Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (33)

Тридесет и трета глава

Вивиан ме гледаше втренчено.

— Боже мой! — възкликна пребледняла. — Щом Себастиян е бил Джо Антъни, значи той е баща на Ариел. Боже мой! — облегна се назад на стола, поклати глава, сякаш искаше да отрече всичко това, и отрони: — Боже мой! О, не!

Очаквах подобна реакция от нейна страна, затова само кимнах и казах много тихо:

— Да.

— Графиньо Зое, Себастиян разбра ли го? Затова ли се е самоубил? — запита Вивиан. — Сигурно така е станало! Разбира се! Самоубил се е, защото е открил, че макар и неволно има кръвосмесителна връзка. Така е, нали?

Известно време не отговорих, после бавно изрекох:

— За да разберете всичко, Вивиан, трябва да започна от самото начало… от началото на живота ми…

— Родена съм на шести април 1922 година. Родителите ми бяха Нийл и Морийн Рафърти, кръстили са ме Мери Елън. Живеехме в Куинс и първите ми години бяха щастливи. За двете с майка ми нещата се промениха драстично през 1927, когато баща ми загина при трудова злополука.

През следващите две години майка ми работеше упорито, но едва свързвахме двата края.

Тя беше хубавичка и когато един ден вкъщи се появи Томи Рейгън, стар приятел на баща ми, тя веднага му хвърли око. За Томи се знаеше, че е ерген, който работи много и много пие. Той също я хареса и след няколко месеца се ожениха.

Вторият ми баща имаше постоянна работа. Той беше един от управителите на голяма и просперираща ферма в областта Съмърсет близо до Пийпак в щата Ню Джърси. Заедно с голямата заплата на него му се полагаше къща в землището на фермата, за която казваше, че е достатъчно голяма за нас, новото му семейство.

Мислех ей, че всичко ще бъде чудесно, ще живеем в провинцията във ферма и пак ще има мъж, който да се грижи за нас. Не след дълго открих колко съм сгрешила. Томи Рейгън не ме обичаше, не можеше да понася чуждо дете и ми се струва, че е ревнувал страшно майка ми затова, че ме обича и че заемам голямо място в сърцето й.

Естествено, когато нещата не вървяха, а понякога действително беше така, той си го изкарваше на мен. Беше суров човек, който бе готов да ме набие и при най-дребното провинение.

Когато се ожениха, той беше внимателен, никога не ме удряше в присъствието на мама, но с течение на времето усети зависимостта й от него и въобще не се церемонеше.

Той беше безжалостен към мен. Твърдеше, че без бой децата се разглезват. Мога да ви уверя, че не само че никога не са ме глезили, но само аз си знам колко бой съм изяла от него.

Томи Рейгън беше изключително стриктен и държеше на дисциплината. Беше от хората, на които като им се даде власт, се превръщат в тирани. Грубиян и страхливец, той тормозеше само слабите и беззащитните, онези, който не биха могли да му отвърнат със същото.

Двете с майка ми се страхувахме от него. Стараех се по възможност да не му се мяркам пред очите. Майка ми се опитваше да ме защити, но не успяваше. Често я чувах нощем да ридае в леглото си, особено когато той беше пил.

Само три години след като се омъжи за Томи, майка ми заболя от сърце и почти се превърна в инвалид. Влошеното й здраве вбесяваше втория ми баща и животът ми стана още по-тъжен. Освен че ме биеше, той ме превърна в слугиня. Трябваше да чистя къщата и да готвя за него и за нас, тъй като повечето време майка ми беше твърде безсилна. Тогава бях на десет години.

Растях бързо, Вивиан. На тринайсет години вече бях добре развита и изглеждах голяма за възрастта си. С една дума, бях се превърнала в момиче. Ала все още бях като пъпка, която не е разцъфнала. Мама винаги ми е казвала, че ще стана красива жена.

Един ден през лятото на 1935 година забелязах, че собственикът на фермата ме гледа особено.

Отнасяше се много внимателно към мен, канеше ме в господарската къща, най-вече в кабинета си, където ме черпеше с бонбони и шоколади, подаряваше ми панделки за дългата ми коса, стари списания и веднъж една книга. Скоро започна да посяга на мен, да опипва гърдите ми, да пуска ръка под полата между краката ми.

Така започна истинската ми трагедия, Вивиан. Не мина много време и разкопчаваше панталона си да ми се покаже, караше ме да го пипам. Дори понякога ме принуждаваше да свалям някоя дреха.

Въпреки че той ме ужасяваше, нищо не можех да сторя, за да го накарам да престане. Майка ми беше болна, не исках да я разстройвам. Доведеният ми баща беше непристъпен, а не би ми и повярвал. Вероятно той дори е знаел, но се е правел, че не вижда. Не го беше грижа за мен, бях му само в тежест. Стараех се да крия всичко това, да се правя, че нищо не се случва.

Собственикът ме предупреди, че ако изрека и дума на някого за това какво прави той, когато сме насаме в кабинета му, ще ни изгони. Ще уволни доведения ми баща, ще ни остави без пари и няма да ни даде препоръки.

Обвинявах себе си, смятах, че грешката е моя. Малко преди да започне да ме дебне, майка му дойде на гости и ми каза, че съм прекрасно момиче. Но, добави злобно, че един ден красивото ми лице ще ми донесе неприятности. Спомена, че хубостта ми само ще ме подхлъзне по пътя към ада, където сатаната ме чакал, за да ме погълне. По мое мнение синът й бе същински сатана.

Бях четиринайсетгодишна, когато той ме изнасили — беше септември 1936 година. Естествено бях девствена, а той беше доста груб, затова получих голям кръвоизлив.

В бързината да се нахвърли върху мен той не бе заключил вратата. Икономката влезе и ни видя. Бяхме разрошени, освен това върху, събрания килим имаше кръв. Жената разбра какво се е случило и му го каза. Но както всички във фермата, и тя се страхуваше да не загуби работата си. По тази причина той продължи да върши каквото желае с мен.

През зимата на 1937 забременях. Бях петнайсетгодишна и се уплаших страшно. Но времената бяха тежки, той беше шеф на доведения ми баща и ние зависехме от него. Затова всички си мълчаха относно състоянието ми. Мама плака много. Вторият ми баща обвини мен.

Собственикът на фермата беше трийсетгодишен и не бе женен. Изглежда, идеята да има дете и съпруга му се понравиха. За голяма изненада на Томи Рейгън, за моя също той се ожени за мен заради бебето. Сватбата стана във фермата. Местният съдия проведе набързо церемонията.

Странното беше, че съпругът ми незабавно замина и ни остави да живеем в къщата заедно с майка ми и доведения ми баща. Когато няколко месеца по-късно се върна, той ме заведе в господарския дом при себе си. Продължаваше да ме тормози сексуално, докато това стана невъзможно поради положението ми. Рядко разговаряше с мен и между нас нямаше никаква топлота, той не беше добър. Мечтаех си да избягам, но знаех, че няма да мога.

На първи юни започнаха родилните болки. Мъчих се почти два дни и когато най-после на трети юни бебето се роди, аз бях напълно изтощена. Казаха ми, че бебето е починало.

Няколко месеца боледувах. Бях слаба, отпаднала, страхувах се да оздравея. Докато бях болна и на легло, никой не бе в състояние да ме насили. Ала знаех, че няма да мога вечно да се крия. Когато най-после стъпих на краката си, доведеният ми баща ми съобщи, че съпругът ми ме изпраща някъде, за да закрепна. Решено бе да замина за Лондон и да остана при сестрата на майка ми Брона. Явно, че идеята беше на майка ми и като по чудо съпругът ми се бе съгласил.

Не мога да ви опиша колко си отдъхнах, когато тръгнах. Не видях съпруга си, преди да тръгна за Ню Йорк, за да се кача на кораба, тъй като той беше в Канада по работа. Ала знаех, че той плаща пътя ми до Англия, както и няколкото нови дрешки, които си купих. Оставил ми бе и триста долара за разноски в Лондон.

Вивиан, никога няма да забравя какво ми каза майка ми в деня, когато тръгвах от фермата. Спомням си лицето й, начина, по който ме погледна, тона й. „Не се връщай вече тук, моето момиче“ — прошепна ми, когато се наведох да я целуна. Каза ми, че ме обича, направи ми впечатление колко щастлива изглеждаше тази сутрин. Разбрах, че изпитва облекчение от това, че напускам фермата.

Вдигнах чашата си, отпих глътка шампанско и се наместих на дивана, за да ми е по-удобно. Вивиан, която ме наблюдаваше, възкликна:

— Нали няма да спрете, графиньо Зое? Искам да чуя и останалата част от историята. Моля ви.

— Ще я чуете, Вивиан — отговорих й. — Ще ви разкажа всичко… неща, за които никой никога не е чувал.