Борис Полевой
Повест за истинския човек (11)

17

Мересиев лежеше в такова състояние, че дори не забеляза изчезването на домакина. Целия следващ ден той прекара в полусън и се свести едва на третия, когато слънцето вече беше високо и от малкото прозорче на тавана през цялата землянка чак до краката на Алексей се бе проточил светъл, широк стълб от слънчеви лъчи, които не разсейваха мрака, а напротив — сгъстяваха го и пронизваха тъмносивия гъст дим на огнището.

Землянката бе празна. Отгоре през вратата се чуваше тихият попресипнал глас на Варя. Заета сигурно с някаква работа, тя пееше стара, много разпространена по тия горски краища песен. Това бе песен за самотната тъжна калина, която все мечтае да се прислони до дъба, извисил се също тъй самотен недалеч от нея.

На Алексей му се бе случвало и по-рано неведнаж да слуша тая песен. Пееха я девойчета, които идваха на весели групи от околните села да изравняват и разчистват летището. Харесваше му се бавният и тъжен мотив. Но преди някак не се замисляше върху думите на песента и в суматохата на боевия живот те се плъзгаха покрай съзнанието му. А сега от устата на тая млада жена с големи очи те излизаха обагрени с такова чувство и в тях имаше толкова голяма и силна истинска женска скръб, че Алексей изведнъж почувствува цялата дълбочина на мелодията и разбра колко силно — калината — тъгува за своя дъб… Не може калинката до дъба да се прислони, ще остане сиротинката вечно сам-сама … — изпя тя и в гласа й се почувствува мъката на истински сълзи, а когато замлъкна тоя глас, Алексей си представи как седи тя някъде там, под дърветата, окъпани от пролетното слънце, и големите й, кръгли, натъжени очи са пълни със сълзи. Той почувствува, че пари на гърлото му, поиска да погледне тези стари, научени наизуст писма, които бяха в джоба на рубашката му, да погледне снимката на слабичката девойка, седнала сред ливадата. Той направи движение да стигне рубашката, но ръката му безсилна падна на дюшека. Отново всичко заплува в синкава тъмнина, която се разливаше на светли, разноцветни кръгове. После в тая тъмнина, която тихо шумеше с някакви остри звукове, той чу два гласа — Вариния и, още един друг, женски, старчески, също познат. Говореха шепнешком:

— Не яде ли?

— Как ще яде!… Само посдъвка вчера питката — съвсем мъничко — прилоша му. Нима това е храна? Млекце само вкусва, по мъничко. Даваме му.

— Пък аз, виж, чорбица съм му донесла … Може да му се хареса чорбата.

— Лельо Василиса! — извика Варя. — Нима…

— Е, да, кокошчицата, защо се слиса? Обикновена работа. Поразтърси го, събуди го — може да хапне.

И преди още Алексей, който слушаше всичко в полусън, да успее да отвори очи, Варя го разтърси силно, безцеремонно, радостно:

— Алексей Петрович, Алексей Петрович, събуди се!… Баба Василиса е донесла кокоша чорбица! Събуди се, казвам!

Боринката пращеше и гореше, забодена в стената до входа. В нейната неравна димна светлина Алексей видя мъничка сгърбена бабичка с набръчкано дългоносо сърдито лице. Тя отвързваше голям вързоп върху масата, разгъна една кожа, после стара дреха, след това някаква хартия и там се откри чугунена паница, от която лъхна такъв вкусен дъх на тлъста кокоша супа, че Алексей почувствува да се свива празният му стомах.

Набръчканото лице на баба Василиса запазваше суровия и сърдит израз:

— Вижте, донесла съм, не се гнусете, яжте със здраве, може, ако е рекъл бог, да има полза.

И Алексей си спомни тъжната история на бабиното семейство, разказа за кокошката, която носеше смешното име Партизанчица, и всичко — и бабата, и Варя, и вкусно димящото на масата канче — плувна в мътилката на сълзите, през която сурово, с безкрайна жалост и участие го гледаха строгите старчески очи.

— Благодаря, бабичко — едва успя да каже той, когато старицата тръгна към изхода.

И вече от вратата чу:

— Няма защо. Какво ще благодариш? Моите също воюват. Може и на тях някой чорбица да им даде. Яжте, наздраве. Поправяйте се.

— Бабичко, бабичко! — Алексей се надигна, но ръцете на Варя го задържаха и го сложиха на дюшека.

— А вие лежете, лежете! Яжте по-добре чорбица — тя му поднесе вместо чинийка старо алуминиево капаче от германско войнишко канче, от което се вдигаше вкусна и тлъста пара, и като поднасяше, обръщаше се, за да скрие навярно неволната сълза. — Яжте, хайде хапнете!

— А къде е дядо Михайла?

— Замина … По работа отиде, да търси района. Скоро няма да се върне. А вие яжте, хайде яжте.

И някъде до самото си лице Алексей видя голяма, почерняла от времето лъжица с изгризан дървен край, пълна с янтарен бульон.

Още първите лъжици супа събудиха у него зверски апетит — до болка, до спазми в стомаха, — но си позволи да изяде само десет лъжички и няколко влакънца от бялото, меко кокоше месо. Макар че стомахът настойчиво искаше още, Алексей решително отблъсна храната, знаейки, че в неговото състояние излишната храна може да се превърне в отрова. Бабината супа има чудотворно въздействие. Похапнал! Алексей заспа, не изпадна в безсъзнание, а именно заспа — здрав, укрепителен сън. Пробуди се, хапна и отново заспа нищо — нито димът на огнището, нито женският говор, нито докосването на Варините ръце, която, страхувайки се да не е умрял, сегиз-тогиз се навеждаше да послуша бие ли сърцето му — не можа да го събуди.

Той бе жив, дишаше равномерно, дълбоко. Проспа остатъка от деня, нощта и продължаваше да спи така, като че ли нямаше на света сила, която би могла да наруши съня му Но ето че рано сутринта някъде твърде отдалеч чу слаб еднообразен, мъркащ звук, мъчно доловим сред другите шумове, които изпълваха гората. Алексей трепна и цял настръхнал, повдигна глава от възглавницата.

Чувство на дива, необуздана радост се надигна в него. Очите му светнаха, той замря. В огнището пукаха изстиващите камъни, лениво и рядко стържеше измореният през нощта щурец, чуваше се как над землянката спокойно и еднообразно звънят старите борове и дори как барабани при входа буйното пролетно капене. Но сред всичко това се чуваше равномерното бръмчене. Алексей се досещаше, че бръмчи моторът на „ушак“ — на самолет „У-2“. Звукът ту се приближаваше и се засилваше, ту се чуваше по-глухо, но не изчезваше. Дъхът на Алексей спря. Бе ясно, че самолетът е някъде наблизо, че се върти над гората, като може би оглеждаше нещо или търсеше място за кацане.

— Варя, Варя — завика Алексей, като се мъчеше да се повдигне на лакти.

Варя я нямаше. От улицата се чуваха възбудени женски гласове, припряно пробягващи стъпки. Там ставаше нещо.

Вратата на землянката се отвори за миг и в нея се мярна луничавото лице на Федка.

— Лельо Варя, лельо Варя! — повика момчето, после възбудено добави: — Лети… Върти се… Над нас се върти… — То изчезна, преди Алексей да успее да го попита нещо.

Той направи усилие и седна. Чувствуваше с цялото си тяло как бие сърцето му, как кръвта възбудено пулсира, като блъска в слепите му очи и болните крака. Той броеше кръговете, които самолетът правеше, преброи един, два, три и падна на дюшека, падна, сломен от вълнение, отново потъна стремително и властно в същия всемогъщ, лечебен сън.

Събуди го звукът на млад, сочен, басовито гърмящ глас. Той би разпознал тоя глас във всеки хор от други гласове. Такъв глас в изтребителния полк притежаваше само командирът на ято Андрей Дегтяренко.

Алексей отвори очи, но му се стори, че продължава да спи и в съня си вижда това широко, скулесто, грубо, сякаш издялано набързо от дърводелеца, неостъргано нито с гласпапир, нито със стъкълце, добродушно, ъгловато лице на приятеля си с червен белег на челото, със светли очи, закрити от също такива светли и безцветни, както казваха неприятелите на Андрей, свински ресници. Сините очи с недоумение Се вглеждаха в димния полумрак.

— Е, дядо, показвай трофея си — прогърмя Дегтяренко. Видението не изчезваше. Бе наистина Дегтяренко, макар да изглеждаше съвсем невероятно как е можал приятелят да го намери тук, в подземното селце, в горската пустош. Той стоеше едър, широкоплещест, с разкопчана, както винаги, яка. В ръцете си държеше шлем с проводниците на радиофона и още някакви пликчета и пакетчета. Светлината на борината го осветяваше отзад. Златният кастор на ниско остриганите му коси светеше като ореол над главата му.

Иззад гърба на Дегтяренко се виждаше бледата, съвсем измъчена фигура на дядо Михайла с възбудено облещени очи а до него стоеше медицинската сестра Леночка, чипоноса и приветлива, която гледаше в тъмнината с любопитството на зверче. Девойката държеше под мишница дебела брезентова чанта с червен кръст и притискаше до гърдите си някакви странни цветя.

Стояха и мълчаха. Дегтяренко с недоумение се оглеждаше, сякаш бе ослепен от тъмнината. Веднъж-два пъти погледът му се плъзна равнодушно по лицето на Алексей, който също не можеше да дойде на себе си от неочакваното появяване на приятеля и все се страхуваше да не излезе всичко това бълнуване.

— Та ето го де, господи, ето, лежи — прошепна Варя като смъкна шубата от Мересиев.

Дегтяренко още веднъж с недоумение плъзна поглед по лицето на Алексей.

— Андрей! — рече Мересиев, като се мъчеше да се повдигне на лакти?

Летецът го гледаше с недоумение, с едва прикривана уплаха.

— Андрей, не ме ли познаваш? — шепнеше Мересиев чувствувайки, че цял почва да се тресе.

Още един миг летецът гледа живия скелет, покрит с съсухрена, сякаш овъглена кожа, като се мъчеше да познае веселото лице на приятеля си, и само в очите, огромни, почти кръгли, намери познатия, упорит и открит мересиевски израз, протегна напред ръце. На пръстения под падна шлем, разсипаха се пакетите и пакетчетата, затъркаляха се ябълки, портокали, бисквити.

— Льошка, ти ли си? — гласът на летеца стана нежен, безцветните му и дълги ресници се намокриха. — Льошка, Льошка! — той сграбчи от постелята това болно, по детски леко тяло, притисна го до себе си като дете и все повтаряше: — Льошка, приятелю Льошка!

За секунда го отстрани от себе си, жадно го погледна от далеч, сякаш да се убеди, че наистина това е приятелят, и отново силно го притисна до себе си.

— Но това наистина си ти! Льошка! Дяволски си се изменил! Варя и медицинската сестра се стараеха да измъкнат от неговите силни, мечешки лапи полуживото тяло.

— Та пуснете го де, за бога, той е едва жив! — сърдеше се Варя.

— За него е вредно де, да се вълнува де, сложете го! — в скоропоговорка, като прекъсваше думите си с безкрайно „де“, повтаряше сестрата.

А летецът, който едва сега най-после повярва, че тоя черен, стар човек, слаб като вейка, наистина не е никой друг, а Алексей Мересиев, неговият боен другар, неговият приятел, когото те в полка отдавна мислено бяха погребали, се хвана за главата, нададе див, тържествен вик, хвана го за рамото и загледан в черните му, радостно светещи от дълбочината на тъмните орбити очи, завика:

— Жив! Ах, майчйце! Жив, дявол да те вземе! А къде бе толкова дни! Как така!

Но сестрата — тая малка смешна дебеланка с чипоносо лице, която всички в полка наричаха, като пренебрегваха лейтенантския й чин, Леночка или сестра по медицинските науки, както тя веднъж за свое нещастие се представи на началството, певицата и засмяната Леночка, влюбена във всички лейтенанти едновременно — сурово и твърдо отстрани възбудения летец:

— Другарю капитан, та отстранете се от болния де!

Тя хвърли на масата букета, за който вчера специално летяха до областния град, букет, който се оказа съвсем ненужен, разтвори брезентовата чанта с червения кръст и деловито пристъпи към прегледа. Късичките й пръстчета сръчно пробягваха по краката на Алексей и тя все питаше:

— Боли ли? А така? А така?

За пръв път Алексей обърна, както трябва, внимание на краката си. Стъпалата бяха чудовищно отекли, почернели. Всяко докосване до тях причиняваше болка, която като ток пронизваше цялото тяло. Но което особено явно не се харесваше на Леночка, бе това, че краищата на пръстите бяха станали черни и съвсем загубили чувствителността си.

До масата седяха дядо Михайла и Дегтяренко. Като се почерпиха тихо за радостта от манерката на летеца, те водеха оживен разговор. С треперещо старческо гласче дядо Михайла, явно вече не за пръв път, се залавяше да разказва:

— Та така значи, нашите момченца го намериха на сечището. Там германците сякоха гора за блиндажи, а тяхната майка, моята дъщеря де, за трески ги бе изпратила. Там го и видели. А, какво е това чудо? Първом значи им се сторило мечка значи, ранена и така се търкаля. Искали да офейкат, но любопитството ги върнало: каква е тая мечка такава,! защо се търкаля? Ами! Така ли е? Гледат значи, търкаля се ту на едната, ту на другата страна, търкаля се и пъшка.

— Как така „търкаля се“? — усъмни се Дегтяренко и подаде на стареца табакерата си. — Пушиш ли?

Дядото пое цигарата от табакерата, извади от джоба си сгънато парче от вестник, откъсна внимателно ъгълчето, изсипа на него тютюна от цигарата, зави го, запали и с удоволствие засмука:

— Как да не пуша, пушим, опъваме. Ами! Само че от как е дошъл германецът, не сме го виждали тютюнеца и пушим сухи листа от млечок, да!… А как се търкалял? ти него питай! Не съм го видял. Децата казват, така се търкалял — от гръб на корем, от корем на гръб, не е имал сила да пълзи по снега човека, виж го какъв е!

Дегтяренко все се надигаше да погледне приятеля около когото шътаха жените, като го завиваха в сиви, донесени от сестрата войнишки одеяла.

— А ти, приятелю, седи, седи, това не е наша, мъжка работа — да повиваме! Ти слушай и нека ти бъде обица на ухото, и разкажи там на своето началство… Това е велик човешки подвиг! Виж го какъв е? Цяла седмица целият колхоз се грижи за него, а той не може да се мръдне. А едва намерил сили в себе си, по горите и нашите блата е пълзял, На това, братко малко хора са способни. И светите отци в житията си не са извършили такъв подвиг. Къде Голяма работа ли е — да стоиш на стълб! Какво, не е така! Аха, ти момко, слушай, слушай!…

Старецът се наведе до ухото на Дегтяренко и го загъделичка с меката си и пухкава брадица:

— Само, струва ми се, той, такова, да не умре, а? германците, виж, изпълзя, но от нея, от косата, дали ще се изплъзне? Само кости е и как е пълзял, не ми го побира умът. Сигурно силно го е теглило към своите. А бълнуваше та му са все едни: летище, та летище и разни там думи и Оля някаква: Може би има там при вас някаква жена? Ти чуваш ли ме, или не, а, летецо, чуваш ли? Ай …

Дегтяренко не чуваше. Гой се мъчеше да си представи как тоя човек, негов другар, които изглеждаше в полка такъв обикновен момък, със замръзнали или смазани крака и нощ и ден пълзи по размекналия се сняг през гората и блатата губейки сили, пълзи, търкаля се, само да избяга от врага да се върне при своите. Професията на летец изтребител приучила Дегтяренко към опасностите. Когато се хвърлял във въздушен бой, той никога не мислеше за смъртта и чувствуваше някакво особено радостно вълнение. Но да бъдеш така, в гората сам …

— Кога го намерихте?

— Кога ли? — и старецът замърда с устни, взе отново папироса от отворената кутия, разкъса я и се залови да си прави цигара. — Х Кога ли? На чиста събота, срещу велики заговезни, сигурно преди една седмица.

Летецът прехвърли датите на ума си и излезе, че Алексей Мересиев е пълзял осемнадесет денонощия. Да пропълзи толкова време ранен, без храна му се струваше просто невероятно.

— Ех, благодаря ти, дядка! — летецът здраво прегърна и истисна до себе си стареца. — Благодаря, братко.

— Няма защо, няма защо, какво има тук да се благодари!? Гледай, благодари! Да не съм някакъв чужденец! Ами Ще кажеш нещо? — и той сърдито викна на снаха си, която стоеше във вечната поза на женска скръбна размисъл, подпряла буза с дланта си: — Събери продуктите от пода, варя! но! Я виж разхвърляха такава ценност!… „Благодаря“, гледай го ти него!

През това време Леночка бе увила Мересйев.

— Нищо, нищо де, другарю старши лейтенант — сипеше тя чести и дребни като грах думички, — в Москва де, вас веднага ще ви изправят на крака. Москва де е град? Какво ли не лекуват!

По нейното излишно оживление и по непрекъснатото повтаряне, че веднага ще излекуват Мересйев, Дегтяренко разбра: прегледът бе дал печални резултати и работата на приятеля му е лоша. „И защо грачи, сврака!“ — помисли той с омраза за „сестрата по медицинските науки“. Впрочем в полка никой не гледаше на девойката сериозно, шегуваха се че тя може да лекува само от любов — и това малко успокояваше Дегтяренко.

Загърнат в одеялата, из които се подаваше само главата му, Алексей напомняше на Дегтяренко мумията на някакъв фараон от учебника по стара история. С голямата си ръка лейтенантът помилва приятеля си по бузите, по които стърчеше гъста и твърда червеникава растителност.

— Нищо, Льошка! Ще те излекуват! Има заповед — още днес в Москва, в специална болничка. Пълно било с професори. А сестрите — той цъкна с език и подмигна на Леночка — мъртвите вдигат на крак. Още ще пошумим с тебе в въздуха — Дегтяренко се Досети, че и той говори като Леночка, с такова също изкуствено и дървено оживление; а ръцете му, които милваха лицето на приятеля, изведнъж усетиха под пръстите влага. — Е, къде е носилката? Да го носим, а, защо да отлагаме? — сърдито изкомандува той.

Заедно със стареца те предпазливо сложиха на носилката увития Алексей. Варя събра и зави на вързопче нещата му.

— Ето какво — спря я Алексей, когато тя почна да пъха във вързопа есесовската кама, която неведнъж с любопитство разглеждаше, чистеше, точеше и опитваше на пръста си домовитият дядо Михайла — вземи я, старче, за спомен.

— Е, благодаря, Альоха, благодаря! Стоманката е чудесна, погледни. И написано нещо не по нашенски — той показа камата на Дегтяренко.

— „Алес фюр Дойчланд!“ „Всичко за Германия“ — преведе Дегтяренко издълбания върху острието надпис.

— „Всичко за Германия“ — повтори Алексей, спомнил си как бе намерил тая кама.

— Е, дръж, дръж, старче! — викна Дегтйренко, като хвана предните дръжки на носилката.

Носилката се заклати и с труд, като събаряше пръстта от стената, премина през тесния изход на землянката.

Всички, които се бяха натъпкали в нея да изпратят намерения, изскочиха горе. Само Вяра остана в къщи. Без да бърза, тя поправи борината в светилника, приближи до шарения дюшек, запазил още вдлъбнатите в него очертания на човешка фигура, и помилва дюшека с ръка. Погледът й падна на букета, за който в бързането всички забравиха. Бяха няколко клончета оранжериен люляк, блед, анемичен, като жителите на бежанското село, които бяха прекарали зимата във влажните и студени землянки. Жената взе букета, вдъхна слабия, едва уловим сред цигарения дим нежен пролетен дъх, изведнъж се повали на нара и се заля в горчиви женски сълзи.