Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (18)

Осемнадесета глава

— Има белезникава пяна по повърхността на тази партида вино — съобщи ми Оливие, когато го намерих в цеха за бутилиране.

— Maladie de la fleur — възкликнах, вървейки към него. Имах предвид болест, която разваля виното.

— Прав си, Жак — отвърна той. — За щастие се отнася само за младото миналогодишно вино. Това са само няколко бъчви. Не е голяма трагедия.

Кимнах и казах:

— По пътя за насам си мислех дали виното няма неприятен дъх.

— Нещо по-лошо е. Но засегнатото количество не е голямо.

— Ще се наложи да изхвърлим виното — рекох.

— Сигурно. Хайде да не правим голям въпрос от това, тъй като рядко ни се случва. Извиках те за друго, Жак, за нещо много по-важно. Искам да дойдеш с мен в избата.

— Добре, да вървим — предчувствах, че ме чака приятна изненада. Отгатнах по израза на лицето му.

Двамата слязохме в избата.

Разположена е на огромна площ под земята. Тук виното отлежава.

Оливие се насочи към малкото пространство, което се използваше за дегустационна. Рафтовете с бутилките бяха подредени така, че образуваха ъгъл. На това място бяха поставени няколко стола и малка масичка. Върху нея стоеше задължителната бяла свещ и свещник, кутия с кибрит, различни пособия и грижливо сгъната бяла ленена салфетка.

Оливие вече бе оставил бутилка с вино и две чаши върху масата. Най-напред запали свещта.

Стоях и го наблюдавах. Тъй като беше висок, леко се приведе, за да отвори бутилката. Оливие бе мой наставник, учител и приятел. Беше хубав мъж, тих и ненатрапващ се. Беше на шейсет години — два пъти по-възрастен от мен, но изглеждаше много по-млад. Вероятно защото беше щастлив човек. Обичаше жена си, децата, работата си, дома, където живееше със семейството си. Тази очарователна стара селска къща, част от имението ми, се намираше на полето близо до овощните градини. Двамата със съпругата му Клотилд я бяха превърнали в топъл гостоприемен дом.

Наблюдавах Оливие, докато отваряше бутилката. Както винаги ме впечатли начинът, по който работеше. Действаше деликатно, внимателно, също като хирург. Отряза и отстрани червената метална капсула около гърлото на бутилката. Правеше го, за да вижда повърхността на виното. После извади тапата. Движенията му бяха спокойни, премерени, за да не разклати течността. Отвори бутилката и помириса тапата и виното. С бялата салфетка избърса гърлото отвън и отвътре. Най-накрая задържа бутилката над пламъка на свещта, огледа цвета на течността и кимна. На устните му се появи усмивка.

— Жак, ще останеш доволен от това. Сигурен съм. Наля в двете чаши и ми подаде едната.

— За твое здраве, Жак — каза той.

— За твое здраве, Оливие.

Отпихме.

Задържах виното в устата си, наслаждавайки му се. Колко фино бе. Меко, но силно. Приближих чашата до светлината. Цветът му беше тъмночервен. Вдигнах чашата и помирисах. Веднага различих дъха на виолетки. И на още нещо, което се улавяше по-трудно.

— Това е червеното, което сложи през 1986 — казах усмихнат. — За него използва три вида грозде: двете за тъмночервения им цвят и заради дъха им на виолетки. Третото също за наситеност на цвета, а и за да омекоти другите два вида.

Лицето му светна.

— Правилно. Много добре, Жак. Вече е отлежало, как смяташ?

— Точно така. Създал си много добро вино. Спомням си колко хубаво бе времето онази година. Тогава ми каза, че виното ще бъде дълготрайно.

— За щастие съм бил прав. Смятам обаче, че трябва да започнем да го изнасяме — каза. — Готово е за пазара.

— Съгласен съм. Да изпием още по една чаша. Съжалявам, че не доведох Катрин с мен. Щеше да е доволна да го опита.

Оливие напълни чашата ми. Вдигнах я към него.

— За теб, Оливие. Поздравявам те.

— Жак, не ме хвали толкова. И двамата работихме.

Засмях се и поклатих глава.

— Не е така. Тогава бях едва двайсет и една годишен. Нищо не разбирах. Преди девет години бях още в Йейл. Това е твое вино. Ти си го създал.

— Мерси, Жак. Много си щедър, както винаги.

През следващите няколко часа работих на бюрото си в кабинета ми във винарната.

Имаше някой сметки, които се налагаше да прегледам. Отлагах с дни тази работа. Знаех обаче, че трябва да я отхвърля. Днешният беше като всички други. Стиснах зъби и се залових енергично.

Работих до четири часа следобед. Най-накрая свърших всичко. След като затворих счетоводните книги, се обадих в ресторанта в Екс и резервирах маса за вечерта.

Когато след няколко минути си тръгнах, взех бутилката с новото вино на Оливие. Исках Катрин да го опита. Бях горд с това вино. Горд бях заради Оливие, че го е създал.

Излязох навън. Денят беше прекрасен. Тръгнах бавно, оглеждайки се. Имението беше поддържано добре. Това ми харесваше. Исках всичко да бъде в ред.

Замъкът бе построен на равно място. От трите страни бе обграден от леки възвишения, покрити с лозови насаждения. Хълмовете се издигаха като огромна разтворена яка. Или както Катрин каза онзи ден — като огромна яка от времето на кралица Елизабет. Пред замъка се простираха градините и полята и сега изглеждаха прекрасно, облени от златистата светлина на отминаващия ден.

За мен това представляваше най-идиличното място на света. Тук винаги съм бил щастлив. Дори и когато съм бил женен, съпругите ми, с които не се разбирах, не успяха да ме отблъснат от него. Просто ги изгоних. Грижех се за земята и лозята. Вървях по своя собствен път. Никога не съм желал да бъда някъде другаде.

Зърнах нещо цветно. Завих наляво към дървената ограда отстрани на тесния път, по който вървях.

Облегнах се на нея и се загледах. В далечината забелязах Катрин, червената й коса падаше върху синия пуловер, с който бе облечена.

Тя препускаше с коня, а косата й се развяваше на гърба й. Беше добра ездачка. Бях се убедил в това. Но кой знае защо изведнъж затаих дъх. Когато прескочи първия плет, се свих. Страхувах се, че конят ще я хвърли, както стана с Антоанет в Лоръл Крийк Фарм.

Стиснах здраво оградата. В този миг изпуснах бутилката и тя падна на земята. Оставих я да си лежи там. Просто стоях и безмълвно наблюдавах жената в далечината. Чаках я да падне от коня…

Времето спря. Стрелките на часовника се върнаха назад. Отново бях дете.

Ужасният спомен, който двайсет и две години тая дълбоко в себе си, отново се появи. Най-после изплува на повърхността.

 

 

Бях на осем години и се намирах в Лоръл Крийк Фарм.

Играех на полето с червената си топка и бухалката за бейзбол, когато това се случи. Антоанет яздеше към мен и прескочи плета. Тогава падна от коня.

Пуснах бухалката и топката и се спуснах към нея.

— Антоанет! Антоанет! — виках уплашено. Боях се да не е умряла или да се е наранила.

Хвърли я Яркия Тигър тъкмо докато прескачаше плета. Тя лежеше, лицето й беше тебеширенобяло. Косата й се бе разпиляла и на бледото й лице изглеждаше още по-огнена.

Очите й бяха затворени. Паниката ми се усили. Зъбите ми затракаха. Мислех, че е мъртва. Коленичих до нея. Докоснах лицето й. Тя не помръдна. Да, наистина бе умряла. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Антоанет! Антоанет, кажи нещо — прошепнах и се наведох над нея. Разбрах, че никога вече няма да проговори.

— Махни се оттам, Джак! — извика Себастиян, който бързо спря коня си и скочи на земята. — Не можеш да й помогнеш с нищо. Още си малък — бутна ме настрани и пипна лицето й, както аз бях направил. — Тичай, Джак — каза настоятелно, като ме гледаше в очите. — Иди в кухнята. Кажи на Бриджит да донесе мокра кърпа. Намери Алфред и го накарай да дойде.

Стоях като парализиран с очи вперени в Антоанет.

— Какво ти става? Направи каквото ти казах! — изкрещя баща ми. — Да не си се побъркал? Върви в къщата, момче. Доведи Алфред. Имам нужда някой мъж да ми помогне, а не дете.

Хукнах. Тичах по целия път до фермата. Когато намерих Бриджит в кухнята, задъхано изрекох:

— Антоанет падна от коня. Мокра кърпа. Татко иска мокра кърпа. Моля те, занеси му я, Бриджит.

Преди тя да успее да ми каже нещо, се появи Алфред.

— Какво се е случило, Джак? — попита тихо. — Ти никога не плачеш. Кажи ми, дете. Станало ли е нещо?

— Конят е хвърлил госпожа Дилейни — поясни Бриджит. — Джак казва, че господин Лок е поръчал да занеса мокра кърпа.

— Каза и ти да отидеш — произнесох, като хванах ръкава на Алфред. — Има нужда някой мъж да му помогне, а не дете. Това бяха думите му.

Алфред се втренчи в мен и се намръщи. Обърна се и се втурна навън. Бриджит го последва. Аз хукнах след тях.

— Страх ме е да я помръдна — чух баща ми да казва на Алфред, когато след малко дотичах до тях. — Може да е опасно. Не знам дали не си е счупила нещо.

— Хайде, господин Лок, да сложим мократа кърпа на челото й — обади се Бриджит. — Това ще я съживи. Сигурно след няколко минути ще дойде в съзнание.

— Благодаря ти, Бриджит — изрече Себастиян и взе кърпата от ръцете й. Постави я върху челото на Антоанет.

Алфред и баща ми заговориха тихо. Не ги чувах. Разбрах, че не искат да знам какво си говорят.

Беше мъртва. Не желаеха да ми го кажат. Пак започнах да плача и притиснах юмручета към очите си.

— Веднага престани, Джак! — скара ми се Себастиян. — Не се дръж като дете.

— Тя е мъртва! — изрекох и се разхълцах.

— Не е мъртва — сряза ме той. — Само е в безсъзнание.

— Не ти вярвам — ридаех.

— Всичко е наред, Джак — прошепна Антоанет и най-после отвори очите си, гледайки право към мен. Само към мен. — Не плачи, скъпият ми. Само малко се понатъртих. Наистина съм добре, ангелче.

Толкова се зарадвах, че се отпуснах на тревата.

— Къде те боли, Антоанет? — попита баща ми, изучавайки лицето й. — Можеш ли да опънеш краката си?

— Така мисля — отвърна и го направи.

— Боли ли ви някъде определено, госпожо Дилейни? — попита Алфред.

— Никъде. Само се чувствам доста особено, но това е всичко.

— Хайде да те изправим, скъпа — предложи баща ми. — Смяташ ли, че можеш да седнеш? — попита я загрижено.

— Сигурна съм, че мога. Моля те, Себастиян, помогни ми.

Той я прихвана. Щом седна, тя завъртя глава на едната и на другата страна, протегна ръцете си предпазливо. После пак изпъна крака.

— Сигурна съм, че няма нищо счупено. Не ме боли никъде, вероятно съм малко натъртена — отбеляза Антоанет и се засмя. — Струва ми се, че май съм си навехнала глезена. Ще ми помогнеш ли да се изправя, Себастиян?

След малко любимата ми Антоанет, моята Специална лейди стоеше изправена пред мен. Беше жива. Сълзите ми пресъхнаха в мига, в който тя ме погледна, разроши косата ми и се усмихна.

— Виждаш ли, скъпи Джак? Съвсем като нова съм.

Обаче бе навехнала глезена си. Казваше, че се чувства особено. Затова баща ми я вдигна на ръце и я отнесе чак до къщата.

Качи я в спалнята й и излезе след няколко минути. Изпратиха Бриджит да й помогне да се съблече. По-късно дойде доктор Симпсън, за да прегледа глезена й.

— Само за да се уверим, че не е счупен — каза баща ми на мен и на Лус. — Също и да сме сигурни, че й няма нищо друго.

След вечеря отидох в стаята на Антоанет и почуках на вратата. Баща ми отвори. Отказа да ме пусне да й пожелая лека нощ.

— Антоанет почива — бяха думите му. — Ще я видиш утре, Джак — и моментално затвори под носа ми.

Отпуснах се на пода до големия стоящ часовник в ъгъла на коридора на горния етаж. Реших да почакам, докато той излезе и отиде да си легне. Тогава щях да се промъкна, да я целуна по бузата и да й пожелая лека нощ.

Трябва да съм заспал в полутъмния коридор. Събудиха ме гласове. Охкане, пъшкане. После чух приглушен вик. След секунда долових гласа на Антоанет: „Боже мой! Боже мой!“ — възкликна тя. После отново извика. — Недей — останалото не разбрах.

Скочих на крака и хукнах по коридора. Втурнах се в стаята й. Беше полутъмно. Но видях баща си на светлината на нощната лампа. Беше гол. Намираше се върху Антоанет. Беше хванал лицето й в ръце. Причиняваше й болка, сигурен бях.

— Престани! Спри! — изпищях. Втурнах се към него и го хванах за крака.

Баща ми беше силен и много атлетичен. Веднага скочи от леглото и ме улови, вдигна ме във въздуха и ме понесе. Докато ме извеждаше, погледнах назад. Антоанет прикриваше голото си тяло с чаршафа.

Видя ме, че съм се втренчил в нея, и ми изпрати въздушна целувка.

— Върви да спиш, скъпи, бъди добро момче — каза и ми се усмихна с обич. — Приятни сънища.

Плаках, докато заспах. Просто бях едно малко момче. Само на осем години и не можех да й помогна. Не бях в състояние да я защитя от баща ми. Той се върна в стаята и продължи да й причинява болка. Абсолютно нищо не можех да сторя.

На другата сутрин тя бе слязла на закуска както обикновено. Стори ми се, че никога не е изглеждала толкова красива. Беше мълчалива, потънала в мислите си. Щом я погледнех, тя ми се усмихваше по нейния си особен начин. Баща ми ме наблюдаваше, докато пиеше кафето си. Чаках да ми се скара за държането ми предната вечер, но той не го направи. Дори не спомена за случилото се.

По-късно, когато останахме сами, Антоанет ме прегърна, целуна ме по косата и ми каза, че съм най-доброто момче на целия свят, нейното момче и че ме обича много. Накара ме да й помогна да набере цветя за вазите, отидохме в градината и прекарахме сутринта заедно.

 

 

Примигнах няколко пъти и поех дълбоко дъх, когато Катрин се приближи с коня си до оградата.

— Добре ли си? — попита ме, наведе се и се взря в мен над главата на Черния Джак.

— Да. Защо?

— Изглеждаш особено.

— Нищо ми няма — наведох се и вдигнах бутилката с вино от тревата. Съжалих, че я изпуснах така несръчно. — Оливие е произвел първокласно вино — доверих й. — 1986 година беше добра. Исках да го опиташ. Сигурно обаче съм го повредил. Изпуснах бутилката на земята.

— Нищо, ще го опитаме — отговори тя. Усмихна ми се широко, отдаде чест и се отдалечи с коня. — Ще се видим след няколко минути.

Тръгнах към замъка, а мислите ми все още бяха заети с Антоанет и Себастиян. Не бях се сещал за този ужасен инцидент. Бях го заровил в паметта си в продължение на двайсет и две години. Но сега, когато най-после си го спомних, всичко ми стана ясно. Разбрах, че от тогава намразих баща си.