Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (19)

Деветнадесета глава

Една седмица по-късно изпитах най-силния шок в живота си.

Върнах се в замъка след обичайната си сутрешна разходка в гората. В кухнята беше Симон, моята икономка. Подготвяше подноса със закуската за мен и Катрин. Разменихме няколко думи и аз отнесох подноса в библиотеката.

След като Катрин влезе в живота ми, винаги закусвах там. Нямах нищо против. Стаята бе приятна и гледаше към гората. Тя я обичаше. Неизменно работеше над книгата си върху голямата маса под прозореца.

Катрин още не беше слязла. Налях си кафе с мляко, взех топъл кроасан от панерчето и го намазах с масло и домашен конфитюр от ягоди.

Дъвчех кроасана, когато тя влезе и се извини.

— Съжалявам, че закъснях. Виждам, че вече си започнал — каза и дойде при мен пред огъня. Седна на дивана и си наля кафе. След малко продължи: — Хубава разходка ли си направи, скъпи?

— Да.

— Как е навън?

— Слънчево както виждаш. Не е така меко като вчера. Но денят е подходящ за езда.

— Нямам намерение да яздя — отвърна тя. — Смятам, че не е добре за бебето. Ти как мислиш? — остави чашата си и впери очи в мен.

— Бебе ли? Какво бебе?

— Нашето бебе, Джак — тръсна назад червената си коса и ме погледна с грейнали от радост очи. — Готвех се да ти го кажа довечера, да ти го съобщя както трябва. Но просто не се сдържах. През последната седмица се съмнявах, че съм бременна. Вчера докторът в Екс ан Прованс го потвърди.

Седях на стола като ударен от гръм, втренчил се в нея. Най-накрая успях да я попитам глухо:

— Ще имаш бебе? — не само бях стъписан, но и направо възмутен.

Щастливо усмихната, тя кимна.

— Да. Не е ли чудесно?

Останах безмълвен.

Тя продължи:

— Никога не съм предполагала, че ще се чувствам така, нито пък съм се замисляла за деца. За мен нямаше значение, дали ще родя дете или не. Но сега много се вълнувам. Новината наистина е чудесна, нали… — изгледа ме напрегнато. След малко попита: — За теб това май не е добра новина, права ли съм?

— Да, вярно, че не е. Ужасна е. Никога не е влизало в плановете ни да имаме дете.

— Но Джак…

— Ти трябваше да взимаш мерки. Каза ми, че гълташ хапчета по схема — раздразнено й отвърнах. Взрях се в нея. — Какво се е случило? Да не би да си спряла хапчетата?

— Разбира се, че не съм! — извика тя ядосано. — Нещо се е объркало.

— По дяволите!

— Знаеш, че се случва.

— Обаче не трябваше. Бракът не е влизал в плановете ни. Казах ти, че никога повече няма да се оженя.

— Кой ти говори за женитба? — изгледа ме тя сърдито. — Най-малко аз, Джак. Колко пъти съм ти го казвала. Ценя независимостта си. Не става въпрос за брак, а за дете. За нашето дете. Много се изненадах, че съм бременна, но ми е приятно… С радост очаквам бебето.

— Не можеш да го родиш! Разбираш ли ме? Не можеш да го родиш!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да абортирам? — лицето й бе ставало тебеширенобяло.

— Нямаш друг избор! — отсякох аз.

— Имам. Мога да си родя детето.

— Не го желая, Катрин.

— Джак, аз пък го искам. Нямам никакво намерение да прекъсвам бременността си. Смятах, че и ти ще се зарадваш като мен.

— Да се зарадвам ли! Не бъди глупачка! Това е пълна катастрофа.

— Защо правиш толкова голям въпрос? Няма нужда да се женим, скъпи — заговори тя по-меко. — Може да живеем заедно както през последните месеци и да отгледаме детето си тук, в замъка. Това е чудесно място за деца, Джак. Честна дума, бракът изобщо не влиза в сметките ми.

— Няма начин! В никакъв случай!

— Много хора го правят, Джак. Те…

— Аз не съм хората. Не желая това дете. Не разбираш ли? То не ме интересува.

— Ще го задържа. Не можеш да ме спреш — заяви твърдо Катрин. Забелязах, че нещо у нея се промени. Погледна ме предизвикателно, а лицето й придоби презрителен израз, тялото й се стегна.

— Ако задържиш бебето, не можем да останем заедно — заплаших я. — Това ще е краят на връзката ни.

— Чудесно! — извика тя и скочи. Очите й горяха. — Няма да се откажа от бебето си. Щом не желаеш да го отгледаме заедно, тогава ще живея сама. Ще си родя бебето и ще си го отгледам. Нямам нужда от теб или пък от проклетите ти пари, Джак Лок! Имам си достатъчно и мога да бъда независима. Във всяко отношение!

— Така да бъде — съгласих се хладно и също се изправих.

Тя ме гледаше гневно. Бях се втренчил в нея. Никой от нас не пророни и дума.

— По-добре да тръгвам — изрече накрая тя. — Ще стегна багажа си за половин час. Ще бъдеш ли така добър да ми поръчаш такси, за да ме откара до Марсилия? Оттам има достатъчно самолети за Лондон. Не желая да стоя тук повече.

— Ще бъде изпълнено! — отвърнах равнодушно. Гласът ми пак бе станал дрезгав и ми прозвуча сурово.

Катрин тръгна към вратата. На прага се обърна и с леденостуден тон изрече:

— Страхуваш се да станеш баща. Боиш се, че не можеш да обичаш дете. Правиш го само защото баща ти не е могъл да те обича.

Не успях да й отговоря нищо.

Хвърли ми поглед, пълен със съжаление. Излезе и затръшна вратата след себе си. Настана тишина. Останах съвсем сам.

Поръчах й такси й после отидох в кабинета си във винарната. Имах работа. Всъщност не желаех да се срещам с Катрин. Не исках да се сбогуваме. Нямах желание да я виждам. Никога повече. Никога, докато съм жив.

Кипях от яд. Опитах се да се успокоя. Спасението беше в работата. Седях наведен над книжата, които предния ден бяха пристигнали с куриер от „Лок Индъстрис“. Не бях в състояние да се съсредоточа. Бутнах ги настрани, облегнах се на стола и затворих очи.

Безуспешно се опитвах да насоча вниманието си към бизнеса.

Бях ядосан и оскърбен. Смятах забременяването на Катрин за предателство. Безотговорно бе от нейна страна. Няколко пъти бяхме разговаряли за контрола над раждаемостта. Ясно й беше какво изпитвам към децата. Никога не съм желал деца, докато бях женен, а защо да ги искам сега, когато не съм впрегнат в брачния хомот?

Отново си припомних последните й думи и се запитах: „Дали наистина смятам, че не бих могъл да се привържа към дете, понеже баща ми не ме е обичал?“ Самият аз не знаех. Как бих могъл да отговоря на въпрос, който не си бях задавал?

Катрин твърдеше, че отношението към баща ми противоречи на здравия разум. Но случаят не бе такъв. Що се отнася до Себастиян, аз бях напълно последователен. Неприязънта ми към него започна още от детството ми. Той никога не ми е помагал. Никога не се зае да ме научи на нещо. Дори не се опита да се държи с мен като истински баща, както бащите на другите деца. Винаги ме е оставял сам на себе си. Оставяше ме с Лусиана и Вивиан. Никога не сме играли някакви мъжки игри, нито пък сме имали мъжки тайни. Говорили сме само за задълженията ми. Той никога не ме е обичал.

Поне Катрин не се и опита да ме убеди, че греша. Вместо това ми даде научно обяснение. Дисасоциация. Така го нарече. Тя твърдеше, че това идва от липса на обич през първите години на детството. Така описа тя неспособността на Себастиян да обича. Имаше логика. Неговата майка бе умряла при раждането му. Двамата със Сайръс никога не са били близки. Веднъж ми бе споменал. Знаех, че той мразеше дядо ми.

Но аз не страдах от дисасоциация. В продължение на две години бях познал майчина любов. В най-крехките години от живота на детето. После дойде Криста. Тя трябваше да ме обича. След като Криста си отиде, дойде моята Специална лейди Антоанет Дилейни.

Въздъхнах леко. Вероятно що се отнася до баща ми, Катрин има право, но греши по отношение на мен. Или не е така?

По дяволите, какво значение има какво е мислила, казвала или правила. Тя вече излезе от живота ми. Съжалявам. Обичах я. Добре ни беше заедно. Бяхме си изградили прекрасни взаимоотношения. Обаче тя провали всичко. Така постъпват жените. Поне с мен.