Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (34)

Тридесет и четвърта глава

— В Лондон започна вторият ми живот, Вивиан. Той беше много по-щастлив от първия до голяма степен благодарение на леля ми Брона.

Тя беше по-малката сестра на мама, актриса. Докато живяла в Ню Йорк, работила в малки театри в Гринич Вилидж. Там се запознала с младия английски актьор Джонатан Сейнт Джеймс. Влюбили се и когато той се върнал в Англия през 1933 година, тя тръгнала с него.

В мига, в който влязох в малката им къща в района Пимлико, настроението ми се подобри. Беше гостоприемна, уютна къща, почти като кукленска, а Джонатан Сейнт Джеймс направи така, че да съм добре дошла и да се чувствам у дома си. Също като Брона той нямаше още трийсет години, а двамата бяха живи, енергични и водеха малко бохемски живот. Бяха луди един за друг и за театъра, играеха в пиеси на Уест Енд. Естествено там бяха в стихията си. Щастието и радостта им ме заразиха и скоро се почувствах много по-добре. Двамата се обичаха и се отнасяха с любов и към мен.

Здравето ми започна да се подобрява, а наранената ми душа да заздравява. Брона съживи духа ми. Състрадателна по природа, тя умееше да разбира хората и постепенно започнах да й се доверявам. Разказвах й на части, малко по малко. След три месеца вече знаеше цялата история. Беше вбесена. „Няма да се връщаш там, Мери Елън. Заклевам се в Бога, че ако го направиш, това ще стане през трупа ми. Господи! Та това, което са правили с теб, е престъпление, точно така е, момичето ми.“ Джонатан, който бе научил всичко от Брона, се съгласи, че в никакъв случай не бива да се връщам в Ню Джърси.

Обаче като че ли никой не държеше да се върна, включително и майка ми. Естествено, знаех, че в случая тя ме закриляше, опитваше се да ме държи настрана от злото. Пишеше ми редовно и никога не пропускаше да ми подчертае, че ме обича.

След като прекарах шест месеца в Лондон, вече бях различен човек. Брона и Джонатан действително свършиха чудеса. Галеха ме и ме глезеха и това си пролича. Понапълнях. Розата вече беше напъпила, както казваше Брона.

Най-важното бе, че благодарение на Брона и Джонатан се чувствах сигурна и в безопасност, което от години не ми се бе случвало. Вече не ме тероризираха и сплашваха, не се боях, че ще ме бият или насилят. Страхът, с който бях живяла толкова дълго, най-накрая започна да ме напуска и разбрах, че един ден ще изчезне напълно.

Някога вярвах, че единственият начин да се сложи край на мъченията е да умра. Бях тринайсетгодишно дете, когато исках да се самоубия. Вивиан, това е част от трагедията. Разбирате ли, аз никога не съм имала детство.

Но през тези няколко месеца в Лондон успях да се съвзема. Започнах да проумявам, че бих могла да стана друга личност, да имам нова биография, да започна отначало.

Същото лято Брона ми намери работа чрез нейна приятелка. Станах танцьорка в кабаре в Уест Енд. Поради високата си и слаба фигура се превърнах в съвършена актриса във вариете.

Харесваше ми всичко — блясъка, костюмите, тълпите, светлините на рампата. Открих истинската си професия. Тя означаваше всичко за мен. Стана целият ми свят. Оставих зад гърба си смъртта и разбитото сърце, обърнах се с лице към живота.

Тъй като живеех в съвсем нов свят, имах нужда от съвършено ново име. Отказах се от Мери Елън Рафърти, което ми напомняше за мъките и униженията, и си измислих ново.

Зое Лайл. Това бях аз. Под новото име станах друга личност. Никой никога не беше докосвал или тормозил Зое, тя беше чиста отвън и отвътре, цялостна личност. Всяка вечер, когато пристъпвах на сцената в красивия костюм с пера, все едно, че се раждах отново. Извисявах се над всичко.

Майка ми ми липсваше, безпокоях се за нея и понякога ми ставаше тъжно за бебето, което почина при раждане. Но тези мигове минаваха. Все пак бях само шестнайсетгодишна. Бях започнала отново живота си като Зое. Гледах само напред.

Нямах вест от съпруга си и ми беше леко, че мълчеше толкова дълго. Когато пристигнах в Лондон, се страхувах, че в края на краищата ще ме привика обратно в Америка. Но лятото минаваше, той не се обаждаше и започнах да си отдъхвам.

На трети септември 1939 година Великобритания обяви война на нацистка Германия. Годините по време на войната в Лондон бяха трудни — изпълнени с много несгоди и опасности поради непрекъснатите въздушни бомбардировки. Но излязох от тях относително невредима.

След като Америка влезе във войната през 1941, във Великобритания започнаха да прииждат американски войски. Всеки път, щом видех американски войник, се страхувах да го погледна в лицето, за да не се окаже доведеният ми баща. Ала той не се появи в Лондон, макар и да знаех от мама, че Томи се е включил в редовете на американската армия.

Що се отнася до съпруга ми, нямам представа какво всъщност е станало с него. Той продал фермата в областта Съмърсет, получил развод и през 1940 година ми изпрати документите, оставяйки ме под грижите на Брона. Повече не чух за него.

Тъй като играех във вариете, имах много поклонници и излизах с някои от тях. Но винаги бях нащрек, пазех се, решена, че никога повече няма да се излагам на безсърдечието на други хора.

Обаче през 1943 се запознах с един английски офицер от Колдстриймския гвардейски полк. Той беше негово благородие Хари Робсън, армейски капитан, син на английски лорд. Бащата на Хари се бе женил три пъти и последната му жена, майката на Хари, бе американска наследница с акции в железниците. Когато починала през 1940, той наследил цялото й състояние.

Бях на двайсет и една години, Хари — на двайсет и осем. Той направо бе заслепен от мен, а и аз много го харесах. Беше приятен на вид и с добри обноски.

Окуражавана от Брона и Джонатан, приех предложението на Хари и се оженихме през 1944. Тогава той настоя да престана да играя и го направих с най-голямо удоволствие. Може и да ви се стори странно, но колкото и да обичах сцената, по-късно тя никога не ми е липсвала.

Така започна третият ми живот, Вивиан. Двамата с Хари живяхме пет години. Бяха хубави години. Аз му бях предана. Сигурна съм, че го направих щастлив, той ми даде сигурност и закрила, както и много любов.

През 1949 Хари пресичал Оксфорд Стрийт, когато го блъснал двуетажен автобус. Седмица по-късно почина от масивен вътрешен кръвоизлив. Бях смазана от скръб. Обичах го по свой начин и знаех, че този мил и щедър мъж, който беше толкова добър към мен, ще ми липсва.

След погребението потънах в траур, усамотих се и се замислих за бъдещето си. Бях двайсет и седем годишна, а Хари ме бе оставил богата жена. Бях негова единствена наследница.

Не изпитвах желание да се върна в Америка. Майка ми почина малко след като се оженихме с Хари. Една година след смъртта му реших да отида в Париж. Почти веднага разбрах, че ще остана завинаги в този град. Така и направих и изчезнах завинаги от лондонската сцена.

Започнах четвъртия си живот, когато се омъжих за Едуард, но вие вече чухте много за него, Вивиан, и какво се случи с мен в следващите години. Както ви споменах, Сам Лоринг се появи в Париж през 1983 и ме изнуди да му дам сто хиляди долара заради връзката с Джо Антъни, или по-точно със Себастиян Лок. Платих му, защото исках да спася семейството си, макар и да знаех, че е рисковано. Съществуваше опасността Лоринг да дойде пак и да поиска още пари.

Няколко дни след като му платих, започнах да се безпокоя за друго, което би имало по-сериозни последствия от изнудването. Реших да отида в Америка и сама да проверя нещо. Когато съобщих на Едуард, че ми се налага да замина по семейна работа за Щатите, той предложи да тръгна сама. На осемдесет и шест годишна възраст вече не му се пътуваше.

Отлетях за Ню Йорк и се отправих веднага към хотел Пиер, където си бях запазила апартамент. На следващия ден наех частен детектив да свърши работата, която желаех. Това не му отне много време. След четирийсет и осем часа той ми донесе необходимата информация.

Онова, от което се страхувах, излезе вярно. В продължение на няколко дни бях изпаднала в такъв шок, че не бях в състояние въобще да мисля. Но когато шокът премина, ме обзе неописуема ярост. За пръв път в живота ми се прииска да убия някого.

Тук разбрах, че няма да мога да продължа.

Отново изпитах същата ярост както преди дванайсет години. Треперех.

— Тази ярост така и не ми мина — най-после казах и се обърнах към Вивиан, поглеждайки я право в очите.

— Както и желанието да убия този човек никога не ме е напускало.

— Кой човек? Какво искате да кажете, графиньо Зое!

— Сайръс Лок.

— Сайръс? Но защо? Заради Лоринг ли? Защото Сайръс изпратил Лоринг да следи Себастиян преди толкова години, когато сте се срещнали с него в Кан?

— Не, Вивиан, това няма нищо общо с Лоринг. В известен смисъл Бог го изпрати да дойде при мен. Помогна ми дори без да го осъзнава, помогна ми да предотвратя голяма трагедия.

Младата жена ме гледаше озадачено.

— Извинявайте, графиньо Зое, боя се, че не ви разбирам.

— Няма как да ме разберете — казах.

Изведнъж гърлото ми се сви, едва сдържах сълзите си, започнах да треперя неудържимо. Поех дълбоко дъх, сплетох пръсти, за да се стегна, но гласът ми трепереше, когато изрекох:

— Сайръс Лок бе собственикът на фермата в Ню Джърси. Той беше мъжът, който си играеше с мен като дете, който ме изнасили, когато бях петнайсетгодишна, от когото забременях, който се ожени за мен и после ме захвърли. Той открадна детето ми. Каза ми, че бебето е починало, но това не е истината. Синът ми е оживял. Синът ми Себастиян.

Докато изричах името му, сълзите потекоха по бузите ми. Вдигнах треперещите си ръце към лицето си.

Вивиан дойде и седна до мен на дивана. Прегърна ме и ме притисна, стараейки се да ме успокои.

Заплаках, както плаках през 1983 година, вечерта, когато открих чудовищната истина. Сърцето ми отново се късаше както тогава.