Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (3)

Трета глава

След като Джак си тръгна, аз дълго обикалях из къщата, напълних миялната машина, подредих кабинета и трапезарията.

По едно време седнах и се опитах да редактирам материала си, но без успех. На другия ден щях да опитам отново и ако пак не успея да се съсредоточа, щях да го оставя така, както е. Трябваше да го изпратя в редакцията в Лондон най-късно до петък, така че независимо от всичко щеше да се наложи да използвам Федералната експресна поща.

Часовникът в антрето отброяваше дванайсет през нощта, когато се изкачвах по стълбите на Риджхил и влязох в стаята си, чувствайки се изморена и смазана.

Аз, както и всички мои предшественички, заемах голямата спалня, която се простираше почти по цялата дължина на къщата. Разположена в задната й част, тя беше приятна стая с открити греди, много прозорци и впечатляваща каменна камина. Френски прозорци от двете страни на камината се отваряха към широката тераса, която се издаваше над градината. Това бе най-прекрасното място на света за закуска сутрин през пролетта и лятото, особено когато люляците са цъфнали.

Риджхил е построена на Тинкър Хил Роуд. Разположена сред горичка от вековни кленове, тя гледа към езерото Уарамауг. Когато моята прославена предшественичка Хенриета Бейли е построила тази къща, тя е измислила всичко много практично и в архитектурен план разположението на главната спалня е много подходящо. Гледката, която се разкрива от прозорците, е забележителна, панорамна и с дълбочина.

Отидох и застанах до един прозорец, дръпнах леко завесата и през върховете на дърветата се загледах към езерото. Водата на езерото беше гладка и неподвижна като черно стъкло, а над нея небето бе отрупано с малки блестящи звезди. Имаше пълнолуние, луната представляваше сребристо съвършено кълбо, обкръжено от черни облаци. Сиянието й се отразяваше върху тъмните води на езерото и посребряваше върховете на дърветата.

„Каква красива нощ!“ — помислих си, когато пуснах завесата и се обърнах. Свалих дрехите си, облякох нощницата си и се качих в голямото легло с балдахин. Изгасих нощната лампа, завих се и се отпуснах с надеждата да заспя бързо. Беше толкова изтощителен ден. Ден, в който преживях истински шок. Ден, в който изпитах огромна скръб.

Луната освети стаята. Тишината ми действаше като балсам. Лежах, унесена в мисли за Себастиян. Толкова неща бяхме споделяли в тази стая. Бяхме изпитали много удоволствия и дълбока мъка. Убедена съм, че заченах бебето си в тази стая, неговото дете, детето, което пометнах. Отново се замислих дали нямаше да останем заедно, ако бях родила това дете. Вероятно.

Сгушена в ръцете му, аз лежах в това легло, плачех на рамото му, а той ме успокояваше. Как е възможно Джак да твърди, той е бил чудовище? Себастиян винаги успокояваше мен, както и всички други. Джак много бърка по отношение на него, преценката му е погрешна, както и за много неща в личния му живот. Доста е объркан и обича да обвинява другите, особено баща си. Обичам Джак като брат, но гледам на него обективно.

Още от детството ми, винаги когато съм имала нужда от него, Себастиян е бил до мен. Много добре си спомням следобеда, когато майка ми беше намерена мъртва на стъпалата на мазето във фермата. Тъкмо бях пристигнала от Манхатън. Джес — прислужницата на майка ми, му телефонира в момента, в който влязох, и той незабавно пристигна в Риджхил, загрижен за мен.

Беше топъл юнски ден, необикновено горещ за това време на годината. Аз седях на балкона на същата тази стая сломена, ридаеща, когато той дойде при мен.

Това бе преди осемнайсет години.

Бях на осемнайсет, когато майка ми умря. Толкова време мина оттогава. Половината ми живот. Струваше ми се, че беше вчера, толкова ясно си го спомням.

Отново потънах в миналото и се върнах в онзи юнски следобед на 1976.

 

 

— Вивиан… скъпа… тук съм! Дойдох да те видя — извика Себастиян, докато пресичаше спалнята. Излезе на терасата.

Вдигнах глава, премигнах и вперих очи в него, но не можех да виждам от сълзите, а ярката слънчева светлина го осветяваше откъм гърба.

След миг се приближи и седна до мен на дългата пейка. Загрижено се вгледа в лицето ми. Самият той беше блед и напрегнат. Една вена пулсираше на слепоочието му, а изумително сините му очи гледаха тъжно.

Изтри сълзите ми, взе ме в прегръдките си, притисна ме и започна да ме утешава, както се успокоява разстроено дете.

— Такава ужасна трагедия — прошепна в косата ми. — И аз я обичах, Вивиан, затова знам какво изпитваш. Самият аз страдам — докато ми говореше, ме притисна още по-силно.

Улових го за ръката.

— Не е честно — изхълцах. — Беше толкова млада. Едва четирийсет и две годишна. Не мога да разбера как се е случило. Какво е станало? Как е паднала мама по стълбите към мазето, Себастиян? Мислиш ли, че й се е завило свят и е изгубила равновесие? Въобще защо е тръгнала към мазето?

— Не знам. Никой не може да ти отговори. Просто случайност — отвърна той, после се отдръпна леко и се взря в лицето ми. — Знаеш, че се канеше да дойде да живее при, мен, докато боядисват някои стаи в Риджхил, а аз снощи не бях в Кънектикът. Бях в града на вечеря на фондацията „Лок“. Станах при изгрев-слънце и пристигнах с колата във фермата, за да закусим заедно. След това ми се искаше да пояздим. Когато пристигнах, всички бяха на крак. Алфред намерил тялото й и извикал полицията. После говорил с Джес и й поръчал да се свърже с теб. Докато успея да говоря с нея, ти вече си била на път към Ню Престън.

Кимнах и преди да успея да кажа каквото и да било, от очите ми рукнаха сълзи. Себастиян продължи да ме утешава — беше много добър.

— Според Джес мама е умряла веднага — успях да изрека. — Ти как мислиш? Ще ми бъде много мъчно, ако знам, че е страдала.

— Сигурен съм, че Джес е права. Когато някой падне по стръмни стъпала, вероятно смъртта идва много бързо… почти моментално. Въобще не се съмнявам, че е издъхнала веднага. Не може да е страдала, бъди сигурна.

Внезапно изкрещях, като си представих как майка ми пада. Той ме притисна още по-силно и ме успокои колкото можа.

— Знам, знам — повтаряше тихо в косата ми.

— Ще ти липсва, Себастиян — прошепнах най-накрая. — Ти също я обичаше.

— Да.

Зарових глава в гърдите му и така се притиснах към него, сякаш беше единственото същество, което ми е останало на света. В известен смисъл беше така, освен това с него се чувствах в безопасност.

Той ме галеше по косата, после хвана ръката ми, като продължаваше да ми шепти нежни думи. Притиснах се към него още по-силно и ми се стори сякаш от него почерпих сила.

Така седяхме дълго на терасата, най-накрая ме обзе някакво спокойствие и почти не смеех да помръдна. Нещо много странно ставаше с мен. Сърцето ми биеше силно, гърлото ми пресъхна и като че се сви.

Кръвта се качи към лицето ми. Разбирах точно какво се случва, тъй като много добре се познавах. Истинското ми желание бе, не да целува косата ми, а устните ми. Исках да усетя устните му. Изпитвах нужда ръката му да погали гърдите, а не ръката ми. Исках да ме люби. Той ме възбуждаше сексуално и открих, че не исках да престава. Когато установих колко съм влажна между краката, лицето ми пламна от срам.

Не смеех да помръдна в ръцете му, нито да го погледна, тъй като той умееше да чете мислите ми.

Затова продължих да стоя в същото положение, чаках да премине това изключително чувство, да изчезне.

Бях объркана и смутена. Как мога да изживявам подобно нещо, и то в такъв ден? Майка ми лежеше мъртва в моргата във Фармингтън и вероятно в същия момент й правеха аутопсия.

Потръпнах. Себастиян й беше любовник повече от шест години. Сега го исках за себе си. Отново потръпнах, намразих себе си за тези отвратителни мисли, възненавидях тялото си, което в този момент постъпваше тъй предателски.

Най-накрая, слава Богу, Себастиян разхлаби прегръдката си и ме пусна. Приближи лицето си до моето и ме целуна леко по челото. Опита се да се усмихне, стори ми се, че ще заговори, но не отрони и дума. Най-накрая изрече загрижено:

— Вивиан, давам си сметка, че сигурно се чувстваш много самотна, но имаш мен. Не бива да се безпокоиш за нищо. Аз ще се грижа за теб. Ясно ми е, че не мога да заема мястото на майка ти, но съм твой приятел и винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда.

— От онзи ден, когато дойде в беседката, откакто се запознахме, чувствам, че ме закриляш — отвърнах съвсем сериозно.

Той пак се опита да се усмихне, но безуспешно. След малко каза:

— Винаги трябва да се обръщаш към мен независимо какъв проблем имаш. Никога няма да те изоставя, обещавам — въздъхна леко и продължи, почти на себе си: — Ти беше такова прекрасно дете. Направо ме трогна.

 

 

Сега е мъртъв, не може вече да ме закриля и без него животът ми ще бъде празен. Зарових глава във възглавницата и дълго плаках.

Сигурно най-накрая съм заспала, защото когато по-късно се стреснах, светлината навлизаше през всички прозорци. Предната вечер забравих да пусна завесите. Чувах песента на птиците, а някъде в далечината се долавяше тракането на канадските гъски, които кръжаха над езерото.

Обърнах очи към часовника на нощното шкафче, видях, че е почти седем, и се пъхнах отново в леглото, за да изпитам още малко удоволствието на уют и топлина. Тогава реалността ме връхлетя и с внезапна болка си спомних събитията от предния ден.

Себастиян е мъртъв и вече никога няма да го видя.

Лежах неподвижно, дишах дълбоко, мислех си за него, спомнях си много неща за него, толкова дреболии. Разведени бяхме от осем години, през последните три почти не го бях виждала, а преди това в продължение на двайсет и една години представляваше такава важна и неразделна част от моя живот. Бях на двайсет и една, когато Себастиян за пръв път ме люби.

В този миг образът му изплува съвсем ясно в съзнанието ми. Представих си го как изглеждаше през тази 1979 година. Бях на двайсет и една, а той — на четирийсет и една. Беше двайсет години по-голям от мен, но въобще не му личеше.

Затворих очи и си представих как крачи из библиотеката долу. Беше вечерта на двайсет и първия ми рожден ден. Себастиян ми организира страхотно парти в Лоръл Крийк Фарм, което се проведе в две украсени с цветя палатки в градината. Храната беше много вкусна, виното — прекрасно, свиреше най-добрият оркестър, нает специално за случая от Манхатън. Беше невероятна вечер. Докато Лусиана я развали. Към края на тържеството тя започна да се държи много лошо с мен. Ужасните неща, които ми наговори, ме изненадаха, извадиха ме от равновесие и ме ужасиха. Смаяна и обидена, аз избягах. Прибрах се вкъщи в Риджхил…

 

 

Гумите изскърцаха, когато колата спря. Чух, че вратата се затръшва.

След миг Себастиян се втурна в библиотеката. Тялото му беше напрегнато, а лицето — бледо.

Отчаяна стоях до френските прозорци с лице към градината. Стисках мократа кърпичка, а в очите ми още имаше сълзи.

Никога не го бях виждала толкова ядосан. Той се бе втренчил в мен, на измъченото му лице очите му представляваха две парченца лед.

— Защо избяга като подплашена кобила? — запита настойчиво. После бързо прекоси стаята и застана, вперил очи в мен.

Мълчах.

— Защо? — запита отново.

— Не мога да ти кажа.

— Много добре знаеш, че можеш да ми кажеш! Доверяваш ми се още от малка — изрече, още си личеше, че е ядосан, но се владееше.

— Този път просто не мога.

— Защо?

Продължавах да го гледам глупаво. После поклатих глава решително.

— Не мога.

— Хайде де — възкликна вече по-меко и ласкаво. — Винаги сме били толкова добри приятели. Истински приятели. Вивиан, моля те, кажи ми какво се случи и те накара да избягаш?

След като не му отговорих, той веднага продължи:

— Заради Лусиана, нали? Тя те е разстроила.

Кимнах, но не казах нищо.

— Тя те е обидила… казала ти е нещо… неприятно. Нали?

— Откъде знаеш?

— Много добре познавам дъщеря си. Кажи ми какво ти наговори.

— Не мога, Себастиян. Не съм клюкарка.

Той ме загледа още по-напрегнато и кимна.

— Почтеността ти е вродена. Знаеш ли, Вивиан, ти си най-честното същество, което някога съм срещал, и макар да разбирам неохотата ти да ми разказваш клюки от училище, смятам, че би могла да ми се довериш. Все пак партито беше специално… за двама ни. Това, че го организирах за теб, означава много за мен и затова толкова се изненадах, когато избяга така разстроена. Смятам, че имам право и би трябвало да ми кажеш какво точно се случи.

Разбира се, че беше прав. Поех дълбоко дъх и започнах:

— Каза ми, че ти създавам само проблеми. Че само ти тежа. Че искаш да се отървеш от мен. Заяви, че ме мразиш, че не желаеш да се грижиш за мен и да плащаш издръжката ми в Уелъсли. Каза ми, че се радвам на благоволението ти, че съм едно нищожество, просто дъщеря на една от… — спрях, тъй като не можех да го изрека.

— Продължавай — нареди ми той.

— Лусиана… Просто ми каза, че съм дете на една от… твоите курви — прошепнах.

Той сви гневно устни и аз очаквах, че ще избухне. Но не го направи. Само поклати глава смаяно и прошепна с мъка:

— Дъщеря ми е лъжкиня. Има моменти, Вивиан, когато смятам, че е най-изпечената лъжкиня, която някога съм срещал. Лъже много по-изкусно от Сайръс, а това трябва да ти говори нещо. Много често е дръзка и измисля глупави лъжи. Както тази вечер. Да, Лусиана е малка глупачка.

— Наистина ли съм ти в тежест? — прошепнах.

— Разбира се, че не! Би трябвало досега да си го разбрала. Не съм ли ти доказал, че се грижа за теб и искам да живееш добре? Какво ще кажеш за партито? Исках да го организирам за теб й това ми достави удоволствие.

Кимнах. Не можех да му кажа нито дума. Чувствах се унизена. Бях ядосана на себе си. Дадох си сметка колко особено му изглеждам и какво недоверие съм показала към него. Той никога не ме е изоставял, познавах го като съвестен човек, който държи на думата си. Естествено, че не ме мрази. Нито пък за него е имало някакво значение колко високи са таксите ми за училище или колко пари харча за дрехи и за да живея. Парите никога не са имали значение за него. Той притежава толкова много, че почти ги ненавижда. Или на мен така ми се струваше? Разбира се, че ми даваше много. Кръгла идиотка съм, че се оставих думите на Лусиана да ми повлияят. Тя ме пропъди, защото ме ревнуваше от близостта ми с баща й. Изведнъж си спомних колко ревнива бе като дете. Тази вечер тя ме манипулира и най-лошото е, че аз и го разреших.

Той хвана брадичката ми и я повдигна.

— Сълзи ли забелязвам, Вивиан? Какъв тъжен край на толкова красива вечер.

— Съжалявам, Себастиян — отвърнах задавено. — И на мен ми е много мъчно.

Избърса влажните ми бузи и прошепна:

— Недей, мила, няма за какво да съжаляваш.

— Не биваше да я слушам.

— Да, не е трябвало. Запомни едно — никога вече не обръщай внимание какво ти говори. Също и на думите на Джак. Той не е толкова лош колкото нея, не лъже, но понякога е лукав.

— Няма да слушам нито един от двамата — обещах му. Пристъпих напред, взрях се в яркосините му очи, които ме следяха толкова внимателно. Самата аз не се бях освободила от напрежението. — Моля те, кажи, че между нас всичко, е наред.

Той веднага се усмихна и очите му се присвиха.

— Нищо не би могло да се изпречи между нас, Вивиан. Винаги сме били твърде близки. Цял живот ще си останем приятели. Между нас съществува нещо много специално. Не е ли така?

Кимнах. Не бях в състояние да говоря. Бях поразена от него, от властната му личност, от сексуалността му, отново ме обзе възбуда. Желаех той да ми принадлежи истински. Опитах се да кажа нещо, но не успях.

Той ме погледна озадачено и попита:

— Изразът ти стана много особен. За какво мислиш?

Приближих се, облегнах се на него и го целунах по бузата. Най-накрая успях да изрека:

— Мислех си колко си прекрасен и колко добре си се отнасял винаги с мен. Искам да ти благодаря за партито по случай рождения ми ден, което наистина бе много хубаво.

— За мен беше удоволствие — отвърна той. Наклонила глава на една страна, аз се взрях в лицето му.

— Вече съм на двайсет и една. Пораснала съм.

— Вярно — съгласи се той леко развеселен.

— Себастиян?

— Да?

— Вече съм жена.

В израза ми трябва да е имало нещо особено или пък в гласа ми. Каквото и да е било, то го накара да ме изгледа в продължение на дълга минута. Личеше си, че е озадачен. Неочаквано пристъпи към мен, после внезапно спря.

Гледахме се дълго, пронизващо, тъй като се познавахме добре. Бяхме изпълнени с копнеж. Усетих, че дъхът ми спира. Неволно започнах да пристъпвам към него.

Струваше ми се, че той наблюдава всяка крачка, която правя, после безмълвно протегна ръце към мен. Грабна ме в прегръдките си така, че аз се изненадах. Държеше ме толкова здраво, че почти не можех да дишам.

Тогава всичко се промени. Аз се промених. Себастиян се промени. Животът ни се промени необратимо. Миналото беше забравено. Съществуваше само настоящето. Настоящето и бъдещето. Нашето общо бъдеще. Ние бяхме сътворени един за друг. Поне така вярвах. Винаги е било така. Това се подготвяше отдавна. Интуитивно съм го знаела. Себастиян леко поклати глава, наведе се и ме целуна. Когато леко плъзна език по устните ми, най-естественото беше да ги разтворя. Езиците ни се докоснаха. Краката ми се подкосиха и за да не падна, се хванах по-здраво за него, а той продължаваше да ме целува много нежно. Изведнъж той спря, почти грубо ме отдалечи от себе си и се взря в очите ми.

Гледахме се един друг и аз разбрах, че той също ме желае. Показа ми го без думи. Въпреки всичко усетих някаква нерешителност у него.

Хванах го за ръката и го поведох по стълбите. Щом влязохме в спалнята, той пусна ръката ми, отдалечи се от мен и се повъртя в средата на стаята. Усетих, че се колебае. След малко изрече задавено:

— Дойдох да те върна на партито…

— Не! Не желая да се връщам. Искам да остана тук. С теб. Това съм желала винаги, Себастиян.

— Вивиан…

В един и същи миг двамата тръгнахме един срещу друг.

Прегърнахме се и се притиснахме. Най-накрая се пуснахме. Той свали смокинга си, хвърли го върху един стол, развърза вратовръзката си, докато крачеше към вратата. С една ръка я заключи, а с другата, започна да сваля сапфирените копчета от вечерната си риза, като продължаваше да ме гледа и бавно се приближаваше към мен.

Разтворих ръце. Той веднага ме прегърна. Дръпна ципа на роклята ми и вечерната дреха се свлече на пода до краката ми като купчина бяла дантела. Като ме привлече към леглото, без да каже и дума, той ме накара да се отпусна, а после легна до мен и пак ме прегърна. Устните му потърсиха моите. Започна да ме гали, ръцете му се движеха тъй опитно по тялото ми, че скоро се възбудих и изпаднах в екстаз. Когато след малко влезе в мен, аз ахнах, извиках и той спря, втренчи се в мен. Уверих го, че всичко е наред, накарах го да продължи и сплетох крака около него. Здравите ми силни ръце бяха върху широкия му гръб, усетих ритъма му, движех се заедно с него, заразена от страстта му, обхваната от силно желание. Така се движихме заедно, докато стигнахме върха. Аз отново извиках, а също и той.

Лежахме безмълвни. Себастиян беше леко задъхан, а тялото му беше влажно. Отидох до банята, взех хавлиена кърпа, върнах се при него и започнах да го бърша. Той ми се усмихна и ме привлече към себе си. В последвалата тишина не се усещаше неудобство.

Прокарах пръсти през гъстата му тъмна коса, плъзнах ръце по раменете и гърба му. Целунах го така, както винаги съм мечтала. Не след дълго пак се любихме, и то стана съвсем спонтанно.

Удовлетворени и малко поуморени, най-после притихнахме. След известно време Себастиян се подпря на лакът и ме изгледа. Отстрани от лицето ми кичур коса и започна тихо:

— Ако знаех, че си девствена, не бих…

Притиснах пръст върху устните му.

— Не го казвай.

Той поклати глава.

— Никога не ми се е случвало, Виви, никога до днес… — изречението му остана недовършено, а той поклати глава малко безпомощно, така ми се стори.

— Пазех се за теб — казах.

Той вдигна въпросително вежди над пронизващите си сини очи.

— За теб — обясних му със самодоволна усмивка. — Пазех се за теб, Себастиян. Откакто се помня, искам да се любя с теб.

— Виви, никога не съм и предполагал.

Протегнах ръка и докоснах лицето му.

— Обичам те, Себастиян Лок. Винаги съм те обичала. И винаги ще те обичам… до края на земните си дни.

Той се наведе и нежно ме целуна по устните, после ме прегърна, притисна ме и аз се почувствах в безопасност.

 

 

Телефонът звънеше до ухото ми.

Излязох от полудрямката и спомените се пръснаха начаса. Вдигнах слушалката и измърморих:

— Ало?

— Аз съм — обади се Джак. — Идвам с вестниците.

— Боже мой, не ми казвай — изохках. — Не се и съмнявам, че заглавията са гадни. Трябва да има и некролог.

— Позна, мила.

— Журналистите ще те обсадят — промърморих. — Може би наистина е по-добре да дойдеш тук. Доведи и Лусиана, Джак.

— Няма я, Вив. Избягала е, върнала се е в Манхатън.

— Разбирам — казах и седнах. — Не се изненадвам.

— Ще сложа кафе. Ще се видим след около половин час.

— Идвам след двайсет минути — отговори той и затвори.