Борис Полевой
Повест за истинския човек (8)

14

Като падна след несполучливия опит да стане, Алексей загуби за миг съзнание, но същото онова усещане на близка опасност го свести Без съмнение в боровите храсти се криеха хора, те го гледаха и за нещо си шепнеха.

Той се повдигна на ръце, взе от снега пистолета си и като го държеше незабелязано до земята, почна да наблюдава. Опасността го извади от полузабравата. Съзнанието му работеше ясно. Кои ли бяха? Може би дървари, които германците изпращат тук да приготвят дърва? Може би руси, такива Като него, окръжени, които се промъкват от германския тил през линията на фронта при своите? Или някои от местните селяни? Нали той чу как някой ясно извика: „Човек?“

Пистолетът трепереше в ръцете му, вдървени от пълзенето. Но Алексей се приготви да се бори и добре да изразходва и последните три патрона…

В това време от храстите се чу развълнуван детски глас:

— Хей, ти кой си? Дойч? Ферщеен!^[1] Тези чудни думи стреснаха Алексей, но викаше без съмнение русин и без съмнение момче.

— Какво правиш тук? — запита друг детски глас.

— А вие кои сте? — отговори Алексей и млъкна, поразен от това, колко безсилен и тих бе гласът му.

Гласът му предизвика уплаха зад храстите. Там дълго си шепнеха, ръкомахаха така, че клонките на борчетата се люлееха.

— Ти не ни залъгвай, няма да ни измамиш! Аз ще позная германец от пет версти по миризмата. Ти германец ли си?

— А вие кои сте?

— А защо искаш да знаеш? Не ферщея …

— Аз съм русин.

— Лъжеш … Да пукна, ако не лъжеш, фриц!

— Аз съм русин, русин, летец съм, германците ме свалиха.

Сега Алексей не се предпазваше. Той се убеди, че зад храстите са свои — руски, съветски хора. Те не му вярваха, какво от това, войната учи на предпазливост. През целия си път едва сега той почувствува, че съвсем е отслабнал, че не може вече да помръдне нито ръка, нито крак, нито да върви, нито да се защищава. Сълзи течаха по черните вдлъбнатини на бузите му.

— Виж, плаче! — чу се иззад храстите. — Ей, ти, защо плачеш?

— Но аз съм русин, русин съм, свой, летец.

— А от кое летище?

— Но вие кои сте?

— Защо питаш, ти отговаряй!

— От Мончаловското, помогнете ми, излезте! По дяволите…

В храстите си зашепнаха по-оживено. Алексей ясно чуваше фразите:

— Виж, казва, че е от Мончаловското… може да е вярно… И плаче… Ей, ти, летецо, хвърли нагана! — извикаха му. — Хвърли го, ти казвам, иначе няма да излезем, ще избягаме!

Алексей хвърли настрана пистолета. Храстите се размърдаха и две хлапета, предпазливи като любопитни синигерчета готови всяка минута да скочат и да офейкат, хванати за ръце, почнаха предпазливо да се приближават към него, а по-големият, слабичък, синеок, с руси, кълчищени коси, стискаше готова брадвата, решил сигурно да я употреби при нужда. След него, като се криеше зад гърба му и поглеждаше оттам с очи, пълни с неукротимо любопитство, вървеше по-малкият, червенокос, с личице на петна от лунички, вървеше и шепнеше:

— Плаче. И наистина плаче. А пък мършав, мършав.

По-големият, като се приближаваше до Алексей и все още държеше брадвата, ритна по-надалече с, големите си бащини ботуши лежащия на снега пистолет:

— Казваш, че си летец? А документи имаш ли? Покажи!

— Кои са тук? Наши или германци? — шепнешком, неволно усмихвайки се, попита Алексей.

— Зная ли? На мене не ми докладват. Тук е гора — дипломатично отговори по-големият.

Трябваше да бръкне в рубашката за удостоверението. Червената командирска книжка със звезда произведе върху момчетата вълшебно впечатление. Сякаш губеното през дните на окупацията детство изведнъж се върна само защото пред тях се намираше свой, роден летец от Червената армия.

— Свои, свои са, вече трети ден свои!

— Чичко, ти защо си такъв мършав?

— …Тук нашите така ги драха, така ги чесаха, така ги пердашиха. Тук имаше чудо бой! Гъмжеше от тях, страшно много бяха, страшно!

— И хукнаха кой как може… Един, привързал за стръките корито, пътува с коритото. Други двама ранени вървят, държат се за конската опашка, а трети се качил на коня като фон барон … Къде те свалиха, чичко?

Като побъбраха, момчетата почнаха да действуват. От сечището до жилищата според техните думи имало пет километра. Алексей, който бе съвсем отслабнал, не можеше дори да се обърне, за да легне по-удобно на гръб. Шейничката, с която момчетата бяха дошли за ракитак на „германското сечище“, бе съвсем мъничка, пък не бе и по силите на момчетата да влачат човека без път по снежната целина. Големият, който се казваше Серьока, заповяда на братчето си Федка да тича с всички сили в селото и да повика хора, а сам той остана при Алексей да го караули, както той обясни, от германците, понеже тайно не му се доверяваше и си мислеше: „А дявол го знае, фрицът е хитър и на умиращ ще се престори, и документи ще ти покаже…“ Но впрочем малко по малко тия съмнения се разпръснаха, момчето се разбъбра.

Алексей дремеше с полузатворени очи върху меките пухкави борови клонки. Той слушаше и не чуваше разказа му. През спокойната дрямка, която изведнъж неочаквано скова тялото му, долитаха до съзнанието му само отделни несвързани думи. Без да вниква в смисъла им, Алексей през съня си се наслаждаваше на звуците на родната реч. Едва после узна историята на злочестите жители на селцето Плавня.

Германците дошли в тия горски и езерни краища още през октомври, когато жълтите листа горели по брезите, а трепетликите били като пламнали от сигнален червен огън. В района на Плавня нямало боеве. Тридесет километра по на запад, като унищожили червеноармейската част, която загинала върху укрепленията на набързо построената отбранителна линия, германските колони начело с мощен танков авангард отминали Плавня, скрита встрани от пътя край горското езеро, и се понесли на изток. Те се стремели към големия железопътен възел Бологое, та като го завземат, да отделят западния от северозападния фронт. Тук, върху далечните подстъпи към тоя град, през летните месеци и цялата есен жителите на Калининска област — граждани, селяни, жени, старци и младежи, хора от всички възрасти и всички професии — ден и нощ, в дъжд и жега, страдайки от комарите, от блатната влага, от лошата вода, копаели и строели укрепления. Укрепленията се простирали от юг на север на стотици километри през гори, по бреговете на езера, рекички и ручеи.

Много страдания преживели техните строители, но трудът им не отишъл напразно. Напредвайки, германците пробили няколко отбранителни пояса, но на едно от последните укрепления били задържани. Боевете станали позиционни. Германците не успели да се промъкнат до град Бологое и били принудени да пренесат центъра на удара по на юг, а тук преминали в отбрана.

Жителите на село Плавня, които подобрявали обикновено оскъдното плодородие на своите песъчливи поля със сполучлив риболов в горските езера, вече съвсем се били зарадвали, че войната ги е отминала. Преименували, както изисквали германците, председателя на колхоза в кмет и продължили да живеят както по-рано общо, надявайки се, че германците няма вечно да тъпчат съветската земя и че те, плавненци, може би ще могат мирно да изчакат да отмине нещастието. Но след германците с мундири с цвета на блатна леща пристигнали с коли германци с черни дрехи с череп и кости на кепетата. На жителите на Плавня било заповядано да представят за двадесет и четири часа петнадесет доброволци, които желаят да заминат на постоянна работа в Германия. В противен случай селото щяло да бъде сполетяно от големи нещастия. Доброволците трябвало да се явят при последната къща, където се намирали колхозният рибен склад и управата, като вземат със себе си смяна бельо, лъжица, вилица, нож и храна за десет дни. На дадения срок никой не дошъл.

Впрочем германците с черни дрехи, сигурно опитът ги беше вече научил, твърде не се надявали на това. Те хванали и разстреляли за назидание пред сградата на общината председателя на колхоза, наречен кмет, старата възпитателка на детската градина Вероника Григориевна, двама колхозни бригадири и още десетина селяни, които им попаднали под ръка. Заповядали телата да не се погребват и заявили, че така ще стане с цялото село, ако след едно денонощие доброволците не се явят на посоченото в заповедта място.

Доброволците пак не се явили. А сутринта, когато германците от специалната SS команда тръгнали из селото, всички къщи се оказали празни. В тях нямало никой — ни старци, ни деца. През нощта, изоставили своите домове, земята, целия свой с години събиран имот, почти всичкия добитък, хората били изчезнали безследно под прикритието на гъстите нощни мъгли в тия краища. Цялото село, както си било, до последния човек се вдигнало и заминало в горския гъсталак — на осемнадесет версти, на старото сечище. Като изкопали землянки, мъжете отишли партизани, а жените и децата останали да страдат в гората до пролетта. Специалната команда изгорила до основи бунтовното село, както и повечето от селата и населените места в тоя район, наречен от германците мъртва зона.

— …Моят баща бе председател на колхоза, те го наричаха кмет — разказваше Серьока и думите му долитаха до съзнанието на Алексей сякаш иззад стена, — така го и убиха, и по-големия ми брат убиха, инвалид бе, без ръка, вършачката му отряза ръката. Шестнадесет души … Аз сам видях, нас всички ни заставиха да гледаме. Татко все викаше, все псуваше… „Ще ви платят за нас, кучи синове! — викаше. — С кървави сълзи — викаше — ще заплачете за нас…“

Летецът изпитваше странно усещане, като слушаше бъбренето на мъничкото русокосо селянче с големи, тъжни, уморени очи. Той сякаш плуваше в лепкава мъгла. Непреодолима умора обгръщаше силно цялото му тяло, изтощено от нечовешкото напрежение. Той не можеше да помръдне дори пръста си и не можеше да си представи как само преди два часа още се бе движил.

— Значи в гората живеете? — едва чуто попита Алексей момчето, като с мъка се освобождаваше от тежестта на Дрямката.

— Че защо да не живеем? Ние сме трима сега — аз, Федка и мама. Имахме сестричка Нюшка — тая зима умря, поду се и умря, а също и бебето умря, така излиза, че сме само трима … А какво: германците няма ли да се върнат, а? Нашият дядо, маминият значи баща, той ни е засега председател, казва: няма да се върнат, мъртвия, казва, няма да го домъкнат от гробищата. А мама все се страхува, все иска да бяга, ех, казва, пак ще се върнат… А ето го и дядо с Федка, гледай!

На края на гората стоеше червенокосият Федка и сочеше с пръст Алексей на висок прегърбен старец с окъсана шуба от боядисан с лук домашен плат, препасана с връв, с висока германска офицерска фуражка.

Старецът, дядо Михайла, както го нарекоха децата, бе висок, прегърбен, слаб. Той имаше добродушно лице на Николайугодник от проста селска икона, с чисти, светли детски очи и мека рядка брадичка, вълниста и съвсем посребрена. Като загърна Алексей със стара овча шуба, цялата покрита с шарени кръпки, той без труд повдигаше и обръщаше неговото леко тяло и все бъбреше с наивно учудване:

— Гледай какъв грях, цял се е стопил човекът! Докъде е стигнал, ах ти, боже мой, същински шкелет! Какво ли само не прави войната с хората. Айяйяй! Айяйяй!

Предпазливо като новородено детенце той сложи Алексей на шейната, превърза го за нея с въжен юлар, помисли, смъкна от себе си шубата, сгъна я и я положи под главата му. После мина отпред, впрегна се в мъничкия хамут, направен от кожа, даде по една връвчица на малчуганите и каза: „Хайде, с бога напред“ и тримата потеглиха шейната по омекналия сняг, който се лепеше за плазовете, скърцаше като картофено брашно и се трупаше по краката.