае, че сте брат на Тод. И той винаги постъпва така умно.

Едва когато се настани на седалката и се приготви да направи място на Кери, Джил вдигна невинния си поглед, за да срещне очите му. Устата му заплашително се сви. Очите й се разшириха, а усмивката на устните й повехна.

— Ах! — едва доловимо прошепна тя. — Възнамерявахте да вземете само Кери, нали? Нямахте предвид да закарате и мен. Съжалявам, господин Райърдън. Не исках да бъда толкова нахална. Искате да поговорите с Кери насаме, нали?

— Да, ако това, разбира се, не ви създава огромно главоболие, госпожице Рендъл — цинично подхвърли той в знак на съгласие.

— Всичко е наред — започна Джил, изнизвайки се от колата, като повдигна уж неловко рамене. — Не е чак толкова далеч за една разходка. Много пъти съм вървяла пеша, макар и никога сама през нощта.

Като излезе от колата, погледът на Кери безпомощно се втренчи в лицето й. Джил се усмихна, без да вдъхва успокоението, което съквартирантката й очакваше.

— Върви, господин Райърдън ще те закара — мило я подкани. — Ще се видим отново в стаята.

— Джил, не, не сама! — в гласа й се долови ужас.

Джил нарочно се направи на недоразбрала.

— Не ставай смешна, Кери! Няма да ме нападнат. С изключение на тази пресечка, останалите са много добре осветени. Няма страшно. Наистина!

Както и предполагаше Джил, Кери все още не бързаше да влиза в колата. Тя се колебаеше и мълчаливо молеше приятелката си да я спаси. Отвътре Райърдън изруга под носа си.

— Влизайте и двете! — отсече той.

С гръб към отворената врата, Джил намигна на Кери. Трудно бе да прикрие победоносната си усмивка, макар и да знаеше, че успехът бе само временен.

Тя побутна Кери към колата и трескаво започна да мисли как да я спаси, докато стигнат общежитието. Нямаше никакъв шанс, сядайки на задната седалка, да участва в разговора, както бе направила в коридора.

Колата се отдалечи от тротоара, вътре се възцари тишина, която заплашваше да стане тягостна. Раменете на Кери неудържимо трепереха. Това подсказваше на Джил, че не бива да оставя присъствието на Райърдън да ги потиска.

— Романтичката у мен намира сватбите за толкова вълнуващи — Джил чу как Райърдън изръмжа с отвращение и спокойно се усмихна, скрита в мрака на колата. — Кери вече ми обеща, че ще й бъда шаферка. Сигурна съм, че Тод ще ви покани вие да сте шаферът. Ето защо съм щастлива, че успяхме да се срещнем преди сватбата — думите се лееха от устата й. — Обмисляхме какъв цвят да избере Кери. Тя предпочита зеления и жълтия. Аз обаче все си мисля, че трябва да е жълто и бяло или зелено и бяло. Как мислите, господин Райърдън? — попита тя, като се наведе напред, сякаш наистина много се интересуваше от отговора му. Не го дочака. — Мисля, че зависи от това кога ще решат да се оженят. Жълтото и бялото едва ли ще са подходящи за през зимата. Но аз лично се съмнявам да чакат толкова дълго.

Безсмислието на разговора, който водеше, я потресе. Знаеше, че той ще потвърди мнението на Райърдън, че е глуповата руса кукла. В момента се интересуваше единствено от това да защитава Кери колкото се може по-дълго. Разстоянието от библиотеката до общежитието бе изминато твърде бързо.

Колата спря пред сградата. Безсилна да срещне умоляващия поглед на Кери, Джил погледна встрани от нея, към безизразния профил на шофьора.

— Много благодаря, че ме докарахте, господин Райърдън — весело каза, но в отговор получи отсечено кимване с глава, което й намекна да се отдалечи.

Набързо пожела лека нощ на Кери и вече бе отвън. Искаше й се да бяга до входната врата, но се въздържа. В момента, в който вратата след нея се затвори, тя се втурна към телефонната кабина.

От вълнение пръстите й трепереха. Наложи се два пъти да набере номера.

— Тод Райърдън, моля, и по-бързо! — странно задъхано прозвуча гласът й. Докато чакаше, взе да навива телефонния кабел около пръста си.

— Тод Райърдън на телефона — отвърна познатият мъжки глас.

— Тод, Джил е.

— Джил? — изненадата му бе очевидна. — Какво се е случило? Нещо с Кери ли?

— Да, до известна степен. Нямам много време да обяснявам. Брат ти е тук.

— Райърдън? По дяволите! — измърмори той в отговор.

За части от секундата Джил осъзна, че Райърдън очевидно бе дал на Тод да се разбере какво бе мнението му за годежа. Е, поне не й се налагаше да обяснява надълго.

Тя пое дълбоко въздух. Дори можеше да каже на Тод, че знае за неодобрението на брат му.

— В момента той и Кери са пред общежитието. Мисля, че я убеждава колко глупаво нещо е годежът ви. Кери не иска да знаеш за това, така че когато отида да й кажа, че я търсиш по телефона, искам да се престориш, че ти си позвънил, а не аз.

— Не бери грижа — мрачно отвърна Тод.

Като остави слушалката на малката поставка в кабинката, Джил бързо отвори стъклените врати, излезе обратно през изхода и се запъти към колата. Сведе глава през прозореца и усети сърцето си в гърлото.

— Кери, Тод е на телефона. Иска да говори с теб — независимо от старанието си да звучи спокойно, гласът й бе победоносен.

Кери почти се изстреля от колата. Не каза и дума за довиждане на навъсения мъж зад волана. Джил не устоя и го погледна. Дори щипещата сол в раната би била по-приятна.

— Може би и вие искате да поговорите с Тод, господин Райърдън? — предложи тя с меден глас.

Устните му се свиха грубо:

— Не, госпожице Рендъл, не искам!

Ключът щракна и колата тихо забоботи. Джил затвори вратата, която Кери бе оставила отворена. Докато гледаше отдалечаващите се фарове, в сините й очи блестеше задоволство — в първия рунд тя бе победител.

Тя се върна в сградата с бавни крачки. Един поглед към разплаканото от щастие лице на Кери й подсказа, че Тод добре се справя, убеждавайки я в собствените си намерения.

Първият опит на Райърдън бе осуетен, а и Тод знаеше за него. Нима Райърдън щеше да опита отново? Светлокафявата й вежда замислено се повдигна. Да, би опитал, заключи тя. Като се имаше предвид, че и Тод знае, Райърдън едва ли щеше да бъде толкова рязък. Но Джил се съмняваше дали решителността му бе намаляла.

Не беше в природата й да се интересува какво бе казал Тод на Кери. Двете си споделяха много неща, но станеше ли въпрос за най-съкровени чувства, Кери се затваряше в себе си. В личния й живот имаше неща, които се смущаваше да обсъжда, а и Джил не настояваше.

Единственият коментар в заключение на деня бе, че вечерята на следващия ден вече бе сигурна. Съгласна или не, Джил трябваше да приеме. Не можеше да се измъкне с извинението, че това бе семейно събиране, не и след като се бе похвалила за вечерята на Райърдън, а и самата тя го бе поканила.

Когато уреченият час дойде, Джил с изненада откри, че очаква с нетърпение следващата среща с Райърдън. Това отдаде на любопитството си. Интересна щеше да бъде тактиката му сега, когато бе изправен срещу обединените усилия на тримата. Не бе успял да откъсне Кери от тях и да я срази. Дали щеше да се захване и с тримата?

Огледалото на хотелското фоайе й показа, че бе подбрала дрехите си добре. Семплият модел на роклята й придаваше невинно изтънчен вид, небесният цвят подчертаваше чистия й син поглед.

Джил улови топлата усмивка на Тод в огледалото и се усмихна в отговор. Бяха другари по оръжие, обединили усилията си, за да защитят дребното тъмнокосо момиче до тях.

— Той къде е? — Кери прошепна въпроса си с треперещ глас, кафявите й очи бързо обходиха фоайето и откритото стълбище в търсене на човека, с когото бяха дошли да се срещнат.

Тод нежно прихвана Кери през кръста:

— Райърдън каза, че ще ни чака в салона.

— Брат ти няма ли малко име? — попита Джил и съсредоточи вниманието си върху затворената врата към салона. Очакваше го да се появи с трясък, почти така ненадейно, както и първия път.

— Да, казва се Джон, но не мога да си спомня кога за последен път някой го е наричал така. Винаги е бил просто Райърдън. И не бих ти препоръчал да го наричаш Джон, освен ако не искаш да те изравни със земята. Ненавижда това име.

— Джон? Но това е хубаво християнско име — очите й се разшириха от учудване.

— Майка ми го кръстила на човека, когото обожавала — баща й — сухо отвърна Тод, като плъзна ръка към раменете на Кери. Протегна се и отвори вратата на салона.

На Джил й се искаше да продължат с тази любопитна тема, но нямаше време да дискутират историята на семейство Райърдън. Влязоха в салона, там някъде в мрачното помещение братът на Тод ги чакаше.

Сред гостите на заведението Райърдън го нямаше. Не го видяха нито между мъжете, стоящи на бара, нито сред тези, които седяха на малките кръгли маси.

В едно от крайните сепарета проблесна светлина, сякаш клечка кибрит за част от секундата пламна ярко. Краткотрайният пламък озари със златисто сияние гарвановочерна коса и мургавото строго лице на мъж, който се бе навел към пламъка.

Джил усети как сетивата й мигновено се изострят. Като хвърли поглед към Тод, видя вдигнатата му вежда и разбра, че бе забелязал брат си. Погледите им се срещнаха над главата на Кери, кадифените му очи сякаш казваха: „Давай да приключваме с това.“ С ръка около кръста на годеницата си, той я насочи към сепарето.

Някакъв вътрешен глас подсказа на Джил, че Райърдън ги бе наблюдавал още от самото им влизане, но си даде вид, че ги забелязва едва когато се доближиха. Пъргаво като котка се изправи на крака, за да ги посрещне.

Коженото яке го нямаше. Нямаше ги и дънките, и каубойските боти. Джил осъзна, че облеклото от предишната им среща до известна степен я бе подвело.

Не бе забелязала изтънчения му светски вид, който виждаше сега. Ако някой непознат видеше този Райърдън, облечен в сиви панталони, черно яке и бяло раирано поло, щеше да го вземе за бизнесмен, а не за провинциалист, както Джил го бе определила. Беше го подценила и това бе грешка, която не възнамеряваше да повтори.

Металносивите му очи пренебрегнаха и Джил, и Кери и се насочиха към предизвикателния поглед на брат му. Тод настойчиво го накара да забележи присъствието им, като ги представи официално. Устните му се извиха в цинична усмивка, но бързият поглед, с който удостои Джил и Кери, бе спокоен и безизразен.

— Да седнем! — галантно предложи той.

Естествено Тод искаше да бъде близо до Кери, макар че Джил предпочиташе да бе избрал мястото до брат си. До Райърдън трябваше да седне тя.

Желанието й да се притисне колкото е възможно по-близо до стената, бе неудържимо. Дланите й започнаха да се потят. Наложи си да се успокои и да престане да се страхува от този мъж. Доста лесно бе успяла да го надхитри вчера. Нямаше причини да смята, че не би могла да го направи пак, ако се наложи.

Докато чакаха сервитьорката да дойде и да вземе поръчката им, за да разчупи тишината, Тод се позаинтересува за фермата, но получи неясни отговори от Райърдън. Сигурно след малко ще дискутират времето, напрегнато помисли Джил, като хвърли бърз поглед към бледото лице на съквартирантката си.

След като сервитьорката взе поръчката им, Джил забеляза нетърпение върху лицето на Тод. Райърдън не бе ядосан. Нямаше и следа от вчерашното навъсено изражение. Дори изглеждаше доста доволен от факта, че ги караше да се чувстват неловко.

— Би ли ми дал цигара? — намеси се Джил след поредния сдържан отговор.

В момента, в който Тод се пресегна към джоба на сакото си, мъжът до нея извади цигара и предложи на Джил. Нима бе удоволствие това, което видя да блести в дълбоките сиви очи на Райърдън? Какво от това, което бе направила, той намираше за толкова забавно?

— Не, благодаря — отказа тя и се усмихна сдържано. Цигарите на Тод бяха пред нея и тя взе една. — Предпочитам с филтър — с престорена лекота обясни тя. — Тези, които пушите, господин Райърдън… виждате ли, тютюнът винаги се полепя по червилото ми.

Погледът му се насочи към чувствената извивка на устните й, блестящи от гланца.

— Завиждам на тютюна — сухо каза той.

Сърцето й заби в гърлото. В мъжествените очертания на устните му се забелязваше следа от жестокост. Едва ли ще е нежна целувката, която би дал на жена!

Драсването на клечка кибрит бе последвано от острия мирис на горяща сяра. Като предпазваше с шепи пламъка, той го поднесе към Джил. В очите му блестеше насмешка. Не бе възможно да чете мислите й, упрекна се тя и докосна пламъка с върха на цигарата си.

Питиетата временно разведриха обстановката. Колкото по-дълго се замисляше върху предизвикателната забележка на Райърдън, толкова повече Джил съзнаваше, че това не бе опит за флирт с нея. Мъжът не бе от онези, които обичаха да флиртуват. Казваше истината. Толкова често й бяха правили комплименти, защо тогава случайният му коментар за красотата й така я обърка?

Пръстите й обхванаха студената чаша. Усмихна се през масата на Кери, която нерешително погледна към Тод. Напрежението, което излъчваше мъжът до Джил, я прободе.

— Ще вдигна тост — тържествено съобщи. С крайчеца на окото видя как Райърдън се облегна назад, сякаш се изключваше от групата им. — За бъдещите господин и госпожа Райърдън!

През тъмните си ресници Джил се вгледа в усмихнатото лице на Кери — лека розовина изби по бузите й. Любовният плам в кафявите й очи стана още по-лъчист от смущението, изписано на лицето й.

Три чаши се срещнаха в средата на масата, но липсата на четвъртата бе очевидна. Сърдечната усмивка върху лицето на Тод повехна, когато погледът му се сблъска с безизразните очи на брат му. Неговите мигли се бяха притворили като мрачен щит и сенките, които хвърляха, смрачаваха острия му поглед.

Тод не поднесе чашата към устните си.

— Райърдън? — настойчиво го покани той.

Мъжът остана равнодушен.

— Много ясно показах неодобрението си към годежа ви. Не очаквай да вдигам тост за него, Тод.

— Става въпрос за живота ми. Определено си е моя работа какво ще правя с него — предизвикателно отвърна Тод.

— Фактът, че съм твой брат, ми дава право да се намесвам или поне да си казвам мнението — широките му рамене потръпнаха красноречиво. — Ако възнамеряваш да се ожениш за това момиче, не мога да те спра, но мога и ще спра издръжката ти!

— Това не е честно, Райърдън, и ти го знаеш. Тези пари са за обучението ми — грубо отсече Тод.

— Но нашият баща ми даде пълна опека над парите до навършването ти на тридесет. Доста жалко, нали? — отвърна той с равен и спокоен глас. Образно казано, Райърдън бе свалил картите си на масата. Държеше силен коз.

— Може да ти се струва невероятно, но мисля, че двамата с Кери все ще можем да се справим и без издръжката ти. Това ще означава много жертви и за двама ни, ще се разпъваме между целодневна работа и редовно обучение в колежа, но ще успеем — той обгърна раменете на Кери и я притегли към себе си.

— И ще продължите обучението си по-нататък? — присмехулно попита Райърдън.

— Може би не, но поне ще завършим.

— Предполагам, че и двамата намирате това за голямо геройство, да се борите заедно, без ничия помощ. Суровата истина обаче е, че борбата за оцеляване така ще ви погълне, че преди да са минали и четири-пет години, ще се опомните каква грешка сте направили. Двамата просто не сте един за друг. А междувременно може да се е появило и дете. И двамата знаем какво е да растеш с разведени родители, Тод.

— Дори много си подхождаме с Кери, а и много се обичаме! — силно възнегодува Тод.

— И родителите ни твърдяха същото! — бе спокойният отговор.

Тод не успя да издържи погледа на брат си, това бе сигурен знак за Джил, че думите на Райърдън бяха засегнали болно място. Бе се възцарило тежко мълчание, преди отново да продължи:

— Не искам да усложнявам нещата. Опитвам се да събудя разума ти, Тод. Не му е сега времето да се обвързваш със съпруга. И не защото си млад — възрастта малко има значение, а защото трябва да посветиш следващите години на ученето и кариерата си. Ще ти е невъзможно да дадеш на жена си онова внимание, което тя ще очаква да получи. Не си избрал момента, Тод. Втурваш се към нещо със затворени очи. Отвори ги! И първо се увери, че не бъркаш страстта с любовта. Вкарай я в леглото си! Направи я любовница или държанка. Но не ставай глупак, като се ожениш за нея.

Бледото лице на Кери пламна. Джил гневно се зачуди защо бе решила, че Райърдън няма да бъде така груб с тримата. Тод бе започнал да се вслушва в доводите на брат си, но безочливостта в последните му думи го върна в изходна позиция. Райърдън бе проиграл картите си.

— Ако… ако си бе направил труда да опознаеш Кери, нямаше да бързаш с обидите по неин адрес — Тод бе бесен и не правеше никакъв опит да го скрие.

— Никога не съм се преструвал на тактичния в това семейство — устата му се изви в студена усмивка. — Напразно защитаваш честта й пред мен. Ако толкова много ти се иска да направиш нещо, по-добре върви и уреди маса в ресторанта.

Последва миг на тягостно мълчание, преди Тод да се изправи на крака, кимвайки нетърпеливо към Кери да го последва. Двамата излязоха от салона и Джил бе забравена. Тя се загледа в пепелта на върха на цигарата си.

— Е, госпожице Рендъл? — леко предизвикателният глас на Райърдън я сепна.

Вдигна глава към него, с широко отворени пусти очи.

— Да?

— Очевидно е, че подкрепяте този годеж. Няма ли да защитите приятелката си? — измамно мекият тон разряза като стоманена сабя коприна.

— Не бих искала да ви прозвучи като грубо противоречие, но съм виждала Тод и Кери заедно — невинно промълви Джил. — Три неща съм забелязала у тях. Има го и физическото привличане, както би очаквал човек, но чувствата им са изключително силни и нежни. А и мисля, че душите им прекрасно се допълват.

— Тод прилича на дядо си. Амбициите му са политически. Можете ли да си представите Кери като жена на политик? След няколко години срамежливостта и плахостта й ще бъдат проблем — докато той говореше, Джил бавно изтърси пепелта от цигарата си, неспособна да срещне критичния му поглед от страх, че той щеше да прочете в очите й частичното съгласие по този въпрос. — Тод би трябвало да се ожени евентуално за някоя като вас, която ще бъде предимство за кариерата му — продължи той.

— Като мен? — искрено смутена и объркана, тя повдигна вежди, като прибра кичур златиста коса зад ухото си.

— Привлекателна… красива жена, която да бъде негова домакиня и да забавлява важните хора, привлечени от него.

— Наистина ли? — Джил отметна глава на една страна, сякаш обмисляше предложението му. — Странно как се разминават мненията ни. Винаги когато видя някой политик с красива жена, имам усещането, че е загубил връзката с обикновените хора. Освен това смятам, че Тод би предпочел да има жена, която да го чака у дома, а не да работи наравно с него.

Черните му мигли се спуснаха ниско и направиха погледа му неразгадаем.

— Много интересно виждане. Убедена сте, че бракът между тях двамата ще потръгне.

— Мисля, че ще потръгне дори много добре — потвърди тя, опитвайки се да звучи хладнокръвно и ненатрапчиво, въпреки вътрешните си убеждения.

— Значи одобрявате брака между двама души, които все още учат в колеж? И както е в техния случай, одобрявате Кери да издържа и двамата за известно време, докато Тод завърши? Това е голямо напрежение за един брак, не мислите ли?

— Да — кимна Джил. Войнствена искрица проблесна в сините й очи и тя насила се усмихна. — Разбира се, ако бяхте поне малко по-предразположен към годежа им, нещата нямаше да са чак толкова трудни, нали?

— Така ли мислите, че трябва да постъпя?

Райърдън се бе облегнал назад, абаносовият цвят на косата му изглеждаше още по-тъмен от сенките в сепарето; властните му черти се открояваха на слабата светлина.

Изведнъж осъзна примитивния му чар. Сърцебиенето й се ускори под мощната магия на мъжествеността му.

Като извърна глава встрани, Джил престорено се съсредоточи в загасянето на цигарата си. Трябваше да се освободи от притегателната сила на погледа му.

— Не бих си позволила да ви казвам как трябва да постъпвате — леко се усмихна, оставяйки впечатлението, че самата мисъл жена да му влияе по един или друг начин е абсурдна.

— Не бихте ли?

Подигравателните думи бяха казани толкова тихо, че Джил не бе сигурна дали наистина ги чу, или само й се бе сторило. Със сигурност го чу, когато заговори отново.

— Но ще се съгласите, ако кажа, че според вас би трябвало да опозная по-добре Кери, преди да взема окончателното си решение.

— Разбира се, че ще се съглася с това. Няма нищо по-лошо от отчуждението между двама братя, а знам, че Кери ще бъде дълбоко наранена, ако е причината за кавги между двама ви — това определено бе истината. Кери можеше да бъде твърде чувствителна. — Аз определено не бих искала двамата да направят някоя глупост, като да избягат и да се оженят. Все пак може да има някакъв шанс противоречията помежду ви да се изгладят.

Да спориш с грубиян като Райърдън, би го направило само по-непреклонен.

Преценяващ, замислен поглед се плъзна по лицето й. Райърдън се пресегна към питието си, изпи го на един дъх и остави празната чаша на масата.

— Да потърсим Тод и приятелката ви, а? — предложи той, като погледна настрани. — Може и да са решили да вечерят без нас.

Джил кимна в знак на съгласие и го изчака, докато излезе от сепарето. Усети погледът му да се плъзга по тялото й. Сребристият блясък в очите му бе леко подигравателен. Не й предложи ръка, за да я доведе, но твърде осезателно го чувстваше до себе си.