Джаки Колинс
Опасна целувка (42)

Глава 42

— Стивън ще дойде ли? — попита Винъс Мария.

— Не — отвърна Лъки. — Поканих го, но той смята, че му е прекалено рано да излиза.

Разговаряха във фитнес залата на ултрамодерната къща на Винъс в Холивуд Хилс. Напоследък Винъс бе започнала да тормози Лъки да идва да спортува с нея.

— Мразя фитнеса — бе казала Лъки. — Отегчително е.

— Вече не си на двадесет — изтъкна Винъс. — Трябва да се поддържаш, освен ако не искаш да се превърнеш в дебела повлекана.

— Ха! — отвърна Лъки. — Просто си търсиш компания в похода си към съвършенство!

Седяха на една пейка в спортните си екипи и чакаха Свен, личния треньор на Винъс.

— Трябва да обясниш на Стивън, че никога не е твърде рано да се върнеш към живота — рече оживено Винъс. — Спомни си как бях аз след ужасното преживяване с оня тип, дето ме дебнеше вкъщи. Веднага след това се заех с работа.

— Да — каза Лъки. — Но това бе само някакъв тип, който те преследваше. А сега говорим за убийството на жената на Стивън. И за загубата на бебето. Всеки друг на негово място би се чувствал по същия начин. Та той дори не знаеше, че Мери Лу е бременна. Разбирам защо не му се излиза.

— Може би трябва да поговоря с него — реши Винъс. — Той винаги ме е харесвал.

— Не — поправи я Лъки. — Ти винаги си го харесвала. Ако не беше взела Купър, сигурна съм, че Стивън щеше да е претендент.

— Той наистина е страхотен — призна Винъс. — Не ми ли каза самата ти, че когато за първи път сте се срещнали и не си знаела, че ти е полубрат, двамата сте изкарали голям флирт?

Лъки се усмихна при спомена за това. 1977. Голямото спиране на тока в Ню Йорк, когато двамата със Стивън се оказаха заседнали заедно в един асансьор. Чиста съдба. Нито той, нито тя знаеха, че са роднини.

— Можеше да стане много повече от флирт — каза тя, — но Стивън винаги е бил толкова праведен. Освен когато е бил женен за онази маниачка от Пуерто Рико.

— Можеш ли да си представиш — рече Винъс, — ако нещо се беше случило между вас двамата?

— Не, не мога — отвърна рязко Лъки, като взе една цигара. — Имаш ли нещо против, ако запаля?

— Знаеш, че имам — отвърна Винъс. — Впрочем мислех, че си ги отказала.

— Ту ги отказвам, ту пропушвам — рече Лъки, като направи безпомощен жест. — Като махало.

— Пушенето е вредно — рече строго Винъс.

— Започваш да ставаш ужасно досадна с тая твоя мания за здравословен живот — отвърна Лъки, като запали цигарата и дръпна силно и дълбоко. — Успяла си да накараш дори Купър да спортува, а той бе най-големият жребец на всички времена.

— Ха! — възкликна Винъс. — Ами Лени? Докато беше филмова звезда и той не седеше мирен.

— Да… ама не можеше да се мери с Купър Търнър — отвърна Лъки с лукава усмивка. — За него се носят легенди. По едно време се надпреварваха с Уорън Бийти за титлата дежурен осеменител.

— Сигурно си права — рече Винъс и се усмихна. — Е — добави тя след малко, — като се замисля, май и аз не съм се държала като монахиня.

— Така е — съгласи се Лъки. — За теб важеше принципът: щом се движи, ще го чукам!

— Но ми харесва да съм женена — призна Винъс, като протегна ръце във въздуха. — Така е по-… удобно.

— Понеже никога не надзърташ извън брака си, за да видиш какво пропускаш — отбеляза мъдро Лъки. — Всъщност и двете сме опитали от всичко, както и съпрузите ни. Което означава, че нищо не сме изпуснали.

— Била съм навсякъде, правила съм всичко — рече Винъс с буен кикот.

— Трябва да има закон против това да се жениш прекалено млад — каза Лъки. — Тридесет за жените. Тридесет и пет за мъжете. Това ми се струва разумно.

— Според Джино — рече Винъс — ти си била толкова дива, че е трябвало да те омъжи на шестнадесет. Оная вечер разправяше направо невероятни истории за теб.

— Това му е проблемът на Джино — каза Лъки, като загаси цигарата си след две дръпвания. — Никога не вярвай и на думица от неговата уста. Той обича да си доукрасява.

— Изглежда си се забавлявала почти толкова, колкото и аз.

— Никой не се е забавлявал колкото теб — отбеляза сухо Лъки. — Ти си изобретила думата купон!

— Хм… — рече Винъс, припомняйки си това-онова. — Понякога ми липсва да съм необвързана…

— Наистина ли?

— Не. Но звучи добре.

Свен пристигна и прекъсна разговора им. Той бе висок, добре сложен швед с мускули в излишък.

— Дами — каза той с нещо, което Лъки оприличи на злорад смях. — Готови ли сме за изтезания?

— Не — отвърна раздразнено Лъки. — Аз съм готова за още една цигара. Изкарах тежък уикенд.

— Колко тежък? — попита предизвикателно Винъс.

— Достатъчно — отвърна Лъки с усмивка. — Лени се върна в земята на живите. И то как!

— Радвам се да го чуя.

— Аз също.

— Като свършим тренировката, мисля да се обадя на Стивън. Всъщност може дори да ида при него в офиса.

— Това ще предизвика истинска сензация — рече Лъки. — Ти да влезеш в адвокатска кантора.

— Стивън няколко пъти е работил за мен — каза Винъс. — Свикнали са с мен.

Лъки поклати глава.

— Никой не е свикнал с теб, Винъс. Ти си абсолютно непредсказуема.

— Така е — потвърди Свен, като изду внушителните си мускули. — А сега, дами, пропиляхме достатъчно време. Да се захващаме за работа!

 

 

Стивън зяпаше през прозореца на кабинета си в Сенчъри сити, когато секретарката му съобщи, че Винъс Мария е дошла да го види.

— Има ли уговорена среща? — попита той.

— Не, мистър Баркли. Каза, че ще отнеме само пет минути от времето ви.

— Добре — склони той, понеже знаеше, че щом Винъс е дошла дотук, няма да може да се отърве от нея. — Покани я.

Винъс се появи в офиса му в плътно прилепнала виненочервена рокля на „Клод Монтана“. Платиненорусата й коса бе вдигната на кок, а очите й бяха скрити зад големи черни очила.

— Тук съм — обяви тя.

— Виждам — каза той, като вдъхна екзотичния й парфюм.

— Аз съм подвижна говореща жива реклама — рече тя с изкусителна усмивка.

— За?

— Приема, който даваме довечера — каза тя, като свали очилата си. — Ти ще дойдеш — заяви тя, като се облегна на ръба на бюрото му.

— Винъс — започна търпеливо той, — вече обясних на Лъки. Прекалено рано е.

— Ще доведеш Кариока — продължи тя с равен тон, сякаш всичко бе уредено. — Ще има специална маса за децата. Чайна лично помоли да поканим Кариока. Няма да лишиш дъщеря си от това, нали?

— Недей да ме притискаш — рече той.

— Не те притискам чак толкова, Стивън. Искам само да дойдеш. Впрочем ще се обидя, ако не присъстваш.

— Ами…

— Хубаво — каза тя, като стана от бюрото му и стигна с полюшване до вратата. — Ще очакваме и двама ви в седем.

 

 

По пътя към къщи Лъки се отби през полицейското управление. Закрачи нетърпеливо около кабинета на детектив Джонсън.

Той пристигна няколко минути по-късно с пластмасова чашка кафе в едната ръка и дежурната поничка с желиран крем в другата.

— Искрено се надявам да не развалям закуската ви — рече саркастично тя, ядосана, понеже въпреки усилията на всички им, все още нямаше резултати.

— Радвам се, че сте тук — каза той, без да го мисли. Лъки Сантанджело го тормозеше денонощно. Тази жена бавно го подлудяваше. — Числата от регистрационния номер ни помагат — рече той, като отпи от кафето си. — Стесняваме списъка.

— Ами наградата? — попита тя. — Как вървят нещата с нея?

— Затрупани сме от лъжлива информация — отвърна той, като се настани зад бюрото си и отмести купчина документи, за да има къде да сложи кафето си. — Но имаше едно интересно телефонно обаждане.

— От?

Той замълча, отхапвайки от поничката си.

— Едно момиче, което твърди, че знае кой го е направил.

— Защо този телефонен разговор да е по-различен?

— Тя каза някои подробности, които останалите хора няма как да знаят.

— Какви например? — попита Лъки, загледана в него.

— Ами — каза той, а по брадичката му потече желе — знаеше точно как е била спряла колата, описа роклята, с която е била облечена Мери Лу…

— Ще я извикате ли на разпит?

— Каза, че ще ни каже всичко, но първо иска да е сигурна, че ще дадем наградата на нея. Аз я уведомих, че не процедираме така.

— И как свърши всичко?

— Ще се обади пак.

Лъки се опита да потуши гнева си.

— Искате да кажете, че сте говорили с нея по телефона и сте я оставили да се измъкне?

— Опитахме се да проследим откъде се обажда, но вече бе затворила.

— Научихте ли името й… каквото и да било?

— Не. Но пак ще се обади — рече уверено детектив Джонсън. — Иска парите.

Лъки беше бясна. Що за детективска работа бе това? Хората бяха просто некадърни, включително и полицията — най-вече полицията.

Тя стигна до дома си, счупвайки рекордите за скорост, като междувременно се обади от телефона в колата на частната детективска фирма, която бе наела. От тях също нямаше никаква полза. Въпреки многото време и неограничените средства, с които разполагаха, те не бяха открили нищо.

Като се прибра, къщата бе тиха. Децата щяха да се приберат по-късно.

— Лени — извика тя, хвърляйки чантата си.

— Тук съм — провикна се той.

Тя влезе в кабинета му и се зарадва да го види седнал пред компютъра си — отличен знак, като се има предвид, че не го беше докосвал след инцидента.

Като се приближи иззад него, тя започна да разтрива раменете му.

— Върху какво работиш? — попита тя.

— Мисля да правя филм за насилието — съобщи той. — Случайното насилие по улиците в наши дни. Какво ще кажеш?

— Страхотна идея.

— Аха — рече той, като кимна енергично. — Впрочем едно от нещата, които ме поразиха най-много в случилото се, бе невероятната омраза в гласа на момичето. Как е станала такава? Какво е я накарало да напада абсолютно непознати? Това си струва да се изследва.

— Толкова се радвам да те видя отново да работиш — рече Лъки, като го целуна по врата.

— Ами ти? — попита той, като се извърна. — Какви планове имаш сега, след като се отказа от студиото?

— Не че съм се отказала — обясни тя. — Просто това вече не ми е интересно. Да ръководиш студио в продължение на осем години, всеки ден да се занимаваш със самочувствието на всички. Това си е живо наказание и честно казано ми писна.

— Знаеш ли, Лъки — рече той. — Няма да си щастлива, ако си седиш и не правиш нищо.

— Върти ми се една идея в главата… — каза тя, като бавно се приближи до прозореца и се загледа в океана.

— Сподели я с мен — помоли я той.

Тя се обърна и го погледна.

— Мислех да продуцирам някой филм.

Той се изсмя подигравателно.

— Та ти не знаеш нищо за продуцирането.

— Ръководих „Пантър“ цели осем години — отвърна намръщена тя. — Знам доста работи.

— Да продуцираш сам някой филм, е съвсем различно от това да седиш в офиса и да даваш зелена улица на проектите на други хора — изтъкна той.

— Да не би да намекваш, че не мога да го направя? — попита тя, присвивайки очи.

— Можеш да направиш всичко, което си наумиш, стига да проумееш, че не е толкова лесно, колкото изглежда.

Тя мразеше, когато Лени се опитваше да я поучава, но беше решена да го накара да се чувства добре, така че се въздържа и не му се сопна в отговор.

— Хей, какво ще кажеш да ми напишеш някой филм, а аз да го продуцирам? — предложи добронамерено тя.

— О, не — каза той, поклащайки глава, сякаш това бе най-лошата идея, която някога е чувал. — Да работим заедно, ние двамата — много лошо хрумване.

— Защо? — попита тя, като се опитваше да запази разумния тон, макар че почваше страшно да се изнервя.

— Понеже намразвам всеки продуцент, с когото някога съм работил — обобщи той. — Опитват се да наемат актьори, които аз не искам. Винаги гледат да ми отрежат бюджета, да не говорим, че чукат актрисите ми. Пречкат ми се. Не, не, не… да не навлизаме в това.

— Тогава какво ще кажеш, ако продуцирам филм с някой друг? — попита тя, мислейки за Алекс.

— Това сама си го решаваш.

Винаги решаваше сама, докато той не сметнеше, че има възражения. С Лени не беше никак лесно в това отношение.

— Опитвам се да обсъдя нещата с теб, да видя какво мислиш по въпроса — рече тя спокойно.

— Прави каквото искаш, мила.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. И, Лъки — каза той, като й обърна още малко внимание, — благодаря ти за уикенда. Беше повече от страхотен.

— Така е — съгласи се тя, като се усмихна при спомена за бурния секс в хотела. — Когато сме добри, сме направо страшно добри.

Той започна да се смее.

— А като сме лоши, сме абсолютно сбъркани.

Тя също се засмя.

— Не, ти си сбъркан.

— Не, ти.

— Не, ти — отвърна му тя и закачливо го плесна по брадичката.

— Гладен съм — каза той. — Би ли ми направила един от твоите страхотни сандвичи с риба тон?

— За каква ме взимаш — за готвачката? — попита сприхаво тя.

— Нали знаеш, че в повечето цивилизовани страни жените приготвят обяд на мъжете си?

— Гледай си работата! — рече тя сърдечно. — Направи си сам сандвич.

— И аз те обичам — отвърна той ухилен. — Не се престаравай с майонезата.

— Лени!

— Моля те!

— Добре — съгласи се неохотно тя. — Само този път.

— Мерси, милинка — каза той, като се обърна отново към компютъра си.

И колкото и да обичаше мъжа си, Лъки знаеше, че не е родена да бъде домакиня.