Борис Полевой
Повест за истинския човек (16)

10

Алексей бе в странно състояние.

Откакто повярва, че по пътя на тренировката може Да се научи да лети без крака и пак да стане пълноценен летец, овладя го жажда за живот и работа.

Сега той имаше цел в живота: да се върне към професията на изтребителя. И се стремеше към тая цел със същата фанатична упоритост, с която той, безкракият, пълзеше към своите. Свикнал от ранни години да осмисля живота си, той преди всичко определи точно какво трябва да прави, за да постигне това колкото може по-скоро, без да губи напразно скъпоценно време. И излезе, че първо трябва бързо да се поправи, да си върне загубените по време на гладуването здраве и сила, а затова трябваше повече да яде и да спи; второ, да възстанови бойните си качества на летец и затова да се развие физически чрез достъпни за него, макар и още болен на легло, гимнастически упражнения; трето, и това беше най-важното и най-трудното, да развива отрязаните си до коленете крака така, че да запази в тях силата и ловкостта, а после, когато дойдат протезите, да се научи да прави с тях всички необходими за управляването на самолета движения.

Дори ходенето за безногия не е лесно. А Мересиев смяташе да управлява самолет, и то изтребител. А за това, и особено в минутите на въздушен бой, когато всичко е пресметнато до стотни части от секундата и съгласуването на уменията трябва да се издигне до степен на безусловен рефлекс, краката трябва да умеят да извършват не по-малко точна, майсторска и главно бърза работа, отколкото ръцете. Необходимо бе тъй да се подготви, че пристегнатите към остатъците на краката му прибавки от дърво и кожа да изпълняват същата тънка работа, както живият орган.

На всеки човек, запознат с техниката на пилотирането, това би се сторило невероятно. Но Алексей вярваше сега, че това е в пределите на човешките възможности, а щом е така, то той, Мересиев, непременно ще го постигне. И ето Алексей се залови да осъществява своя план. С педантизъм, който учудваше и него самия, той изпълняваше предписаните лечения и приемаше полагащото му се количество лекарства. Ядеше много, винаги искаше допълнително, макар понякога и да нямаше апетит. Каквото и да се случеше, той се стараеше да спи определено време и дори си създаде навик да спи и следобед, на което дълго се съпротивяваше неговата деятелна и подвижна натура.

Да се накара да яде, да спи, да взема лекарства не беше мъчно. С гимнастиката бе по-лошо. Обикновената система, по която по-рано Мересиев правеше упражнения, не бе подходяща за човек, лишен от крака и прикован на леглото.

Той си измисли своя: по цели часове се навеждаше и се изправяше, опрял ръце на хълбоците, извиваше тялото, въртеше главата си с такова усърдие, че прешлените му пукаха. Другарите му по стая добродушно му се надсмиваха. Кукушкин го дразнеше, като го наричаше ту братя Знаменски, ту Лядумег, ту с имената на други някои прочути бегачи. Той не можеше да гледа тая гимнастика, която смяташе за образец на болнична глупост, и обикновено, щом Алексей се залавяше за нея, бягаше в коридора, недоволен и сърдит.

Когато от краката му снеха бинтовете и Алексей получи по-голяма подвижност в границите на леглото, той усложни упражненията. Пъхнал остатъците от краката си под таблата на леглото, опрял се с ръце на хълбоците, той бавно се навеждаше и изправяше, като всеки път забавяше темпа и увеличаваше броя на тия „поклони“. После разработи цяла серия упражнения за краката. Легнал на гръб, той ту ги свиваше и притегляше към себе си един по един, ту ги изправяше и ги протягаше напред. Когато за пръв път направи това, изведнъж разбра какви големи, а може би и непреодолими трудности го очакват. Протягането извикваше остра болка в отрязаните, до коленете крака. Движенията бяха плахи и неточни. Мъчно можеше да ги подчиниш, както, да речем, е трудно да се лети на самолет с повредено крило или опашка. Като се сравняваше неволно със самолета, Мересиев разбра, че в него е нарушена цялата идеално пресметната конструкция на човешкото тяло и макар че още бе цяло и силно, то никога няма да достигне предишната, изработена от детинство хармония на движенията.

Гимнастиката на краката му причиняваше остра болка, но Мересиев всеки ден я удължаваше с една минута Това бяха страшни минути, минути, когато сълзите сами се лееха; от очите му и понякога хапеше устните си до кръв, за да задържи неволния стон. Но той се стараеше да изпълнява упражненията отначало веднъж, после два пъти дневно, като всеки път увеличаваше продължителността им. След всяко такова упражнение той падаше безсилно на възглавницата с мисълта: ще може ли пак да ги поднови? Но идваше определеното време и се залавяше за своето. Вечер опипваше мускулите на бедрата, на коленете си и с удоволствие усещаше под ръката си не меко месо и тлъстина, както бе в началото, а предишния стегнат мускул.

Краката заемаха всичките мисли на Мересиев. Понякога като се забравяше, той чувствуваше болка в стъпалото, сменяше позата и чак тогава до съзнанието му идваше мисълта, че няма стъпала. По силата на някаква нервна аномалия отрязаните части на краката продължаваха като че ли да живеят заедно с тялото, изведнъж почваха да го сърбят, да го въртят при влажно време, дори го боляха. Толкова много мислеше за краката си, че често насън се виждаше за инструктор. Ту при тревога тича с всичка сила към самолета; скача на крилото, сяда в кабината и с крака пробва педалите, докато Юра снема калъфа на мотора. Ту заедно с Оля, хванати за ръце, тичат с всичка сила през цъфналата степ, бягат боси, усещайки нежното докосване на влажната и топла земя. Колко хубаво бе това и колко тежко му ставаше, когато се събудеше и се виждаше без крака. След такива сънища Алексей изпадаше понякога в възбудено състояние. Почваше да му се струва, че се мъчи, че никога няма да лети, както и никога няма да тичат боси по степта. Милата девойка от Камишин ставаше все по-близка, все по-желана, колкото повече време се отделяше от нея… Отношенията му с Оля не радваха Алексей, Почти всяка седмица Клавдия Михайловна, го караше да „танцува“; да скача на леглото, като пляска с ръце, за да получи от нея плик надписан с кръгъл и грижлив почерк. Тия писма ставаха все по-тънги… все По-голяма тяхната, млада, непрекъсната от войната любов, все по-зряла и по-зряла. Той четеше с тревога редовете, знаейки, че няма право да й отговори истината.

Те не бяха само училищни другари, учили заедно в средното училище при дървообработващия завод: изпитващи в детинството си един към друг симпатия, която само по подражание на възрастните наричаха любов. Те бяха се разделили поне за 6–7 години. Девойката бе заминала да учи в техникум по механика. После, когато се завърна и почна да работи като механик в завода, Алексей вече не бе в града. Той се учеше в авиаторската школа. Срещнаха се малко преди войната. Нито той, нито тя бяха търсили тая среща и може би не си спомняха един за друг — твърде много вода бе изтекла от онова време. Но веднъж през една пролетна вечер Алексей вървеше по улиците на града, придружавайки майка си за някъде, насреща им се мярна девойка, на която той дори не обърна внимание, а забеляза само стройните и крака.

— Защо не поздрави или си я забради, та това е Олга — и майката спомена презимето на девойката.

Алексей се обърна. Девойката също се обърна и гледаше подире им. Погледите им се срещнаха и и той почмувствува как изведнъж трепна сърцето му. Като остави майка си, той се спусна бегом към девойката, която стоеше на тротоара под една гола топола.

— Ти? — учудено произнесе той, оглеждайки я с такъв поглед, сякаш пред него стоеше някакво красиво рядко нещо, незнайно как попаднало в тихата, вечерна, пълна с пролетна кал улица.

— Альоша? — също така учудено и недоверчиво попита тя.

Те се гледаха един друг за първи път след шест или седемгодишна раздяла. Пред Алексей стоеше мъничка девойка, стройна, гъвкава, с кръгло мило детско лице, леко напръскано около носа със златни лунички. Тя го гледаше с големи, сиви, лъчисти очи, леко повдигнала меко очертаните си вежди. В тая лека, свежа, изящна девойка имаше много малко от онова кръглолико, румено и възгрубо момиче, здраво като маматарка гъба, което ходеше важно в омазаното бащино сако с подвити ръкави, каквато беше тя в годините на техните последни срещи във фабрично-заводското училище.

Забравил майка си, Алексей възхитено я гледаше и му се струваше, че през целите тия шест или седем години никога не бе я забравил и бе мечтал за тая среща.

— Гледай каква си станала! — рече той накрая.

— Каква? — попита тя със звънлив гърлен глас, който също не приличаше на гласа й от ученическите години.

Иззад ъгъла се появи ветрец, засвири в голите вейки на тополата. Надигна полата на девойката, обхванала стройните й крака. С просто, естествено, грациозно движение тя притисна полата и като се засмя, приклекна.

— Гледай каква си! — повтори Алексей, без да скрива вече възхищението си.

— Но каква де, каква? — смееше се тя.

Майката погледна към младите, усмихна се тъжно и тръгна по своя път. А те все още стояха, любуваха се един друг, като си пречеха да говорят и се прекъсваха с възклицанията: „а помниш ли“, „а знаеш ли“, „а сега къде е…“, „а сега какво…“

Те стояха дълго така, докато Оля показа прозорците на близките къщички, зад стъклата на които между мушкатата и бродираните перденца се мяркаха любопитни лица.

— Имаш ли време? Да отидем на Волга — каза тя и хванати за ръка, както не бяха правили дори в годините на детството, забравили целия свят, те се запътиха към стръмния висок, изронен откъм реката хълм, откъдето се откриваше просторен изглед към широко разлялата се Волга, по която тържествено плаваха ледени блокове.

От този ден майката рядко виждаше в къщи своя синец. Невзискателен в облеклото, той изведнъж почна всеки ден да глади панталоните си, да чисти с тебешир копчетата на формената си куртка, извади от куфара фуражката и парадните знаци на авиацията, всеки ден бръснеше твърдата си четина, а вечер, като се повъртеше около огледалото, запътваше се към завода да посрещне Оля, която се връщаше от работа. През деня той също се губеше някъде, бе разсеян, наслуки отговаряше на въпросите. С майчиния си усет старата жена разбра всичко. Разбра и не се разсърди: старите стареят, младите растат.

Младите хора нито веднъж не бяха говорили за любовта си. Всеки път, когато се връщаха от разходка по блесналата от вечерното слънце тиха Волга или покрай градините, които заобикаляха града, където върху черната и лепкава като катран земя вече лежаха дебели повлекла с перести тъмнозелени листа, броейки дните на топящата се отпуска, Алексей си даваше дума да говори с Оля откровено. Идваше нова вечер. Той я посрещаше при завода, придружаваше я до дървената двуетажна къща, където тя имаше мъничка стаичка, светла и чиста като кабинка на самолет. Търпеливо чакаше, докато тя се преобличаше зад вратата на гардероба, и се стараеше да не гледа към мяркащите се иззад вратата голи лакти, рамене и крака. После тя отиваше да се измие и се връщаше румена, свежа, с мокри коси, винаги в една и съща беличка копринена блузка, която носеше в делник.

Ходеха на кино, на цирк или в градината. За Алексей бе все едно къде. Той не гледаше екрана, арената, движещата се тълпа. Той гледаше нея, гледаше я и си мислеше: „Ето сега непременно, да, непременно ще се обясня по пътя за в къщи!“ Но пътят свършваше и не му стигаше, смелост.

Веднъж в неделя те решиха от сутринта да отидат на ливадите отвъд Волга. Той се отби да я вземе, стегнал се в най-хубавите си бели панталони и с рубашката с отворена яка, която, според думите на майка му, много отиваше на мургавото му скулесто лице. Оля бе вече готова. Мушна му в ръката някакъв пакет, завит в салфетка, и те тръгнаха за реката. Старият безкрак лодкар, инвалид от Първата световна война, любимец на момчетата, който бе учил на времето Алексей да лови кротушки^[1] на плитчината, като тропаше с дървените си чуканчета, блъсна тежката лодка и загреба с отсечени движения. С тласъци, пресичайки течението напреко, лодката тръгна през реката срещу полегатия светлозелен бряг, Девойката седеше до кормилото, като замислено плъзгаше ръка по водата.

— Чичо Аркаша, не ни ли помниш? — попита Алексей. Лодкарят равнодушно погледна младите лица.

— Не ви помня — каза той.

— Е, как може, аз съм Альошка Мересиев, ти си ме учил да ловя на плитчината кротушки.

— А че може и да съм те учил, много бяхте немирниците край мене, къде ще запомня всичките.

Лодката премина скелята, до която стоеше издут катер с горд надпис „Аврора“ на олющения борд, и със сочно хрущене се вряза в едрия пясък на брега.

— Сега тук е моето място, аз не съм от горкомхоза^[2], а за себе си, частник значи — поясни чичо Аркаша, като слезе във водата с дървените си чуканчета и побутваше лодката към брега; чуканчетата му потъваха в пясъка и лодката мъчно се движеше.

— Налага се да скочите малко — флегматично каза лодкарят.

— Колко искаш? — запита Алексей.

— Че дай, колкото обичаш. От вас повече се полага, я вижте колко сте щастливи! Само не си спомням за вас, не си спомням.

Като скочиха от лодката, те си измокриха краката и Оля предложи да се събуят. Събуха се. От допира на босите крака до влажния топъл речен пясък им стана толкова леко и весело, че им се поиска да тичат, да се премятат, да се търкалят по тревата като козлета.

— Хвани ме! — извика Оля и като подмяташе бързо-бързо здравите си загорели крака, побягна през пясъчната ивица по полегатия мочурлив бряг към изумруднозелените разцъфнали ливади.

Алексей тичаше след нея с всичка сила, виждайки пред себе си само пъстрото петно на леката й на цветя рокля. Тичаше, като усещаше как цветята и качулчетата на киселеца го шибат силно по босите крака, как меко и топло се плъзга под стъпалата му влажната, стоплена от слънцето земя. Струваше му се, че за него е много важно да стигне Оля, че от това зависи много нещо в техния бъдещ живот, че навярно сега тук, на цъфналата, замайващо ароматна ливада по-лесно ще й каже всичко, което досега не се осмеляваше да й каже. Но щом почваше да я настига и протягаше към нея ръце, девойката правеше остър завой, някак си като котка се извиваше и като се заливаше със звънлив смях, избягваше на друга страна.

Бе упорита И той не успя да я стигне. Тя сама зави към брега и се хвърли на златния горещ пясък, цяла зачервена с отворена уста, с високо и често повдигаща се гръд, като жадно вдишваше въздуха и се смееше. На разцъфтялата ливада, сред белите звездички на лайкучката, той я фотографира. После се къпаха й той покорно се отдалечи в крайбрежните храсти и се обърна, докато тя се преобличаше и изцеждаше мокрия си бански костюм.

Когато го повика, той я видя седнала на пясъка с подвити под себе си загорели крака, само по тънка и лека рокля, с глава, увита в хавлиена кърпа. Тя постла на земята чистата салфетка, притисна краищата й с камъчета и нареди по нея съдържанието на пакета. Обядваха салата, студена риба, грижливо увита в пергаментова хартия, имаше дори приготвени от нея сладки. Оля не бе забравила и сол, и горчица, които стояха в мънички бурканчета от крем. Имаше нещо мило и трогателно в това, как тая лека и светла девойка сериозно и умело домакинствуваше. Алексей реши: достатъчно е отлагал. Край. Тая вечер ще се обясни с нея. Ще я убеди, ще й докаже, че тя непременно трябва да стане негова жена. Като се потъркаляха на плажа, още веднъж се изкъпаха и се уговориха да се срещнат вечерта в нейната квартира, уморени и щастливи, бавно тръгнаха към пристана. Кой знае защо, нямаше нито катера, нито лодката. Те дълго до пресипване викаха чичо Аркаша. Слънцето вече залязваше в степта. Снопове светлорозови лъчи се плъзгаха по гребена на стръмнината от другата страна, позлатяваха покривите на къщите на градчето, прашните притихнали дървета и кърваво светеха в стъклата на прозорците. Лятната вечер беше знойна и тиха. Но нещо се беше случило в градчето. По улиците, обикновено празни по това време, сновеше много народ, преминаха два камиона, натъпкани с хора, отмина под строй малка тълпа.

— Дали не се напи чичо Аркаша? — предположи Алексей. — Ами ако се наложи тук да нощуваме?

— С тебе от нищо не се страхувам — каза тя и го погледна с големите си лъчисти очи.

Той я прегърна и я целуна. Целуна я за първи и единствен път. По реката вече глухо потракваха ключовете на веслата. От другия бряг се движеше препълнената с хора лодка. Сега те с омраза погледнаха тая приближаваща се лодка, но, кой знае защо, покорно тръгнаха насреща й, сякаш, предчувствуваха какво им носеше тя.

Хората мълчаливо скачаха от лодката на брега. Всички бяха празнично облечени, но лицата им — загрижени и мрачни. Мълчаливо преминаваха по дъските покрай двойката сериозни, загрижени мъже и развълнувани, разплакани жени. Без да разбират нещо, младите хора скочиха в лодката и чичо Аркаша, като не поглеждаше щастливите им лица, рече:

— Война …

— Война ли?… С кого? — Алексей дори подскочи на пейката.

— Все с него, с проклетия, с германеца, с кого другиго — отвърна чичо Аркаша, като гребеше сърдито с веслата и рязко ги отмяташе. — Народът вече тръгна за военните комисариати … Мобилизация.

Направо от разходката, без да се отбива у дома си, Алексей отиде във военния комисариат. С нощния влак, който заминаваше в 12 ч. и 40 м., той вече пътуваше към назначението на неговата въздушна част, като едва успя да изтича в къщи за куфара си и дори без да се сбогува с Оля.

Те си пишеха рядко, но не за това, че симпатията им отслабна и че бяха започнали да се забравят. Не, той чакаше с нетърпение писмата й, написани с кръгъл ученически почерк, чакаше ги нетърпеливо и ги носеше в джоба си, а когато оставаше сам, препрочиташе ги отново и отново. Тях той притискаше до гърдите си и тях гледаше в суровите дни на горското си скитане. Но отношенията между младите се прекъснаха така внезапно и в такъв неопределен стадий, че в тия писма те си говореха един на друг като стари познати, като приятели, боейки се да примесват към това нещо по-голямо, което, така си и остана недоизказано.

И ето сега, попаднал в болницата, Алексей с учудване, което растеше с всяко писмо, забеляза как Олга изведнъж се обърна към него, как без да се стеснява, говореше за своята мъка, съжаляваше, че ненавреме е пристигнал за тях тогава чичо Аркаша, молеше го, каквото и да се случи с него, да знае, че има човек, на когото може винаги да разчита, и, че като се скита по чуждите краища, да знае, че има кътче, където може като свой да се върне от войната. Струваше му се, че пише някаква нова, друга Оля. Когато я гледаше на снимката всякога, си мислеше: ще духне вятърът и тя ще отлети заедно с роклята си на цветя, както, отлитат на парашутчетата си узрелите семена на глухарчетата. А сега пишеше тия писма добра, любеща, тъгуваща по любимия и очакваща го жена. Това го радваше и смущаваше, радваше го въпреки волята му, а го смущаваше, защото Алексей смяташе, че няма право на такава любов и че не е достоен за такава откровеност. Та той не намери сили в себе си да пише на времето, че не е ония мургав пълен със сили юноша, а безног инвалид като чичо Аркаша. Като не се реши да напише истината, боейки се да не погуби болната си майка, той беше принуден сега да лъже Оля в писмата си, да се заплита в тая измама всеки ден все повече и повече.

Ето защо писмата от Камишин извикваха в него най-противоречиви чувства: радост и мъка, надежда и тревога — те едновременно го вдъхновяваха и измъчваха. Веднъж излъгал, той беше принуден да измисля и по-нататък, а не умееше да лъже и затова отговорите му до Оля бяха кратки и сухи.

По-лесно му беше да напише на „метеорологичния сержант“. Тя беше обикновена, но самоотвержена и честна жена. В минути на отчаяние, след операцията, чувствувайки нужда да излее пред някого мъката си, Алексей и написа късо и мрачно писмо. В отговор скоро получи лист от тетрадка изписан със завъртени като гевречета букви, обсипан с удивителни знаци и украсен с петна от сълзи. Девойката пишеше, че ако не е военната дисциплина, тя веднага би захвърлила всичко и би дошла при него, за да се грижи за него и да дели мъката му. Тя го молеше повече да пише. И в бъркотията на писмото имаше толкова наивно, полудетско чувство, че на Алексей му стана тъжно, и той се упрекваше, че когато тая девойка му предаваше писмата на Оля и го попита за нея, той нарече Оля своя омъжена сестра. Такъв човек не биваше да се мами. Той й написа честно за годеницата си, която живееше в Камишин, и че не беше се решил да съобщи на майка си и на Оля за своето нещастие.

Отговорът на „метеорологичния сержант“ пристигна неочаквано бързо за тия времена. Девойката пишеше, че изпраща писмото си по един пристигнал при тях в полка майор, военен кореспондент, който я ухажвал, но тя, разбира се, не му обърнала внимание, макар че бил весел и интересен. От писмото се виждаше, че е огорчена и обидена, иска да се сдържи, иска и не може. Като го мъмреше, че тогава не й беше казал истината, тя го молеше да я смята за свой приятел. В края на писмото вече не с мастило, а с молив беше добавено, че нека той, „другарят старши лейтенант“, знае, че тя е здрав приятел и че ако тая от Камишин му измени (защото знае как се държат жените там в тила) или го разлюби, или се уплаши от това, че е сакат, нека не забравя „метеорологичния сержант“, но нека й пише винаги само истината. С писмото предадоха на Алексей грижливо обшито колетче. В него имаше няколко носни кърпички, ушити от парашутна коприна, с неговия монограм, кесийка за тютюн с изобразен на нея летящ самолет, гребенче, одеколон „Магнолия“ и калъпче тоалетен сапун. Алексей знаеше колко скъпо беше всичко това за момичетата войници в тия трудни времена. Знаеше, че сапунът и одеколонът, попаднали им с някакъв празничен подарък, се пазят от тях обикновено като свещени амулети, които им напомнят предишния цивилен живот. Той знаеше цената на тези подаръци и му бе радостно и неловко, когато ги нареждаше на нощното си шкафче.

Сега, когато с цялата си присъща нему енергия тренираше осакатените си крака, като мечтаеше да си върне възможността да лети и да воюва, чувствуваше в себе си неприятна раздвоеност. Подтискаше го това, че бе принуден да лъже и да не се доизказва в писмата си до Оля, към която чувството му крепнеше всеки ден все повече, и да откровеничи с девойката, която почти не познаваше.

Но си даде тържествена дума, че само да осъществи мечтата си да се върне в строя, да възстанови работоспособността си, отново ще заговори с Оля за любовта си. С още по-голяма фанатичност започна той да се стреми към тая цел.