Беше тъмно като в полунощ, макар все още да беше едва шест вечерта: мъглата се стелеше като черен мъртвешки саван над трупа на студената река. Долавях с обонянието си лъха на отчаянието, което се излъчваше от масивните, мокри, капещи стени на Лондонския Тауър, безспорно най-мрачното място, което някой монарх някога беше строил. Явих се на страничната порта и стражът вдигна пламтящата факла, за да види бледото ми лице.

— Младо момче — заключи той.

— Нося книги, които да предам на лорд Робърт — казах.

Отдръпна факлата и тъмнината ме погълна, сетне скърцането на пантите ме предупреди, че той отваря портата навън и аз отстъпих назад, за да оставя големите й мокри дървени крила да се люшнат и да се отворят, а след това пристъпих напред, за да вляза.

— Дай да ги видя — каза той.

С готовност подадох книгите. Бяха трудове по теология, защитаващи възгледа на папистите, одобрени от Ватикана и утвърдени лично от съвета на кралицата.

— Минавай — каза стражът.

Тръгнах по хлъзгавия калдъръм към стражевата кула, а оттам — по пътеката през вътрешния двор. Противно миришещата тиня блестеше на лунната светлина от двете страни на калдъръма. После се изкачих по дървените стълби до високия вход в крепостната стена на бялата кула. В случай на нападение или опит за спасяване на затворник, войниците вътре можеха просто да изритат външната стълба, и никой нямаше да може да стигне до тях. Никой не можеше да измъкне негова светлост.

На вратата чакаше друг войник. Той ме въведе вътре, а после почука на една вътрешна врата и я отвори пред мен, за да вляза.

Най-после го видях. Милорд Робърт седеше наведен над някакви книжа, със свещ до лакътя си. Златната светлина блестеше по тъмнокосата му глава, по бледата му кожа, а после видях и бавно изгряващата му лъчезарна усмивка.

— Госпожице-момче! О, моята госпожица-момче!

Паднах на едно коляно.

— Милорд! — успях само да изрека, преди да избухна в сълзи.

Той се засмя, издърпа ме, за да стана на крака, обгърна раменете ми с ръка и избърса лицето ми — всичко в една замайваща ласка.

— Хайде, дете, хайде. Какво има?

— Вие! — преглътнах. — Това, че сте тук. И изглеждате толкова… — непоносимо ми беше да изрека „блед“, „болен“, „уморен“, „сломен“, но всички тези думи бяха верни. — Като затворник — успях да кажа накрая. — И прекрасните ви дрехи! И… и какво ще стане сега?

Той се засмя, сякаш нищо от това нямаше значение, и ме отведе до огъня, настани се на един стол и придърпа едно малко столче, така че седнах с лице към него, като любим племенник. Боязливо протегнах ръце напред и сложих длани върху коленете му. Исках да го докосна, за да се уверя, че е истински. Бях го сънувала толкова често, а сега той беше тук пред мен: непроменен, ако не се брояха дълбоките бръчки, с които поражението и разочарованието бяха белязали лицето му.

— Лорд Робърт… — прошепнах.

Той срещна погледа ми.

— Да, малка моя — каза меко. — Рискът беше голям, и ние изгубихме, и цената, която ще платим, е тежка. Но ти не си дете: знаеш, че на този свят не е лесно да се живее. Ще платя цената, когато се наложи да го сторя.

— Те дали ще…?

Непоносимо ми беше да го попитам дали именно собствената му смърт бе онова, пред което се изправяше с тази непоколебима усмивка.

— О, така смятам — каза той бодро. — Много скоро. Аз бих го сторил, ако бях на мястото на кралицата. Сега ми кажи новините. Нямаме много време.

Придърпах столчето си малко по-близо, събирайки мислите си. Не исках да му казвам новините, които до една бяха лоши, исках да гледам изпитото му лице и да докосвам ръката му. Исках да му кажа, че бях копняла да го видя, и че му бях писала писмо след писмо с шифъра, който знаех, че сигурно е изгубил, и бях изпратила всичките в пламъците на огъня.

— Хайде — каза той нетърпеливо. — Разкажи ми всичко.

— Кралицата обмисля дали не би трябвало да се омъжи, сигурно знаете това — казах с нисък глас. — И боледува. Предлагат й един след друг различни кандидати. Най-добрият избор е Филип Испански. Испанският посланик й казва, че това ще бъде добър брак, но тя се страхува. Знае, че не може да управлява сама, но се страхува от мисълта над нея да господства мъж.

— Но все пак ще го направи?

— Може и да оттегли съгласието си. Не съм сигурна. Почти се е поболяла от страх при мисълта за това. Страхува се да има мъж в леглото си, а се бои за трона си, ако остане сама.

— А лейди Елизабет?

Хвърлих поглед към масивната дървена врата и сниших тихия си глас до още по-тих шепот.

— Напоследък тя и кралицата не могат да постигнат съгласие — казах. — В началото бяха в много топли отношения. Лейди Мери искаше Елизабет да бъде до нея през цялото време, призна я за своя наследница; но сега не могат да живеят щастливо заедно. Лейди Елизабет вече не е малкото момиче, което кралицата е можела да поучава, а може дори да й бъде истинска наставница, що се отнася до воденето на спорове. Има бърз и находчив ум като на учен. Кралицата мрази споровете на религиозни теми, а Елизабет има готови аргументи за всичко и не приема нищо безусловно. Гледа на всичко със суровия си поглед… — замлъкнах насред изречението.

— Суров поглед ли? — запита той. — Тя има красиви очи.

— Исках да кажа, че гледа сурово на нещата — обясних. — Тя няма вяра, никога не затваря очи в благоговейна почит. Тя не е като милейди, никога не я виждате изпълнена с възторг при вдигането на нафората. Тя приема само утвърдените факти, не се доверява на нищо.

Лорд Робърт кимна при точността на това описание.

— Да. Винаги е била човек, който не приема нищо на доверие.

— Кралицата я принуди да присъства на литургия и лейди Елизабет отиде, притиснала с ръка корема си, стенейки от болка. После, когато кралицата я притисна отново, тя каза, че е приела католическата вяра. Кралицата настоя да чуе истината от нея. Поиска от нея да разкрие тайните на сърцето си: дали вярва в Светото Причастие, или не.

— Тайните на сърцето на Елизабет! — възкликна той през смях. — Какво си въобразява кралицата? Елизабет не допуска никого близо до тайните на сърцето си. Дори като дете в детската стая едва ли ги е нашепвала и на самата себе си.

— Е, тя обеща да покаже публично, че е убедена в достойнствата на старата религия — казах. — Но не го прави. И ходи на литургия само когато се налага. И всички казват…

— Какво казват, моя малка шпионке?

— Че тя разпраща писма до верни протестанти, че разполага с мрежа от поддръжници. Че французите ще финансират бунт срещу кралицата. И че, най-малкото, е достатъчно тя да изчака, докато кралицата умре, а тогава тронът бездруго ще е само неин, и тя ще може да захвърли всякакви преструвки и да бъде протестантска кралица, както сега е протестантска принцеса.

— Охо. — Той направи пауза, докато възприемаше всичко това. — И кралицата вярва на всички тези злословия?

Вдигнах поглед към него, с надеждата, че той ще разбере.

— Тя смяташе, че Елизабет ще й бъде вярна сестра — казах. — Влезе заедно с нея в Лондон в мига на най-великия си триумф. Взе Елизабет до себе си тогава, и отново в деня на коронацията си. Какво повече би могла да направи, за да покаже, че я обича и й се доверява, и че вижда в нейно лице своята наследница? А всеки ден оттогава насам научава, че Елизабет е направила това, или е казала друго, и вижда как Елизабет избягва да присъства на литургия, и се преструва, че ще отиде, и припада и се свестява отново, когато си пожелае. А Елизабет… — млъкнах насред изречението.

— Какво Елизабет?

— Тя присъстваше на коронацията, беше поставена на второ място след самата кралица, по настояване на самата кралица. Пътуваше в каляска зад тази на кралицата — прошепнах ожесточено. — Носеше шлейфа й по време на коронацията, първа коленичи пред новата кралица, сложи ръцете си в нейните и се закле да бъде вярна и предана поданица. Закле се във вярност пред Бога. Как може сега да заговорничи срещу нея?

Той седеше облегнат назад в стола си и с интерес наблюдаваше разпаления ми изблик.

— Кралицата гневи ли се на Елизабет?

Поклатих глава:

— Не. По-лошо е от гняв. Разочарована е от нея. Тя е самотна, лорд Робърт. Искаше малката й сестра да бъде до нея. Избра я от любов и уважение. Сега й е трудно да повярва, че Елизабет не я обича; за нея е много болезнено да открие, че Елизабет е готова да заговорничи срещу нея. А я уверяват, че тя крои заговори. Всеки ден идва някой с нова история.

— Представят ли доказателства?

— Достатъчно, за да арестуват Елизабет дузина пъти, според мен. Има прекалено много слухове, за да бъде толкова невинна, колкото изглежда.

— И въпреки това кралицата не предприема нищо срещу нея?

— Тя иска да въдвори мир — казах. — Не желае да предприема действия срещу Елизабет, освен ако не й се наложи. Казва, че няма да екзекутира лейди Джейн, или брат ви… — не казах „или вас“, но и двамата мислехме за надвисналата над него смъртна присъда. — Тя иска да въдвори мир в тази страна.

— Е, дано да бъде така — каза лорд Робърт. — А Елизабет ще остане ли в двора за Коледа?

— Помоли за разрешение да си тръгне. Казва, че отново се е разболяла и че се нуждае от покоя на провинцията.

— А наистина ли е болна?

Свих рамене:

— Кой може да каже? Лицето й беше много подпухнало и изглеждаше зле, когато я видях онзи ден. Но всъщност никой не я вижда често. Тя стои най-вече в покоите си. Излиза само когато й се налага. Никой не говори с нея, жените се държат с нея хладно. Всички казват, че страда единствено от завист.

Той поклати глава при мисълта за дребнавата злоба на жените:

— И сякаш всичко това не стига, та бедното момиче трябва да носи броеница и требник и да ходи на литургия!

— Тя не е бедно момиче — казах, засегната. — Дамите от двора на кралицата се отнасят зле с нея, но тя може да вини само себе си за това. Само когато има хора, които да забележат това, тя говори много тихо и върви с клюмнала глава. А колкото до литургията, всички трябва да я посещават, така е през цялото време. Литургия се отслужва в параклиса на кралицата седем пъти на ден. Всички ходят поне два пъти дневно.

Той се усмихна криво на това бързо обръщане на двора към набожността.

— А лейди Джейн? Наистина ли няма да умре заради измяната си?

— Кралицата никога не би убила собствената си братовчедка, една млада жена — уверих го. — Известно време тя ще трябва да живее като затворничка тук, в Тауър, а след това ще бъде освободена, когато страната се успокои.

Той направи лека гримаса:

— Това е огромен риск за кралицата. Ако бях неин съветник, щях да настоявам да сложи край на всичко, да приключи с всички ни.

— Тя знае, че изборът не е бил на лейди Джейн. Би било жестоко от страна на кралицата да накаже лейди Джейн, а тя никога не е била жестока.

— А момичето беше само на шестнайсет — каза той, почти нечуто. Изправи се, почти без да си дава сметка за присъствието ми. — Трябваше да спра това — каза той. — Трябваше да опазя Джейн, да не позволя да се замесва в тази история, каквито и интриги да кроеше баща ми…

Той се загледа през прозореца към тъмния вътрешен двор, където бе екзекутиран родният му баща, умолявайки за милост, предлагайки доказателства срещу Джейн, срещу синовете си, срещу всеки, стига само той самият да може да бъде пощаден. Когато бе коленичил пред дръвника, превръзката на очите му се беше смъкнала и той я беше вдигнал, а след това беше пълзял опипом, умолявайки палача да го изчака, докато се приготви. Това беше жалък край: но не по-жалък от смъртта, която бе отредил на младия поверен на грижите му крал, който не беше виновен в нищо.

— Бях глупак — горчиво каза Робърт. — Заслепен от собствената си амбиция. Изненадан съм, че не си го предвидила, дете, бих си помислил, че висшите сили се превиват от смях пред високомерието на рода Дъдли. От сърце и душа ми се иска да ме беше предупредила навреме.

Изправих се, застанах с гръб към огъня.

— Иска ми се да бях го сторила — казах тъжно. — Бих сторила всичко, за да ви спася от пленничеството ви тук.

— А дали ще остана тук, докато изгния? — попита той тихо. — Можеш ли да ми предскажеш това? В някои нощи чувам как плъховете тичат по пода и си мисля, че това е всичко, което ми предстои да чувам, че този квадрат синьо небе през прозореца ще бъде всичко, което ми е останало да виждам. Тя няма да ме обезглави, но ще покоси младостта ми.

Мълчаливо поклатих глава:

— Не преставам да се ослушвам, а веднъж дори я попитах направо. Тя каза, че не иска да се пролива кръв, ако това може да се избегне. Няма да ви екзекутира, и сигурно ще ви пусне на свобода, когато и лейди Джейн излезе на свобода.

— Не бих го сторил, ако бях на нейно място — каза той тихо. — Ако бях на нейно място, щях да се отърва от Елизабет, от Джейн, от брат ми и от мен самия, и да посоча Мери Стюарт като следваща наследница, няма значение доколко е французойка. Един чист и точен удар. Това е единственият начин да върне тази страна в лоното на папистката църква, и да я задържи там, и скоро тя ще го осъзнае. Тя трябва да изтрие от лицето на земята всички ни, цяло поколение протестантски заговорници. Не го ли стори, ще трябва да сече глави една след друга и да гледа как се надигат други.

Прекосих стаята и застанах зад него. Плахо сложих ръка на рамото му. Той се обърна и ме погледна, сякаш беше забравил за присъствието ми.

— А ти? — запита той мило. — В безопасност ли си сега, на служба при кралицата?

— Аз никога не съм в безопасност — казах с нисък глас. — Знаете защо. Никога не мога да бъда в безопасност. Никога не мога да се почувствам в безопасност. Обичам кралицата и никой не поставя под въпрос коя съм или откъде съм дошла. Знаят ме като нейния шут, сякаш съм била с нея цял живот. Би трябвало да се чувствам в безопасност, но винаги се чувствам така, сякаш се промъквам крадешком по тънък лед.

Той кимна:

— Ще отнеса тайната ти със себе си на ешафода, ако се стигне дотам — обеща той. — Няма защо да се страхуваш от мен, дете, не съм казал на никого коя си или откъде си дошла.

Кимнах. Когато вдигнах поглед, той ме наблюдаваше, в тъмните му очи имаше топлота.

— Пораснала си, госпожице-момче — отбеляза той. — Скоро ще станеш жена. Ще съжалявам, че няма да го видя.

Нямах какво да кажа. Стоях безмълвно пред него. Той се усмихна, сякаш твърде добре си даваше сметка за кипежа на чувствата ми:

— Ах, малки шуте, трябваше да те оставя в магазина на баща ти в онзи ден, а не да те въвличам във всичко това.

— Баща ми каза да се сбогувам с вас.

— Да, той е прав. Сега можеш да ме оставиш. Ще те освободя от обещанието ти да ме обичаш. Вече не си мой васал. Позволявам ти да си отидеш.

За него това беше малко повече от шега. Той знаеше също така добре, както и аз, че не можеш да освободиш една девойка от обещанието й да обича един мъж. Тя или се освобождава сама, или е обвързана до живот.

— Не съм свободна — прошепнах. — Баща ми каза да дойда да ви видя и да се сбогувам. Но аз не съм свободна. Никога няма да бъда.

— Готова ли си да ми служиш още?

Кимнах.

Лорд Робърт се усмихна и се наведе напред: устата му беше толкова близо до ухото ми, че почувствах топлината на дъха му.

— Тогава направи за мен едно последно нещо. Иди при лейди Елизабет. Кажи й да не унива. Кажи й да учи заедно със стария ми възпитател, Джон Дий. Кажи й непременно да го открие и да учи с него. После намери Джон Дий и му кажи две неща. Първо: мисля, че е добре да се свърже със стария си господар, сър Уилям Пикъринг. Разбра ли това?

— Да — казах. — Сър Уилям. Знам кой е.

— И второ: кажи му да се срещне също и с Джеймс Крофт и Том Уайът. Мисля, че те участват в алхимичен експеримент, който е по сърце на Джон Дий. Едуард Кортни може да направи химична сватба. Можеш ли да запомниш всичко това?

— Да — казах. — Но не зная какво означава.

— Толкова по-добре. Те трябва да направят злато от най-прост метал, и да превърнат сребро в пепел. Кажи му това. Той ще разбере какво имам предвид. И му кажи, че ще изиграя ролята си в алхимичния процес, ако ми помогне да стигна дотам.

— Къде? — попитах.

— Просто запомни съобщението — каза той. — Повтори ми го.

Повторих го, дума по дума, и той кимна.

— Сетне се върни при мен — само веднъж, за последен път, и ми кажи какво си видяла в огледалото на Джон Дий. Трябва да знам. Каквото и да стане с мен, трябва да знам какво ще се случи с Англия.

Кимнах, но той не ме пусна да си вървя веднага. Допря устни до врата ми, точно под ухото — съвсем лека, едва доловима целувка.

— Ти си добро момиче — каза той. — И аз ти благодаря.

После ме пусна, и аз отстъпих назад, отдалечавайки се заднешком от него, сякаш ми беше непоносимо да се извърна. Почуках на вратата зад мен, и стражът я отвори.

— Бог да ви благослови и да ви пази, милорд — казах. Лорд Робърт обърна глава и ми отправи усмивка, толкова нежна, че разби сърцето ми, още докато вратата се затваряше и го скриваше от мен.

— Бог да те благослови, момче — отвърна той с равен тон, към затварящата се врата, а после стражът я затвори и аз отново останах в тъмнината и в студа, отново без него.

На улицата отвън си плюх на петите и затичах към къщи. От един вход внезапно излезе някаква сянка и ми препречи пътя. Ахнах тревожно.

— Тихо! Аз съм, Даниел.

— Откъде знаеше, че съм тук?

— Отидох до магазина на баща ти и той ми каза, че си отнесла книги на лорд Робърт в Тауър.

— О!

Той закрачи редом с мен.

— Със сигурност вече не е нужно да му служиш.

— Не — казах. — Той ме освободи.

Много ми се искаше Даниел да си тръгне, за да мога да помисля за целувката по шията и за топлия дъх на лорд Робърт, докосващ ухото ми.

— Значи няма да му служиш занапред — каза той педантично.

— Току-що го казах — троснах се аз. — Вече не му служа. Нося книги, изпратени от баща ми. Просто така се случи, че този, на когото трябваше да ги предам, беше лорд Робърт. Дори не го видях. Просто ги внесох вътре и ги дадох на един страж.

— Кога тогава те е освободил от службата ти при него?

— Преди месеци — излъгах, опитвайки да се съвзема.

— Когато го арестуваха?

Нахвърлих се върху него:

— Какво значение има за теб? Освободена съм от службата си при него. Сега служа на кралица Мери. Какво още трябва да узнаеш?

Гневът му нарастваше заедно с моя:

— Имам право да знам всичко, което правиш. Ти ще бъдеш моя съпруга, твоето име ще бъде мое. А докато настояваш да тичаш от двореца до Тауър, излагаш на опасност себе си, излагаш на опасност и нас, останалите.

— Не си в опасност — отвърнах сопнато. — Какво ли знаеш ти за това? Ти никога не си правил нищо, и не си бил никъде. Светът се преобърна надолу с главата, а сетне се върна обратно, докато ти си седеше на сигурно място у дома. Защо да си в опасност?

— Не съм залагал на един владетел срещу друг, и не съм се крил зад маска, нито пък съм шпионирал и съм давал лъжливи показания, ако имаш това предвид — каза той остро. — Никога не съм си и помислял, че това са велики и достойни за възхищение постъпки. Аз запазих вярата си и погребах баща си в съгласие с моята вяра. Подкрепях майка си и сестрите си, и пестя пари за деня на женитбата си. Нашата женитба. Докато ти тичаш из тъмните улици, облечена като паж, служиш в един папистки кралски двор, посещаваш един осъден предател и ме укоряваш, че не правя нищо.

Отдръпнах ръката си от него.

— Нима не разбираш, че той ще умре? — изкрещях, а после си дадох сметка, че сълзите се стичат по бузите ми. Гневно ги изтрих с ръкав. — Нима не знаеш, че ще го екзекутират и никой не може да го спаси? Или в най-добрия случай ще го оставят там вътре да чака безкрайно, та да умре от чакане? Че дори не може да спаси себе си? Нима не виждаш, че явно всички, които обичам, ми биват отнети, без да съм се провинила в нещо? Без да има начин да ги спася? Не мислиш ли, че тъгувам за майка си през всеки ден от живота си? Не мислиш ли, че усещам мирис на дим всяка нощ в сънищата си, а сега този човек… този човек…

Избухнах в сълзи.

Даниел ме улови за раменете: не ме прегърна, а ме хвана здраво, за да ме задържи на една ръка разстояние, така че да може да разчете изражението ми с един продължителен, безпристрастен, преценяващ поглед.

— Този човек няма нищо общо със смъртта на майка ти — каза той решително. — Няма нищо общо с хората, които умират за вярата си. Затова не представяй похотта си като тъга. Ти служиш на двама господари, заклети врагове. Беше ясно, че единият от тях ще свърши там, вътре. Ако не беше лорд Робърт, щеше да бъде кралица Мери. Единият от тях бе обречен да възтържествува, другият беше обречен да умре.

Изтръгнах се със сила от хватката му, отдръпвайки се от суровия му, лишен от съчувствие поглед, и се затътрих към къщи. След няколко мига го чух да върви след мен.

— Щеше ли да плачеш така, ако там вътре беше кралица Мери, положила глава на дръвника? — запита той.

— Шшшттт — казах, винаги предпазлива. — Да.

Той не каза нищо, но мълчанието му говореше за недоверие.

— Не съм извършила нищо безчестно — казах равно.

— Съмнявам се в теб — каза той. Тонът му беше не по-малко студен от моя. — Ако си останала почтена, било е само поради липса на благоприятна възможност.

— Кучи син — изрекох полугласно, за да не ме чуе. Той ме отведе мълчаливо до вкъщи и ние се разделихме на прага на дома ми с ръкостискане, което не подобаваше нито на братовчеди, нито на влюбени. Оставих го да си отиде: с радост бих запратила някой голям том по неговата отдалечаваща се, високо вдигната глава. После влязох вътре, при баща си, питайки се колко ли време щеше да мине, преди Даниел да дойде да го види, за да му каже, че иска да бъде освободен от годежа ни, и какво ли щеше да стане тогава с мен.

Като шут на кралицата, от мен се очакваше да бъда в покоите й всеки ден, и да съм до нея. Но веднага щом успях да се измъкна незабелязано за час, рискувах и отидох в някогашните покои на семейство Дъдли да потърся Джон Дий. Потропах на вратата. Един мъж в непозната ливрея я отвори и ме погледна подозрително.

— Мислех, че тук живеят хората от домакинството на Дъдли — казах плахо.

— Вече не — каза той кратко.

— Къде мога да ги намеря?

Той сви рамене:

— Херцогинята има покои близо до кралицата. Синовете й са в Тауър. Съпругът й е в пъкъла.

— А възпитателят?

Той сви рамене:

— Замина. Мисля, че се е върнал в бащината си къща.

Кимнах, върнах се в покоите на кралицата и седнах на малка възглавничка до краката й. Кученцето й, една хрътка, си имаше възглавничка, същата като моята; и кучето, и аз седяхме, нос до нос, следейки с еднакво неразбиране в кафявите очи как придворните идваха и се кланяха, молеха за земи и постове, и парични дарения, и понякога кралицата потупваше кученцето, а друг път потупваше мен: и кучето, и аз оставахме безмълвни, и никога не казвахме какво си мислим за тези благочестиви католици, които бяха пазили пламъка на вярата си така чудодейно скрит в продължение на толкова време. Бил е добре скрит, докато те възхваляваха протестантската религия, скрит, докато гледаха изгарянето на католиците, изчаквайки този момент, като нарциси по Великден, за да разпукне и да разцъфти. Като си помисли само човек, че в страната е имало толкова много вярващи католици, и никой не ги е познавал досега!

След като всички си отидоха, тя се приближи до една прозоречна ниша, където никой не можеше да ни чуе, и ми направи знак да отида при нея.

— Хана?

— Да, ваше величество?

Веднага отидох до нея.

— Не е ли време да свалиш тази ливрея на паж? Скоро ще бъдеш жена.

Поколебах се.

— Ако позволите, ваше величество, бих предпочела да продължа да се обличам като паж.

Тя ме погледна любопитно:

— Не копнееш ли да имаш красива рокля и да пуснеш косата си да порасне, дете? Нима не искаш да бъдеш млада жена? Мислех си да ти подаря рокля за Коледа.

Спомних си как майка ми сплиташе гъстата ми черна коса, навиваше плитките около пръстите си и ми казваше, че ще стана красавица, че ще бъда прочута с красотата си. Спомних си как ме упрекваше за любовта ми към скъпите платове, и как бях молила за зелена кадифена рокля за Ханука.

— Изгубих любовта си към изящните неща, когато изгубих майка си — казах тихо. — За мен във всичко това няма наслада, защото нея я няма да ми избира и гласи роклите, и да ми казва, че ми подхождат. Дори не искам дълга коса, защото нея я няма, за да ми я сплита.

Лицето й стана нежно:

— Кога умря тя?

— Когато бях на единайсет години — излъгах. — Разболя се от чума. — Никога не бих рискувала да разкрия истината — че тя бе изгорена както еретичка — дори и пред тази кралица, която ме гледаше така сериозно и скръбно в лицето.

— Бедното дете — каза тя мило. — Това е загуба, която никога не се забравя. Можеш да се научиш да я понасяш, но никога не я забравяш.

— Всеки път, когато ми се случи нещо хубаво, ми се иска да й го кажа. Всеки път, когато стане нещо лошо, ми липсва помощта й.

Тя кимна:

— Аз пишех на майка си, дори когато знаех, че никога няма да ми позволят да й изпратя писмата си. Въпреки че в тях нямаше нищо, на което можеха да възразят, никакви тайни, просто нуждата ми от нея и тъгата ми, че е далече от мен. Но не ми позволяваха да й пиша. Аз просто исках да й кажа, че я обичам и че ми липсва. А после тя умря, и не ми позволиха да отида при нея. Не можах дори да държа ръката й и да й склопя очите.

Тя вдигна ръка към очите си и притисна хладните върхове на пръстите си към клепачите, сякаш за да възпре сълзите, избликнали при спомена.

Тя се изкашля:

— Но това не може да означава, че никога няма да носиш рокля — каза тя бодро. — Животът продължава, Хана. Майка ти не би искала да скърбиш. Тя би искала да съзрееш и да станеш жена, красива млада жена. Тя не би искала малкото й момиче вечно да носи момчешки дрехи.

— Не искам да бъда жена — казах простичко. — Моят баща ми е уредил брак, но знам, че все още не съм готова да бъда жена и съпруга.

— Едва ли искаш да бъдеш девица като мен — каза тя с крива усмивка. — Не са много жените, които биха избрали този път.

— Не — казах. — Не кралица-дева като вас, не съм се отдала на живот на неомъжена жена, но се чувствам, сякаш… — замлъкнах насред изречението. — Сякаш не зная как да бъда жена — казах неловко. — Наблюдавам вас, а също и дамите в двора. — Тактично не добавих, че от всички тях наблюдавах най-вече лейди Елизабет, която ми се струваше истинско олицетворение на женствена изтънченост и на достойнство, подобаващо на една принцеса. — Наблюдавам всички, и мисля, че с времето ще се науча. Но все още не.

Тя кимна:

— Разбирам те много добре. Аз не знам как да бъда кралица без съпруг до себе си. Никога не съм чувала за кралица без мъж, който да я напътства. И въпреки това толкова се страхувам да се омъжа… — тя замълча. — Не мисля, че един мъж би могъл да разбере страха, който една жена може да изпитва при мисълта за женитба. Особено жена като мен, не млада жена, не жена, отдадена на плътските удоволствия, дори не и жена, която е особено съблазнителна… — тя протегна ръка, за да ми попречи да й възразя. — Зная го, Хана, не е нужно да ме ласкаеш.

— И, което е още по-лошо, аз не съм жена, която лесно се доверява на мъжете. Неприятно ми е, че се налага да заседавам с влиятелни мъже. Когато спорят по време на съвет, сърцето ми блъска в гърдите, и се страхувам, че гласът ми ще потрепери, когато трябва да заговоря.

— И въпреки това презирам слабите мъже. Когато погледна моя братовчед Едуард Кортни, за когото лорд-канцлерът иска да ме накара да се омъжа, ми идва да се изсмея на глас, дори само при мисълта за това. Той е просто едно невъзпитано хлапе и суетен глупак и аз никога, никога не бих се унижила да легна под такъв като него.

— Но ако една жена се омъжи за човек, който е свикнал да заповядва… — тя отново замълча. — Колко ужасно би било това — каза тихо. — Да повериш сърцето си на един непознат! Какъв ужас — да обещаеш да се подчиняваш на човек, който може да ти нареди да сториш какво ли не! И да обещаеш да обичаш един мъж, докато смъртта… — тя замлъкна насред изречението. — В крайна сметка, мъжете невинаги се смятат обвързани от подобни обещания. И какво става тогава с една добра съпруга?

— Мислила ли сте, че ще живеете и ще умрете като девица? — попитах.

Тя кимна:

— Когато бях принцеса, ме сгодяваха отново и отново. Но когато баща ми ме отхвърли и ме обяви за незаконородена, разбрах, че предложения за женитба няма да има. Тогава отхвърлих всички мисли за брак, а също и всякаква мисъл за свои собствени деца.

— Баща ви се е отрекъл от вас?

— Да — каза кратко кралицата. — Накараха ме да се закълна върху Библията, признавайки собствената си незаконороденост. — Гласът й потрепери, тя си пое рязко дъх. — Никой принц в Европа не би се оженил за мен след това. Да ти призная честно, толкова се срамувах, че никога не бих поискала съпруг. Не можех да погледна никой почтен мъж в лицето. А когато баща ми умря и брат ми стана крал, си помислих, че мога да стана нещо като вдовстваща кралица, като любима стара кръстница, неговата по-голяма сестра, която можеше да го съветва, и си мислех, че той ще има деца, за които можех да се грижа. Но сега всичко се промени и аз съм кралица, и макар да съм кралица, откривам, че въпреки това не мога сама да правя своите избори — тя направи пауза. — Предложиха ми Филип Испански, знаеш ли.

Чаках.

Тя се обърна към мен, сякаш имах повече разум от хрътката й, сякаш можех да я посъветвам.

— Хана, аз съм по-нищожна от мъж, и по-нищожна от жена. Не мога да управлявам като мъж, и не мога да дам на тази страна наследника, който тя има право да желае. Аз съм половинчато подобие на принц — нито кралица, нито крал.

— Страната със сигурност се нуждае само от владетел, когото може да уважава — казах колебливо. — И се нуждае от мирни години. Аз съм новодошла тук, но дори аз мога да видя, че хората вече не знаят кое е правилно и кое — погрешно. Църквата се е променяла отново и отново през живота им, и те е трябвало отново и отново да се променят заедно с нея. В града цари голяма нищета, а в страната — глад. Не можете ли просто да почакате? Не можете ли просто да нахраните бедните и да възстановите земите на онези, които нямат земя, да накарате хората отново да се заловят за работа и да прогоните просяците и крадците от пътищата? Да възвърнете красотата на църквата и да върнете земите на манастирите?

— А след като съм направила това? — попита кралица Мери, със странен, треперливо настойчив глас. — Какво тогава? Когато страната отново бъде на сигурно място в лоното на църквата, когато всички са добре нахранени, когато хамбарите са пълни, а манастирите процъфтяват? Когато свещениците започнат да водят чист и непорочен живот, а Библията се чете на хората, както е редно да бъде? Когато католическата литургия се отслужва във всяко село, а камбаните за утринната молитва отекват навред из нивята, всяка сутрин, както е редно, както е било винаги? Тогава какво?

— Тогава ще сте изпълнили задачата, за която Бог ви е призовал, нали?… — заекнах.

Тя поклати глава:

— Ще ти кажа какво ще стане тогава. Тогава ще ме сполети болест или злополука, и ще умра бездетна. И тогава за трона ще се изстъпи да претендира копелето на Ан Болейн и свирача на лютня Марк Смийтън: Елизабет. А в мига, щом седне на трона, тя ще захвърли маската си и ще се покаже такава, каквато е.

Не можех да я позная — чувах съскане в гласа й, виждах изписаната по лицето й омраза.

— Защо, каква е тя? Какво е направила, за да ви разстрои така?

— Предаде ме — каза тя категорично. — Когато се борех за нашето наследство, за нейното, както и за моето, тя е писала на човека, който беше тръгнал на поход срещу мен. Сега знам това. Докато се борех за нея, както и за себе си, тя е готвела споразумение с него за времето след смъртта ми. Била е готова да го подпише на дръвника, приготвен за екзекуцията ми.

— Когато я доведох в Лондон редом с мен, хората приветстваха протестантската принцеса, а тя приемаше с усмивка приветствията. Когато й изпратих учители и учени да й обяснят грешките на вярата й, тя им се усмихна с лукавата усмивка на майка си, и им каза, че вече е разбрала и че ще приеме благословията на католическата литургия.

— А после идва на литургия така, сякаш е принудена да го стори против съвестта и убежденията си, Хана! Когато бях не по-възрастна от нея, търпях, докато най-великите мъже на Англия ме проклинаха и ме заплашваха със смърт, ако не приема новата религия. Отведоха майка ми и тя умря болна, сломена, и сама, но никога не преви коляно пред тях. Те ме заплашиха, че ще ме изпратят на ешафода за държавна измяна! Заплашиха ме с изгаряне заради ерес! Изгаряха на клада мъже и жени за по-дребни неща от онези, които изричах. Трябваше да се придържам към вярата си с цялата си смелост и не се отрекох от нея, докато сам императорът на Испания не ми каза, че трябва да го направя, че трябва да се отрека, защото, ако упорствам, ще си навлека смъртна присъда. Той знаеше, че ще ме убият, ако не се отрека от вярата си. Но от Елизабет поисках само да спаси собствената си душа и да бъде отново малката ми сестричка!

— Ваше величество… — прошепнах. — Тя просто е млада, ще се научи…

— Не е толкова млада.

— Тя ще се научи…

— Ако смята да се учи, то тогава избира грешните наставници. Тя заговорничи с френското кралство срещу мен, заобиколила се е с мъже, които няма да се спрат пред нищо, за да я видят как наследява трона. Всеки ден някой ми разказва за нов подъл заговор, и винаги следите водят към нея. Сега, всеки път, щом я погледна, виждам жена, затънала в грях, точно като майка си, отровителката. Почти виждам как плътта й почернява от греха в сърцето й. Виждам я как обръща гръб на Светата църква, виждам я как обръща гръб на обичта ми, виждам я как се устремява към измяната и греха.

— Казахте, че тя е малката ви сестричка — напомних й. — Казахте, че сте я обичали като свое дете.

— Наистина я обичах — каза горчиво кралицата. — Повече, отколкото тя си спомня. Повече, отколкото беше редно, след като знаех какво стори майка й на моята. Наистина я обичах. Но тя вече не е детето, което обичах. Не е малкото момиченце, което учех да чете и пише. Тя тръгна по грешен път. Беше покварена. Затънала е в грях. Не мога да я спася: тя е вещица и дъщеря на вещица.

— Тя е млада жена — възразих тихо. — Не вещица.

— По-лоша от вещица — каза тя обвинително. — Еретичка. Лицемерка. Блудница. Знам, че тя е всички тези неща. Еретичка е, защото, макар че идва на католическата литургия, аз знам, че е протестантка, клетвопрестъпница, приковала очи в нафората. Лицемерка е, защото не признава дори собствената си вяра. В тази страна има смели мъже и жени, които са готови да идат на кладата заради заблудата си: но тя не е от тях. Когато брат ми Едуард беше на трона, тогава тя бе ярката пътеводна светлина на реформираната вяра. Тя беше истинска протестантска принцеса — с тъмните си рокли и белите плисирани яки, и със сведените очи, без злато или скъпоценни камъни на ушите или по пръстите. Сега, когато той е мъртъв, тя коленичи до мен, присъства на ритуалното издигане на нафората, и се кръсти, и се кланя пред олтара, но аз знам, че всичко това е лъжа. Това е оскърбление към мен, което е нищо, но то е оскърбление към паметта на майка ми, която бе отблъсната заради нейната, и е оскърбление към Светата църква, което е грях срещу самия Бог.

— И, да й прости Господ, тя е блудница заради онова, което правеше с Томас Сиймор. Целият свят щеше да го узнае, но другата велика протестантска блудница прикри и двамата, и умря, без да разкрие тайната.

— Коя? — попитах. Бях едновременно отвратена и очарована, спомнила си момичето в огрятата от слънцето градина и мъжа, който я бе подпрял на едно дърво и плъзгаше ръка нагоре под полата й.

— Катрин Пар — изрече кралица Мери през зъби. — Тя знаеше, че нейният съпруг Томас Сиймор е бил прелъстен от Елизабет. Хвана ги в стаята на Елизабет: Елизабет — по долна риза, лорд Томас — проснат върху нея. Катрин Пар изпрати Елизабет в провинцията, отстрани я. Усмири клюките, отрече всичко. Защити момичето — е, трябваше да го стори, детето се отглеждаше в нейния дом. Защити съпруга си, а после умря, раждайки детето му. Глупачка. Глупава жена.

После поклати глава:

— Бедната жена. Тя го обичаше толкова много, че се омъжи за него, още преди баща ми да е изстинал в гроба. Предизвика скандал в двора, и рискува мястото си в обществото. А за награда той се задяваше в собствената й къща с четиринайсетгодишно момиче, поверено на грижите й. Това момиче, моята Елизабет, моята малка сестричка, което се извиваше под ласките му, се оплакваше, че ще умре, ако той я докосне отново, но никога не заключи вратата на спалнята си, нито се оплака на мащехата си, и не се опита да намери друг подслон.

— Аз знаех за това. Милостиви Боже, носеха се такива клюки, че дори аз, скрита в дълбоката провинция, ги дочувах. Писах й и предложих да дойде при мен: имах дом, можех да се грижа и за двете ни. Тя ми писа много мило, много вежливо. Написа ми, че нищо не й се е случило и че не е нужно да се мести в друг дом. А през цялото това време го е пускала сутрин в стаята си, и му е позволявала да повдига крайчеца на роклята й, за да види фустата й, а веднъж, Бог да й е на помощ, му позволила да смъкне и роклята от тялото й, така че останала почти гола пред него.

— Тя така и не прати да ме повикат на помощ, макар да знаеше, че бих я отвела още същия ден. Беше малка уличница тогава, уличница е и сега, а аз го знаех, да ме прости Господ, и се надявах, че може да бъде превъзпитана. Мислех си, че ако й дам място до себе си, и почитта, която й се полага, тя ще израсне и ще се превърне в принцеса. Мислех си, че една млада уличница, чийто нрав още се оформя, може да бъде променена, да бъде създадена наново, да бъде научена да се държи като принцеса. Но тя не може. Не иска. Ще я видиш как ще се държи занапред, когато отново някой започне да я ухажва.

— Ваше величество… — подех, зашеметена от изблика на огорчението й.

Тя си пое дъх и се обърна към прозореца. Опря чело на дебелото стъкло и видях как топлината от дъха й го замъгли. Навън беше студено — дошла бе непоносимата английска зима — и Темза беше металносива отвъд градината с цвят на камък, под оловното небе. Виждах лицето на кралицата, отразено в дебелото стъкло като камея, удавена във вода. Чувствах трескавата енергия, пулсираща в тялото й.

— Трябва да се освободя от тази омраза — каза тя тихо. — Трябва да се освободя от болката, която майка й ми причини. Трябва да се отрека от нея.

— Ваше величество… — подхванах отново, по-внимателно.

Тя се обърна отново към мен.

— Тя ще дойде на трона след мен, ако умра без наследник — каза категорично. — Тази лъжлива блудница. Всичко, което ще постигна, ще бъде разрушено от нея, ще бъде съсипано от нея. Тя винаги е съсипвала всичко в живота ми. Аз бях единствената принцеса на Англия и огромна радост за сърцето на майка ми. Достатъчен бе един миг, един поглед, и аз вече прислужвах на Елизабет в детската стая като нейна придворна дама, а майка ми бе изоставена и после — умря. Елизабет, дъщерята на блудницата, е олицетворение на покварата. Трябва да имам дете, което да се изпречи между нея и трона. Това е най-големият ми дълг към тази страна, към майка ми и към мен самата.

— Ще трябва да се омъжите за Филип Испански?

Тя кимна:

— Той ще свърши същата работа, както и всеки друг — каза тя. — Мога да сключа с него траен договор. Той знае, баща му знае каква е тази страна. С мъж като него ще мога да бъда кралица и съпруга. Той има своя собствена земя, свое собствено състояние, няма нужда от малката Англия. И тогава ще мога да бъда кралица на собствената си страна, и негова съпруга, и майка.

В начина, по който каза „майка“, имаше нещо, което ме накара да застана нащрек. Бях почувствала докосването й върху главата си, бях я виждала как се държи с децата, които излизаха тичешком от мръсните селски хижи.

— Та вие мечтаете за собствено дете — възкликнах. Видях отчаяния копнеж в очите й, сетне тя отново се извърна от мен към прозореца и гледката към студената река.

— О, да — каза тя тихо на студената градина отвън. — От двайсет години копнея за собствено дете. Затова обичах клетия си брат толкова много. В глада на сърцето си обичах дори Елизабет, когато беше бебе. Навярно Бог в Своята добрина сега ще ме дари с мой собствен син. — Тя ме погледна. — Ти имаш Зрението. Ще имам ли дете, Хана? Ще имам ли свое собствено дете, което да държа в прегръдките си и да обичам? Дете, което ще порасне и ще наследи трона и ще направи Англия велика страна?

Почаках за миг, в случай, че ме споходи видение. Единственото, което изпитах, бе чувство на огромно отчаяние и безнадеждност, нищо повече. Сведох поглед към пода и коленичих пред нея.

— Съжалявам, ваше величество — казах. — На Зрението не може да се заповядва. Не мога да ви кажа отговора на този въпрос, нито на някой друг. Способността да предвиждам ме спохожда неочаквано. Не мога да кажа дали ще имате дете.

— Тогава аз ще предскажа вместо теб — каза тя мрачно. — Ще ти кажа следното. Ще се омъжа за този Филип Испански без любов, без желание, но със съвсем вярното чувство, че именно от това се нуждае страната. Той ще ни донесе богатството и мощта на Испания, ще превърне тази страна в част от своята империя, от която се нуждаем толкова много. Той ще ми помогне да върна страната към догмите на истинската църква, и ще ме дари с дете, което ще стане богобоязлив християнски наследник, за да задържи тази страна в правата вяра — тя направи пауза. — Би трябвало да кажеш „Амин“ — напомни ми тя.

— Амин.

Лесно беше да го кажа. Бях покръстена еврейка, момиче, облечено като момче, млада жена, влюбена в един мъж и сгодена за друг. Момиче, което скърбеше за майка си, а никога не споменаваше името й. Прекарвах целия си живот в престорено съгласие.

— Амин — казах.

Вратата се отвори и Джейн Дормър подкани с жест в стаята двама носачи, които крепяха помежду си рамка, обвита в ленен плат.

— Нещо за вас, ваше величество! — възкликна тя със закачлива усмивка. — Нещо, което ще ви бъде приятно да видите.

Кралицата бавно се отърси от замислеността си.

— Какво има, Джейн? Сега съм уморена.

В отговор мистрес Дормър изчака, докато мъжете облегнат товара си на стената, а после хвана крайчеца на плата и се обърна към царствената си господарка:

— Готова ли сте?

Кралицата благоволи да се усмихне:

— Портретът на Филип ли е това? — попита тя. — Няма да се подлъжа от него. Забравяте, че съм достатъчно възрастна, за да помня времето, когато моят баща се ожени заради един портрет, но се разведе с оригинала. Каза, че това била най-лошата шега, изигравана някому. Един портрет е винаги красив. Няма да се оставя да бъда омаяна от един портрет.

В отговор Джейн Дормър рязко отметна платното настрана. Чух затаеното ахване на кралицата, видях как руменината нахлу в бледите й бузи, а после се отдръпна, и чух лекия й момичешки кикот.

— Боже мой, Джейн, това се казва мъж! — прошепна тя.

Джейн Дормър се преви от смях, пусна плата и се втурна през стаята да се отдръпне назад, за да се възхити на портрета.

Той наистина беше красив мъж. Беше млад, трябва да беше в средата на двайсетте си години, докато кралицата беше на четиридесет, с кафява брада и с тъмни усмихнати очи, пълни чувствени устни, хубава фигура, широки рамене и стройни, здрави крака. Беше облечен в тъмночервено, с тъмночервена шапка, килната под закачлив ъгъл върху къдравата му кафява коса. Имаше вид на мъж, готов да шепне любовни слова в ухото на някоя жена, докато й омекнат коленете. Приличаше на красив нехранимайко, но имаше някаква твърдост около устата му и нещо в стойката на раменете му, което намекваше, че въпреки това може да е способен на честност.

— Какво мислите, ваше величество? — настоя Джейн.

Кралицата не каза нищо. Отново преместих поглед от портрета към лицето й. Тя се взираше в него. За миг не можах да се сетя на какво ми напомняше, после разбрах. Така изглеждаше собственото ми лице в огледалото, когато мислех за Робърт Дъдли. Беше същото това пробуждане, същото широко разтваряне на очите, същата несъзнателно изгряла усмивка.

— Той е много… привлекателен — каза тя.

Джейн Дормър срещна погледа ми и ми се усмихна.

Исках да отвърна на усмивката, но в главата ми отекваше странен шум, някакво дрънчене като на малки звънчета.

— Какви тъмни очи има — посочи Джейн.

— Да — промълви кралицата.

— Носи много висока яка, сигурно такава е модата в Испания. Той ще донесе в двора най-новата мода.

Шумът в главата ми се усилваше. Затулих ушите си с ръце, но звукът отекна по-силно в главата ми: сега звучеше като пеещ звън.

— Да — каза кралицата.

— И виждате ли? Златен кръст на верижка — изгука Джейн. — Слава на Бога, Англия отново ще има католически принц.

Усещането вече беше непоносимо. Сякаш бях в камбанария, когато камбаните бият най-силно. Превих се и се извъртях, като се опитвах да прогоня ужасното звънтене от ушите си. После избухнах: „Ваше величество! Сърцето ви ще бъде разбито!“, и изведнъж шумът замлъкна и настъпи тишина — тишина, някак дори по-шумна от звънтящите камбани, и кралицата впери поглед в мен, Джейн Дормър също, и аз осъзнах, че бях изрекла нещо неуместно, че бях крещяла като юродива глупачка.

— Какво каза? — Джейн Дормър ме предизвикваше да повторя думите си, предизвикваше ме да разваля щастливото следобедно настроение, с което двете жени разглеждаха портрет на красив мъж.

— Казах: „Ваше величество, сърцето ви ще бъде разбито“ — повторих аз. — Но не мога да кажа защо.

— Ако не можеш да кажеш защо, по-добре изобщо да не беше проговаряла — разгневи се Джейн Дормър, винаги пламенно предана на господарката си.

— Знам — казах сковано. — Не мога да се сдържам.

— Не е твърде остроумно да кажеш на една жена, че сърцето й ще бъде разбито, но че не знаеш как или защо!

— Знам — повторих. — Съжалявам.

Джейн се обърна към кралицата:

— Ваше величество, не обръщайте внимание на шута.

Лицето на кралицата, което беше толкова лъчезарно и така оживено, внезапно се навъси.

— И двете можете да си вървите — каза тя с равен тон. Приведе рамене и се извърна. От този жест, характерен за една упорита жена, разбрах, че беше направила избора си и никакви мъдри слова нямаше да променят решението й. Най-малко пък думите на един шут. — Можете да си вървите — каза тя. Джейн посегна да покрие портрета с платното. — Оставете го така — каза кралицата. — Може да го погледна отново.

Докато траеха дългите преговори за женитбата между съветниците на кралицата, поболели се от тревога при мисълта за испанец на трона на Англия, и испанските пратеници, нетърпеливи да добавят още едно кралство към своята обширна империя, аз се упътих към бащиния дом на Джон Дий. Беше малка къща близо до реката в централната част на града. Потропах на вратата и за миг никой не отговори. После един прозорец над входната врата се отвори и някой извика надолу:

— Кой е?

— Търся Роланд Дий — извиках нагоре. Стрехичката над входната врата ме криеше: той можеше да чуе гласа ми, но не и да ме види.

— Няма го тук — извика в отговор Джон Дий.

— Мистър Дий, това съм аз, шутът Хана — извиках. — Търсех вас.

— Тихо — каза припряно той и затръшна прозорчето. Чух стъпките му да отекват по дървените стъпала в къщата и шума от дърпането на резетата, а после вратата се отвори навътре към тъмен коридор. — Влизай бързо — каза той.

Промъкнах се през пролуката, а той затръшна вратата и пусна резето. Застанахме мълчаливо един срещу друг в тъмния коридор. Канех се да заговоря, но той сложи ръка върху моята, за да ме предупреди да мълча. Изведнъж застинах. Отвън чувах обичайните шумове на лондонската улица — минаващи хора, няколко провикващи се търговци, улични продавачи, които предлагаха стоките си, далечният вик на някой, разтоварващ лодка на брега на реката.

— Проследи ли те някой? Каза ли на някого, че търсиш мен?

Сърцето ми заблъска в гърдите при този въпрос. Почувствах как ръката ми се вдига към бузата, сякаш за да изтрие петънце от сажди.

— Защо? Какво се е случило?

— Възможно ли е някой да те е проследил?

Опитах се да мисля, но усещах само силното биене на уплашеното си сърце.

— Не, сър. Не мисля.

Джон Дий кимна, а после се обърна и се качи горе, без да ми каже и дума. Поколебах се, а после го последвах. Едва не се измъкнах през задната врата, за да изтичам до къщата на баща си и да не видя Джон Дий никога повече.

Вратата в най-горния край на стълбите беше отворена и той ми направи знак да вляза в стаята му. До прозореца беше писалището му, с красив, непознат месингов инструмент, поставен на почетно място. Отстрани имаше голяма маса от полиран дъб, върху която бяха пръснати неговите книжа, чертожни инструменти, моливи, пера, мастилници и хартиени свитъци, покрити със ситно изписан текст и множество числа.

Не можех да задоволя любопитството си, докато не се уверях, че съм в безопасност:

— Издирват ли ви, мистър Дий? Да си вървя ли?

Той се усмихна и поклати глава:

— Проявявам прекалена предпазливост — каза искрено той. — Отведоха баща ми за разпит, но той е известен член на група протестантски мислители. Никой не разполага с никакви сведения против мен. Просто се стреснах, когато те видях.

— Сигурен ли сте? — запитах го настойчиво.

Той се изсмя тихо:

— Хана, приличаш на млада кошута, готова да побегне. Успокой се. Тук си в безопасност.

Овладях се и започнах да се оглеждам. Той видя как погледът ми отново се върна към инструмента на прозореца.

— Какво мислиш, че е това? — попита той.

Поклатих глава. Беше красив предмет, напълно непознат за мен. Беше изработен от месинг — топка с големината на гълъбово яйце в средата на пръчка, заобиколена от месингов пръстен, умело закрепен на други две пръчки, така че да може да се полюлява и движи: една топка се плъзгаше по него. Отвън имаше друг пръстен и още една топка, а извън нея — друга. Беше цяла поредица от халки и топки, и онази, която беше най-далече от центъра, беше най-малката.

— Това — каза той тихо — е модел на света. Това е начинът, по който творецът, великият майстор дърводелец в небесата, е създал света, а после го е привел в движение. Тук се съдържа тайната на начина, по който работи Божият ум. — Той се наведе напред и докосна леко първия пръстен. Сякаш по магия всички пръстени започнаха да се движат бавно, като всеки се въртеше със собствена скорост, всеки следваше собствена орбита, като понякога се подминаваха, а друг път се застигаха. Само малкото златно яйце в средата не се движеше, всичко друго се люлееше около него.

— Къде е нашият свят? — попитах.

Той ми се усмихна:

— Тук — каза, като посочи към златното яйце в самия център на всички останали. Посочи към следващия пръстен с бавно въртящата се в кръг топка. — Това е луната — посочи следващата. — Това — слънцето — посочи следващите няколко: — Това са планетите, а това зад тях са звездите, а това — той посочи към един пръстен, който не приличаше на другите: пръстен, направен от сребро, който се беше задвижил при първото му докосване и беше накарал всички останали да се задвижат в такт. — Това е така нареченият premium mobile. Това е Божието докосване върху света, символизирано от този пръстен, докосването, започнало движението на всичко, докосването, което е поставило началото на този свят. Това е Словото. Това е проявлението на думите: „Да бъде светлина“.

— Светлина — повторих тихо.

Той кимна.

— „Да бъде светлина“. Узная ли какво е породило това движение, ще узная тайната на всяко движение на небесата — каза той. — С този модел мога да играя ролята на Бог. Но в истинските небеса — каква е силата, която кара планетите да се въртят, която кара слънцето да обикаля около земята?

Той чакаше да отговоря, знаейки, че не мога, понеже никой не знаеше отговора. Поклатих глава, замаяна от движението на златните топки върху техните златни халки.

Доктор Дий сложи ръка върху инструмента, за да го задържи, и видях как той забави движението си и спря.

— Моят приятел, Жерар Меркатор, изработи това за мен, когато учехме заедно. Някой ден той ще стане велик картограф, знам това. А аз… — той млъкна насред изречението. — Аз ще следвам пътя си — каза той. — Където и да ме отведе. Трябва да бъда с ясен ум и свободен от амбиция, и да живея в страна, която е ясна и свободна. Трябва да вървя по чист и ясен път.

Той замълча за миг, а после, сякаш внезапно си спомни за мен, запита със съвсем различен тон:

— А ти? Защо дойде тук? Защо викаше баща ми?

— Не ми трябваше той. Търсех вас. Само исках да го попитам къде сте — казах. — В двора ми казаха, че сте заминали у дома, при баща си. Търсех вас. Нося съобщение.

Внезапно той грейна от нетърпение:

— Съобщение ли? От кого?

— От лорд Робърт.

Лицето му посърна.

— За миг си помислих, че може би те е навестил ангел с послание за мен. Какво иска лорд Робърт?

— Иска да узнае какво предстои да се случи. Възложи ми две задачи. Едната — да кажа на лейди Елизабет да ви открие и да ви помоли да бъдете неин възпитател, а другата — да ви предам, че трябва да се срещнете с неколцина мъже.

— Кои мъже?

— Сър Уилям Пикъринг, Том Уайът и Джеймс Крофт — изредих аз. — И поръча да ви кажа следното: че те са се заели с алхимичен експеримент да направят злато от обикновен метал и да превърнат среброто обратно в пепел и вие трябва да им помогнете с това. Едуард Кортни може да направи химична сватба. И ще трябва да се върна и да му кажа какво ни чака.

Мистър Дий хвърли поглед към прозореца, сякаш се опасяваше, че дори на самия перваз отвън може да има подслушвачи.

— Времената не са подходящи да служа на една изложена на подозрения принцеса и на човек, затворен в Тауър за държавна измяна, и на трима други, чиито имена може би вече знам, и в чиито планове може би вече се съмнявам.

Погледнах го спокойно:

— Както желаете, сър.

— А ти можеш да имаш по-безопасна служба, млада жено — каза той. — Какво си мисли той, като те излага на такава опасност?

— Аз съм на негово разположение — казах твърдо. — Дадох дума.

— Редно е да те освободи — каза той внимателно. — От Тауър не може да дава никакви заповеди.

— Той ме освободи. Ще го видя само още веднъж — казах. — Когато се върна и му съобщя какво сте предрекли за Англия.

— Да погледнем ли в огледалото и да видим сега? — попита той.

Поколебах се. Страхувах се от тъмното огледало и затъмнената стая, страхувах се от нещата, които можеха да изникнат през мрака и да ни преследват.

— Мистър Дий, последния път нямах истинско видение — признах неловко.

— Когато каза датата на смъртта на краля?

Кимнах.

— Когато предсказа, че следващата кралица ще бъде Джейн?

— Да.

— Отговорите ти бяха верни — отбеляза той.

— Не бяха нищо повече от догадки — казах. — Измислих ги. Съжалявам.

Той се усмихна:

— Тогава просто го направи отново — каза той. — Просто направи някакви догадки заради мен. Просто направи някаква догадка заради лорд Робърт. След като той моли за това…

Бях хваната натясно и го знаех.

— Много добре.

— Ще го направим сега — каза той. — Седни, затвори очи, опитай се да не мислиш за нищо. Ще ти приготвя стаята.

Направих каквото ми каза и седнах на едно столче. Чувах го как се движи тихо в съседната стая, чух шумолене от затваряне на завеса и лекият съскащ шум на пламък, докато носеше една главня от огъня да запали свещите. После каза тихо:

— Готово е. Ела, и дано добрите ангели ни направляват.

Хвана ме за ръката и ме въведе в малка стаичка. Същото огледало, което бяхме използвали преди, стоеше облегнато на една стена, на маса пред него беше закрепена намазана с восък табличка със странни знаци по нея. Една свещ гореше пред огледалото, а той беше поставил друга отсреща, така че изглеждаха като безброй свещи, изчезващи някъде в безкрая, отвъд света, отвъд слънцето, луната и планетите, както ми ги беше показал върху въртящия се кръгъл модел, не чак до небесата, а в пълна тъмнина, където накрая щеше да има повече мрак, отколкото пламък на свещи и нямаше да има нищо друго, освен тъмнина.

Поех продължително дъх, за да отблъсна страха си, и се настаних пред огледалото. Изслушах молитвата, която произнесе шепнешком, и повторих: „Амин“. После се втренчих в мрака на огледалото.

Чувах се, че говоря, но почти не различавах думите. Чувах дращенето на перото му, докато записваше това, което казвах. Чух се как изреждам поредица от числа, а после странни, непознати думи, като необуздана поезия със свой ритъм и красота, но доколкото можех да преценя, лишена от всякакъв смисъл. После чух гласа си да изрича много ясно на английски: „Ще има дете, но не дете. Ще има крал, но не истински крал. Ще има кралица-дева, напълно забравена. Ще има кралица, но не дева“.

— А лорд Робърт Дъдли? — прошепна той.

— Той ще има качествата и властта на принц, способен да промени историята на света — прошепнах в отговор. — И ще умре, обичан от кралица, ще умре спокойно в постелята си.

Когато дойдох на себе си, Джон Дий стоеше до мен с питие с плодов вкус, в който се долавяше лъх на метал.

— Добре ли си? — попита ме той.

Кимнах:

— Да. Малко сънлива.

— По-добре е да се върнеш в двора — каза той. — Ще забележат, че те няма.

— Няма ли да дойдете да видите лейди Елизабет?

Той придоби замислено изражение:

— Ще го направя, когато се убедя, че е безопасно. Можеш да кажеш на лорд Робърт, че ще му служа, и ще служа на каузата, и че аз също мисля, че сега моментът е назрял. Ще я съветвам и ще събирам сведения по нейна поръка в тези дни на промяна. Но трябва да внимавам.

— Не се ли страхувате? — попитах, като мислех за собствения си ужас от мисълта, че ме наблюдават, за собствения си страх от почукването по вратата в мрака.

— Не много — каза той. — Имам влиятелни приятели. Имам планове, които трябва да осъществя. Кралицата възстановява манастирите, и техните библиотеки също трябва да бъдат възстановени. Мой вменен от Бога дълг е да открия и върна книгите по местата им, да възстановя ръкописите в полза на науката. И се надявам да видя как обикновен метал се превръща в злато.

— Философският камък? — попитах.

Той се усмихна:

— Този път остава загадка.

— Какво да кажа на лорд Робърт, когато се върна да го видя в Тауър? — попитах.

Джон Дий придоби замислено изражение.

— Кажи му само това, че ще умре в леглото си, обичан от кралица — каза той. — Ти видя това, без да съзнаваш какво виждаш. Това е истината, макар че сега изглежда невъзможно.

— А сигурен ли сте? — попитах. — Сигурен ли сте, че няма да го екзекутират?

Той кимна:

— Сигурен съм. Предстоят му много дела, и ще дойде времето на златната кралица. Лорд Робърт не е човек, който ще умре млад, оставяйки работата си недовършена. Освен това му предричам голяма любов, най-великата любов, която е познавал.

Зачаках, като едва дишах.

— Знаете ли коя жена ще обича? — прошепнах.

Дори за миг не си помислих, че ще съм аз. Как беше възможно? Аз бях негов васал, той ме наричаше „госпожица-момче“, смееше се на момичешкото обожание, което виждаше в лицето ми, и предложи да ме освободи. Дори и в този миг, когато Джон Дий му предрече голяма любов, не си помислих, че ще бъда аз.

— Една кралица ще го обича — каза Джон Дий. — Той ще бъде най-голямата любов на живота й.

— Но тя ще се омъжва за Филип Испански — отбелязах.

Той поклати глава:

— Не мога да видя испанец на трона на Англия — предрече. — Мнозина други също не могат.

Беше трудно да намеря начин да говоря с лейди Елизабет, без половината двор да забележи това. Макар да нямаше приятели в двора, а само малък кръг собствени слуги, тя сякаш беше постоянно обкръжена от привидно случайно минаващи хора, на половината от които се плащаше да я шпионират. Френският крал имаше свои шпиони в Англия, испанският император имаше своя мрежа. Всички видни личности бяха внедрили свои слуги в други домакинства, за да следят за някакъв знак на промяна или предателство, а самата кралица създаваше и плащаше на мрежа от доносници. Вероятно на някого се плащаше да доносничи и за мен, и при самата мисъл за това ми прилошаваше от страх. Беше напрегнат живот, изпълнен с непрестанни подозрения и престорено приятелство. Напомняше ми за изработения от Джон Дий модел на земята, около която се въртяха всички планети. Принцесата беше като земята, в самия център на всичко, само че всички звезди в нейната небесна твърд я наблюдаваха със завистливи очи и й желаеха злото. Нямаше нищо чудно в това, че тя ставаше все по-бледа и по-бледа, а сенките под очите й тъмнееха и ставаха от сини виолетови като на синини от удар. Коледа наближаваше, а никой от човеците не проявяваше благоволение към нея.

Враждебността на кралицата нарастваше с всеки ден, в който Елизабет се явяваше в двора с високо вдигната глава и вирнат нос, всеки път, щом извърнеше поглед от статуята на Дева Мария в параклиса, всеки път, когато изоставеше броеницата си и вместо това носеше миниатюрен молитвеник на верижка на кръста си. Всички знаеха, че молитвеникът съдържаше предсмъртната молитва на брат й: „О, Господи, повелителю мой, защити това кралство от папизма и подкрепи истинската религия“. Да носи него, вместо кораловата броеница, която кралицата й бе подарила, беше нещо повече от явен акт на пренебрежение: беше живо олицетворение на неподчинението.

За Елизабет това навярно не бе много повече от показен протест: но за нашата кралица то бе оскърбление, което я поразяваше право в сърцето. Когато Елизабет излизаше на езда, облечена в ярки цветове и усмихната, и махаше с ръка за поздрав, хората я приветстваха и сваляха шапки в нейна чест; когато си оставаше у дома, облечена скромно в черно и бяло, хората идваха в двореца Уайтхол да я видят как се храни на масата на кралицата и да отбележат крехката й красота и скромната протестантска благочестивост, с която се обличаше.

Кралицата виждаше, че макар Елизабет никога да не я предизвикваше открито, тя непрекъснато даваше на сплетниците материал за клюки, който да изнесат извън двора и да разпространят сред онези, които се придържаха към протестантската религия:

„Протестантската принцеса беше бледа днес, и не докосна купела със светена вода.“

„Протестантската принцеса помоли да не присъства на вечерната литургия, защото отново не се чувстваше добре.“

„Протестантската принцеса, почти пленница в паписткия двор, се придържа към вярата си възможно най-усърдно, и чака благоприятен случай, в самите челюсти на Антихриста.“

„Протестантската принцеса е същинска мъченица на вярата си, а грозноватата й сестра е упорита като глутница кучета, нападащи мечки, в преследването на чистата съвест на младата жена.“

Кралицата, блестяща в скъпи рокли, радваща се на възможността да носи накитите на майка си, изглеждаше невзрачна редом до огнената коса на Елизабет, мъченическата белота на бледото й лице и изключително скромната й черна рокля. Както и да се обличаше кралицата, каквото и да носеше, Елизабет, протестантската принцеса, грееше с лъчезарното сияние на момиче на прага на женствеността. Редом с нея кралицата, достатъчно възрастна да й бъде майка, изглеждаше изнурена и смазана от бремето на задачата, която бе наследила.

Затова не можех просто да отида в покоите на Елизабет и да поискам да се срещна с нея. Със същия успех можех да се представя на испанския посланик, който следеше всяка стъпка на Елизабет, и докладваше всичко на кралицата. Но един ден, докато вървях зад нея в галерията, тя се спъна за миг. Отидох да й помогна, и тя ме хвана за ръката.

— Счупих си тока на обувката. Трябва да я изпратя на обущаря — каза тя.

— Позволете да ви помогна да стигнете до покоите си — предложих, и добавих шепнешком: — Имам съобщение за вас от лорд Робърт Дъдли.

Тя не ми хвърли дори кос поглед, и по тази пълна способност да се владее веднага разбрах, че бе завършена интригантка и че кралицата беше права да се страхува от нея.

— Не мога да получавам съобщения без благословията на сестра си — каза мило Елизабет. — Но много ще се радвам, ако ми помогнеш да стигна до стаята си. Изкълчих си крака, когато токът се счупи.

Тя се наведе и събу обувката си. Не можах да не забележа красивата бродерия на чорапа й, но си помислих, че сега не е подходящият момент да я питам за модела. Винаги всичко, което притежаваше, всичко, което вършеше, ме очароваше. Предложих й ръката си. Един минаващ придворен изгледа двете ни.

— Принцесата си счупи тока на обувката — обясних. Той кимна и си продължи по пътя. Лично той нямаше да си направи труда да й помогне.

Елизабет гледаше право напред, накуцваше леко с обутия си в чорап крак и това забавяше походката й. Даваше ми много време да й предам съобщението, което бе казала, че не може да чуе без позволение.

— Лорд Робърт ви моли да повикате Джон Дий за свой домашен учител — казах тихо. — Каза: „непременно“.

Тя все още не ме поглеждаше.

— Мога ли да му кажа, че ще го сторите?

— Можеш да му кажеш, че няма да сторя нищо, което би ми навлякло гнева на сестра ми, кралицата — каза тя спокойно. — Но отдавна искам да уча заедно с мистър Дий и смятах да го помоля да чете с мен. Особено интересно ми е да прочета поученията на Светите отци на църквата.

Тя ме стрелна с прикрит поглед.

— Опитвам се да науча нещо за римокатолическата църква — каза тя. — Досега образованието ми беше много занемарено.

Бяхме пред вратата на покоите й. Когато се приближихме, един страж застана мирно и отвори вратата. Елизабет ме освободи.

— Благодаря ти за помощта — каза тя хладно и влезе вътре. Докато вратата се затваряше зад нея, я видях да се навежда и да си обува отново обувката. Токът, разбира се, беше съвсем здрав.

Предсказанието на Джон Дий, че хората на Англия ще се надигнат, за да предотвратят брака на кралицата с испанец, се потвърждаваше всеки ден в десетки инциденти. Пееха се балади против тази женитба, по-смелите проповедници говореха гневно срещу един брак, толкова опасен за независимостта на страната. Неприлични рисунки се появяваха по всяка варосана стена в града, от ръка на ръка се предаваха евтини книжлета, които хулеха испанския принц и обсипваха с обиди кралицата, задето изобщо обмисля кандидатурата му. Не помагаше и испанският посланик, който уверяваше всеки благородник в двора, че неговият владетел не проявява интерес да поеме властта в Англия, че принцът бил убеден за този брак от баща си, че всъщност принц Филип, привлекателен мъж на по-малко от трийсет години, със същия успех би могъл да си потърси невяста, която да му донесе повече наслада и облаги от кралицата на Англия, по-възрастна от него с единайсет години. Всяко предположение, че той желае този брак, беше доказателство за испанска алчност, всеки намек, че би могъл да отправи поглед другаде, беше обида.

Самата кралица почти рухна под тежестта на противоречивите съвети, под бремето на огромния си страх, че ще изгуби обичта на народа на Англия, без да спечели подкрепата на Испания.

— Защо каза, че сърцето ми ще бъде разбито? — трескаво ме запита тя един ден. — Защото прозря в бъдещето, че ще стане така ли? Заради всичките тези съветници, които ми казват да отхвърля този брак, и в същото време ми казват незабавно да се омъжа и да имам дете? Заради цялата страна, която танцуваше на коронацията ми, а след това, мигове по-късно, всички проклинаха новината за женитбата ми?

— Не — казах. — Не бих могла да предскажа това. Мисля, че никой не би могъл да предскаже подобна рязка промяна в настроението на хората за толкова кратко време.

— Трябва да се предпазя от тях — каза тя, повече на себе си, отколкото на мен. — При всеки обрат трябва да ги имам изцяло на свое разположение. Великите лордове, и всеки човек под тяхно командване, трябва да бъдат мои верни слуги: но през цялото време те шушукат в ъглите и са готови да ме съдят.

Тя стана от стола си и извървя осемте стъпки до прозореца, обърна се и пак се върна. Спомних си първия път, когато я бях видяла в Хънсдън, в нейния малък двор, където тя рядко се смееше, където не беше много повече от пленница. Сега беше кралица на Англия, и въпреки това волята на народа я превръщаше в затворничка, и тя все така не се смееше.

— А членовете на съвета са по-лоши и от придворните ми дами! — възкликна тя. — Непрестанно спорят, дори в мое присъствие, на брой са десетки, но не мога да получа дори едничка смислена дума за съвет, те всички желаят нещо различно и всичките — всичките до един! — ме лъжат. Моите шпиони ми донасят едни истории, а испанският посланик ми разказва други. И през цялото време знам, че те се сплотяват срещу мен. От чиста лудост ще ме свалят от трона със сила и ще поставят на него Елизабет. Ще се отскубнат от сигурността на рая и ще се хвърлят в пъкъла, защото са изучавали ереста, и сега не могат да чуят истинското слово, когато им се дава.

— Хората искат да мислят сами… — предположих.

Тя ми се нахвърли:

— Не, не искат. Те искат да следват човек, който е готов да мисли вместо тях. И сега си мислят, че са го намерили. Намерили са Томас Уайът. О, да, знам за него. Синът на любовника на Ан Болейн: на чия страна е според теб? Те имат хора като Робърт Дъдли, който чака своя момент в Тауър, имат и принцеса като Елизабет: едно лекомислено момиче, твърде млада, за да знае какво иска, твърде суетна, за да внимава, и прекалено алчна, за да чака, както трябваше да чакам аз, да чакам почтено, през всичките тези дълги тежки години. Аз чаках в пустошта, Хана. Но тя изобщо не желае да чака.

— Не трябва да се боите от Робърт Дъдли — казах бързо. — Нима не помните, че той се обяви във ваша подкрепа? Против родния си баща? Но кой е този Уайът?

Тя отиде до стената и се върна отново при прозореца.

— Той се закле, че ще ми бъде верен, но ми отрича правото да имам съпруг — каза тя. — Сякаш подобно нещо може да бъде сторено! Казва, че ще ме свали от трона, а после ще ме върне отново.

— Много хора ли има на своя страна?

— Половината Кент — прошепна тя. — И разполага с онзи лукав дявол Едуард Кортни като бъдещ крал, ако добре го познавам, и с Елизабет, която се надява да бъде негова кралица. Не се и съмнявам, че отнякъде ще дойдат пари, с които да му заплатят за престъплението.

— Пари?

Гласът й беше горчив:

— Франкове. На враговете на Англия винаги се плаща във франкове.

— Не можете ли да го арестувате?

— Мога, ако го намеря — каза кралицата. — Той е десетократен предател. Но не знам къде е, нито кога планира да предприеме своя ход.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън, сякаш искаше да види отвъд градината в подножието на дворцовите стени, отвъд сребристата Темза, студена на зимното слънце, чак до Кент и мъжете, които пазеха плановете си в тайна.

Бях поразена от контраста между надеждите ни по пътя към Лондон и положението сега, когато тя бе коронована кралица.

— Знаете ли, когато влязохме в Лондон, си мислех, че всичките ви борби и тревоги ще свършат.

Когато се обърна към мен, приличаше на човек, видял призрак. Очите й бяха заобиколени от кафяви сенки, кожата — плътна като восък за свещи. Изглеждаше с цели години по-стара, отколкото в деня, когато бяхме влезли в Лондон, посрещнати от ликуващите тълпи, начело на ликуваща армия.

— И аз мислех така — каза тя. — Мислех, че нещастията ми са свършили. Страхът, който изпитвах през цялото си детство: кошмарите нощем и ужасното събуждане всеки ден, когато откривах, че са истина. Мислех си, че ако бъда провъзгласена за кралица, и коронована за кралица, ще се почувствам в безопасност. Но сега е по-лошо от преди. Всеки ден научавам за нов заговор срещу мен, всеки ден виждам как някой ме гледа накриво, когато отивам на литургия, всеки ден чувам някой да се възхищава на начетеността на лейди Елизабет или на достойнството й, или на изяществото й. Всеки ден научавам, че още някой е шушукал с френския посланик, разпространил е дребна клюка, изрекъл е дребна лъжа, намекнал е, че ще хвърля кралството си в скута на Испания, сякаш не съм прекарала живота си, целия си живот, в очакване да седна на трона! Сякаш майка ми не се пожертва, и не отказа всякакво споразумение с краля, за да може да запази мен като наследница! Тя умря без мен до себе си, без една мила дума от него, в студена, влажна развалина, далече от приятелите си, за да мога един ден аз да бъда кралица. Сякаш аз бих захвърлила наследството й само заради едно увлечение по нечий портрет! Полудели ли са, та си мислят, че мога така да се самозабравя?

— За мен няма нищо, нищо по-ценно от този трон. За мен няма нищо по-ценно от тези хора, и въпреки това те не могат да видят това и не желаят да ми се доверят!

Тя се тресеше цялата. Никога не я бях виждала толкова разстроена.

— Ваше величество — казах. — Трябва да се успокоите. Трябва да изглеждате спокойна, дори когато не сте.

— Трябва да имам някого до себе си — прошепна тя, сякаш не ме беше чула. — Някой, който държи на мен, някой, който разбира опасността, в която се намирам. Някой, който да ме закриля.

— Принц Филип Испански няма да… — подхванах, но тя вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Хана, нямам на какво друго да се надявам, освен на него. Надявам се, че ще дойде при мен, въпреки всички злостни клевети срещу него, въпреки опасността и за двама ни. Въпреки заплахите, че ще го убият в мига щом кракът му стъпи в това кралство. Дано даде Бог той да има куража да дойде при мен, да ме направи своя съпруга и да ме опази. Защото, Бог ми е свидетел, не мога да управлявам това кралство без него.

— Вие казахте, че ще бъдете кралица-дева — напомних й. — Казахте, че ще живеете като монахиня в името на своя народ и няма да имате никого освен тях — нито съпруг, нито деца.

Тя се извърна от прозореца, от гледката на студената река и металносивото небе.

— Казах го — съгласи се тя. — Но тогава не знаех какво ми предстои. Тогава не знаех, че когато стана кралица, ще страдам повече, отколкото когато бях принцеса. Не знаех, че да бъда кралица-дева, каквато съм аз, означава да бъда вечно в опасност, вечно завладяна от страх за бъдещето, и вечно сама. И което е по-лошо от всичко останало: да знам, че нищо от това, което правя, няма да се задържи дълго.

Мрачното настроение на кралицата продължи до времето за вечеря, и тя зае мястото си със сведена глава и скръбно изражение. Потискаща тишина се спусна над голямата зала, никой не можеше да бъде весел, когато радостта на кралицата беше помрачена, а всички си имаха собствени страхове. Ако кралицата не можеше да задържи трона си, кой можеше да бъде сигурен, че домът му е в безопасност? Ако тя щеше да бъде свалена от власт и Елизабет да заеме мястото й, тогава хората, които току-що бяха построили наново своите параклиси и плащаха за отслужване на литургии, щяха да бъдат принудени отново да сменят посоката на верността си. Дворът беше притихнал от тревога, всички се оглеждаха, а после сред хората настана леко оживление, когато Уил Сомърс се надигна от мястото си, оправи жакета си с контешко движение, и се приближи до масата на кралицата. Когато разбра, че погледите на всички са приковани върху него, той умело се отпусна на едно коляно и размаха с елегантен жест кърпичката си, когато се поклони.

— Какво има, Уил? — попита разсеяно тя.

— Дойдох да сторя предлагание за бракувание — изрече Уил, тържествено като епископ, произнасяйки изопачено думите. Целият двор затаи дъх.

Кралицата вдигна поглед, в очите й проблесна усмивка:

— Брак ли? Уил?

— Макар да имам заклевание за ергенувание — каза той: от дъното на залата се разнесе приглушен кикот. — И то обявено на всезнание. Но аз подлагам това на отхвърляние при това случвание.

— Какъв случай?

Гласът на кралицата потрепна от смях.

— В случвание на мойто предлагание — каза той. — Към ваше величество, за бракувание.

Това бяха опасни води дори за Уил.

— Не си търся съпруг — каза надменно кралицата.

— Тогава ще се оттегля — каза той с огромно достойнство. Изправи се и се отдалечи заднешком от трона. Дворът затаи дъх в очакване на шегата: кралицата също. Той направи пауза: подбираше подходящия момент като музикант, като композитор, който създава смях. После се обърна отново към нея: — Но не се отдавайте на мислувание — той предупредително размаха към нея дълъг костелив показалец, — не се отдавайте на мислувание, че трябва да се хвърлите в ръцете на някакъв си син на император. Сега вече знаете, че можете да имате мен, нали разбирате.

Дворът избухна в буен смях, дори кралицата се засмя, когато Уил, с комичната си тромава походка, се върна на мястото си и си наля огромна чаша вино. Погледнах към него през масата и той вдигна чашата към мен за наздравица, като един шут към друг. Беше направил точно каквото се очакваше от него: да вземе най-трудното и болезнено нещо и да го превърне в шега. Но Уил винаги можеше да направи повече от това, можеше да отнеме язвителната нотка, можеше да съчини шега, която не нараняваше никого, така че дори кралицата, която знаеше, че разкъсва страната си в своята решимост да се омъжи, можеше да се усмихне, да изяде вечерята си и да забрави събиращите се срещу нея войски поне за една вечер.

Заминах у дома при баща си, оставяйки един гъмжащ от клюки двор, вървейки през град, кипящ от зараждащия се бунт. Слуховете за армия, събирана тайно, за да тръгне срещу кралицата, се носеха навсякъде. Всеки имаше по някой познат, изчезнал от дома си, избягал да се присъедини към бунтовниците. Говореше се, че лейди Елизабет била напълно готова да се омъжи за един достоен англичанин — Едуард Кортни — и обещала да седне на престола веднага щом сестра й бъде отстранена. Мъжете от Кент отказваха да позволят един испански принц да ги завладее и подчини. Англия не беше някаква си зестра, която една принцеса, наполовина испанка, можеше да връчи на Испания. Имало достойни англичани, които кралицата било редно да приеме, ако смятала да се омъжва. Например красивият млад Едуард Кортни, сам той сродник на кралската фамилия. Из цяла Европа имало дребни протестантски владетели, имаше знатни и образовани благородници, всеки от които би станал добър консорт на кралицата. Несъмнено тя трябвало да се омъжи, и то веднага, понеже никоя жена на света не би могла да управлява дори домакинство, камо ли пък кралство, без ръководството на мъж: природата на една жена не била подобаваща за тази работа, умът й не бил достатъчен да взема нужните решения, смелостта й не била достатъчно голяма да посреща трудностите, в характера й липсвала дългосрочна упоритост. Разбира се, че кралицата трябвало да се омъжи, и да даде на кралството син и наследник. Но не бивало да се омъжва, не бивало да си помисля дори да се омъжва за испански принц. Дори самата представа за това била измяна спрямо Англия и тя трябвало да е полудяла от любов към него, както казваха всички, та изобщо да мисли за това. А една кралица, която можела да пренебрегне здравия разум заради страстта си, не била годна да управлява. По-добре било да свалят от власт една кралица, оставила се желанието да я подлуди на стари години, отколкото да търпят един испански тиранин.

Баща ми имаше гости в книжарницата. Майката на Даниел Карпентър се беше настанила на едно от столчетата до тезгяха, синът й стоеше до нея. Коленичих да получа благословията на баща си, а после се поклоних леко на госпожа Карпентър и на бъдещия си съпруг. Двамата родители гледаха Даниел и мен, наежени като котки върху градинска стена, и се опитваха безуспешно да прикрият колко ги развеселява видът ни — нещо обичайно за врелите и кипели хора, когато виждат раздразнителността на млада двойка по време на ухажването.

— Чаках да те видя и да науча новините от двора — каза госпожа Карпентър. — И Даниел също искаше да те види, разбира се.

Погледът, с който я стрелна Даниел, даде ясно да се разбере, че не желае тя да ми обяснява постъпките му.

— Ще се състои ли женитбата на кралицата? — попита баща ми. Той ми наля чаша хубаво испанско червено вино и издърпа за мен едно столче до тезгяха на магазина. Отбелязах развеселено иронията на положението — работата ми като шут ме беше превърнала в личност, достойна за уважение, със собствено място и собствена чаша вино.

— Без съмнение — казах. — Кралицата отчаяно се нуждае от помощник и другар, и е естествено да иска испански принц.

Не казах нищо за портрета, който тя беше закачила в личния си кабинет, на стената срещу молитвеното си столче, и с който се съветваше с поглед във всеки труден момент, като обръщаше глава от статуята на Бога към образа на бъдещия си съпруг, а после се обръщаше отново да се моли.

Баща ми хвърли поглед към госпожа Карпентър:

— Дай Боже това да не промени нещата за нас — каза той. — Дай Боже тя да не въведе испанските порядки.

Тя кимна, но пропусна да се прекръсти, както беше редно. Вместо това се наведе напред и потупа ръката на баща ми:

— Забрави миналото — каза успокоително тя. — Живеем в Англия вече от три поколения. Никой не може да си помисли, че бихме могли да бъдем нещо друго освен добри християни и добри англичани.

— Не мога да остана, ако тази страна се превърне във втора Испания — каза баща ми с нисък глас. — Знаете ли, всяка неделя, на всеки празник, посветен на някой светец, изгаряха еретици, понякога стотици наведнъж. Онези от нас, които бяха приели християнството от години, бяха изправени на съд редом с другите, които само се бяха престрували, че го правят. И никой не можеше да докаже невинността си! Стари жени, пропуснали литургията, защото са били болни, млади жени, забелязани да извръщат очи при вдигането на нафората… можеха да те наклеветят по всякакъв повод, с всякакво основание. И винаги, винаги страдаха онези, които бяха спечелили пари, или си бяха създали добро положение и си бяха спечелили врагове. А аз знаех, че с моите книги, моите дела и репутацията ми на учен човек, ще дойдат за мен и започнах да се подготвям. Но не мислех, че преди мен ще отведат родителите ми, сестрата на жена ми, съпругата ми… — той замлъкна насред изречението. — Трябваше да се сетя за това, трябваше да заминем по-рано.

— Папа, не можехме да я спасим — казах, утешавайки го със същите думи, които ми бе казвал той, когато казвах през плач, че сме можели да останем и да умрем редом с нея.

— Минали времена — каза рязко госпожа Карпентър. — Те няма да настъпят тук. Не и Светата Инквизиция, не и в Англия.

— О, да, ще настъпят — убедено каза Даниел.

Сякаш бе изрекъл неприлична дума. Изведнъж се възцари мълчание: и майка му, и баща ми се обърнаха да го погледнат.

— Испански принц, кралица, наполовина испанка: тя сигурно е твърдо решена да възстанови старата вяра. Какъв по-добър начин да го стори от това да въведе Инквизицията, за да изкорени ереста? А принц Филип отдавна се изказва възторжено за Инквизицията.

— Твърде милостива е, за да го стори — казах. — Тя дори не екзекутира лейди Джейн, макар всичките й съветници да казват, че би трябвало да го направи. Лейди Елизабет ходи неохотно на литургия и я пропуска винаги, щом може, а никой не й казва нищо. Ако трябваше Инквизицията да бъде призована да отсъди, тогава Елизабет би била десетократно призната за виновна. Но кралицата вярва, че истинността на Светото Писание сама става очевидна. Тя никога няма да изгаря еретици. Тя знае какво е да се страхуваш за живота си. Знае какво е да бъдеш погрешно обвинена.

— Тя ще се омъжи за Филип Испански, но няма да му предаде страната. Никога няма да бъде негова пионка. Тя иска да бъде добра кралица, каквато е била майка й. Мисля, че ще върне тази страна към истинската вяра с почтени и добри средства: половината от народа е доволен от връщането към католическата литургия, другите ще я последват по-късно.

— Надявам се — каза Даниел. — Но казвам отново: трябва да бъдем подготвени. Не искам някоя нощ да чуя чукане на вратата и да разбера, че сме закъснели да се спасим. Не искам да ме заварят неподготвен, няма да се предам без борба.

— Защо, къде бихме могли да отидем? — попитах. Усетих онова старо чувство на ужас под лъжичката, чувството, че никое място няма да е безопасно за мен, че вечно ще чакам да чуя тропота на крака по стълбите, и ще усещам мирис на пушек във въздуха.

— Първо в Амстердам, а след това в Италия — каза той твърдо. — С теб ще се оженим веднага, щом стигнем в Амстердам, а след това ще продължим по суша. Ще пътуваме всички заедно. Баща ти, майка ми и сестрите ми заедно с нас. Мога да завърша обучението си като лекар в Италия, има италиански градове, в които са толерантни към евреите, където можем да живеем открито, изповядвайки вярата си. Баща ти може да продава книгите си, а сестрите ми могат да си намерят работа. Ще живеем като семейство.

— Виж как планира бъдещето — одобрително прошепна госпожа Карпентър на баща ми. Той също се усмихваше на Даниел, сякаш този млад мъж беше отговорът на всички въпроси.

— Обещали сме си да се оженим чак догодина — казах. — Още не съм готова да се омъжа.

— О, не започвайте пак — каза баща ми.

— Всички момичета мислят така — каза госпожа Карпентър.

Даниел не каза нищо.

Смъкнах се от столчето си.

— Може ли да поговорим насаме? — помолих.

— Идете в стаята за печатане — препоръча баща ми на Даниел. — Майка ти и аз ще изпием по чаша вино тук навън.

Той й наля още вино и аз долових развеселената й усмивка, докато двамата с Даниел влизахме във вътрешната стая, където стоеше голямата преса.

— Мистър Дий ми каза, че ще изгубя Зрението, ако се омъжа — казах сериозно. — Той смята, че това е дар от Бога, не мога да го захвърля.

— Това са догадки и сънища в будно състояние — грубо каза Даниел.

Думите му бяха толкова близки до собственото ми мнение, че едва ли можех да споря.

— Това е отвъд нашето разбиране — казах упорито. — Мистър Дий иска да бъда негова гадателка. Той е алхимик и казва…

— Звучи като магьосничество. Когато принц Филип Испански дойде в Англия, Джон Дий ще бъде съден за магьосничество.

— Няма. Това е свята работа. Той се моли преди предсказанията и след това. Това е свята духовна задача.

— И какво си научила досега? — попита той саркастично.

Помислих си за всички тайни, които вече бях узнала: детето, което нямаше да бъде дете, девата, която няма да е кралица, кралицата, която няма да е дева, и сигурността и славата, които щяха да споходят милорд.

— Има тайни, които не мога да ти разкрия — казах, а сетне добавих: — И това е още една причина да не мога да бъда твоя съпруга. Между съпруг и съпруга не бива да има тайни.

Даниел се извърна с раздразнено възклицание.

— Недей да хитруваш пред мен — каза той. — Ти ме оскърби пред майка ми и пред баща си, като каза, че изобщо не искаш да се омъжваш. Недей да идваш тук с мен и да се опитваш да хитруваш и да си намираш причини, задето се отметна от думата си. Ти си толкова измамна, че с приказките си сама ще се лишиш от щастие и ще разбиеш сърцето си.

— Как да бъда щастлива, ако трябва да бъда нищожество? — попитах. — Аз съм любимка на кралица Мери, и съм високо платена. Бих могла да приемам подкупи и облаги на стойност стотици лири. Ползвам се с доверието на самата кралица. Най-великият философ в страната смята, че Бог ме е надарил да предсказвам бъдещето. А ти мислиш, че щастието ми се крие в това да обърна гръб на всички тези неща, за да се омъжа за един недоучил лекар!

Даниел улови ръцете ми, които бях започнала да кърша, и ме придърпа към себе си. Дъхът му излизаше толкова бързо, колкото и моят.

— Достатъчно — каза гневно. — Мисля, че ме оскърби достатъчно. Не е нужно да се омъжваш за недоучил лекар. Можеш да бъдеш блудница на Робърт Дъдли или последователка на неговия възпитател. Може и да се смяташ за компаньонка на кралицата, но всички те познават като нейния шут. Сама превръщаш себе си в нещо по-нищожно от това, което бих ти предложил аз. Можеш да бъдеш съпруга на почтен мъж, който ще те обича, а вместо това сама се хвърляш в калта, откъдето може да те вдигне всеки срещнат.

— Не правя това! — ахнах, като се опитвах да издърпам ръцете си.

Внезапно той ме притегли към себе си и обви ръце около талията ми. Тъмнокосата му глава се сведе, устата му се доближи до моята. Усещах мириса на помада в косата му и топлата кожа на бузата му. Отдръпнах се назад, макар да изпитвах желание да се приближа още повече.

— Обичаш ли друг мъж? — запита той настоятелно.

— Не — излъгах.

— Кълнеш ли се, върху всичко, в което вярваш, че си свободна да се омъжиш за мен?

— Свободна съм да се омъжа за теб — казах, съвсем честно, защото Бог знаеше така добре, както и аз, че никой друг не ме искаше.

— Като честна жена — изтъкна той.

Почувствах как устните ми се разтварят: от гняв ми идваше да го заплюя.

— Разбира се, като целомъдрена жена — отвърнах аз. — Нима не ти казах, че моята дарба зависи от девствеността ми? Нима не казах, че няма да рискувам да я загубя? — Отдръпнах се от него, но той ме стисна по-здраво. Против волята ми тялото ми попи усещането за него: силните му ръце, здравите му бедра, които се притискаха в мен, аромата му и, по някаква странна причина, чувството на пълна сигурност, което ми даваше. Трябваше да се отдръпна от него, за да се сдържа и да не се поддам. Осъзнах, че искам да се обвия около него, както се обвива глина около калъп, да сложа глава на рамото му, да го оставя да ме притисне към себе си и да знам, че съм в безопасност — само ако можех да му позволя да ме обича, само ако можех да се оставя да го обичам!

— Ако въведат Инквизицията, ще трябва да заминем, знаеш това.

Прегръдката му беше по-силна отвсякога. Почувствах как бедрата му притискат корема ми и трябваше да се възпра да се надигна на пръсти, за да се облегна на него.

— Да, знам — казах, но го чувах само наполовина, чувствайки го с всеки инч на тялото си.

— Ако заминем, ще трябва да дойдеш с мен като моя съпруга. Няма да отведа на безопасно място теб и баща ти при никакво друго условие.

— Да.

— Значи се разбрахме?

— Ако трябва да напуснем Англия, ще се омъжа за теб — казах.

— И във всеки случай ще се оженим, когато станеш на шестнайсет.

Кимнах, със затворени очи. После почувствах как устните му се спускат върху моите и усетих как целувката му разтопи всяко възражение.

Даниел ме пусна и аз отново се облегнах на печатарската преса за опора. Той се усмихна, сякаш знаеше, че съм замаяна от желание.

— Колкото до лорд Робърт, молбата ми е да не му служиш повече — каза той. — Той е осъден предател, затворен е в тъмница, и ти излагаш себе си и всички нас на опасност, като търсиш неговата близост. — Изражението му помръкна. — А той не е човек, на когото бих поверил годеницата си.

— Той мисли за мен като за дете и за шут — поправих го.

— Не си нито едно от двете — каза той тихо. — Нито пък аз. Ти си почти влюбена в него, Хана, и аз няма да търпя това.

Поколебах се, готова да възразя, а след това изпитах най-странното усещане в живота си: желанието да кажа истината на някого. Никога преди не бях изпитвала желанието да бъда честна. Бях прекарала целия си живот, оплетена в мрежа от лъжи: еврейка в християнска страна, момиче в момчешки дрехи, страстна млада жена, облечена като юродива, а сега — млада жена, сгодена за един мъж и влюбена в друг.

— Ако ти кажа истината за нещо, ще ми помогнеш ли? — попитах.

— Ще направя всичко, което ми позволяват силите, за да ти помогна — каза той.

— Даниел, да говоря с теб е все едно да се пазаря с фарисей.

— Хана, да говоря с теб е все едно да ловя риба в Галилейско море. Какво искаш да ми кажеш?

Щях да се извърна, но той ме хвана и отново ме притегли плътно към себе си. Тялото му се притисна към мен, почувствах твърдостта му и внезапно разбрах — по-голямо момиче щеше да е разбрало много по-рано — че това беше неговото нарастващо желание. Той беше мой годеник. Желаеше ме. Аз го желаех. Всичко, което трябваше да направя, беше да му кажа истината.

— Даниел, това е истината. Видях, че кралят ще умре. Назовах деня. Видях, че Джейн ще бъде коронясана за кралица. Видях, че кралица Мери ще седне на престола, и зърнах частица от бъдещето й, в което я чака сломено сърце, и бъдещето на Англия, което е неясно за мен. Джон Дий казва, че съм надарена със Зрение. Казва ми, че то се дължи на това, че съм девица, и аз искам да отдам заслужената почит на тази дарба. И искам да се омъжа за теб. И те желая. И не мога да не обичам лорд Робърт. Всички тези неща. Всичките наведнъж.

Бях притиснала чело към гърдите му. Усещах копчетата на късото му палто, които се притискаха в челото ми, и ме споходи неловката мисъл, че когато вдигна поглед, той ще види следата от копчетата, отпечатали се върху кожата ми, и ще изглеждам не съблазнително, а глупаво. Въпреки това останах така, прегръщайки го плътно, докато той обмисляше пороя от истини, които му бях казала. Минути по-късно ме отдръпна леко от себе си и ме погледна в очите.

— Това почтена обич ли е, като на служител към господар? — попита той.

Видя как очите ми избягват сериозния му поглед, и сложи ръка под брадичката ми, за да вдигне лицето ми към себе си:

— Кажи ми, Хана. Ти ще бъдеш моя съпруга. Имам право да знам. Почтена обич ли е това?

Почувствах как устната ми потреперва и сълзите набъбват в очите ми.

— Всичко е объркано — казах немощно. — Обичам го заради това, което е… — бях принудена да замълча поради невъзможността да предам на Даниел привлекателността на Робърт Дъдли: външния му вид, дрехите му, богатството му, ботушите му, конете му — всички тези неща бяха отвъд запаса от думи, с който разполагах. — Той е… прекрасен. — Не смеех да го погледна в очите. — Обичам го заради онова, в което би могъл да се превърне — той ще бъде освободен, ще стане велик човек, наистина велик човек, Даниел. Той ще създаде един владетел на Англия. А сега е в Тауър, очаквайки смъртна присъда, и аз мисля за него, мисля си и как майка ми е чакала, както чака той, утрото, в което ще я изведат… — загубих глас, поклатих глава. — Той е затворник, каквато беше тя. Той е на прага на смъртта, както беше тя. Разбира се, че го обичам.

Той ме задържа още няколко секунди, а после студено ме отблъсна от себе си. Почти почувствах как леденият въздух в тихата стая за печатане нахлу между нас.

— Това не е майка ти. Той не е хвърлен в тъмница заради вярата си — каза Даниел тихо. — Той не е изправен на съдебен процес от Инквизицията, а от една кралица, за която ти ме уверяваш, че е милостива и мъдра. Няма причина да обичаш един човек, който със заговори и интриги е стигнал дотам да се провини в държавна измяна. Той щеше да постави лейди Джейн на престола и да обезглави господарката, която твърдиш, че обичаш: кралица Мери. Той не е почтен човек.

Отворих уста да възразя, но нямаше какво да кажа.

— А ти си се замесила дълбоко с него, със свитата му, с неговите коварни планове, и с чувството, което изпитваш към него. Няма да го нарека любов, защото ако си мислех дори и за миг, че е нещо повече от момичешко увлечение, още сега щях да отида при баща ти и да разтрогна годежа ни. Но ти казвам следното: трябва да напуснеш службата си при Робърт Дъдли, независимо какво бъдеще си прозряла за него. Трябва да страниш от Джон Дий и трябва да се откажеш от дарбата си. Можеш да служиш на кралицата, докато навършиш шестнайсет, но трябва да бъдеш моя годеница и в думите си, и с всяка своя постъпка. А след осемнайсет месеца, считано отсега, щом навършиш шестнайсет години, ще се оженим и ще напуснеш двора.

— Осемнайсет месеца? — казах, много тихо.

Той вдигна ръката ми към устата си и захапа заобления „венерин хълм“ в основата на палеца ми, където закръглената плът подсказва на хитреците и панаирджийските гадатели, че жената е готова за любов.

— Осемнайсет месеца — каза той категорично. — Или, кълна се, ще взема друго момиче за своя съпруга и ще те захвърля на произвола на съдбата, която ще ти създадат гадателят, изменникът и кралицата, каквато и да е тя.

Зимата беше студена, и дори Коледа не донесе никаква радост на хората. Всеки ден кралицата получаваше новини за още дребни недоволства и бунтове във всяко графство на страната. Всеки инцидент беше дребен, почти незаслужаващ внимание: бяха замервали испанския посланик със снежни топки, мъртва котка беше провесена над пътеката между пейките на църква, на някаква стена бяха надраскани оскърбителни думи, някаква жена предсказвала злочестини в църковен двор — нищо, което, взето отделно, да обезпокои свещениците или господарите на графствата: но взети заедно, тези неща бяха непогрешими знаци за ширещо се недоволство.

Кралицата отпразнува Коледа в Уайтхол, назначи церемониалмайстор, който да отговаря за увеселенията, и настоя дворът да се весели, както по-рано, но нямаше полза. Празните места на коледното пиршество говореха достатъчно красноречиво: лейди Елизабет дори не посети сестра си, а остана в Ашридж, дома си на големия път, водещ на север, идеално разположен, така че да може да дойде в Лондон в мига, когато получи необходимата вест. Половин дузина от съветниците на кралицата необяснимо отсъстваха; френският посланик беше по-зает, отколкото един добър християнин би трябвало да бъде по Коледа. Беше ясно, че се зараждат беди, които щяха да достигнат до самия трон, и кралицата го знаеше: всички го знаехме.

Нейният лорд-канцлер, епископ Гардинър, и испанският посланик я съветваха да се премести в Тауър и да постави страната на бойна нога, или направо да се премести от Лондон и да подготви замъка Уиндзор за обсада. Но твърдостта, която бях видяла у нея в дните, когато двете пътувахме през страната, само с един коняр, който да ни упътва, отново я завладя и тя се зарече, че няма да побегне от двореца си още на първата Коледа от царуването си. Тя беше миропомазана владетелка на Англия от по-малко от три месеца: нима щеше да стане още една кралица като Джейн? Нима трябваше и тя да се заключи заедно със своя намаляващ двор в Тауър, докато друга, по-обичана принцеса събираше армия и се готвеше да потегли към Лондон? Мери се зарече, че ще стои в Уайтхол от Коледа до Великден и ще отхвърли слуховете за поражението си.

— Но не е много весело, нали, Хана? — попита ме тъжно тя. — Цял живот съм чакала тази Коледа, а сега изглежда, че хората са забравили как да бъдат щастливи.

Бяхме почти сами в покоите й. Джейн Дормър беше седнала в прозоречната ниша, за да улови последната слаба сива следобедна светлина, докато шиеше. Една придворна дама свиреше на лютня — печална песен, подобна на вопъл — а друга вадеше конци за бродиране и ги размотаваше. Беше всичко друго, но не и весело. Човек би си помислил, че това е дворът на кралица, намираща се на косъм от смъртта, а не такава, която се готви да се омъжва.

— Догодина ще бъде по-добре — казах. — Тогава ще сте омъжена и принц Филип ще е тук.

Дори само при споменаването на името му руменината се надигна в бледите й бузи.

— Тихо — каза тя, грейнала. — Ще бъде грешно да очаквам това от него. Той ще трябва често да бъде в другите си кралства. Знаеш ли, на света няма по-велика империя от тази, която той ще наследи.

— Да — казах, мислейки си за огньовете на аутодафето. — Знам колко могъща е испанската империя.

— Разбира се, че знаеш — каза тя, спомнила си националността ми. — И трябва да говорим на испански през цялото време, за да подобря акцента си. Ще говорим на испански сега.

Джейн Дормър вдигна очи и се засмя:

— А, скоро всички ще трябва да говорим на испански.

— Той няма да го наложи — каза бързо кралицата, винаги наясно с присъствието на шпиони дори тук, в личните й покои. — Той не иска нищо друго, освен най-доброто за англичаните.

— Знам това — каза Джейн с успокоителен тон. — Само се шегувах, ваше величество.

Кралицата кимна, но намръщеното изражение не напусна лицето й.

— Писах на лейди Елизабет, за да й кажа да се върне в двора — каза тя. — Трябва да се върне за коледното празненство, не биваше да й позволявам да си тръгне.

— Е, не може да се каже, че допринася особено за веселието — спокойно отбеляза Джейн.

— Не изисквам присъствието й заради това, че ме развеселява — каза остро кралицата, — а заради едно по-голямо удоволствие — да знам къде се намира.

— Може би ще трябва да я извините, ако е твърде болна, за да пътува… — отбеляза Джейн.

— Да — каза кралицата. — Ако наистина е зле. Но ако е твърде болна, за да пътува, тогава защо й е да се мести от Ашридж в замъка Донингтън? Защо му е на едно болно момиче, твърде болно, за да дойде в Лондон, където за нея могат да се полагат грижи, да планира пътуване до замък, идеално разположен за обсада, в самото сърце на Англия?

Възцари се дипломатично мълчание.

— Страната ще промени мнението си за принц Филип — каза тихо Джейн Дормър. — И всички тези тревоги ще бъдат забравени.

Внезапно стражите отвън почукаха рязко и двойните врати бяха широко разтворени. Шумът ме стресна и аз в миг скочих на крака, с бясно биещо сърце. В рамката на вратата стоеше вестоносец, придружен от лорд-канцлера, а до него беше воинът ветеран Томас Хауърд, херцог на Норфолк, всички с мрачни лица.

Отстъпих назад, сякаш исках да се скрия зад кралицата. Внезапно изпитах увереност, че са дошли за мен, че по някакъв начин бяха открили коя съм и имаха заповед да ме арестуват като еврейка еретичка.

После видях, че не гледаха мен. Гледаха към кралицата и челюстите им бяха здраво стиснати, а очите — студени.

— О, не — прошепнах.

Кралицата сигурно беше помислила, че за нея е дошъл краят, защото се изправи бавно на крака и премести поглед от едно сурово лице към друго. Тя знаеше, че херцогът може да промени убежденията си в един миг, че съветът можеше бързо да е сътворил заговор: бяха го направили по-рано срещу Джейн, можеха да го сторят отново. Но тя не пребледня, лицето, което обърна към тях, беше така спокойно, сякаш бяха дошли да я повикат за вечеря. В този миг я обичах заради куража й, заради категоричната й царствена решимост никога да не показва страх.

— Е, какво има, милорди? — каза тя любезно, с овладян глас, макар че те влязоха в средата на стаята и я погледнаха сурово. — Надявам се, че ми носите добри новини, макар всички да изглеждате толкова сериозни.

— Ваше величество, новините не са добри — каза с равен тон епископ Гардинър. — Бунтовниците са тръгнали на поход срещу вас. Младият ми приятел Едуард Кортни сметна за благоразумно да се изповяда пред мен и да се остави на милостта ви.

Видях как очите й бързо трепват и се извръщат настрани, докато бързият й ум преценяваше сведенията: но иначе изражението й изобщо не се промени, тя все още се усмихваше.

— И какво ви съобщава Едуард?

— Че се подготвя заговор за нахлуване в Лондон, за да ви затворят в Тауър и да поставят лейди Елизабет на престола на ваше място. Разполагаме с имената на някои от заговорниците: сър Уилям Пикъринг, сър Питър Кару в Девън, сър Томас Уайът в Кент, и сър Джеймс Крофт.

За първи път тя изглеждаше потресена.

— Питър Кару, който ми оказа подкрепа в мига, когато се намирах в нужда, през есента? Който вдигна мъжете от Девън на оръжие в моя защита?

— Да.

— И сър Джеймс Крофт, моят добър приятел?

— Да, ваше величество.

Продължавах да стоя зад нея. Това бяха същите мъже, чиито имена ми беше назовал милорд, които ме беше помолил да съобщя на Джон Дий. Това бяха мъжете, които щяха да направят химична сватба, да разложат среброто на пепел и да го заменят със злато. Сега си помислих, че знам какво е искал да каже. Помислих си, че знам коя кралица е среброто и коя — златото в неговата метафора. И си помислих, че отново бях предала кралицата, докато бях на служба при нея, и че нямаше да мине много време, преди някой да открие кой е бил катализаторът в този заговор.

Тя си пое дъх, за да се овладее:

— Има ли други?

Епископ Гардинър ме погледна. Трепнах и се свих от погледа му, но той се плъзна покрай мен. Дори не ме беше видял: трябваше да й съобщи най-лошите новини:

— Херцогът на Съфолк не е в къщата си в Шийн, и никой не знае къде е отишъл.

Видях как Джейн Дормър, седнала в прозоречната ниша, настръхна. Ако херцогът на Съфолк беше изчезнал, тогава това можеше да означава само едно: той събираше стотиците си наематели и васали, за да върне трона на дъщеря си Джейн. Бяхме изправени пред въстание в подкрепа на Елизабет и бунт в подкрепа на кралица Джейн. Тези две имена можеха да накарат повече от половината страна да излезе да се бие, и целият кураж и решителност, които кралица Мери бе показала преди, сега не можеха да постигнат нищо.

— А лейди Елизабет? Знае ли за това? Още ли е в Ашридж?

— Кортни твърди, че била на косъм от решението да се омъжи за него, и двамата с него щели да завземат трона ви и да управляват заедно. Слава Богу, че момчето се вразуми и дойде при нас навреме. Тя знае за всичко, чака в готовност. Кралят на Франция ще подкрепи претенциите й и ще изпрати френска армия да я постави на престола. Възможно е дори вече да се е отправила да оглави бунтовническата армия.

Видях как цветът се отдръпва от лицето на кралицата.

— Сигурен ли сте в това? Че моята Елизабет би потеглила, за да присъства на екзекуцията ми?

— Да — каза категорично херцогът. — Затънала е в заговора чак до красивите си уши.

— Слава Богу, че Кортни ни каза за всичко това сега — намеси се епископът. — Може би все още има време да ви измъкнем безпрепятствено.

— Щях да съм по-благодарна на Кортни, ако беше проявил достатъчно разум изобщо да не се замесва в това — отвърна остро моята кралица. — Милорд, вашият млад приятел е глупак, и при това — слаб, вероломен глупак. — Тя не го изчака да се защити. — Е, какво трябва да направим?

Херцогът пристъпи напред.

— Трябва веднага да отидете във Фрамлингам, ваше величество. А ние ще подготвим боен кораб, който да ви изведе от страната и да ви отведе в Испания. Не можете да спечелите тази битка. Щом се озовете на сигурно място в Испания, може би ще успеете да прегрупирате силите си, може би принц Филип…

Видях как стисва по-здраво облегалката на стола.

— Минаха едва шест месеца, откакто влязох в Лондон от Фрамлингам — каза тя. — Тогава хората ме искаха за своя кралица.

— Те ви избраха, защото предпочетоха вас вместо херцога на Нортъмбърланд с кралица Джейн като негова марионетка — безцеремонно й напомни той. — А не вместо Елизабет. Хората искат протестантската религия и протестантската принцеса. Може би дори са готови да умрат за това. Те няма да ви приемат с принц Филип Испански като крал.

— Няма да напусна Лондон — каза тя. — Цял живот съм чакала да седна на майчиния си трон. Няма да го изоставя сега.

— Нямате избор — предупреди я той. — Те ще бъдат пред портите на града само след дни.

— Ще изчакам дотогава.

— Ваше величество — каза епископ Гардинър. — Бихте могли поне да се оттеглите в Уиндзор…

Кралица Мери се нахвърли върху него:

— Нито в Уиндзор, нито в Тауър, нито където и да е, освен тук! Аз съм владетелка на Англия и ще остана тук, в двореца си, докато ми кажат, че вече не ме искат за владетелка на Англия. Не ми говорете за заминаване, милорди, защото не желая да обмислям този въпрос.

Епископът отстъпи пред гнева й.

— Както желаете, ваше величество. Но времената са смутни и вие рискувате живота си…

— Времената може и да са смутни, но аз не съм смутена — каза тя ожесточено.

— Излагате на риск живота си, както и трона си — почти й изкрещя херцогът.

— Знам това! — възкликна тя.

Той си пое дъх.

— Имам ли заповедта ви да събера кралската гвардия и обучените отряди на града и да ги изведа срещу Уайът в Кент? — попита той.

— Да — каза тя. — Но не трябва да има обсада на градове и плячкосване на села.

— Това е невъзможно! — възропта той. — По време на битка човек не може да отбранява бойното поле.

— Това са заповедите ми — настоя ледено тя. — Няма да позволя из житните ми ниви да се води гражданска война, особено в тези времена на глад. Бунтовниците трябва да бъдат унищожени като вредители. Няма да позволя невинни хора да пострадат от преследването им.

За миг той сякаш се канеше да възрази. После кралицата се наведе към него.

— Доверете ми се за това — каза тя убедително. — Аз знам. Аз съм кралица-дева, единствените ми деца са хората от моя народ. Те трябва да видят, че ги обичам и милея за тях. Не мога да се омъжа, проливайки невинната им кръв. Това трябва да бъде сторено внимателно, и твърдо, и да бъде сторено само веднъж. Можете ли да го направите заради мен?

Той поклати глава.

— Не — каза. Беше прекалено изплашен, за да губи време в ласкателства. — Никой не може да го направи. Те се събират със стотици, с хиляди. Тези хора разбират само едно, и това е силата. Те разбират от големите общи бесилки по кръстопътищата и набучените върху пики глави. Не можете да управлявате Англия и да бъдете милостива, ваше величество.

— Грешите — каза тя, като вървеше редом с него, толкова решителна, колкото и той. — Възкачих се на този престол по чудо, а Бог не променя решението си. Ще спечелим обратно на своя страна тези хора чрез Божията любов. Трябва да го сторите, както ви нареждам. То трябва да бъде сторено така, както Бог повелява, иначе Неговото чудо не може да се осъществи.

Херцогът отново понечи да възрази.

— Заповядвам ви — каза тя категорично.

Той сви рамене, поклони се и каза:

— Както заповядате, тогава. Каквито и да са последствията.

Тя погледна над главата му към мен, с въпросително изражение, сякаш за да ме попита какво мисля. Поклоних се леко. Не исках да узнае какъв огромен ужас изпитвах.

Към следващата част или към съдържанието

Филипа Грегъри Шутът на кралицата (6)

Метаданни

Данни

Шутът на кралицата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Зимата на 1553

Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (6)