Борис Полевой
Повест за истинския човек (15)

8

С всеки изминат ден слабееше и Алексей Мересиев. В редовното си писмо дори съобщи на „метеорологичния сержант“, единствения, на когото поверяваше сега скърбите си, че май няма да излезе оттук и че дори така е по-добре, защото летец без крака е все едно птичка без крила, която може още да живее и кълве, но никога няма да лети, че той не иска да остане безкрила птица и че е готов да посрещне спокойно и най-лошия изход, стига да може по-скоро да настъпи. Беше наистина жестоко да пише така: в течение на преписката девойката си признаваше, че тя отдавна вече не е равнодушна към „другаря старши лейтенант“, но за нищо на света не би му признала това, ако не бе му се случило такова нещастие.

— Иска да се жени, сега мъжете имат цена. Какво са за нея краката, това ще бъде по-голяма препоръка — язвително коментираше верният на себе си Кукушкин.

Но Алексей помнеше бледото, притиснало се до него лице на девойката в момента, когато смъртта профуча над техните глави. Той знаеше, че не е така. Знаеше също, че девойката чете с мъка неговите тъжни изповеди. Без да знаеше дори името на „метеорологичния сержант“, той продължаваше да й доверява своите тъжни мисли.

Комисаря умееше за всеки да намери ключ, но ето Алексей Мересиев и на него не отстъпваше. Още в първия ден след операцията на Мересиев в стаята се появи книгата „Как се каляваше стоманата“. Почнаха да я четат на глас. Алексей разбра за кого се отнася четенето, но това малко го утеши. Той уважаваше от детинство Павел Корчагин. Той бе един от любимите му герои. „Но нали Корчагин не е бил летец — мислеше сега Алексей. — Нима той знае какво значи «да заболееш за въздуха»? Островски беше писал книжките си в постелята не в такова време, когато всички мъже и много жени в страната воюват, когато дори сополивите момчета правят снаряди, покачени на сандък, понеже ръстът им не стига, за да работят на машините.“

С една дума, в дадения случай книжката нема успех. Тогава Комисаря почна обходно движение. Съвсем случайно уж той разказа за някакъв човек, който с парализирани крака можел да върши голяма обществена работа. Степан Иванович, който от всичко се интересуваше, почна учудено да се тюхка, И сам си спомни, че в техните краища имало лекар без ръка, най-способният в целия район лекар, и на кон яздел, и на лов ходел, и така се справял с една ръка с пушката, че забивал сачми в очите на катеричка. Сега Комисаря спомена покойния академик Вилиямс, когото лично познавал още по време на машинотракторните работи. Тоя човек, наполовина парализиран, който владеел само едната си ръка, продължавал да ръководи института и вършел работа от огромен мащаб.

Мересиев слушаше и се усмихваше: да мислиш, да говориш, да пишеш, да заповядваш, да лекуваш, дори да ходиш на лов можеш и съвсем без крака, но той е летец, летец по призвание, летец от детинство, от същия оня ден, когато още дете, пазейки бостана, където сред повехналите листа върху сухата попукана земя лежаха огромните шарени кълба на прочутите по цяла Волга дини, той чу, а после видя мъничко сребърно водно конче, което лъщеше на слънцето с двойните си криле и бавно плуваше над прашната степ, някъде към Сталинград.

Оттогава мечтата да стане летец не го напускаше. Той мислеше за това на ученическата скамейка, мислеше по-късно, когато работеше на струга. Нощем, когато всички в къщи заспиваха, той заедно с Ляпидевски намираше и спасяваше челюскинци, заедно с Водопянов спускаше тежки самолети върху леда сред ледените блокове на Северния полюс, заедно с Чкалов прокарваше неоткрит още от човека въздушен път през полюса за Съединените щати.

Комсомолската организация го изпрати в Далечния изток. Той строи в тайгата младежкия град — Комсомолск на Амур. Но и там, в тайгата, занесе мечтата си за полети. Между строителите намери младежи и девойки, които като него мечтаеха за благородната професия на летеца, и мъчно е да се повярва, че те наистина със собствените си ръце построиха свой аероклуб в тоя град, който дотогава съществуваше само на план. Когато припадаше здрач и мъгли загръщаха гигантския строеж, всички строители се завираха в бараките, затваряха прозорците, а пред вратите палеха пушещи огньове от сурови клони, за да гонят с дима комарите и другите насекоми, които изпълваха въздуха с тънкото си зловещо бръмчене. Когато строителите почиваха след работния ден, членовете на аероклуба, ръководени от Алексей, намазваха телата си с газ, която трябваше да отпъжда комарите и другите насекоми, и излизаха в тайгата с брадви, кирки, триони, лопати и взрив. Те режеха, изкореняваха дървета, вдигаха във въздуха пънове, изравняваха земята, като отнемаха от тайгата място за летище. И го спечелиха, като със собствените си ръце изтръгнаха от горския гъсталак няколко километра за летателна площадка.

От това летище Алексей за пръв път се понесе във въздуха с учебен самолет, като най-после осъществи заветната мечта на детството си.

После учи във военновъздушното училище, сам учи в него младите. Тук го и завари войната и въпреки заплахата на училищното началство той напусна инструкторската работа и замина в действуващата армия. Всичките му стремежи в живота, всичките негови вълнения, радости, всичките му планове за бъдещето и целият му сегашен успех в живота — всичко бе свързано с авиацията …

А те му разправят за Вилиямс!

— Но Вилиямс не е летец — каза Алексей и се обърна към стената.

Обаче Комисаря не се отказваше от опитите си да го „развлича“. Веднъж, когато се намираше в обикновеното си състояние на равнодушно вцепенение, Алексей чу Комисаря:

— Льоша, гледай, тук е писано за тебе. Степан Иванович вече поднасяше на Мересиев някакво списание. Малка статия беше подчертана с молив. Алексей бързо хвърли поглед на отбелязаното, но не срещна презимето си. Това беше статийка за руски летец от времето на Първата световна война. От страницата на списанието гледаше към Алексей непознато лице на млад офицер с мънички мустачки, засукани накрая като шило, с бяла кокарда на кепето, кривнато над самото ухо.

— Чети, чети, тъкмо за тебе е — настояваше Комисаря.

Мересиев прочете. В статията се разказваше за руския военен летец поручик Валериан Аркадиевич Карпович. Като летял над неприятелските позиции, поручик Карпович бил ранен в крака с германски избухлив куршум думдум. С разбит крак той успял на своя „фарман“ да прелети линията на фронта и да кацне при своите. Стъпалото му било отрязано, но младият офицер не пожелал да се уволни от армията. Той си измислил протеза собствена конструкция. Дълго и упорито се занимавал с гимнастика, тренирал се и благодарение на това в края на войната се върнал в армията. Служил като инспектор в школата за военни пилоти и дори, както се казваше в бележката, „понякога рискувал да се издигне във въздуха на самолета си“. Бил награден с офицерския „Георгиевски орден“ и успешно служил в руската военна авиация, докато загинал вследствие на катастрофа.

Мересиев прочете тая бележка веднъж, два пъти, три пъти. Малко напрегнато, но все пак смело се усмихваше от снимката младият слабичък поручик с уморено волево лице. Цялата, стая тихо наблюдаваше Алексей. Той поразроши косите си и без да откъсне очи от статийката, напипа с ръка моливи на табуретката и добросъвестно, грижливо я огради.

— Прочете ли? — хитровато попита Комисаря. Алексей мълчеше, все още местейки очи по редовете.

— Е, какво ще кажеш?

— Но на него му е липсвало само стъпало.

— Ти пък си съветски човек.

— Той е летял на „Фарман“. Нима това е самолет? Това е етажерка. Защо да не лети на него? Там управлението е такова, че нито сръчност, нито бързина са нужни.

— Но ти си съветски човек! — настояваше комисарят.

— Съветски човек — машинално повтори Алексей, все още без да откъсва поглед от бележката, после бледото му лице се освети от някаква вътрешна руменина и той огледа всички с учуден, радостен поглед.

През нощта Алексей пъхна списанието под възглавницата си, пъхна го и си спомни, че в детинство, когато се качваше на одъра, където спеше с братята си, също така слагаше под възглавницата грозното, с изпокъсани уши мече, ушито от майка му от стара кадифена блуза. И се засмя на тоя си спомен, засмя се с глас.

През нощта не затвори очи. Стаята потъна в тежък сън. Гвоздев се въртеше на леглото и пружината скърцаше. Степан Иванович хъркаше със свистене, сякаш си разкъсваше вътрешностите. Понякога като се обръщаше, тихо изохкваше през зъби комисарят. Но Алексей не чуваше нищо. Той постоянно изваждаше списанието и при светлината на нощната лампа гледаше усмихващото се лице на поручика. „На тебе ти е било трудно, но ти все пак си успял — мислеше той. — На мене ще бъде много по-трудно но ще видиш, аз също няма да изостана.“ Посреднощ комисарят изведнъж затихна. Алексей се надигна и видя, че той лежи бледен, спокоен и сякаш вече не диша. Летецът хвана звънеца и силно го разклати. Дотича Клавдия Михайловна, гологлава, със сънено лице и разпиляни коси. След няколко минути повикаха ординатора. Пипнаха пулса, инжектираха камфор, пъхнаха в устата му тръба с кислород. Тая бъркотия трая около един час и имаше моменти, когато всичко изглеждаше безнадеждно. Най-после Комисаря отвори очи, слабо, едва забележимо се усмихна на Клавдия Михайловна и тихичко каза:

— Извинете, разтревожих ви без причина. Но до ада все пак не можах да стигна и мехлем против лунички не ви донесох. Така че вие мила, ще трябва да се киприте с луничките, какво да се прави.

От тая шега на всички им олекна. Здрав бе тоя дъб! Може да издържи и тая буря. Ординаторът си отиде, скърцането на обувките му бавно затихна в края на коридора, разотидоха се и болногледачките и само Клавдия Михайловна остана, седнала отстрани на леглото до Комисаря. Болните заспаха. Мересиев лежеше със затворени очи и мислеше за протезите, които можеха да бъдат прикрепени дори с ремъци за педалите на управлението на самолета. Той си спомни, че някога още в аероклуба беше слушал от инструктора, стар летец от гражданската война, как един пилот с къси крака привързал към педалите пънчета.

„Аз, братко, няма да остана по-назад от тебе — убеждаваше той Карпович. — Ще летя, ще летя!“ — звънеше и пееше в главата на Алексей и пропъждаше съня. Той лежеше тихо, затворил очи. Отстрана можеше да се помисли, че спи дълбоко, усмихвайки се насън.

И в тоя момент той чу разговора, който по-късно много пъти си припомняше в тежките минути на живота си.

— Но защо, защо правите така? Това е страшно — смеете се, шегувате се, когато изпитвате такава болка. Сърцето ми изстива, като си помисля колко ви боли. Защо се отказахте от отделна стая?

Сякаш тая, която говореше, не беше сестрата на стаята, Клавдия Михайловна, хубавичка, ласкава, но някак безплътна. Говореше жена страстна и протестираща. В гласа й звучеше скръб и може би нещо повече. Мересиев отвори очи. В светлината на засенчената с абажур нощна лампа той видя на възглавницата бледото лице на Комисаря с тихо и ласкаво светещи очи и мекия женствен профил на сестрата. Светлината, която падаше отзад, правеше да сияят разкошните й руси коси и Мересиев, който съзнаваше, че не прави добре, не можеше да откъсне погледа си от нея.

— Айайай, сестричке… Сълзици, така изведнъж! Да бяхте взели малко бромец? — като на момиченце й каза Комисаря.

— Пак се смеете. Но какъв човек сте вие? Та това е чудовищно, разбирате ли, чудовищно: смеете се, когато трябва да се плаче, успокоявате другите, когато сам се разкъсвате на части. Мили мой, мили. Не смейте, чувате ли, не смейте така да се отнасяте със себе си.

Тя дълго, беззвучно плака, отпуснала глава. А Комисаря гледаше слабите, потреперващи под престилката плещи с тъжен ласкав поглед.

— Късно е, късно е, мила. В своите лични работи аз винаги ужасно съм закъснявал все от липса на време, а сега, струва ми се, съвсем съм закъснял.

Комисаря въздъхна. Сестрата стана и пълните й със сълзи очи го погледнаха с жадно очакване. Той се усмихна, пак въздъхна и със своя обикновен, добродушен и малко насмешлив тон продължи:

— Я слушай, умнице, една история. Изведнъж си я спомних. Отдавна беше това, още през гражданската война, в Туркестан. Да Един ескадрон се увлече да гони басмачите^[1] и се намери в такава пустиня, че конете — а конете бяха руски, несвикнали на пясъка — почнаха да гинат. И станахме неочаквано пехота. Да. И ето командирът взе решение: да изоставим обоза и само с пушките пешком да стигнем до големия град. А до него имаше към сто и шестдесет километра — и то по голия пясък. Чувате ли, умнице? Вървим ден, втори, трети. Слънцето пече — изгаря. Няма никаква вода. Лигавицата на устата почва да се пука, а във въздуха горещ пясък, под краката пясъкът пее, в зъбите хрущи, дразни очите, набива се в гърлото, да — сила няма. Падне човек върху пясъка, простре се по очи на земята и лежи. А наш комисар бе Яков Павлович Володин. На вид глезен, интелигентен — беше историк… Но здрав болшевик. Мислехме, че той пръв ще падне, а той върви и всички хора раздвижва: значи близо е, скоро ще стигнем — и пистолета размахва над тия, които лягат: ставай, ще те застрелям …

На четвъртото денонощие, когато до града оставаха всичко петнадесетима километра, хората бяха съвсем изгубили сили. Клатушкахме се, вървим като пияни, а следите, които оставяме след себе си, са неравни като на ранен звяр. Изведнъж нашият комисар запя. Гласът му бе прегракнал, слаб и запя проста, стара войнишка песен: „Чубарики, чубчики“. Но започнаха да му пригласят, запяха. Аз изкомандувах: „Стройте се“, подравних крачките и — няма да повярвате — стана ни по-леко да вървим.

След тая песен подеха друга, после трета. Разбирате ли, сестричке, със сухи попукани устни и в такава жега! По пътя изпяхме всички песни, които знаехме, и стигнахме, и нито един не оставихме на пясъка. Виждате ли каква е работата!

— А комисарят? — попита Клавдия Михайловна.

— Какво комисарят? Жив и здрав е сега. Професор е, археолог. Изкопава от земята някакви доисторически селища. Вярно, че след това загуби гласа си. Прегракна. Но защо му е глас. Не е Лемешев … Е хайде, стига сте ме приспивали. Идете си, умнице, давам ви дума, че конникът днес вече няма да умира.

Мересиев заспа най-после дълбок и спокоен сън. Присъни му се пясъчна пустиня, която той никога през живота си ме бе виждал, окървавени, попукани устни, от които излизат звуците на песни, и тоя същия Володин, който в съня някак си приличаше на комисаря Воробьов.

Алексей се събуди късно, когато слънчевите зайчета лежаха вече по средата на стаята, което показваше пладне — събуди се със съзнанието за нещо радостно. Сън ли? Какъв сън… Погледът му падна на списанието, което и, в съня си бе стискал здраво в ръка. Поручик Карпович все така напрегнато и смело се усмихваше от смачканата страница. Мересиев грижливо оправи списанието и му подмигна.

Измитият и сресан вече Комисар с усмивка следеше Алексей.

— Какво си подмигвате? — запита той доволно.

— Ще полетим — отговори Алексей.

— А как? На него му е липсвал само един крак, а на теб и двата.

— Но аз съм съветски, руски човек! — отвърна Мересиев.

Той произнесе тая дума така, сякаш тя му гарантираше, че непременно ще надмине поручик Карпович и ще лети.

На закуска той изяде всичко, което му поднесе болногледачката, учудено погледна празните чинии и поиска още: беше в състояние на нервна възбуда, тананикаше, опитваше се да свири, сам си разсъждаваше на глас. По време на професорската визитация, възползувайки се от разположението на Василий Василиевич, той му дотегна с въпроси, какво е нужно да направи, за да ускори оздравяването си. Като научи, че трябва повече да яде и да спи, той поиска на обед две втори и задавяйки се, с мъка дояде четвъртото кюфте. Но през деня не можа да заспи, макар че лежа час и половина със затворени очи.

Щастието бива егоистично. Измъчвайки професора с въпроси, Алексей не забеляза онова, на което обърна внимание цялата стая. Василий Василиевич се яви на визитация точно, както винаги, когато слънчевият лъч, който бавно преминаваше през деня по пода на стаята, стигна до ощърбения паркет. Външно той бе все така внимателен, но всички обърнаха внимание на някаква вътрешна, съвсем непривична за него разсеяност. Той не се караше, не изричаше обикновените си соленички думи, а в ъглите на червените му възпалени очи непрекъснато трептяха жилчици. Вечерта дойде отпаднал, забележимо остарял. Направи с тих глас забележка на прислужницата, която бе забравила парцала върху дръжката на вратата, погледна температурния лист на Комисаря, смени назначените лекарства и мълчаливо си тръгна, съпроводен от своята също разсеяна мълчалива свита — тръгна, спъна се на прага и щеше да падне, ако не бяха го хванали под ръка. На тоя тежък, с пресипнал глас човек, шумен кавгаджия, не му подхождаше да бъде вежлив и тих. Обитателите на четиридесет и втора го изпратиха с недоумяващи погледи. На всички, които бяха успели да обикнат тоя голям и добър човек, им стана някак мъчно.

На другата сутрин всичко стана ясно! На Западния фронт беше убит единственият син на Василий Василиевич, също Василий Василиевич, също медик, млад, надежден учен, гордост и радост на баща си. В определения час цялата болница затихна, чакаше ще дойде ли, или няма да дойде професорът на традиционната си визитация. В четиридесет и втора следяха с напрежение бавното, почти незабележимо движение на слънчевия лъч по пода. Най-после лъчът се докосна до ощърбената паркетна плочка и всички се спогледаха — няма да дойде. Но точно в това време се зачуха в коридора познатите тежки стъпки и тропотът от краката на многобройната свита. Професорът изглеждаше дори малко по-добре от вчера. Наистина очите му бяха червени, клепките и носът му подпухнали, както бива при силна хрема, а пълните му изпръхнали ръце забележимо трепереха, когато пое от масата на Комисаря температурния лист. Но той бе, както по-рано, енергичен, делови, само шумната му свадливост беше изчезнала.

Сякаш по тайно съгласие ранените и болните се надпреварваха да го зарадват с нещо. Всички тоя ден се чувствуваха по-добре. Дори най-тежко болните от нищо не се оплакваха и намираха, че болестта им отива към подобрение. И всички може би дори с излишно усърдие превъзнасяха болничния ред и истинското вълшебно действие на различните лечения. Това беше задружно семейство, сплотено от общата голяма скръб.

Обикаляйки стаите, Василий Василиевич се учудваше защо днес още от сутринта има такива лечебни успехи.

Учудваше ли се? Може би беше разкрил безмълвния, наивен заговор и ако бе го разкрил, може би по-леко щеше да понася голямата неизлечима рана.

На прозореца, който гледаше към изток, клончето на тополата вече разтвори бледожълтите си лепкави листенца, изпод които се подаваха мъхнати червени висулки като дебели гъсеници. Сутрин тия листенца лъщяха на слънцето и изглеждаха като изрязани от прозрачна книга. От тях силно лъхаше тръпчив възсолен млад дъх и ароматът им, който се промъкваше през отворените прозорчета, убиваше болничния дъх. Врабците, хранени от Степан Иванович, станаха съвсем нахални. По случай пролетта Автоматчика се сдоби с нова опашка и стана още по-суетен и закачлив. Сутрин птиците устройваха на перваза такива шумни сборища, че прислужницата, която чистеше стаята, като не можеше да изтърпи, се качваше с мърморене на прозореца, показваше се навън и ги прогонваше с парцала.

Ледът на река Москва премина. Реката пошумя и се успокои, отново легна в бреговете си, покорно подложи могъщ гръб на параходите, лодките, рейсовите параходчета, които в тия тежки дни заместваха оределия автотранспорт на столицата. Въпреки мрачното предсказание на Кукушкин пълноводието не отвлече никого от четиридесет и втора. Всички с изключение на Комисаря отиваха към подобрение и разговорите се водеха все около изписването.

Пръв напусна стаята Степан Иванович. Един ден преди това той скита из болницата тревожен, радостно възбуден. Не му се седеше на едно място. Като поприказваше в коридора, той се връщаше в стаята, присядаше до прозореца, почваше нещо да майстори от хлебна среда, но веднага пак скачаше и отново се измъкваше. Едва надвечер, в полумрака, той седна на перваза и дълбоко се замисли, като въздишаше и пъшкаше. Това беше часът на лечебните процедури. В стаята бяха останали трима: Комисаря, който следеше с мълчалив поглед Степан Иванович, и Мересиев, който се стараеше на всяка цена да заспи.

Бе тихо. Изведнъж Комисаря заговори едва чуто, обърнал глава към Степан Иванович, чийто силует се рисуваше на позлатения от залеза прозорец.

— … А на село сега пълзи сумрак и е тихо-тихо. Мирише на влажна земя, на пресен тор и дим. Кравата в обора шуми на сламената постелка, неспокойна е: време й е да се тели. Пролет… А какво правят жените, успели ли са да разпръснат тора в полето? А семената, а хамутите дали са в ред? …

На Мересиев се стори, че Степан Иванович дори не с учудване, а със страх погледна усмихнатия Комисар.

— Магьосник ли сте вие, другарю полкови комисар, та четете чужди мисли? … Дааа, жените, те, разбира се, са работливи, това е вярно, но са жени, дявол знае какво правят там без нас … Наистина.

Замълчаха. На реката свирна параход и неговият вик весело се понесе по водата, блъскайки се между гранитните брегове.

— А как мислиш: скоро ли ще свърши войната? — попита Степан Иванович, кой знае защо, шепнешком — Към сенокос дали ще свърши?

— А на тебе какво ти е? На твоите години не воюват, ти си доброволец, отбил си си реда. Ами че помоли да те пуснат, ще командуваш жените в тила — също ще бъдеш полезен човек, а? Как мислиш, брада?

Комисаря гледаше с ласкава усмивка стария воин. Той скочи от перваза развълнуван и оживен:

— Да ме освободят? А? И аз така предполагам, те са длъжни. Това й мислех сега: да заявя ли някак в комисията? И наистина, три войни — империалистическата изкарах, гражданската цялата преминах и от тая закачих. Може да стига, а? Как ще ме посъветваш, другарю полкови комисар?

— Тъкмо така напиши в заявлението: пуснете ме значи при жените в тила, а нека други ме защищават от германците! — не се стърпя и извика от леглото си.

Степан Иванович виновно погледна към него, а Комисаря сърдито се намръщи:

— Какво да те посъветвам, Степан Иванович. Попитай сърцето си, то е руско, то ще ти подскаже.

На другия ден Степан Иванович се изписа. Преоблечен в своето военно облекло, той дойде в стаята да се сбогува. Мъничък, със стара, избеляла, изпрана до бяло рубашка, стегнато препасана с колана, и тъй опъната, че нямаше по нея нито една гънка, той изглеждаше по-млад с около петнадесет години. На гърдите му светеха изтъркани до ослепителен блясък Звездата на героя, орденът „Ленин“ и медалът „За храброст“. Престилката бе наметнал на раменете си като платнище. Поразтворена, тя не скриваше войнишкото му величие. И целият Степан Иванович, от носовете на старите си юфтени ботуши чак до тънките мустачки, които бе намокрил и по юнашки засукал „на шило“ нагоре, приличаше на храбър руски войник от илюстрованите коледни картички от времето на войната през 1914 г.

Войникът се приближаваше до всеки другар в стаята и се сбогуваше, наричайки го по чин и тракайки при това токовете си с такова старание, че бе весело да го гледаш.

— Разрешете да се сбогуваме, другарю полкови комисар — отрапортува той с особено удоволствие при последното легло.

— Довиждане, Стьопа. На добър път — и Комисаря, надвил болката, направи движение към него.

Войникът падна на колене, прегърна едрата му глава и те се целунаха по руски обичай три пъти на кръст.

— Оздравявай, Семьон Василиевич, да ти даде бог здраве и дълги години, златен човек си ти! Баща не е милеел така за нас, вечно ще те помня — развълнувано шепнеше войникът.

— Вървете, вървете, Степан Иванович, за него е вредно да се вълнува — повтаряше Клавдия Михайловна, като дърпаше войника за ръкава.

— И на вас, сестрице, благодаря за ласката и грижата — тържествено се обърна към нея Степан Иванович и й се поклони до земята. — Вие сте наш, съветски ангел — ето каква сте…

Напълно смутен, без да знае какво още да каже, той се отправи заднишком към вратата.

— А къде да ти пишем, в Сибир ли? — с усмивка запита Комисаря.

— Защо пък там, другарю полкови комисар? Известно е къде се пише на войник по време на война — отвърна смутено Степан Иванович и като се поклони още веднъж дълбоко, сега вече на всички, изчезна зад вратата.

Изведнъж в стаята стана тихо и пусто. После заговориха за своите полкове, за другарите си, за очакващите ги големи бойни дела. Всички се поправяха и това не бяха вече мечти, а делови разговори. Кукушкин вече ходеше по коридорите, заяждаше се със сестрите, надсмиваше се над ранените и бе успял да се скара с много от болните, които ходят. Танкистът също ставаше сега от леглото, спираше се пред огледалото в коридора и дълго оглеждаше лицето, шията и раменете си, вече разбинтовани и зарастващи. Колкото по-оживена ставаше преписката му с Анюта, колкото по-дълбоко вникваше в институтските й работи, толкова по-тревожно разглеждаше лицето си, обезобразено от изгарянето. По здрач или в полутъмна стая то бе хубаво, дори, ако щете, и красиво, с тънък профил, с високо чело, с мъничък, леко гърбав нос, с черни къси мустачки, пуснати в болницата, с упорит израз на свежите младежки устни, но при силна светлина се забелязваше, че кожата е покрита с белези и е набръчкана около тях. Когато се вълнуваше или се връщаше затоплен от водолечебното отделение, тези белези съвсем го обезобразяваха и ако се погледнеше в такава минута в огледалото, Гвоздев бе готов да заплаче.

— Е, защо се разкисваш? За киноартист ли се готвиш? Ако тя, твоята, е истинска, това няма да я изплаши, пък ако я изплаши, значи е глупава и нека да върви тогава по дяволите. Прав й път — ще намериш истинска — утешаваше го Мересиев.

— Всички жени са такива — добави Кукушкин.

— И вашата майка ли? — попита Комисаря Кукушкин, към когото единствено цялата стая се обръщаше на „вие“.

Мъчно е дори да се предаде какво впечатление произведе на лейтенанта тоя спокоен въпрос. Кукушкин скочи в леглото, свирепо стрелна с очи и побледня така, че лицето му стана по-бяло от чаршафа.

— Е, виждате ли, значи има на света и добри — рече примирително Комисаря. — Защо и Гриша да няма късмет? В живота, момци, така се и случва — каквото търсиш, това и ще намериш.

Сякаш цялата стая се съживяваше. Само на Комисаря му ставаше по-зле. Той живееше с морфин и камфор и от това понякога по цели денонощия се мяташе в леглото в наркотична полузабрава. След заминаването на Степан Иванович той някак си особено се отпусна. Мересиев помоли да поставят леглото му по-близо до Комисаря, за да му помага в случай на нужда. Него все повече и повече го привличаше тоя човек.

Алексей разбираше, че животът му без крака ще бъде несравнимо по-тежък и по-сложен, отколкото на останалите хора, и нещо инстинктивно го влечеше към човека, който въпреки всичко умееше истински да живее и независимо от своята немощ привличаше хората като магнит. Сега Комисаря все по-рядко и по-рядко излизаше от тежката полузабрава, но в моменти на просветление той си бе предишният.

Късно една вечер, когато болницата беше заспала и в нейните помещения се бе възцарила дълбока тишина, нарушавана само от глухите стенания, хърканията и бълнуването, които долитаха едва чуто от стаите, в коридора се чуха познатите тежки звънливи крачки. През стъклената врата Мересиев виждаше целия коридор, слабо осветен от затъмнените лампи, с фигурата на дежурната сестра, седнала до масичката в отдалечения край, която плетеше вечната си блуза. В края на коридора се показа високата фигура на Василий Василиевич. Той вървеше бавно, сложил ръце на гърба си. Сестрата се накани да скочи при приближаването му, но той с досада я спря. Престилката му не бе закопчана, шапчицата на главата липсваше, гъсти прошарени кичури коса падаха на челото му.

— Вася иде — пошепна Мересиев на Комисаря, на когото той току-що излагаше своя проект за протези с особена конструкция.

Василий Василиевич сякаш се спъна и се спря, като се подпираше с ръка о стената, той избъбра нещо под носа си, после се изправи и влезе в четиридесет и втора. Спря се посред стаята и почна да търка челото си, като се мъчеше да си спомни нещо. Миришеше на спирт.

— Поседнете, Василий Василиевич, ще си побъбрем — предложи Комисаря.

С несигурна крачка, като влачеше краката си, професорът се приближи до леглото му, седна така, че огъналите се пружини заскърцаха, и потърка с ръце слепите си очи. Той и по-рано неведнъж през време на визитация се застояваше при Комисаря, разменяше с него по някоя дума за хода на военните работи. Явно отделяше Комисаря от другите болни и в това нощно посещение нямаше собствено нищо чудно, но Мересиев, кой знае как, почувствува, че между тия хора можеше да се поведе някакъв особен разговор, при който не е нужен трети човек. Като си затвори очите, той се престори, че спи.

— Днес е двадесет и девети април — рожденият му ден. Навършва, не, трябваше да навърши тридесет и шест години — тихо рече професорът.

С невероятни усилия Комисаря измъкна изпод одеялото огромната си подута ръка и я сложи върху ръката на Василий Василиевич. И се случи нещо невероятно: професорът заплака. Бе непоносимо да се гледа как плаче тоя едър, силен, волев човек. Алексей неволно сви глава между раменете и се покри с одеялото.

— Преди да замине за там, той дойде при мене. Каза ми, че се е записал в опълчението, и попита кому да предаде длъжността си. Работеше тук, при мене. Бях така поразен, че дори го нахоках. Не разбрах защо беше нужно кандидатът по медицина, талантливият учен да взема пушката. Но той каза — аз помня това дума по дума, — той ми каза: „Татко, идва време, когато кандидатът по медицина трябва да грабне пушката.“ Така каза и пак попита: „На кого да предам длъжността?“ Трябваше само да взема телефонната слушалка и нищо, нищо не би се случило, разбирате ли, нищо! Та той завеждаше при мене отделение, работеше във военна болница … Нали така?

Василий Василиевич млъкна, чуваше се как тежко и хрипливо диша.

— … Не трябва, драги ми, какво правите, снемете си ръката, зная колко ви боли, когато се движите… Да, и аз мислех цяла нощ какво да правя. Разбирате ли? Аз мислех тогава и не позвъних по телефона …

— А сега съжалявате ли?

— Не. Нима това се нарича съжаление? Вървя и мисля дали не съм убиец на единствения си син? Та той би могъл да бъде тук, с мене, и двамата бихме извършвали с него много полезни неща за страната. Ами че той бе истински талант — жив, смел, блестящ. Можеше да стане гордост на съветската медицина… ако бях позвънил тогава!

— Съжалявате ли, че не сте позвънили?

— Какво казвате? Ах, да… Не зная, не зная.

— Ако сега всичко се повтореше отново, бихте ли постъпили иначе?

Настъпи мълчание. Чуваше се спокойното дишане на спящите. Леглото ритмично скърцаше — очевидно професорът в своя тежък размисъл се клатеше наляво-надясно, а в радиатора на парното отопление глухо почукваше водата.

— Как? — попита Комисаря и в гласа му се чувствуваше безкрайна топлота.

— Не зная… На вашия въпрос не може изведнъж да се отговори. Не зная, но, струва ми се, че ако всичко се повтори отново, пак бих постъпил така. Не съм по-добър, но не съм и по-лош от другите бащи… Какво страшно нещо е войната…

— Повярвайте, и на другите бащи не им е по-леко при страшната вест, не. Не, не е по-леко.

Василий Василиевич дълго седя мълчалив. За какво мислеше той, какви мисли пълзяха в тия тежки минути под високото му сбърчено чело?

— Да, прав сте. Благодаря, драги ми, благодаря, мили! Ех! Какво има там да се разсъждава …

Той стана, постоя до леглото, грижливо постави на място ръката на Комисаря, покри я, подви под него одеялото и мълчаливо излезе от стаята.

А през нощта на Комисаря му стана зле. В безсъзнание, той ту започваше да се мята в леглото, като скърцаше със зъби и силно пъшкаше, ту изведнъж затихваше, обтягаше се и на всички им се струваше, че е дошъл краят. Бе така зле, че Василий Василиевич, който от деня на смъртта на своя син се премести от огромната празна квартира в болницата, където сега спеше на мушамената кушетка в мъничкия си кабинет, разпореди да го оградят от останалите с параван, което се правеше обикновено, както се знаеше, преди болният да се е отправил за „петдесета стая“.

После, когато с помощта на камфор и кислород пулсът се подобри, дежурният лекар и Василий Василиевич отидоха да си доспят, а зад паравана остана само Клавдия Михайловна, разтревожена и разплакана. Мересиев също не спеше, мислеше си със страх: „Дали това не е краят?“ А Комисаря продължаваше да се мъчи. Той се мяташе и в своето бълнуване заедно с пъшкането, упорито, хрипливо, изговаряше някаква дума и на Мересиев му се струваше, че той иска:

— Да пия, да пия, да пия! — Клавдия Михайловна излезе иззад паравана и с треперещи ръце наля вода в чашата.

Но болният не пи, чашата напразно тракаше по зъбите му, водата се разливаше по възглавницата, а Комисаря упорито, като пъшкаше, ту искаше, ту заповядваше, произнасяше все една и съща дума. Изведнъж Мересиев разбра, че тая дума не е „да пия“, а „да живея“, че в тоя вик несъзнателно се бунтува против смъртта цялото същество на силния човек.

После Комисаря стихна и отвори очи.

— Слава богу! — прошепна Клавдия Михайловна и с облекчение почна да сгъва паравана.

— Не трябва — спря я гласът на Комисаря, — оставете, така ще ни бъде по-уютно, не трябва и да се плаче, и без вас на света е доста влажно… Е, какво, съветски ангеле!… Колко е жалко, че ангели, дори такива като вас, срещаш само пред прага … за нататък.