Носеха се слухове, че победената френска армия се е обърнала кръгом и се прегрупира по границата. Всеки чужденец, който пристигаше в Кале за коледния пазар, беше смятан за шпионин. Французите трябваше да тръгнат срещу Кале, за да отмъстят за Сен Кентен, но те сигурно знаеха, както знаехме всички, че градът не може да бъде превзет. Всички се страхуваха, че укрепленията извън града ще бъдат минирани, че дори сега опитните френски сапьори дълбаеха като червеи самата тъкан на английската земя. Всички се страхуваха, че стражите ще бъдат подкупени, че крепостта ще падне чрез предателство. Но над всичко това господстваше радостна увереност, че французите не може да успеят. Филип Испански беше блестящ командир, беше извел на бойното поле цвета на английската армия, какво можеха да направят французите, когато армия като нашата нападаше собствените им граници, а зад тях имаше непревземаема крепост като нашата?

После слуховете за френско настъпление станаха по-подробни. Една жена, която идваше в магазина ми, предупреди Мари, че трябва да скрием книгите си и да заровим скъпоценностите си.

— Защо? — запитах настоятелно Мари.

Лицето й беше побеляло.

— Аз съм англичанка — каза ми тя. — Баба ми беше чистокръвна англичанка.

— Не се съмнявам в лоялността ти — казах, без да мога да повярвам, че някой се опитва да докаже произхода си пред мен, която бях мелез по рождение, образование, религия и избор.

— Французите идват — каза тя. — Онази жена е от моето село и била предупредена от приятелката си. Дошла е да се укрие в Кале.

Тя беше първата от мнозина. Постоянен поток от бегълци от английските земи се стичаше през портите. Хората бяха убедени, че ще са в най-голяма безопасност в този недосегаем град.

Търговската камара, която почти управляваше града, направи голямо спално помещение в Стейпъл Хол, внесе храна преди френското настъпление, и предупреди всички здрави млади мъже и жени в Кале, че трябва да се подготвят за обсада. Французите идваха, но английската и испанската армия щяха да ги преследват упорито. Не трябваше да се боим от нищо, а трябваше да се подготвим.

После през нощта, съвсем неочаквано, укреплението Ниоле падна. То беше едно от осемте укрепления, които пазеха Кале, и затова загубата не беше голяма. Но Ниоле се намираше на река Ам, и оттам се контролираха морските шлюзове, които трябваше да наводнят каналите около града, така че никоя армия да не може да премине. След като Ниоле беше във френски ръце, не разполагахме с друга защита, освен останалите укрепления и високите стени. Бяхме изгубили първата отбранителна линия.

Още на другия ден чухме тътен на оръдия, а после през града се понесе слух. Укреплението Ризбан, което охраняваше вътрешното пристанище на Кале, също беше паднало, макар да беше новопостроено и наскоро укрепено. Сега самото пристанище лежеше открито за френските кораби, а английските кораби, които се поклащаха дръзко на котва в пристанището, можеха всеки момент да бъдат превзети.

— Какво ще правим? — попита ме Мари.

— Това са само две укрепления — казах упорито, опитвайки се да скрия страха си. — Английската армия ще разбере, че сме под обсада, и ще дойде да ни спаси. Ще видиш, след по-малко от три дни ще бъдат тук.

Но вместо това френската армия се подреди в редици пред стените на Кале, и френските стрелци с аркебузи изстрелваха градушка от стрели. Стрелите описваха дъги над стените и избиваха безразборно хора, които тичаха по улиците, отчаяно опитващи се да влязат в къщите си.

— Англичаните ще дойдат — казах. — Лорд Робърт ще дойде и ще атакува французите в гръб.

Залостихме кепенците на магазина и се спотайвахме в задната стая, изпаднали в ужас, че големите порти, толкова близо до малкия ни магазин, ще бъдат прицел на атаката. Французите докараха обсадни машини. Макар да бяхме скрити в задната стая на магазина, чувах блъскането на големия таран по залостените порти. Нашите войници на крепостните стени стреляха, отчаяно опитвайки се да избият войниците, които събаряха защитните съоръжения. Чух рев и съскане, когато голямо буре с врящ катран беше съборено от стените и изсипано върху нападателите отдолу: чух писъците им, когато бяха опърлени и обгорени, а обърнатите им нагоре лица понесоха най-страшния удар. Мари и аз, обзети от отчаяние и страх, се снишавахме зад вратата на магазина, сякаш тънките дървени дъски можеха да ни защитят. Не знаех какво да правя, нито пък къде да отида, за да съм в безопасност. За миг си помислих да изтичам през улиците до къщата на Даниел, но бях твърде изплашена, за да махна резето на входната врата, а освен това навън цареше безпорядък, оръдейни снаряди описваха дъги над градските стени и падаха по улиците, горящи стрели се сипеха като дъжд по сламените покриви, а подкрепленията тичаха през тесните улици към стените.

После тропотът на стотици конски копита се разнесе по улицата пред вратата ни и аз осъзнах, че английската армия, разквартирувана в града, се събира за контраатака. Сигурно смятаха, че ако могат да прогонят френската армия от портите на града, близката околност може да бъде завзета отново, и напрежението — свалено от градската отбрана.

Чухме как конете преминават, а после — тишината, докато се събираха при портата. Осъзнах, че за да излязат, портата ще трябва да бъде разтворена широко, и в този момент малкият ми магазин щеше да се озове точно в центъра на битката.

Това беше достатъчно. Прошепнах на Мари на френски:

— Трябва да се измъкнем оттук. Отивам при Даниел, искаш ли да дойдеш с мен?

— Ще отида при братовчедите си, живеят близо до пристанището.

Промъкнах се до вратата и я открехнах съвсем леко. Гледката, която видях, когато надникнах, беше ужасяваща. На улицата отвън цареше пълен хаос, сред който войници тичаха нагоре по каменните стъпала към стените, въоръжени до зъби, а хората помагаха на ранените да слязат. Над открит огън затопляха ново голямо буре с катран само на метри от сламения покрив на една съседна къща. А от другата страна на портата се носеше ужасният шум от цяла армия, която блъскаше по вратата, катереше се по стените, стреляше нагоре, подреждаше оръдия и изстрелваше снаряди, твърдо решена да щурмува стените и да влезе в града.

Отворих широко вратата и почти веднага чух ужасяващ вик от стените точно над магазина, когато градушка от стрели се изсипа върху група незащитени мъже. Мари и аз изтичахме на улицата. Зад нас, а после навсякъде около нас, се разнесе ужасен трясък. Френската обсадна машина беше изстреляла с катапулт голям товар от камъни и отломки през стената. Той се посипа по улицата ни като срутваща се планина. Керемидените покриви рухнаха като купчинки карти, разпръснати по пода, камъни прелитаха през сламата, удряха отгоре комините, те се накланяха, търкаляха се по стръмните покриви и падаха към калдъръмената настилка, за да се разбият около нас със звук на оръдеен изстрел. Сякаш от самите небеса се сипеха камъни и огньове, сякаш ужасът щеше да ни погълне.

— Тръгвам! — извика ми Мари, като се устреми надолу по една уличка, която водеше към рибарския кей.

Не можах дори да я благословя: мирисът от дима на горящите сгради заседна в дъното на гърлото ми, сякаш бях прободена с нож, задуши ме и аз млъкнах. Мирисът на пушека — самият мирис на кошмарите ми — изпълваше въздуха, изпълваше ноздрите ми, дробовете ми, така че не можех да дишам, а очите ми бяха пълни със сълзи, та не можех и да виждам.

От крепостните стени над мен чух ужасен писък и когато вдигнах очи, видях мъж, който пламтеше: горящата стрела още беше заседнала в дрехите му, когато се хвърли на земята и се затъркаля, опитвайки се да потуши пламъците, пищейки като еретик, докато тялото му гореше.

Отдръпнах се от вратата и хукнах да бягам — накъдето и да е, само да се махна от мириса на горяща човешка плът. Исках да намеря Даниел. Той ми се струваше като единственото сигурно убежище в един свят, превърнал се в кошмар. Знаех, че ще трябва да си проправя с усилие път през потъналите в безпорядък улици, пълни с изплашени хора, втурнали се към пристанището, докато войниците трополяха в противоположната посока към крепостните стени, и някак да се промъкна през кавалерията, чиито коне се въртяха и блъскаха из тесните улици, в очакване да нахлуят навън през портите и да отблъснат френската армия.

Притисках се назад, към стените на къщите, докато на улицата се събираше конен отряд. Големите хълбоци на животните се блъскаха един в друг, и аз се отдръпвах назад във входовете, боейки се, че ще ме съборят и ще бъда стъпкана.

Зачаках възможност да мина, като гледах как другите хора се стрелкаха между големите копита на конете. Виждах улицата на Даниел от другата страна на площада, и чувах как мъжете крещят, а конете цвилят и тръбачът отправя призива за вдигане на оръжие, и си мислех не за майка ми — която се беше изправила срещу смъртта като светица — а за кралицата — която се беше изправила пред смъртта като боец. Кралицата — която беше яхнала собствения си кон и беше препуснала в тъмнината да защити своите хора. И докато мислех за нея, намерих смелост да изтичам от входа, да се стрелна край опасните копита на едрите коне и да се сниша в ново убежище по-надолу по улицата, когато със силен тропот премина голям конен отряд. Вдигнах очи и видях знамето, което носеха пред себе си, изцапано с кал и окървавено от по-раншна битка, видях мечката и жезъла, избродирани върху яркия фон, и извиках:

— Робърт Дъдли!

Един мъж хвърли поглед през рамо към мен:

— Начело, където е винаги.

Започнах да си проправям път назад, сега вече без да се боя от нищо, като принуждавах конете да обръщат глави настрана, плъзгайки се между големите им хълбоци.

— Пуснете ме да мина, пуснете ме да мина, сър. Отивам при Робърт Дъдли.

Всичко сякаш беше сън. Едрите коне с възседналите ги мъже, толкова високо над мен, че приличаха на кентаври. Солидните им, тежки доспехи, които блестяха на слънцето, сблъскващи се с дрънчене, когато се докоснеха един до друг, звънтящи като цимбали, когато стовареха алебардите си върху щитовете; чувах силния им груб рев над тропота на конете по калдъръма, по-силен от буря.

Озовах се в началото на площада, и там беше неговият знаменосец, а до него…

— Милорд! — извиках.

Покритата с шлем глава бавно се обърна към мен: наличникът на шлема беше спуснат, така че той не можеше да ме види. Смъкнах шапката от главата си и косата ми се разпиля по раменете, и аз вдигнах лице към тъмния рицар, покачен високо на едрия си кон.

— Милорд! Това съм аз! Шутът Хана.

Облечената му в рицарска ръкавица ръка повдигна фалшивото лице от метал, но сянката на шлема остави лицето му в мрак и все още не можех да го видя. Конят се раздвижи, докато той властно го удържаше с другата си ръка. Беше обърнал глава към мен, усещах очите му върху себе си, пронизващи под заострените краища на шлема.

— Госпожице-момче!

Беше неговият глас, идващ от устата на този велик мъж-божество, на този едър мъж от метал. Но беше неговият глас, толкова близък, топъл и познат, сякаш ми говореше, след като беше танцувал на летния празник на крал Едуард.

Конят пристъпи боязливо: отдръпнах се назад на един праг — извисих се на не повече от четири инча.

— Милорд, това съм аз!

— Госпожице-момче, какво, по дяволите, правиш тук?

— Живея тук — казах, като наполовина се смеех, наполовина плачех, че го виждам отново. — А вие?

— Свободен съм, сражавам се, печеля — а тъкмо сега може би губя. В безопасност ли си тук?

— Не мисля — казах честно. — Можем ли да удържим града?

Той смъкна ръкавицата от дясната си ръка, измъкна един пръстен от пръста си и го хвърли към мен, без да го е грижа дали ще го уловя или не.

— Иди с това на „Уиндфлайт“ — каза той. — Моят кораб. Ще се видим на борда, ако се наложи да отплаваме. Върви сега, качвай се на борда. Трябва да нападаме.

— Укреплението Ризбан е изгубено! — изкрещях, за да надвикам шума. — Не можете да отплавате, ще насочат оръдията към пристанището.

Робърт Дъдли се изсмя високо, сякаш самата смърт беше шега.

— Госпожице-момче, не очаквам да преживея този щурм! Но ти може да имаш късмет и да се измъкнеш. Върви сега.

— Милорд…

— Това е заповед! — извика ми той. — Върви!

Ахнах, като поставях с усилие пръстена му върху пръста си. Той го беше носил на малкия си пръст: на мен ми стана на средния, точно над венчалния ми пръстен: пръстенът на Дъдли върху моя пръст.

— Милорд! — извиках отново. — Върнете се невредим!

Тръбата свиреше толкова високо, че не се чуваха ничии думи. Готвеха се да нападнат. Той спусна наличника на шлема върху лицето си, нахлузи ръкавицата обратно върху ръката си, вдигна копието си от мястото, където го бе оставил, наклони го към шлема си като поздрав към мен, и обърна коня си, за да застане с лице към отряда си.

— Дъдли! — извика той. — В името на Бог и на кралицата!

— За Бог и за кралицата! — изреваха те в отговор. — За Бог и за кралицата! Дъдли! Дъдли!

Те потеглиха към градските стени, излизайки от площада, и подобно на цивилните, които следваха войниците, вместо да се подчинят на заповедта му, аз тръгнах след тях. От лявата ми страна бяха улиците, спускащи се към пристанището, но аз следвах подрънкването на сбруите и оглушителния тропот на подкованите копита по калдъръма. Ревът на обсаждащата армия се усили, когато приближиха до портата, и яростта на французите ме накара да се поколебая. Отдръпнах се и погледнах назад, за да потърся пътя към пристанището.

Тогава я видях. Жената на Даниел, цялата изпоцапана, с хубава рокля, наполовина смъкнала се от рамото, разголвайки гръдта й. Детето беше на хълбока й, вкопчено в нея, с широко разтворени тъмни очи, косата й се спускаше по гърба, окото й беше насинено, лицето — изпълнено с болка: бягаше като преследвана сърна, като подскачаше и се препъваше по калдъръма на улицата.

Позна ме веднага. Беше ме наблюдавала, както я бях наблюдавала аз, всяка неделя на литургия. И двете — принудени да седим на скамейките за бедняците в дъното на църквата. Всяка от нас — хваната в капана на позора от решителността на другата.

— Хана! — извика ми тя. — Хана!

— Какво има? — извиках раздразнено. — Какво искаш от мен?

Тя ми показа детето си:

— Вземи го!

Веднага си спомних яркото си видение в църквата, първия път, когато я бях видяла. Тогава, както и сега, бях чула писъци и силен шум. Тогава, в моя кошмар, тя беше извикала: „Вземи го!“ Докато тя се провикваше, небето внезапно потъмня от градушка от стрели и камъни и аз се сниших в един вход, но от другата страна на улицата тя отново ме последва, промъквайки се през падащите камъни:

— Хана! Хана! Нуждая се от помощта ти.

— Върви си вкъщи — извиках грубо. — Иди в някое мазе или на друго подобно място.

Последните коне се изтегляха от площада: чухме скърцането на противотежестите, когато дръпнаха назад големите порти, та лорд Робърт и неговата конница да излязат, и мощния яростен рев, когато потеглиха с гръмък тропот да посрещнат френската армия.

— Нима ни оставят? — изпищя тя ужасено. — Нима бягат?

— Не, потеглят да се бият. Намери си убежище… — извиках нетърпеливо.

— Бог да ни е на помощ, не е нужно да излизат, за да се бият с тях, те вече са вътре! Трябва да се обърнат и да се бият! Французите са тук! В града са! Изгубени сме! — извика държанката на Даниел. — Те бяха…

Думите й внезапно проникнаха в ума ми и аз рязко се извъртях кръгом да я погледна отново. Изведнъж осъзнах какво означаваха насиненото й око и разкъсаната й рокля. Французите бяха в града, и я бяха изнасилили.

— Влязоха през пристанището! Преди десет минути! — изкрещя ми тя, и докато викаше думите, видях по улицата зад нея да нахлуват като прилив конници, френската кавалерия, по улиците и зад милорд, като пресякоха пътя от пристанището за него и хората му: по устата на конете им беше избила пяна, копията им бяха наведени в готовност за нападение, наличниците на шлемовете им — спуснати, така че сякаш имаха лица от желязо, шпорите им се забиваха в хълбоците на конете им и оттам избиваше кръв, копитата скърцаха по калдъръма — пълният ужас на кавалерийско нападение в затворено пространство. Първата редица ни връхлетя след миг, едно копие се спусна към мен, и без да мисля, аз грабнах кинжала от ботуша си и с късото острие отблъснах удара. Силата на удара изби кинжала от ръката ми, но ми спаси живота, тъй като ме отхвърли назад върху вратата на къщата зад мен. Усетих я да поддава и аз се отдръпнах назад в тъмнината на непозната къща, докато чувах жената на Даниел да крещи:

— Спаси бебето ми! Вземи го! Вземи го!

Още докато тя тичаше към мен, протегнала го пред тялото си, още докато го тикаше в ръцете ми, а аз го почувствах, топъл, мек и тежък, се чух да казвам:

— Не мога да го взема.

Видях как копието минава през тялото й, пронизвайки гръбнака й, когато тя изкрещя отново: „Вземи го! Вземи го!“, в този миг се разнесе ужасен трясък, сякаш цяла гора рухваше едновременно, и суматоха от втурващи се мъже и коне, и опасност, и аз с препъване се отдръпнах назад в тъмната вътрешност на къщата, здраво притиснала момчето към себе си, и вратата се затръшна и скри улицата, с трясък като от гръм.

Обърнах се да благодаря на спасителя си, който и да бе той, но преди да успея да проговоря, се разнесе рев на пламъци и внезапно изригна горещ дим, някой се промъкна покрай мен и отново отвори широко вратата.

Сламеният покрив на това временно убежище беше запален, разгоря се като клада и за секунди пламна като куп подпалки. Всички, които се бяха скрили в къщата, се блъскаха покрай мен да излязат на улицата отвън, предпочели да се изправят пред безмилостното кавалерийско нападение, отколкото пред смъртта чрез изгаряне, а аз, душейки дима като изплашен плъх, се втурнах навън след тях, носейки вкопчилото се в мен дете, здраво стиснало рамото ми.

Като по милост, улиците бяха пусти за момента. Френските конници се бяха впуснали да преследват отряда на лорд Робърт в опасен лудешки устрем. Но жената на Даниел беше там, където я бяха оставили, с две големи рани от копието, пронизало тялото й. Лежеше мъртва, в дълбока локва от собствената си кръв.

При тази гледка притиснах детето й по-плътно към себе си и затичах надолу по улицата, далече от портата, надолу по каменните стъпала към пристанището: стъпките ми отекваха глухо в някакъв ритъм на страха. Не можех да чакам и да търся Даниел, не можех да направя нищо друго, освен да се възползвам от възможността, която бях получила с пръстена на лорд Робърт. Побягнах към пристанището като престъпник, по петите на когото са пуснали преследвачи, и си давах сметка, че навсякъде около мен всички останали също бягаха, някои — понесли вързопи с вещи, други — притиснали към себе си децата си, отчаяно опитващи се да се измъкнат от града, преди французите да обърнат конете си и отново да се промъкнат вътре.

Лодките бяха вързани само с едно въже, всички платна бяха вдигнати в готовност да потеглят след миг. Огледах се отчаяно наоколо за знамето на лорд Робърт и го видях издигнато в самия край на кея, където щеше да е най-лесно да се измъкнем. Затичах надолу по кея, краката ми тропаха глухо по дъските, и спрях с усилие, когато един моряк скочи от кораба и застана пред дървеното мостче, като измъкна блестяща къса тежка сабя от ножницата й, насочвайки я към гърлото ми.

— Дотук, момче — каза той.

— Лорд Робърт ме изпрати — изрекох задъхано.

Той поклати глава:

— Всички можем да кажем това. Какво става в града?

— Лорд Робърт изведе отряда си в нападение, но французите са вече в града, зад гърба му.

— Може ли да се обърне кръгом и да промени посоката?

— Не знам. Не го видях.

Той изкрещя някаква заповед през рамо. Мъжете на палубата застанаха до въжетата за платната, а двама скочиха на брега и хванаха въжето, готови да вдигнат котва.

Протегнах ръка да покажа пръстена на лорд Робърт, сложен здраво на пръста ми, над венчалния ми пръстен.

Морякът го погледна веднъж, а после погледна отново по-внимателно.

— Неговият пръстен — каза той.

— Собственият му пръстен. Той сам ми го даде. Видя ме, преди да ги изведе. Аз съм негов васал. Бях шутът Хана, преди да дойда тук.

Той отстъпи назад и ме обхвана с един бърз поглед.

— Нямаше да те позная — каза той. — А това? Синът ти ли е?

— Да. — Лъжата беше изречена и заглъхнала, преди да имам време да помисля, пък и да бях помислила, нямаше да си я взема назад. — Пуснете ме на борда. Заповедта на негова светлост е да отида в Англия.

Той отстъпи настрани и ми кимна да се кача по тясното дървено мостче, а после се разположи отново точно в подножието.

— Но ти си последната — каза решително. — Та ако ще да дойде някой с къдрица от косата му или панделка, завързана във „възел на влюбените“.

Чакахме цял един дълъг час, докато останалите се изсипваха от града към кея. Морякът трябваше да повика други мъже да дойдат да отблъскват бегълците от кея и да ги обсипват с ругатни, наричайки ги страхливци, докато зимният следобед притъмняваше и никой не можеше да ни каже дали лорд Робърт е разкъсал френските редици, или те са влезли в града зад гърба му и са го покосили. Тогава видяхме как градът се обля в светлина от единия до другия край, когато френската обсадна армия направи пробив в стените и подпали първо един сламен покрив, а после и друг.

Морякът, който стоеше на стража на подвижния мост, рязко даде заповеди и екипажът се приготви. Седях съвсем тихо на палубата, люлеейки детето, опряно на рамото ми, ужасена, че ще заплаче и те ще решат, че един допълнителен пътник не си струва допълнителния риск, особено ако милорд не идваше.

После надолу по кея забързано се втурнаха мъже и коне, последва рязко спиране и суматоха, докато те скачаха от седлата, смъкваха доспехите си и тичаха бързо към чакащите кораби.

— Спокойно, момчета, спокойно — разнесе се гръмливият вик на моряка, който стоеше на стража на подвижното мостче. До него стояха рамо до рамо шестима стражи, с готови, извадени от ножниците саби, питаха всеки, който се опиташе да се качи на борда, за паролата, и отпратиха доста, които изтичаха отново надолу по кея, като търсеха друг кораб, който да склони да ги приеме на борда. През цялото време от града се разнасяха експлозиите на запален барут и пукотът на чупещите се керемиди на покривите и тътенът от обстрелването на сградите.

— Това не е поражение, това е пълен разгром — прошепнах объркано в ушенцето на детето, то се обърна и се прозина, оформяйки с мъничката си подобна на розова пъпка уста съвършено „ооо“, сякаш беше в пълна безопасност и не трябваше да се бои от нищо.

Тогава видях негова светлост. Щях да го позная във всяка тълпа. Той вървеше, с меч в едната ръка и шлем в другата, влачейки крака като победен човек. Следваха го редица мъже, куцащи, окървавени, със сведени глави. Той ги отведе до кораба и отстъпи встрани, докато те се качваха по мостчето и се хвърляха с дрънчене на огънатите си доспехи върху палубата.

— Това е достатъчно, сър — каза му тихо морякът, когато корабът беше напълно натоварен. Негова светлост вдигна очи, като човек, току-що събудил се от сън, и каза:

— Но трябва да вземем останалите. Обещах им, че ще ми служат, а аз ще ги отведа към победата. Не мога да ги оставя тук сега.

— Ще се върнем за тях — каза внимателно морякът. Той преметна силната си ръка около раменете на негова светлост и решително го издърпа нагоре по мостчето. Лорд Робърт вървеше бавно, като човек, който ходи насън, с отворени очи, но без да вижда нищо.

— Или ще се качат на друг кораб. Опъвайте платна! — извика морякът на мъжете при въжето на кърмата. Мъжът хвърли въжето на брега, а другите развиха платната. Бавно потеглихме от кея.

— Не мога да ги оставя! — Робърт, внезапно пробудил се, загледа разширяващата се водна бездна между кораба и сушата. — Не мога да ги оставя тук!

Мъжете, оставени на брега, нададоха жален вик:

— Дъдли! Дъдли!

Морякът притисна лорд Робърт в голяма мечешка прегръдка, отдръпвайки го от перилата на кораба, за да му попречи да скочи на брега.

— Ще се върнем за тях — увери го той. — Ще получат официална закрила и ще могат да отплават с други кораби, а ако се случи най-лошото, французите ще ги освободят срещу откуп.

— Не мога да ги оставя! — Робърт Дъдли се бореше да се освободи. — Хей! Вие! Моряци! Обърнете към пристанището. Върнете се на кея!

Вятърът издуваше платната, те заплющяха, а после, щом моряците опънаха въжетата по вятъра, платната се изопнаха и започнахме да се изтегляме. Зад нас в Кале се разнесе гръмовен трясък, когато вратите на цитаделата поддадоха и френската армия се изсипа в самия център на английската власт във Франция. Робърт се обърна, изпълнен с болка, към сушата.

— Трябва да се прегрупираме! — извика той. — Ще изгубим Кале, ако тръгнем сега. Помислете си за това! Кале! Трябва да се върнем, да се прегрупираме и да се бием.

Морякът все още не го пускаше, но сега целта на хватката му беше не толкова да удържи младия лорд, колкото да го държи в прегръдката си, докато бе така обзет от печал.

— Ще се върнем — каза той и го залюля на една страна, после на друга. — Ще се върнем за останалите, а после ще превземем отново Кале. Никога не се съмнявайте в това, сър. Нито за миг не се съмнявайте в това.

Лорд Робърт отиде до кърмата на кораба, като оглеждаше пристанището и виждаше безредното отстъпление. Усещахме мириса на облака дим от горящите сгради, който се стелеше над водата. Чувахме как пищят хора: французите си отмъщаваха за оскърблението на гладуващите граждани на Кале, които се бяха предали на англичаните преди толкова много време. Лорд Робърт изглеждаше почти решен да се хвърли във водата и да отплува обратно, за да се погрижи за евакуирането на пристанището, но дори той в яростта си можеше да види, че е безнадеждно. Бяхме изгубили, англичаните бяха изгубили. Беше съвсем просто и жестоко, и пътят на един истински верен войн не беше да рискува живота си в някакъв драматичен подвиг, а да обмисли как да спечели следващата битка.

Той прекара целия път до Англия, загледан над кърмата на кораба към смаляващия се бряг на Франция, дълго след като застрашителният профил на крепостта беше потънал под хоризонта. Когато светлината се оттегли рано от сивото януарско небе, той продължи да стои, загледан назад, а когато малката студена луна се появи, той още беше там, опитвайки се да съзре някаква надежда на черния хоризонт. Знаех това, защото го наблюдавах, седнала върху намотано въже на мачтата, точно зад него. Негов шут, негов васал, безсънна, защото той беше безсънен, разтревожена, защото той бе разтревожен, поболяла се от страх за него, за себе си, и за онова, което щеше да ни донесе бъдещето, когато слезехме на суша в Англия — една причудлива тройка: една еврейка, вероотстъпница, с християнско копеле на хълбока си, и един току-що освободен предател, който беше отвел войниците си към поражението.

Не очаквах съпругата му Ейми да е на кея, но тя беше там, заслонила очи с ръка, оглеждайки палубата, докато го търсеше. Видях я, преди тя да го види, и прошепнах в ухото му:

— Съпругата ви.

Той слезе бързо по подвижния мост при нея: не я взе в обятията си, нито я поздрави с някаква проява на привързаност, а я изслуша напрегнато и после се обърна към мен:

— Трябва да отида в двора. Трябва да обясня на кралицата какво стана в Кале — каза той кратко. — Заради това ще се търкалят глави, сред тях навярно и моята.

— Милорд — прошепнах.

— Да — каза той гневно. — Изглежда, че не направих кой знае какво в интерес на издигането на семейството си. Хана, върви с Ейми, тя ще отседне при приятели в Съсекс. Ще изпратя да те намерят там.

— Милорд — приближих се малко по-плътно до него. — Не искам да живея в провинцията — това беше всичко, което успях да кажа.

Робърт Дъдли ми се усмихна широко:

— Сигурен съм, скъпа. Самият аз не мога да я понасям. Но трябва да я потърпиш за месец-два. Ако кралицата ме обезглави, задето не съм успял да се справя, можеш да отидеш сама, където искаш. Съгласна ли си? Но ако оцелея, ще отворя лондонската си къща и ще се върнеш на служба при мен. Както пожелаеш. На колко години е детето?

Поколебах се, давайки си сметка, че не знам.

— Почти на две — казах.

— Омъжи ли се за баща му? — попита той.

Погледнах го в лицето:

— Да.

— И как го кръсти?

— Даниел, на баща му.

Той кимна:

— Ейми ще се грижи за вас — каза той. — Тя обича деца. — Той щракна с пръсти и съпругата му дойде при него. Видях я как поклаща глава в знак на несъгласие, а сетне свежда очи, когато той наложи волята си. Когато тя ме стрелна с поглед на неподправена омраза, се досетих, че й е наредил да се грижи за мен и за сина ми, а тя би предпочела да отиде с него в двора на кралицата.

Тя беше довела коня му. Загледах го как се мята на седлото, а войниците му възсядат конете си около него.

— Лондон — нареди той кратко и насочи коня си на север, към съдбата, която го очакваше, каквато и да бе тя.

Не можех да си изясня що за човек беше Ейми Дъдли, докато яздехме през леденостудената селска провинция на Англия в студените дни на януари 1558 г. Тя яздеше добре, но изглежда, не изпитваше голямо удоволствие от това, нито дори в дните, когато слънцето се издигаше като червен диск на хоризонта и червеношийките подскачаха и се криеха в лишените от листа живи плетове, а утринният мраз караше кръвта да пее. Мислех, че е така навъсена поради отсъствието на съпруга й; но нейната компаньонка, госпожа Одингсел, не се опитваше да я ободри, дори не говореха за него. Яздеха мълчаливо, като жени, свикнали с това.

Трябваше да яздя зад тях, по целия път от Грейвзенд до Чичестър, с детето, привързано на гърба ми, и от усилието всяка вечер изпитвах болки от задника чак до гърба. Това необикновено дете почти не беше издало и звук от мига, в който майка му почти го беше хвърлила към мен, когато френската кавалерия я прегази. Бях сменила пелената му с малко лен, който ми заеха на кораба, и го бях увила в моряшка плетена жилетка. През повечето време го мъкнех със себе си наоколо, сякаш беше сандък, който някой бе настоял да нося против волята си. Не беше се оплакал, не беше проронил и една дума на недоволство. Докато спеше, се облягаше на мен, сгушен, сякаш беше мое родно дете; буден, седеше в скута ми или на пода, или в краката ми, или стоеше, държейки се здраво с една ръка за панталоните ми. Не казваше нито дума — нито на френски, езикът на майка му, нито на английски. Гледаше ме със сериозни тъмни очи и не казваше нищо.

Изглежда беше твърдо убеден, че трябва да бъде с мен. Не заспиваше, освен ако не го наблюдавах, а ако се опитах да го оставя да лежи и да се отдалеча от него, той се надигаше и започваше да щапука след мен, все така безмълвен, все така безропотно, но ако изостанеше, личицето му започваше да се сбръчква, сякаш се канеше да заплаче.

Не бях жена с развит майчински инстинкт. Като момиче не си играех с кукли, а, разбира се, не бях имала и невръстен брат или сестра, за които да се грижа. И въпреки това не можех да не се възхищавам на упоритостта на това малко човече. Внезапно бях влязла в живота му като негова закрилница, и той искаше да бъде сигурен, че ще остане до мен. Започнах да харесвам усещането от допира на ръчичката му, която доверчиво посягаше да хване моята. Започнах да спя с него, сгушен до мен.

Лейди Ейми Дъдли не правеше нищо, за да ми помага с него по време на дългото пътуване в студа. Нямаше причина да го прави — тя не искаше нито мен, нито него. Но щеше да бъде мило от нейна страна да нареди на някой от мъжете да ме качи на допълнително седло зад себе си, така че да мога да държа детето в ръце и да облекча измъчения си гръб. Сигурно беше видяла, че в края на дълъг ден, прекаран на седлото, бях толкова изтощена, че едва можех да стоя. Щеше да бъде мило от нейна страна да се погрижи да ми намерят място за нощувка, да се погрижи да има каша за детето. Но тя не правеше нищо за мен, нищо за него. Гледаше и двама ни гневно и с подозрение, и не разговаряше с мен, освен когато ми идваше нареждане да бъда готова да тръгна в уреченото време.

Изпитвах присъщото на всички жени с деца самодоволство, и си напомнях, че тя е безплодна. Мислех си също, че наказва и двама ни заради ревността си, защото подозира, че съпругът й е бащата на детето ми. Реших, че скоро трябва да й дам ясно да разбере, че не бях виждала негово благородие от години, и че сега бях омъжена жена. Но Ейми Дъдли не ми даваше възможност да говоря с нея: отнасяше се към мен така, както се отнасяше с мъжете, които яздеха с нея — като част от студения пейзаж, като с някое от окичените с ледени висулки дървета. Изобщо не ми обръщаше внимание.

Имах много време да размишлявам, докато се движехме бавно на югозапад по замръзналите пътища, лъкатушещи през села и покрай ниви, където беше ясно, че гладът е завладял земята. Големите врати на хамбарите стояха отворени — нямаше нито сено, нито слама, които да се пазят в тях. Селата често тънеха в мрак, къщите бяха празни. Някои малки паланки бяха напълно запустели: хората бяха отчаяни и не можеха да се изхранват от бедната земя поради постоянно лошото време.

Пътувах по пустите пътища, оглеждайки мръсната околност, която имаше вид на прокълната, но умът ми бе насочен към съпруга ми и града, който бях напуснала. Сега, когато бягството ни беше приключило и се бяхме озовали в сравнително сигурно убежище, ми прилошаваше от страх за Даниел. Сега имах време да осъзная, че Даниел и аз отново се бяхме изгубили един друг, и се бяхме изгубили толкова окончателно, че можеше никога да не се срещнем. Дори не знаех дали е жив. Бяхме хванати като в капан в страни, които воюваха помежду си, и се бяхме разделили по време на най-ожесточената битка, която християнският свят беше виждал. Щеше да ми е невъзможно да се върна при него в Кале, и нямах представа дали не е загинал при онова първо жестоко нахлуване в града, а можеше и да е заболял от някоя от многобройните заразни болести, които следваха ранените на една армия в поход. Знаех, че ще сметне за свой дълг да тръгне да помага на болните и ранените, и можех само да храня неправдоподобната надежда французите да проявят милост към един лекар от вражески народ в града, който беше трън в очите им от две столетия.

След армията в града щеше да навлезе френската католическа църква, търсейки еретици в един град, който някога гордо бе изтъквал протестантската си религия. Ако Даниел се беше спасил от смърт по време на боевете, ако се беше спасил и не беше прихванал някоя болест от войниците, можеше да бъде заловен като еретик или по обвинение, че е евреин.

Знаех, че като се тревожа за него, изобщо не помагах на нито един от двама ни, но беше невъзможно да пропъдя тревогата, докато яздех по студените, замръзнали пътища. Не можех да изпратя писмо в Кале, докато не бъдеше обявен някакъв мир, а това щеше да стане едва след месеци. По-лошото бе, че не можех да очаквам да получа вест от него, той нямаше представа къде съм отишла, нито дори дали съм жива. Когато отидеше до магазина ми край градската стена да ме търси, както със сигурност щеше да направи, щеше да го намери опустошен или изгорен, и даже Мари, ако беше оцеляла, нямаше да може да му каже къде съм. А после той щеше да разбере, че майката на малкия Даниел е мъртва и че момчето също е изчезнало. Нямаше как да предположи, че аз и синът му сме заедно на сигурно място в Англия. Щеше да мисли, че е изгубил съпругата и детето си в ужасната битка.

Не можех да се радвам на безопасността си, когато знаех, че той може още да е в опасност, за мен не можеше да има щастие, докато не научех, че е жив. Не можех да се установя в Англия, не мислех, че мога да се установя където и да било, докато не разбера, че Даниел е в безопасност. Яздех по студените пътища, чувствайки тежестта на сина му, привързан към гърба ми, и започвах да се чудя на собственото си безпокойство. Някъде по пътя — мисля, че в Кент — с простата яснота на зимното слънце, което се издигаше над хоризонта и блестеше ослепително в очите ми — ме осени прозрението. Не можех да се установя никъде без Даниел, защото го обичах. Бях го обичала може би от мига, в който го видях на портите на двореца Уайтхол, където се бяхме скарали, бях обичала неговото спокойствие и вярност, и търпението, което проявяваше към мен винаги, оттогава насам. Чувствах се така, сякаш бях израснала с него. Той бе видял как бях измолена за шут на краля, познаваше предаността ми към кралицата и знаеше, че бях очарована от принцеса Елизабет. Беше видял момичешкото ми обожание към моя господар, беше ме виждал и как се боря със себе си, за да се превърна в жената, която бях сега. Единственото нещо, което не беше видял, единственото нещо, за което никога не му бях позволила да се досети, беше изходът на тази вътрешна битка: моментът, в който можех да кажа: „Да, аз съм жена, и обичам този мъж.“

Всичко, което се беше случило в Кале, се стопи пред този единствен факт. Натрапничеството на майка му, злобата на сестрите му, дори неговото глупаво лекомислие да смята, че всички можем да живеем щастливо под един малък покрив. Сякаш нищо нямаше значение, освен това, че сега знаех, че го обичам, и че се налагаше да призная, че може би беше твърде късно дори да му го кажа. Можеше да е мъртъв.

Ако беше мъртъв, тогава явно нямаше особено значение дали е лягал с друго момиче: по-голямата загуба засенчваше по-дребната измяна. Докато се качвах на коня си сутрин и слизах уморено през нощта, осъзнавах, че наистина съм вдовица, за каквато се бях обявила. Бях изгубила Даниел, и едва сега наистина имах достатъчно разум да открия, че съм го обичала през цялото време.

Щяхме да отседнем в едно имение на север от Чичестър. Зарадвах се, когато влязох с тропот в двора на конюшнята по пладне и предадох уморения си кон на един от конярите. Бях изтощена, когато последвах лейди Дъдли нагоре по стълбите до голямата зала, и неспокойна — не познавах тези хора, а да зависи от милосърдието на нейна светлост не беше положение, която една жена би избрала доброволно. Бях твърде независима в мислите си, а тя беше твърде сдържана и студена, за да накара когото и да било да се почувства добре дошъл.

Лейди Дъдли влезе първа в голямата зала: аз последвах госпожа Одингсел с Дани на хълбока ми. Там беше нашата домакиня, лейди Филипс, която подаде ръка на лейди Дъдли и направи дълбок реверанс.

— Ще получите обичайната си стая с изглед към парка — каза тя, а после се обърна с усмивка към мен и госпожа Одингсел.

— Това е госпожа Карпентър. Може да дели една стая с икономката ви — каза рязко лейди Дъдли. — Тя е позната на негова светлост, която той спаси от Кале. Предполагам, че той скоро ще ми съобщи какво да правим с нея.

Лейди Филипс повдигна вежда при резкия тон на Ейми, която ме бе представила едва ли не като блудницата на Робърт Дъдли. Госпожа Одингсел направи реверанс и тръгна към стълбите, но аз не я последвах веднага.

— Имам нужда от някои неща за детето — казах смутено.

— Госпожа Одингсел ще ти помогне — каза ледено съпругата на Робърт Дъдли.

— В скрина, в който заделяме дрехи за бедните, има няколко бебешки дрешки — каза лейди Филипс.

Направих реверанс.

— Беше много мило от страна на негова светлост да ми даде място на кораба си на връщане от Кале — казах ясно. — Още повече, че не ме беше виждал от толкова отдавна, тъй като бях на служба при кралицата. Но сега съм омъжена жена, съпругът ми е лекар в Кале, а това е синът на съпруга ми.

Видях, че и двете ме разбраха и бяха чули споменаването на службата ми при кралицата.

— Негова светлост е винаги добър към слугите си, независимо колко са незначителни — каза грубо Ейми Дъдли и ме отпрати с махване на ръка.

— Имам нужда от прилични дрехи за сина си — казах, отстоявайки позицията си. — Не от скрина за просяците.

И двете жени ме погледнаха с подновено внимание.

— Имам нужда от дрехи за дете от добро семейство — казах простичко. — Ще му ушия пелени веднага щом мога.

Лейди Филипс, която явно се питаше що за странна жена е посрещнала в къщата си, ми отправи предпазлива усмивка:

— Скътала съм някои неща — каза тя внимателно. — Момчето на сестра ми ги носеше.

— Сигурна съм, че ще са подходящи — казах с учтива усмивка. — Благодаря, ваша светлост.

Още преди да бе изминала и седмица, вече отчаяно исках да си тръгна: мрачните земи на Съсекс през зимата сякаш се притискаха към лицето ми като студено прозоречно стъкло. Варовиковите хълмове на Южна Англия се привеждаха над малкия замък, сякаш всеки път щяха да ни размажат в студената варовита пръст. Небето над хълмовете беше металносиво, изпълнено със сняг. След по-малко от две седмици започнах да страдам от главоболие, което ме измъчваше през всички светли часове на денонощието и ме оставяше единствено през нощта, когато потъвах в сън, толкова дълбок, че приличаше на смърт.

Ейми Дъдли беше желана и редовна гостенка тук. Сър Джон Филипс имаше някои дългове към негова светлост, които се изплащаха чрез гостоприемството му към лейди Дъдли. Времето за престоя й беше неопределено, никой не споменаваше кога ще си тръгне, или къде ще отиде след това.

— Тя няма ли си собствена къща? — запитах раздразнено госпожа Одингсел.

— Не и такава, която би предпочела да използва — каза тя кратко и здраво стисна устни, решена да не разказва клюки.

Не разбирах защо. Негова светлост беше изгубил повечето от обширните си земи и състоянието си, когато бе арестуван за държавна измяна, но нима съпругата му нямаше близки и приятели, които да са му опазили поне едно малко имение?

— Къде живееше тя, когато той беше в Тауър? — запитах.

— С баща си — отвърна госпожа Одингсел.

— Къде е той сега?

— Мъртъв, Бог да даде покой на душата му.

Без къща, която да поддържа или земи, чието обработване да ръководи, лейди се отдаваше на пълно безделие. Никога не я виждах с книга в ръка, никога не я видях дори да напише писмо. Тя излизаше сутрин, придружена само от един коняр, на дълга езда, която продължаваше до обяд. На обяд ядеше малко и без апетит. Следобед седеше с лейди Филипс и двете клюкарстваха и шиеха. Никоя подробност от домакинството на семейство Филипс, и на техните съседи и приятели, не беше прекалено незначителна за тях. Когато госпожа Одингсел и аз седяхме с тях, едва не припадах чисто и просто от отегчение, докато лейди Филипс преразказваше историята за позора на Софи, и какво подметна Амелия, и какво казал Питър за всичко това, за трети път в рамките на три дни.

Госпожа Одингсел ме хвана, че се прозявам.

— Какво те мъчи? — попита ме тя без съчувствие.

— Толкова съм отегчена — казах искрено. — Тя клюкарства като фермерска съпруга. Защо й е да се интересува от живота на доячките?

Госпожа Одингсел ми отправи насмешлив поглед, но не каза нищо.

— Тя няма ли приятели в двора, не получава ли новини от негова светлост, та трябва да клюкарства цял следобед?

Жената поклати глава.

Лягахме си рано, което напълно ме устройваше, а Ейми Дъдли ставаше рано сутрин. Течаха обикновени дни, отегчително обикновени, а тя минаваше през тях със студено безразличие, сякаш не пропиляваше собствения си безценен живот в безделие. Живееше живота си като жена, която играе роля в безкрайна, безсмислена жива картина. Минаваше през дните си като кукла на пружина — като онези кукли, които бях виждала в ковчежетата за скъпоценности в Гринич — като малък златен войник играчка, който можеше да бие барабан или да се навежда и изправя, за да даде оръдеен изстрел. Каквото и да вършеше, тя го вършеше така, сякаш бе движена от невидими зъбчати колела, сякаш обръщаше глава и говореше само когато зъбчатите колела тиктакаха вътре в нея. Нищо не бе в състояние да предизвика оживление у нея. Живееше в състояние на покорно очакване. Тогава осъзнах какво чака. Чакаше знак от него.

Но нямаше знак от Робърт, макар януари да свърши и да започна февруари. Нямаше и следа от Робърт, макар тя да ми казваше, че той ще дойде скоро и ще ме накара да се заловя за работа, нямаше знак от Робърт, макар че явно не беше арестуван по заповед на кралицата: каквато и да беше вината за загубата на Кале, тя нямаше да бъде приписана на него.

Ейми Дъдли беше свикнала с отсъствието му, разбира се. Но когато бе спала сама през всичките тези години, докато той беше в Тауър, тя е била наясно защо е сама в брачното ложе. За всички — за баща си, за неговите приближени и роднини — тя е била мъченица на любовта си към Робърт, и всички те се бяха молили за неговото завръщане и нейното щастие. Но сега сигурно и тя, и всички останали постепенно осъзнаваха, че лорд Робърт не се беше върнал у дома при съпругата си, защото предпочиташе да не го прави. По някаква причина, той не бързаше да сподели леглото й, да се наслади на близостта й. Освобождаването от Тауър не означаваше завръщане към малкия кръг, в който протичаше съществуването на съпругата му. За лорд Робърт свободата означаваше двора, означаваше кралицата, означаваше бойни полета, политика, власт: един по-широк свят, за който лейди Дъдли не знаеше нищо. По-лошо от невежеството бе това, че тя се боеше. Тя мислеше за по-широкия свят единствено със страх.

Големият свят, който за лорд Робърт бе естествена среда, за нея беше място на постоянна заплаха и опасност. Тя гледаше на амбицията му, на неговата естествена, дадена му от Бога амбиция, като на опасност, възприемаше благоприятните му възможности единствено като риск. Тя му беше, във всеки смисъл на думата, неподходяща съпруга.

Най-сетне, през втората седмица на февруари, тя изпрати да го повикат. На един от неговите хора бе наредено да отиде до двора в Ричмънд, където кралицата се беше оттеглила в предвидената за усамотението й стая, за да роди детето си. Нейна светлост каза на слугата да съобщи на негово благородие, че има нужда от него в Чичестър, и да го изчака, за да го придружи до вкъщи.

— Защо не му пише? — попитах госпожа Одингсел, изненадана, че лейди Дъдли е готова да оповести публично желанието си съпругът й да се прибере у дома.

Госпожа Одингсел се поколеба:

— Предполагам, че може да постъпи, както предпочита — каза тя грубо.

Смущението й ми разкри истината.

— Не умее ли да пише? — попитах.

Госпожа Одингсел ме погледна намръщено:

— Не много добре — призна тя неохотно.

— Защо не може? — настоях аз, дъщеря на книгопродавец, за която четенето и писането бяха умения, толкова естествени като храненето и говоренето.

— Кога да се научи? — възрази госпожа Одингсел. — Тя беше още момиче, когато се омъжи за него, и младоженка, когато той се озова в Тауър. Баща й смяташе, че за една жена е достатъчно да умее да се подписва, а съпругът й така и не отдели време да я научи. Тя може да пише, но бавно, и може да чете, ако се налага.

— Не е необходим мъж, за да те научи да четеш и пишеш — казах. — Това е умение, което една жена може да усвои сама. Аз бих могла да я науча, ако иска.

Госпожа Одингсел извърна глава:

— Тя не би се унижила дотам, че да се учи от теб — каза грубо. — Би се учила единствено заради него. А той не си прави труда да я учи.

Пратеникът не изчака, а се върна вкъщи веднага, и й съобщи, че негово благородие казал, че ще дойде да ни посети за кратко, а междувременно съобщаваше на нейно благородие, че с него всичко е наред.

— Казах ви да изчакате за отговор — каза тя раздразнено.

— Милейди, той каза, че ще се видите скоро. А принцесата…

Тя рязко вдигна глава:

— Принцесата ли? Коя принцеса? Елизабет?

— Да, принцеса Елизабет заяви, че той не може да тръгне, докато всички чакат да се роди детето на кралицата. Каза, че не би могла да понесе още едно оттегляне преди раждане, което може да продължи с години. Каза, че не можела да издържи без него. Но милорд каза, че е готов да си тръгне, дори да напусне една лейди като нея, защото не ви е виждал, откакто е дошъл в Англия, а вие сте го повикали.

При тези думи тя леко се изчерви: суетата й бе разпалена като пламък.

— И какво още? — попита тя.

Пратеникът придоби малко смутено изражение.

— Само малко закачки между негово благородие и принцесата — каза той.

— Какви закачки?

— Принцесата остроумничеше за това, че на него му харесва повече в двора, отколкото в провинцията — каза той, като се мъчеше да намери думи. — Остроумничеше за очарованието на двора. Каза, че той не бива да се погребва в нивята със съпругата си.

Усмивката изчезна от лицето й.

— И какво каза той?

— Някакви други шеги — каза той. — Не мога да си ги спомня, милейди. Негово благородие е остроумен мъж, и той и принцесата… — той млъкна насред изречението, когато видя изражението й.

— Той и принцесата какво? — изсъска му тя.

Пратеникът запристъпва смутено от крак на крак и почна да върти шапката в ръцете си.

— Тя е остроумна жена — каза той глуповато. — Думите летяха така бързо между тях, че не можех да разбера какво казват. Нещо за провинцията, нещо за обещания. През известна част от времето говориха на друг език, така че казаното си остана тайна между тях… Несъмнено тя много го харесва. Той е много галантен мъж.

Ейми Дъдли скочи от стола си и отиде с резки крачки до еркерния прозорец.

— Той е много неверен мъж — каза тя съвсем тихо. После се обърна към пратеника: — Много добре, можете да си вървите. Но следващия път, когато ви наредя да го изчакате, не искам да ви видя да се връщате тук без него.

Той ми хвърли поглед, който казваше съвсем ясно, че един слуга едва ли би могъл да нарежда на господаря си да се върне при съпругата си, докато господарят му флиртува с една английска принцеса. Изчаках, докато излезе от стаята, а после се извиних и затичах надолу по галерията след него. Дани подскачаше на хълбока ми, вкопчен в рамото ми, обвил крачета около кръста ми, докато тичах.

— Спрете! Спрете! — извиках. — Разкажете ми за двора. Всички лекари за кралицата ли са повикани? И акушерките? Готово ли е всичко?

— Да — каза той. — Очаква се тя да роди детето в средата на март, следващия месец, ако е рекъл Бог.

— А какво казват? Тя добре ли е?

Той поклати глава:

— Казват, че е сломена от загубата на Кале и отсъствието на съпруга си — каза той. — Кралят не каза, че ще се върне в Англия за раждането на сина си, така че тя трябва да понесе родилните мъки съвсем сама. И е зле обслужвана. Цялото й състояние беше прахосано за армията, а слугите й дори не получават заплащане и не могат да купят храна на пазара. Дворът сякаш е обитаван от призраци, а сега, когато тя се усамоти в очакване на раждането, изобщо няма кой да следи какво вършат придворните.

Почувствах как ме пробожда ужасна болка при мисълта, че тя е зле обслужвана, а аз стоя и чакам с лейди Ейми Дъдли, и не правя нищо.

— Кой е с нея?

— Само няколко придворни дами. Никой не иска да бъде в двора сега.

— А принцеса Елизабет?

— Тя пристигна на кон, изглежда великолепно — каза пратеникът. — Много е омаяна от негово благородие.

— Кой го казва?

— Не е нужно някой да го казва. Всички го знаят. Тя не си прави труда да го крие. Показва го.

— Как го показва?

— Язди с него всяка сутрин, храни се, седнала от дясната му страна, танцува с него, приковала очи в лицето му, чете писмата му, застанала до него, усмихва му се, сякаш си имат някаква обща тайна, разхожда се с него из галерията и говори приглушено, отдалечава се от него, но винаги поглежда назад през рамо, така че всеки мъж на негово място би пожелал да я сподири, нали знаете.

Кимнах. Бях виждала Елизабет, когато си беше набелязала да отмъкне нечий съпруг.

— Знам много добре. А той?

— Много е увлечен по нея.

— Дали ще дойде тук, как мислите?

Пратеникът се усмихна под мустак:

— Не и докато принцесата не го пусне. Той е изцяло на нейно разположение. Не мисля, че може да се застави да се откъсне от нея.

— Той не е неопитно момче — казах с внезапно раздразнение. — Може да решава сам, надявам се.

— А тя не е неопитно момиче — каза той. — Тя е следващата кралица на Англия, и не може да откъсне очи от нашия господар. Как мислите, какво може да излезе от това?

Открих, че поради липсата на работа в домакинството, прекарвах цялото си време с детето, Дани, а всичките ми мисли бяха насочени към баща му. Реших да пиша на Даниел и да адресирам писмото до стария магазин на баща ми в Лондон. Ако Даниел дойдеше да ме търси или изпратеше някого да ме намери, това щеше да е едно от местата, на които щеше да отиде най-напред. Щях да изпратя препис от писмото на негова светлост и да го помоля да го препрати до Кале. Със сигурност имаше пратеници, които ходеха до града, нали?

Скъпи съпруже,

Странно е, че след всичко, което преживяхме, трябва отново да сме разделени, и аз отново съм в Англия, а ти — в Кале, но мисля, че този път ти си в по-голяма опасност, отколкото аз. Всяка нощ се моля да си здрав и невредим.

Имах добрия късмет да ми предложат място на английския кораб, принадлежащ на лорд Робърт, и в суматохата на битката сметнах за най-добре да приема. Сега ми се иска да бях стигнала до теб, но, Даниел, не знаех какво да правя. Освен това, имах да мисля и за друг живот. Майката на детето ти беше убита от френски конник пред очите ми, и последното, което стори, беше да сложи сина ви в ръцете ми. Сега той е при мен и аз се грижа за него като за мой собствен. Той е в безопасност и е добре, макар че още не говори. Ако успееш да ми отговориш, може би ще ми кажеш какво да правя? Той говореше ли преди? И кой език знае?

Той се храни добре и расте, и се учи да ходи по-уверено. Живеем в Чичестър, в Съсекс, при съпругата на лорд Дъдли, докато успея да си намеря служба. Смятам да отида в двора или при принцеса Елизабет, ако тя се съгласи да ме приеме.

Много ми се иска да можех да те попитам какво според теб ще бъде най-добре да направя. Много ми се иска да беше с мен тук, или аз да бях с теб. Моля се да си в безопасност, Даниел, и ти казвам сега, както трябваше да ти кажа преди, че никога не съм преставала да те обичам, дори когато напуснах дома ти. Обичах те тогава, обичам те и сега. Иска ми се да бяхме останали заедно тогава, иска ми се да бяхме заедно сега. Ако някога Бог ми дари още една възможност с теб, Даниел, искам отново да бъда твоя съпруга.

Твоя съпруга (ако ми позволиш да се наричам така)

Хана Карпентър

Изпратих писмото до негова светлост, заедно с придружаваща бележка:

Милорд,

Съпругата ви е много любезна към мен, но злоупотребявам с гостоприемството й тук. Моля ви, позволете ми да дойда в двора или да разбера дали принцеса Елизабет е съгласна да ме вземе на служба при себе си.

Хана Грийн

Не получих никаква вест от Даниел, и почти не се надявах да получа, но не можех да определя дали мълчанието се дължеше на голямото разстояние, или означаваше смърт. Мълчанието му не ми позволяваше да разбера дали бях вдовица, избягала съпруга, или той просто вече не искаше да знае за мен. Чаках също и съобщение от негова светлост, а не получавах нищо.

Докато чаках вест от лорд Робърт, ми беше ясно, че съпругата му чакаше същото. И двете вдигахме нетърпеливо поглед, щом чуехме по алеята към къщата с тропот да се задава конник. И двете се взирахме навън през прозореца, когато ранните зимни вечери се спускаха около замъка и още един ден си отиваше без вест от него. С отминаването на всеки ден виждах как надеждите й гаснат. Ейми Дъдли бавно, но сигурно бе принудена да признае, че каквато и любов да беше изпитвал към нея, когато е бил млад мъж, а тя — млада жена, чувството бе залиняло от дългите години на амбициозно издигане, когато беше последвал бащината си свита и бе изоставил нея, а после е било напълно заличено от годините, прекарани в Тауър, когато го бе вълнувала единствено мисълта да се опази жив. В онези години, когато се беше борил да запази разсъдъка си и да не полудее, притиснат от самотата на затворничеството и страха от смъртната присъда, съпругата му е била най-последното нещо, за което е мислел.

Чаках го, но не като изпълнена с негодувание влюбена жена. Чаках го като човек, който можеше да ме освободи от сънливото замайване на домашната скука. Бях свикнала да управлявам собствения си магазин, да плащам сама пътя си, да печеля собствени пари. Да живея от неохотното милосърдие на друг човек беше много унизително за мен. И бях свикнала да участвам в живота на света: дори малкият скучен свят на английския Кале беше по-вълнуващ от живота в тази селска къща, където нищо не се променяше, освен времето и сезоните, а Бог знае, че те се точеха бавно като години, като десетилетия. Исках новини за кралицата, за усамотението й преди раждането, за дългоочакваната поява на нейното дете. Ако родеше син сега, английският народ щеше да й прости загубата на Кале, ужасната зима, която Англия бе преживяла тази година, дори болестта, която върлуваше из страната в този сезон на студове и дъжд.

Най-сетне пристигна бележка от двора:

Ще бъда при вас следващата седмица.

РД

Ейми Дъдли реагира хладно, с голямо достойнство. Не накара слугите да обърнат къщата надолу с главата, за да я подготвят за пристигането му, не повика съседите и васалите на пиршество. Погрижи се сребърните съдове и калаените супници да бъдат лъснати допълнително, и да постелят най-хубавите чаршафи за леглото й, но с изключение на това, не направи специални приготовления за завръщането на негова светлост. Само аз виждах, че тя чакаше, както куче чака да чуе стъпките на господаря си на прага: никой друг не би забелязал напрежението в тялото й всеки ден, от пукването на зората, когато той можеше да подрани, до здрач, когато той можеше да закъснее. Тя започна да си ляга веднага щом се стъмнеше, сякаш дните на чакане бяха толкова непоносими, че искаше да проспи часовете, когато не беше вероятно той да пристигне.

Най-сетне, в петък, когато нямаше каква храна да му предложим, освен шарани от крепостния ров, видяхме свитата му да се задава по алеята, със знамето му начело на движеща се в тръс колона от ездачи, с равна стъпка, двама по двама, блестящи в ливреята на неговия дом, Робърт пред всички тях, като млад крал, а зад него — присвих очи срещу ниското зимно слънце, което грееше към мен — яздеше Джон Дий, преподобният и уважаван католически свещеник, помощник на епископ Бонър.

Пристъпих до прозореца в горната галерия, където играех с Дани, за да мога да видя посрещането на Робърт Дъдли. Предната врата на къщата беше широко разтворена и Ейми Дъдли стоеше на най-горното стъпало, сключила ръце пред себе си, самото олицетворение на смирена сдържаност, макара да знаех, че изпитва буен копнеж да бъде с него. Чувах как останалите от домакинството тичат надолу по стълбите и се хлъзгат по полираните дъски на пода, за да са по местата си, когато почетният гост влезеше в коридора.

Лорд Робърт дръпна юздите на коня си и спря, скочи от седлото, метна юздите на един чакащ коняр, подхвърли някаква реплика през рамо към Джон Дий, поклони се и целуна ръка на съпругата си, сякаш беше отсъствал две нощи, а не през по-голямата част от брачния им живот.

Тя хладно направи реверанс, а после се обърна към мистър Дий и кимна, без да хаби любезностите си за помощника на епископа. Усмихнах се: на Робърт надали щеше да му хареса да види стария си приятел пренебрегнат: тя постъпваше като глупачка, че се отнасяше така хладно към него.

Вдигнах Дани, който дойде при мен охотно, с лъчезарната си усмивка, но без да казва нищо, и тръгнах надолу по големите стълби към залата. Членовете на домакинството се бяха събрали, строени, сякаш бяха армия в очакване на войскови преглед, начело със сър Джон Филипс и съпругата му. Милорд стоеше, окъпан в светлина, на вратата, широките му рамене докосваха страничните греди, усмивката му беше уверена.

Както винаги се удивих на неговия блясък. Годините на затворничество не бяха оставили по него тежки белези — само две дълбоки вдлъбнатини от двете страни на устата му и някаква суровост в дълбините на очите му. Изглеждаше като човек, който е понесъл трудности и се е научил да живее със съзнанието за поражение. С изключение на тази сянка, той беше същият млад мъж, когото бях видяла да върви заедно с един ангел на Флийт Стрийт преди пет години. Косата му още беше тъмна, гъста и чуплива, погледът — все така предизвикателен и ясен, устата — готова да се усмихне широко, а цялата му осанка — като на принц, какъвто и можеше да бъде.

— Много се радвам, че съм с вас — обърна се той към всички тях. — И благодаря на всички ви, задето сте служили така добре на мен и семейството ми, докато отсъствах — той замълча. — Сигурно нямате търпение да научите новини за кралицата — каза той. Хвърли поглед нагоре към стълбите и за първи път ме видя облечена като жена. Удивеният му поглед обхвана скъсената рокля, която си бях ушила с помощта на госпожа Одингсел, тъмната ми коса, пригладена назад под шапчицата, тъмнокосото дете на хълбока ми. Той ме погледна озадачено, а после отново, позна ме въпреки роклята, после поклати объркано глава, но продължи да говори:

— Кралицата се оттегли в покоите си и очаква да роди син. Кралят ще се върне в Англия, когато се роди бебето: междувременно отбранява границите на испанските си владения в Ниските земи, и се е зарекъл отново да завладее Кале за Англия. Принцеса Елизабет посети сестра си и й поднесе благопожелания. Принцесата е в добро здраве, добър дух и е много красива, хвала на Бога. Каза на кралицата, че няма да се омъжи за никой испански принц, нито за някой, избран от краля. Ще остане невяста на Англия.

Това ми се стори странен начин да се съобщават новини за кралицата, но слугите се радваха да ги чуят, а при името на принцесата се разнесе заинтересован шепот. Тук, както и в останалата част от страната, настроението против кралицата беше много силно. Обвиняваха нея за загубата на Кале, тъй като тя ни беше въвлякла във война с французите противно на традицията на семейството й, и против мнението на съветниците й. Обвиняваха я за глада в страната и за лошото време, обвиняваха я, че не е родила дете по-рано, обвиняваха я за смъртта на еретиците.

Един здрав син беше единственото нещо, което щеше да я издигне отново в очите им, а някои от тях дори не искаха и това. Някои от тях, сега може би повечето, биха предпочели тя да умре бездетна и короната да отиде направо при принцеса Елизабет — поредната жена, макар да им беше втръснало от кралици. Но тази принцеса беше добра протестантка, и то такава, която вече беше отказала да се омъжи за испански принц и която сега се кълнеше, че изобщо няма намерение и желание да се омъжва.

След като изслушаха новините, те замърмориха тихо и започнаха да се разпръсват. Робърт топло разтърси ръката на Джон Филипс, целуна лейди Филипс по бузата и след това се обърна към мен:

— Хана? Наистина ли си ти?

Слязох бавно по стълбите, давайки си сметка за присъствието на съпругата му зад него, все още застанала в рамката на вратата.

— Милорд — казах. Стигнах до най-долното стъпало и му направих реверанс.

— Никога не бих те познал — каза той невярващо. — Ти си повече от момиче, Хана. Ти си зряла жена, и най-после си захвърлила панталоните! Наложи ли се да се учиш отново да ходиш, съвсем отначало? Покажи ми обувките си! Хайде! На високи токове ли си? И с бебе на ръце? Това е истинско преобразяване!

Усмихнах се, но чувствах как очите на Ейми се забиват в мен като свредели.

— Това е синът ми — казах. — Благодаря ви, че ни измъкнахте от Кале.

Лицето му помръкна за миг:

— Иска ми се да можех да ги спася всичките.

— Имате ли новини от града? — попитах го. — Съпругът ми и семейството му може още да са там. Препратихте ли писмото ми?

Той поклати глава:

— Дадох го на пажа си и му казах да го даде на някой рибар, който навлиза навътре във френските морета, и да го помоли да го предаде на някой френски кораб, ако срещне такъв, но не можах да направя повече за теб. Не сме чули нищо за мъжете, които бяха пленени. Дори не сме започнали с предложенията за мир. Крал Филип ще ни държи във война с Франция възможно най-дълго, а кралицата не е в състояние да спори. Ще има някаква размяна на пленници и някои мъже ще бъдат изпратени у дома, но Бог знае кога — той поклати глава, сякаш за да прогони спомените за падането на непревземаемата крепост. — Знаеш ли, никога преди не съм те виждал в рокля. Преобразена си!

Опитах се да се засмея, но видях, че Ейми идва да повика съпруга си.

— Сигурно искаш да се измиеш и да смениш дрехите, с които си яздил — каза тя решително.

Робърт й се поклони.

— В спалнята ти има топла вода — каза тя.

— Тогава ще се кача — той хвърли поглед през рамо. — А някой трябва да покаже на Дий къде да отседне. — Свих се и се отдръпнах, но негова светлост не забеляза. Провикна се: — Хей, Джон — виж кой е тук!

Джон Дий излезе напред и видях, че беше по-променен от Робърт. Косата му бе посивяла на слепоочията, очите му бяха потъмнели от умора. Но излъчването му на увереност и вътрешен покой бе силно като всякога.

— Коя е тази дама? — попита той.

— Мистър Дий, аз съм Хана Карпентър — казах предпазливо. Не знаех дали ще признае, че за последен път се бяхме срещнали на най-ужасното място в Англия, когато бях изправена на съд и се борех за живота си, а той бе мой съдник. — Бях Хана Грийн. Юродивата на кралицата.

Той бързо ме погледна отново, а после бавна, сърдечна усмивка плъзна от очите към устните му.

— А, Хана, нямаше да те позная в рокля.

— А сега той е доктор Дий — каза небрежно негова светлост. — Шамбелан на епископ Бонър.

— О — казах предпазливо.

— А това синът ти ли е? — попита Джон Дий.

— Да. Това е Даниел Карпентър — казах гордо, а Джон Дий протегна ръка напред и докосна пръстите на малкото ми момче със своите. За мое учудване, Дани извърна глава и притисна лице в рамото ми.

— Колко е голям?

— Почти на две години.

— А баща му?

Намръщих се:

— Разделих се със съпруга си в Кале. Не знам дали е в безопасност — казах.

— Нямаш ли… усещане за него? — попита ме Джон Дий, с нисък глас.

Поклатих глава.

— Доктор Дий, Хана ще ви заведе до стаята ви — прекъсна ни рязко гласът на Ейми, която говореше за мен, сякаш й бях слугиня.

Тръгнах първа нагоре по стълбите към една от малките спални на първия етаж, следвана от Джон Дий. Лорд Робърт изтича нагоре по стъпалата зад нас, вземайки ги по две наведнъж: чухме как вратата се затръшна, когато влезе в стаята си.

Едва бях показала на Джон Дий къде ще спи, гардероба, където можеше да сложи дрехите си, и му бях наляла топла вода да се измие, когато вратата на стаята се отвори и лорд Робърт влезе.

— Не си отивай, Хана — каза той. — Искам да чуя новините ти.

— Нямам новини — казах хладно. — Тук съм, както знаете, през цялото това дълго време, със съпругата ви, без да правя нищо.

Той се изсмя кратко.

— Отегчаваш ли се, госпожице-момче? Нима може да има и по-лошо от брачния живот?

Усмихнах се. Не смятах да казвам на лорд Робърт, че се бях разделила със съпруга си, преди да е изминала и година от женитбата ни.

— А запази ли дарбата си? — попита тихо Джон Дий. — Винаги съм мислил, че ангелите навестяват само девици.

Замислих се за миг. Не можех да забравя, че последния път, когато го бях видяла, той беше съветник на епископ Бонър. Спомних си жената, която бе присвила осакатените си пръсти в скута. Спомних си мириса на урина в малката стая и топлата влага в панталоните ми, и срама си.

— Не знам, сър — казах, със съвсем тих глас.

Робърт Дъдли долови смущението в гласа ми и погледна бързо от мен към приятеля си.

— Какво има? — попита остро. — Какво става?

Доктор Дий и аз си разменихме странен съучастнически поглед: този на тайния мъчител към безмълвната му жертва, поглед, изпълнен със споделен ужас. Той не каза нищо.

— Нищо — казах.

— Странно нищо — каза лорд Робърт, тонът на гласа му стана по-суров. — Ти ми кажи, Джон.

— Тя беше доведена пред Бонър — каза Джон Дий кратко. — Ерес. Бях там. Обвиненията бяха снети. Освободиха я.

— Боже мой, сигурно си се напикала от страх, Хана! — възкликна Робърт.

Улучи целта толкова точно, че бузите ми пламнаха и се изчервиха, и притиснах сина на Даниел към себе си. Джон Дий ме стрелна с кратък извинителен поглед.

— Всички се страхувахме — каза той. — Но на този свят всички правим, каквото трябва да правим, Робърт. Всички правим най-доброто, което можем. Понякога носим маски, понякога можем да бъдем себе си, понякога маските са по-истински от лицата. Хана не предаде никого и очевидно самата тя беше невинна. Беше освободена. Това е всичко.

Лорд Робърт се наведе и сграбчи най-праволинейния, най-усърдния шамбелан на епископ Бонър за ръката:

— Това е всичко, наистина. Не бих искал тя да бъде изтезавана, тя знае твърде много. Радвам се, че си бил там.

Джон Дий не се усмихна в отговор.

— Никой не беше там по свой избор — каза той. — Не само тя беше невинна, имаше много други, които бяха изпратени да бъдат жигосани и изгорени.

Преместих поглед от единия мъж към другия, питайки се на кого всъщност са верни. Сега поне знаех достатъчно, за да не питам, и да не се доверявам на никой отговор.

Лорд Робърт се обърна отново към мен:

— А при това положение имаш ли все още дарбата си, макар да си загубила девствеността си?

— Проявява се толкова рядко, че е трудно да се каже. Но имах истинско видение в Кале, след сватбата си: видях как конница нахлува по улиците.

Затворих очи, за да не допусна спомена.

— Видяла си французите да влизат в Кале? — попита невярващо лорд Робърт. — Мили Боже, защо не ме предупреди?

— Щях да го направя, ако разбирах какво съм видяла — отвърнах. — Не се съмнявайте в мен. Щях да дойда веднага, ако можех да разбера какво виждам. Но беше толкова неясно. Видях жена, която беше посечена, докато бягаше от тях, и викаше… — млъкнах насред изречението. Нямаше да кажа дори на тези радващи се на доверието ми мъже, че ми беше извикала да взема сина й. Сега Дани беше мой. — Бог знае, че бих предупредила тази жена… макар че… не бих искала никой да загине от такава смърт.

Робърт поклати глава и се обърна да погледне през прозореца.

— От все сърце и душа ми се иска да бях предупреден — каза той мрачно.

— Ще гадаеш ли отново за мен? — попита Джон Дий. — За да можем да разберем дали се е съхранила дарбата ти?

Погледнах го напълно невярващо:

— Нима търсите съветите на ангелите? — попитах шамбелана на инквизитора. — Именно вие?

Джон Дий изобщо не се смути от острия ми тон.

— Аз не променям убежденията си. А в тези тревожни времена се нуждаем още повече от напътствия. Но трябва да питаме дискретно. Винаги има опасност за онези, които търсят познания. Но ако можем да узнаем дали кралицата ще роди здраво дете, ще можем по-добре да правим планове за бъдещето. Ако е дадено тя да бъде благословена със син, тогава принцеса Елизабет би трябвало да промени плановете си.

— А аз да променя своите — отбеляза лорд Робърт иронично.

— Както и да е, не знам дали мога да го направя — казах. — През цялото време, докато бях в Кале, видях бъдещето само веднъж.

— Да опитаме ли тази вечер? — попита лорд Робърт. — Искаш ли да опитаме и да видим дали ще се получи лесно, Хана? Заради старите времена?

Погледът ми се плъзна покрай него към Джон Дий.

— Не — казах категорично.

Джон Дий погледна право към мен: тъмните му очи срещнаха открито моите.

— Хана, признавам, че пътят, който следвам, е тъмен и потаен — каза той простичко. — Но точно ти би трябвало да се радваш, че бях там, в „Сейнт Пол“, когато ти беше призована на съд.

— Радвах се, че невинността ми беше призната — казах твърдо. — И не искам да отида отново там вътре.

— Няма — каза той простичко. — Давам ти думата си за това.

— Значи ще гадаеш за нас? — настоя негова светлост.

Поколебах се.

— Ако зададете един въпрос заради мен — започнах да се пазаря с тях.

— Какъв е той? — попита Джон Дий.

— Дали съпругът ми е жив или мъртъв — казах. — Това е всичко, което искам да знам. Дори не питам за бъдещето, дали ще го видя отново. Ще бъда щастлива само да знам, че е жив.

— Нима го обичаш толкова много? — попита скептично лорд Робърт. — Твоя млад човек?

— Да — казах простичко. — Не мога да се успокоя, докато не разбера, че е в безопасност.

— Ще попитам ангелите, а ти ще гадаеш за мен — обеща Джон Дий. — Тази вечер?

— Когато Дани заспи — казах. — Не мога да го направя, докато се ослушвам да чуя къде е.

— В осем часа? — попита лорд Робърт. — Тук?

Джон Дий хвърли поглед наоколо:

— Ще помоля мъжете да донесат масата и книгите ми.

Лорд Робърт забеляза колко малка е стаята и изсумтя нетърпеливо:

— Тя винаги прави така — каза раздразнено. — Никога не настанява приятелите ми в най-хубавите стаи. Поболяла се е от ревност към тях. Ще й кажа…

— Има много място — каза Дий миролюбиво. — А и със сигурност й е неприятно да идваш с голяма свита, след като сигурно се е надявала да си само на нейно разположение. Не трябва ли да отидеш при нея сега?

Лорд Робърт тръгна неохотно към вратата.

— Елате с мен — каза той. — Елате и двамата, и ще изпием по чаша ейл да отмием прахта от пътя.

Поколебах се.

— Не мога да дойда — казах, когато той задържа вратата отворена, за да мина.

— Какво?

— Тя не ме приема — казах неловко. — Не ме допуска да седя при нея.

Тъмните вежди на Робърт рязко се сключиха.

— Казах й, че трябва да те задържи при себе си като нейна компаньонка, докато решим къде трябва да живееш — каза той. — Къде се храниш?

— На масата за прислужниците. Не седя със съпругата ви.

Той пристъпи бързо към стълбите, а после се спря и се върна.

— Ела — каза той, като ми подаде ръка. — Аз съм господар тук, не е нужно да влизам в спор, за да бъдат изпълнени желанията ми. Просто ела, и ще вечеряш с мен сега. Тя е глупава жена, която не възнаграждава онези, които служат вярно на съпруга й. Ревнива жена, която мисли, че едно хубаво лице е по-добре да се гледа отдалече.

Не се приближих до протегнатата му ръка. Усмихнах му се спокойно, без да напускам мястото си в прозоречната ниша.

— Милорд — казах. — Предполагам, че се връщате в двора след няколко дни?

— Да — каза той. — И какво от това?

— Ще ме вземете ли със себе си?

Той изглеждаше изненадан:

— Не знам. Не бях мислил.

Почувствах как усмивката ми преминава в смях:

— Така си и помислих — казах. — Значи може да се наложи да остана тук за още няколко седмици?

— Да. И следователно?

— И следователно не бих искала да предизвиквам гняв у съпругата ви, ако смятате да нахлуете и да профучите отново навън като пролетен вятър, нарушил покоя на овощната градина.

Той се засмя:

— В покой ли си, моя малка овощна градинке?

— Живеем в състояние на тиха враждебност — казах искрено. — Но бих предпочела по-скоро това, отколкото откритата война, която ще предизвикате. Идете и седнете при нея сега, а аз ще се срещна с вас отново тук довечера.

Робърт ме потупа по бузата.

— Бог да благослови предпазливостта ти, Хана. Мисля, че изобщо не биваше да те давам на краля. Днес щях да бъда по-добър човек, ако се бях вслушвал в думите ти.

После затича надолу, като си подсвиркваше, а аз потръпнах, когато чух вятърът в прозорците на замъка да му отвръща със свирене.

На вечеря наблюдавах Ейми. Тя изобщо не свали очи от съпруга си по време на продължителното хранене. Болезнено копнееше да привлече вниманието му, но не притежаваше умение да го запленява. Тя не знаеше нищо за дворцовите клюки, никога не беше чувала и половината от имената, които той споменаваше. Аз, седнала на най-лошото място, бях забила очи в чинията си, сдържайки се да не вдигна поглед и да се разсмея на някоя история за жена, която познавах, или да го прекъсна, за да го попитам какво е станало с един или друг млад придворен.

Лейди Ейми не притежаваше дори вродената съобразителност да го подканя да говори, дори ако самата тя не знаеше нищо. Тя присвиваше устни всеки път, щом той заговореше за някоя жена, неодобрително свеждаше поглед, когато той през смях споменаваше кралицата. Беше откровено груба към Джон Дий, когото явно смяташе за отстъпник от победената протестантска кауза. Но не изгаряше от желание да чуе новини и за принцеса Елизабет.

Мислех си, че когато негова светлост я беше срещнал за първи път, сигурно е бил привлечен от непокварената й свежест. Била е младо момиче, което не е знаело нищо за двора или за интригите, с които баща му се е издигал към властта. Била е обикновена дъщеря на скуайър в Норфолк, с големи сини очи и големи гърди, надигащи се в деколтето на роклята й, сигурно му е изглеждала като въплъщение на всичко, което дамите от двора не са били: искрена, безхитростна, вярна. Но сега всички тези добродетели бяха недостатъци за него. Той се нуждаеше от съпруга, която може да долавя посоката на промяната, да пригоди речта и стила си към господстващите моди, да бди над него и да го предпазва. Той се нуждаеше от съпруга, която да разбира бързо и умее да се държи подходящо във всякаква компания, съпруга, която можеше да заведе в двора и да знае, че има шпионка и съюзница сред дамите.

Вместо това беше обременен с жена, която в суетата си беше готова да оскърби шамбелана на един от най-влиятелните духовници в страната; която не проявяваше интерес към събитията в двора и по широкия свят, и се дразнеше от неговия интерес към тях.

— Никога няма да имаме един нов малък Дъдли, ако тя не положи повече усилия с него — прошепна ми недискретно една от по-приближените й прислужнички.

— Какво я мъчи? — настоях. — Мислех, че няма да може да му се насити.

— Така и не може да му прости, че е отишъл в двора със свитата на баща си. Мислеше, че затварянето му в тъмница ще му е за урок. Че ще го научи да не бъде прекалено амбициозен.

— Той е Дъдли — казах. — Те са родени да бъдат прекалено амбициозни. Това е най-алчният, най-амбициозен род на света. Само някой испанец може да обича златото повече от един Дъдли, само един ирландец може да изпитва по-голяма страст да разширява владенията си.

Погледнах надолу по масата към Ейми. Тя ядеше захаросан сушен плод: поръсената със захар слива разтегляше устата й, докато тя я смучеше. Взираше се право напред, без да обръща внимание на оживения разговор на съпруга си с Джон Дий.

— Познаваш ли я добре?

По-възрастната жена кимна:

— Да, и започнах да я съжалявам. На нея й харесва да има скромно положение в живота, и иска от него да харесва същото.

— Тогава е щяла да постъпи по-добре, ако си избере някой провинциален земевладелец — казах. — Защото Робърт Дъдли е мъж с велико, а не незначително бъдеще, и никога няма да допусне тя да застане на пътя му.

— Тя ще го принизи, ако може — каза с предупредителен тон жената.

Поклатих глава:

— Не и тя.

Ейми се беше надявала да остане будна до късно със съпруга си, или да си легне рано заедно с него, но в осем часа той се извини и ние се събрахме в стаята на Джон Дий при затворена врата, затворени капаци на прозорците, и само една запалена свещ, чието отражение проблясваше в огледалото.

— Нали не възразяваш да направиш това? — попита Джон Дий.

— Какво ще питате?

— Дали кралицата ще има син — каза Робърт. — Няма нищо по-важно от това. И дали можем да спечелим отново Кале.

Погледнах към Джон Дий.

— И дали съпругът ми е жив — напомних му.

— Ще видим, каквото ни бъде дадено — каза той тихо. — Да се помолим.

Затворих очи, заслушах се в напевните звуци на латинския и се почувствах възстановена, завърнала се. Бях отново у дома, у дома с дарбата си, с негова светлост, и със себе си. Когато отворих очи, пламъкът на свещта не само грееше ярко, но и топлеше лицето ми, и аз се усмихнах на Джон Дий.

— Още ли имаш дарбата си? — попита той.

— Сигурна съм в това — казах тихо.

— Гледай пламъка и ни кажи какво чуваш или какво виждаш.

Пламъкът на свещта се полюшваше, движен от леко течение, ярката му светлина изпълни ума ми. Напомни ми на лятното слънце на Испания, и ми се стори, че чувам майка ми да ме вика, с глас, щастлив и изпълнен с увереност, че никога нищо няма да се обърка. После изведнъж чух гръмко блъскане, което ме накара да ахна и да скоча на крака, рязко изтръгната от мечтите си, със сърце, блъскащо в гърдите, обезумяла от страх, че ще ни арестуват.

Лицето на Джон Дий беше побеляло. Бяхме разкрити. С нас беше свършено. Лорд Робърт беше извадил сабята си от ножницата и един нож от ботуша си.

— Отворете! — разнесе се вик иззад залостената врата и върху дървото се стовари мощен удар, от който вратата се разлюля навътре. Бях сигурна, че това са хората на Инквизицията. Прекосих стаята и се приближих до лорд Робърт.

— Моля ви, милорд — казах бързо. — Не им позволявайте да ме наранят. Прободете ме със сабята си, преди да ме заловят, и спасете сина ми.

С едно плавно движение той се покачи в прозоречната ниша, издърпа ме горе до себе си и изби с ритник стъклото на прозореца.

— Скачай — посъветва ме той. — И бягай, ако можеш. Аз ще ги задържа за малко — разнесе се нов ужасен удар по вратата. Той кимна на Джон Дий и каза: — Отвори.

Джон Дий разтвори широко вратата и в стаята връхлетя лейди Ейми Дъдли.

— Ти! — възкликна тя щом ме видя, наполовина измъкнала се навън през прозореца. — Така си и мислех! Блудница!

Застанал зад нея, един слуга със смутено изражение държеше боздуган. Красивата резбована врата на семейство Филипс беше непоправимо раздробена на трески. Робърт рязко пъхна сабята си обратно в ножницата и повика с жест Джон Дий.

— Моля те, Джон, затвори каквото е останало от вратата — каза той уморено. — До разсъмване това ще се е разчуло из половината графство.

— Какво правиш тук? — настоя Ейми, като влезе с отривисти крачки в стаята, обхващайки с поглед масата, свещите, пламъците, които мъждукаха, уловени от идващо от прозореца течение, свещените символи. — На какъв мръсен разврат си се отдал?

— Няма нищо подобно — каза уморено Робърт.

— Какво прави тя тук с теб? А той?

Той пристъпи напред и улови ръцете й.

— Милейди, това са моят приятел и моята вярна служителка. Молехме се заедно за моето благополучие.

Тя се отскубна от хватката му и замахна към него, със стиснати в юмруци ръце. После го заудря по гърдите.

— Тя е блудница, а той се занимава с черни изкуства! — изкрещя тя. — А ти си един лъжлив измамник, който ми е разбивал сърцето толкова пъти, че не мога да ги преброя!

Робърт я хвана за ръцете.

— Тя е моя вярна служителка и почтена омъжена жена — каза той тихо. — А доктор Дий е шамбелан на един от най-изтъкнатите духовници в страната. Мадам, умолявам ви да се овладеете.

— Ще се погрижа да го обесят за това! — изкрещя тя в лицето му. — Ще го разоблича като човек, който си има работа с дявола, а тя не е нищо повече от вещица и уличница.

— Няма да постигнеш друго, освен да станем за посмешище — каза той спокойно. — Ейми, знаеш каква си. Успокой се.

— Как мога да бъда спокойна, когато ме срамиш пред собствените си приятели?

— Не си посрамена… — започна той.

— Мразя те! — изпищя тя внезапно.

Джон Дий и аз се отдръпнахме към стената и хвърлихме изпълнени с копнеж погледи към вратата, обзети от желание да се озовем далеч от тази врява.

Тя се отскубна с вой от хватката му и се хвърли по очи на леглото. Крещеше от ярост, напълно обезумяла. Джон Дий и негова светлост се спогледаха стреснато. Чу се лек шум от разкъсване и аз осъзнах, че беше захапала покривката на леглото и я разкъсваше със зъби.

— О, за Бога!

Робърт я хвана за раменете и я повдигна от леглото. Тя веднага се хвърли като котка да забие нокти в лицето му. Робърт я сграбчи за ръцете и я притисна надолу, докато тя падна на пода, на колене в краката му: той стискаше здраво китките й.

— Познавам те! — нахвърли се тя върху него. — Ако не е тя, тогава е някоя друга. В теб няма нищо друго, освен гордост и похот.

Лицето му, разкривено от гняв, постепенно се отпусна, но той продължи да държи здраво ръцете й.

— Наистина съм грешник — каза той. — Но, слава на Бога, поне не съм обезумял.

Устата й потрепери, после тя отново нададе вой, като вдигна очи към суровото му лице: от очите й се лееха сълзи, от устата й се откъсваха ридания.

— Не съм обезумяла, болна съм, Робърт — каза тя отчаяно. — Поболях се от скръб.

Той срещна погледа ми над главата й.

— Доведи госпожа Одингсел — каза кратко. — Тя знае какво да прави.

Стоях като вкаменена, гледайки как Ейми Дъдли скърца със зъби и се гърчи в краката на съпруга си.

— Какво?

— Доведи госпожа Одингсел.

Кимнах и излязох от стаята. Половината хора от домакинството се навъртаха на площадката пред стаята.

— Вървете да си гледате работата! — казах рязко, а после затичах по дългата галерия. Открих госпожа Одингсел, седнала пред малък огън в един студен ъгъл на стаята.

— Нейно благородие плаче, а негова светлост ме изпрати да ви повикам — казах дръзко.

Тя веднага се изправи на крака, без да се изненада, и тръгна бързо надолу по галерията. Аз почти тичах до нея.

— Това случвало ли се е преди? — попитах.

Тя кимна.

— Болна ли е?

— Той лесно я разстройва.

Запечатах думите в ума си, предположих, че това са лъжите на предана служителка.

— Винаги ли е била такава?

— Когато бяха млади и влюбени, това минаваше за страст. Но тя беше спокойна единствено когато той беше в Тауър — с изключение на времето, когато принцесата също беше хвърлена в тъмница.

— Какво?

— Тогава се поболя от ревност.

— Та те бяха затворници! — възкликнах. — Едва ли са танцували заедно на балове с маски.

Госпожа Одингсел кимна.

— В нейното съзнание те бяха любовници. А сега той е свободен, и тя знае, че той се вижда с принцесата. Това ще й разбие сърцето. Не го казвам в преносен смисъл. Тя ще умре от това.

Бяхме пред вратата на доктор Дий. Сложих длан върху ръката й:

— Нейна болногледачка ли сте? — попитах.

— По-скоро неин пазач — каза тя и тихо влезе вътре.

За тази вечер се отказахме от гадаенето, но на другия ден, когато лейди Дъдли остана в стаята си и не се виждаше никъде, доктор Дий ме помоли за помощ при тълкуването на едно пророчество, което според него можело да се отнася за кралицата. Трябваше да му прочета поредица от привидно несвързани гръцки думи, които той внимателно написа. Всяка от тях имаше числена стойност. Срещнахме се в библиотеката — помещението беше леденостудено, защото не се използваше. Робърт поръча да запалят огън в огнището, а един слуга дойде и разтвори капаците на прозорците.

— Прилича на шифър — отбелязах, след като слугите приключиха и отново останахме сами.

— Това е шифърът на древните — каза той. — Може би са знаели дори кода на живота.

— Код на живота ли?

— Ами ако всичко е било създадено от едни и същи неща? — попита ме той внезапно. — Пясъкът и сиренето, млякото и земята? Какво, ако зад илюзията за различие, отвъд външната им обвивка всъщност, в света има само една форма, и човек може да я види, да я нарисува, дори да я пресъздаде?

Поклатих глава:

— Какво тогава?

— Тази форма ще бъде кодът за всичко — каза той. — Поезията, която крие сърцето на света.

Дани, който спеше на широкото столче за крака до мен, докато пишех, се размърда, събуди се и седна, озъртайки се усмихнато. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя лицето ми.

— Здравей, момчето ми — казах нежно.

Той се смъкна от столчето и започна да щапука към мен, като се държеше предпазливо с ръка за стола си, а после за моя, за да се закрепи. Хвана една гънка на роклята ми и внимателно вдигна поглед към лицето ми.

— Много е мълчалив — каза тихо Джон Дий.

— Той не говори — казах, като се наведох усмихнато към извърнатото нагоре лице на Дани. — Но не е глупав. Знам, че разбира всичко. Носи разни неща и знае имената им. Знае собственото си име — нали, Дани? Но не говори.

— Винаги ли е бил такъв?

Страхът стисна сърцето ми: страхът, че не знаех нищо за това дете, а ако признаех, че не знам, някой можеше да ми го отнеме. Той не беше мое дете, не беше роден от мен, но майка му го беше сложила в ръцете ми, а баща му беше мой съпруг, и каквото и да дължах на своя съпруг Даниел по отношение на любовта и дълга, то можеше да бъде изкупено от грижата ми за неговия син.

— Не знам, той беше с кърмачката си в Кале — излъгах. — Тя ми го доведе, когато градът беше под обсада.

— Може да е изплашен — предположи Джон Дий. — Видял ли е боевете?

Сърцето ми се сви: почувствах присвиването като болка. Погледнах го невярващо:

— Изплашен? Но той е съвсем невръстен. Как би могъл да разбере, че е в опасност?

— Кой знае какво може да мисли или разбира той? — каза Джон Дий. — Не вярвам, че децата не знаят нищо освен онова, на което ги учат, сякаш са празни глинени гърнета, които трябва да бъдат напълнени. Той сигурно е познавал един дом и една жена, която се е грижела за него, а после може би се е уплашил, докато са тичали из улиците да те търсят. Мисля, че децата знаят повече, отколкото допускаме. Може би сега той се страхува да говори.

Наведох се над детето, и ясните му черни очи отвърнаха на погледа ми, като бистрите очи на малко еленче.

— Даниел? — попитах.

За първи път мислех за него като за истински човек, който може да мисли и чувства, някой, който беше лежал сгушен в прегръдките на майка си и беше почувствал как ръцете й го хвърлят силно в ръцете на някаква непозната. Дете, което беше видяло майка си стъпкана от кон и окървавена от копие, което беше видяло майка си да умира в канавката, а после беше почувствало как го отнасят като нежелан вързоп на някаква лодка, стоварен без обяснение в Англия, тръскан и подрусван върху някакъв кон, до някаква студена къща в средата на нищото, без познато лице около себе си.

Това беше дете, видяло майка си да умира. Беше дете без майка. Наведох се над него. Почувствах паренето на горещи сълзи под клепачите си. Това беше дете, чиято скръб и страх тъкмо аз можех да разбера. Бях скрила собствения си детински страх зад всички езици на християнския свят, в това, че бях започнала да говоря гладко всички езици. Той, толкова по-малък, толкова по-уплашен, беше онемял.

— Дани — казах нежно. — Аз ще ти бъда майка. При мен ще бъдеш в безопасност.

— Нима той не е твое дете? — попита Джон Дий. — Толкова прилича на теб.

Вдигнах поглед към него и се изкуших да му доверя истината, но страхът ме накара да замълча.

— Към Избрания Народ ли принадлежи? — попита тихо Джон Дий.

Кимнах безмълвно.

— Обрязан ли е? — попита той.

— Не — казах. — Не и в Кале, а тук е невъзможно.

— Може би се нуждае от външен знак, че е един от Народа — предположи Дий. — Може би е нужно да се озове сред народа си, преди да може да проговори.

Погледнах го объркано:

— Откъде ще знае?

Той се усмихна:

— Това малко създание е било изпратено от ангелите — каза той. — Вероятно знае повече от всички нас, взети заедно.

Лейди Ейми Дъдли не излезе от стаята си през следващите три дни, докато Робърт и Джон Дий излизаха на лов, четяха в библиотеката, играеха на карти, залагайки малки суми, и говореха, ден и нощ, докато яздеха и се разхождаха, на вечеря и по време на игра, за това какво бъдеще може да очаква страната, как трябва да се променят аристокрацията и парламентът, колко далеч може да се разпрострат границите отвъд морето, каква възможност има малкото островно кралство Англия срещу големите континентални сили, и — голямата идея, от която Джон Дий беше обсебен — как единствено на Англия е отредено да изпраща кораби по целия свят и да създаде нова форма на кралство — владения, които се простират отвъд морето, империя. Империя, която можеше да господства над непознатите места по света. Той беше изчислил колко голям е може би светът и беше убеден, че има големи земи, до които още не се бяхме докоснали.

— Христофор Колумб — казваше той на негова светлост. — Смел човек, но не и математик. Очевидно е, че не може да има път към Китай, който можеш да достигнеш за броени седмици. Ако направиш необходимите изчисления, можеш да докажеш, че светът е кръгъл, но далеч, далеч по-голям, отколкото Колумб е смятал. И в тази голяма допълнителна четвъртина трябва да има суша. А какво е необходимо, за да може тази суша да стане английска?

Често се разхождах, яздех или се хранех заедно с тях, а те често ме питаха какви са порядките в Испания, какво съм видяла в Португалия, или какъв успех според мен може да има подобен замисъл. Внимавахме да не обсъждаме какъв трябва да бъде монархът на трона, който да предприема такива уверени и амбициозни планове. Докато кралицата очакваше да роди син и наследник, нищо не можеше да бъде сигурно.

Вечерта на третия ден от посещението им негова светлост получи съобщение от Дувър, и остави мен и Джон Дий сами в библиотеката. Джон Дий беше начертал карта на света по модела на своя приятел Жерар Меркатор, и се опита да ми обясни, че трябва да си представя света кръгъл, и да мисля за тази карта като за обелената кора на света, като кората на портокал, смъкната и изгладена до хоризонтално положение.

Той се мъчеше да ме накара да проумея, докато се разсмя и каза, че трябва да се задоволя с това, че виждам ангели: явно не можех да виждам географската дължина. Той взе географските си карти и тръгна с тях към стаята си, когато лорд Робърт влезе в библиотеката с лист хартия в ръка.

— Най-после имам вести за съпруга ти, в безопасност е — каза той.

Скочих на крака и открих, че треперя.

— Милорд?

— Бил е пленен от французите, които са заподозрели, че е шпионин, но го държат заедно с други английски войници — каза ми той. — Предполагам, че мога да уредя да бъде разменен срещу други военнопленници, или освободен срещу откуп, или нещо такова.

— В безопасност ли е? — попитах.

Той кимна.

— Невредим? — попитах невярващо.

Той кимна отново.

— Не е болен, нито ранен?

— Виж сама — каза той, като ми подаде листа с изписаните върху него три реда. — Държат го в крепостта. Ако искаш да му пишеш, мога да се погрижа да му изпратят писмото.

— Благодаря — казах. Четях и препрочитах писмото. В него не пишеше нищо повече от това, което той вече ми беше съобщил, но по някакъв начин с думите, написани с черно мастило върху изпоцапания от пътуване лист, новината изглеждаше по-истинска. — Слава Богу.

— Слава Богу, наистина — каза негова светлост с усмивка.

Импулсивно го хванах за ръката.

— И благодаря и на вас, милорд — казах пламенно. — Мило е от ваша страна да си правите толкова труд заради мен. Знам го. Благодарна съм ви.

Той нежно ме придърпа в прегръдката си, и сложи топлата си ръка на талията ми.

— Скъпа, знаеш, че бих направил всичко по силите си, за да те направя щастлива.

Поколебах се. Ръката му беше лека, усещах топлината на дланта му през тъканта на роклята си. Почувствах как се навеждам към него. Лорд Робърт хвърли крадешком бърз поглед нагоре и надолу из пустата галерия, а после устните му се сведоха към моите. Той се поколеба: беше толкова опитен прелъстител, че познаваше силата на забавянето, за да се усили желанието. После се наведе малко по-ниско и ме целуна, нежно, а после все по-страстно, докато ръцете ми обвиха шията му и той ме притисна към една стена: главата ми бе наклонена назад, очите — затворени, бях напълно отдадена на прекрасното усещане от докосването му.

— Лорд Робърт — прошепнах.

— Лягам си. Ела с мен, скъпа моя.

Не се поколебах.

— Съжалявам, ваша светлост, не.

— Съжалявам, ваша светлост, не? — повтори той иронично. — Какво искаш да кажеш, госпожице-момче?

— Няма да легна с вас — казах спокойно.

— Защо не? Не ми казвай, че не изпитваш желание, защото няма да ти повярвам. Мога да го вкуся по устните ти. Искаш ме толкова много, колкото те искам и аз. А тази вечер взаимното ни желание е доста силно.

— Такова е желанието ми — признах. — И ако не бях омъжена жена, щях да се радвам да бъда ваша любима.

— О, Хана, един съпруг, който е толкова далече и е на сигурно място в тъмница, не би трябвало да те тревожи. Кажи само една дума, и той може да си стои там, докато обявят всеобща амнистия. Ако питат мен, той може да си стои там вечно. А сега ела с мен в леглото.

Решително поклатих глава:

— Не, милорд, съжалявам.

— Не съжаляваш достатъчно — каза той ядосано. — Какво те мъчи, дете?

— Не е това, че той може да ме залови в изневяра — казах. — Въпросът е там, че не искам да му изменям.

— Ти му изменяш в сърцето си — каза весело Робърт. — Облягаш се на ръката ми, накланяш глава, отваряш устни за целувките ми. Той вече е предаден, госпожице-момче. Останалото е само осъществяване на желанието. Не е по-лошо от това, което вече си направила.

Усмихнах се на убедителната му логика, която служеше на собствените му интереси.

— Може би, но е погрешно. Милорд, казвам ви истината. Обожавам ви от деня, в който ви видях за първи път. Но обичам Даниел с истинска и почтена любов, и искам да му бъда добра съпруга, да му бъда вярна.

— Това между нас няма нищо общо с истинската любов, скъпа — каза той с простата си несдържана грубост.

— Знам — казах. — А сега искам любов. Похотта не ми е необходима. Искам любов. Неговата любов.

Той ме погледна: в тъмните му очи напираше смях.

— Ах, Хана, това е голяма грешка за жена като теб, която има възможност да постигне много и няма нищо за губене. Ти си най-близкото подобие на свободна жена, което съм познавал. Момиче, образовано много повече, отколкото е присъщо за пола му, съпруга, чийто съпруг е на цели мили от нея, жена с дарби, амбиция, с необходимия усет, за да ги използва, и с тяло на красива блудница. За Бога, момиче, стани моя любовница. Не трябва да се принизяваш до положението на съпруга.

Не можах да се сдържа и се изсмях.

— Благодаря — казах. — Но аз искам да бъда съпруга, без да се принизявам. Искам да избера Даниел, когато го намеря отново, и да го обичам вярно и от сърце.

— Но една нощ с мен ще ти достави такава наслада, знаеш — каза той, отчасти от суета, отчасти като последен опит.

— Напълно сигурна съм в това — казах, толкова безсрамна, колкото и той. — И ако не ме интересуваше нищо друго, освен удоволствието, тогава щях да ви умолявам за тази вечер и за всяка нощ след това. Но аз се влюбих, милорд, и никой освен любимия ми няма да ме удовлетвори.

Той отстъпи назад и ми направи красив, почтителен поклон, толкова нисък, сякаш се кланяше на кралица.

— Госпожице-момче, ти винаги надхвърляш очакванията ми. Знаех, че от теб ще стане прекрасна жена, но никога не съм очаквал, че ще стане изненадваща и почтена жена. Надявам се, че съпругът ти е достоен за теб, наистина се надявам. А ако не е…

Засмях се:

— Ако ми разбие сърцето за втори път, тогава ще се върна при вас толкова безсърдечна, колкото сте и вие самият, милорд — казах.

— Е, добре, споразумяхме се — каза той със смях и си легна сам.

След няколко дни негова светлост и Джон Дий бяха готови да се върнат в двора. Джон Дий щеше да отиде отново при епископ Бонър и да записва обвиненията и казаното при разпитите на стотици мъже и жени, обвинени в ерес. Щеше да гледа как ги изпращат на изтезания, а после, когато признаеха, щеше да гледа как ги изпращат на кладата.

Отидохме до конюшните заедно, за да проверим дали конете са готови за пътуването, и между нас увисна неловко мълчание. Никога нямаше да го попитам как събира сили да изостави тези безгрижни дни в провинцията и да се върне към работата си на палач.

Той проговори пръв:

— Хана, знаеш ли, по-добре е, че там съм съветник аз, по-добре, отколкото който и да е друг.

За миг не го разбрах, после си дадох сметка, че това беше заговор, нов заговор в рамките на друг заговор, сред големите заговори. По-добре беше поддръжниците и приятелите на принцеса Елизабет да бъдат разпитвани от Джон Дий, отколкото от човек, непоклатимо верен на кралицата, който държеше да види как всички те изгарят.

— Не знам как можете да го понасяте — казах простичко. — Жената, която видях, без нокти на пръстите на ръцете…

Той кимна и каза тихо:

— Да ни прости Господ. Съжалявам, че те арестуваха, Хана.

— Благодаря ви, че ме спасихте, ако това сте направили — казах неохотно.

— Не знаеше ли, че се застъпих за теб?

— В онзи момент не го разбрах напълно — казах предпазливо.

Джон Дий хвана ръката ми и я потупа.

— Права си. Имах по-голяма цел от това да спася живота ти. Но се радвам, че беше само докосната, а не пречупена от всичко това.

Влязохме в конюшнята. Там беше лорд Робърт, който наблюдаваше товаренето на една каруца с вещи, които му бяха нужни за покоите му в Ричмънд: един красив гоблен и няколко фини килима. Приближих се и го заговорих насаме.

— Ще ми пишете ли, за да ми съобщите как е кралицата? — попитах.

— Интересува те кой ще бъде наследникът?

— Интересува ме кралицата — казах. — Нямам по-верен приятел, откакто за първи път дойдох на служба при нея.

— А после избяга и я остави — отбеляза той.

— Милорд, както знаете, времената бяха опасни. Тогава бях в по-голяма безопасност далече от двора.

— А сега?

— Не очаквам безопасност. Но трябва да намеря някакъв начин да си изкарвам прехраната и да отглеждам сина си.

Той кимна:

— Хана, бих предпочел за момента да останеш тук, но през лятото ще те повикам при себе си в двора. Искам да видиш отново кралицата и да постъпиш на служба при нея.

— Милорд, вече не съм шут. Имам дете, за което да се грижа, и чакам съпруга си.

— Дете мое, наистина си глупачка, ако мислиш, че можеш да спориш с мен.

Това ме спря.

— Нямам намерение да споря — казах миролюбиво. — Но не искам да бъда разделена от сина си, и не мога отново да нося мъжки дрехи.

— Можеш да го изпратиш при дойка. И можеш да бъдеш шут в женски дрехи, така добре, както и в мъжки. В края на краищата, има много глупачки в женски дрехи. Няма да си изключение.

Прехапах устната си, за да запазя спокойствие въпреки усещането за опасност, което изпитвах.

— Милорд, той още е почти бебе, и не говори. Намира се в чужда страна, ние и двамата не познаваме никого тук. Моля ви, позволете да остане с мен. Моля ви, позволете ми да го задържа.

— Ако настояваш да останеш с него, тогава ще трябва да останеш тук, в провинцията, с Ейми — предупреди ме той.

Претеглих цената, която трябваше да платя, за да бъда майка на Дани, и за своя собствена изненада, открих, че си струва да я платя. Нямаше да го изоставя, каквото и да ми струваше.

— Много добре — казах. Отстъпих назад до стената, за да не преча на носачите, които носеха два големи стола и маса към дъното на каруцата.

Лорд Робърт се намръщи: не беше очаквал, че ще поставя детето преди собствената си амбиция.

— О, Хана, ти не си жената, каквато се надявах, че ще бъдеш. Една вярна съпруга и предана майка не ми е от голяма полза! Много добре! Ще те повикам, когато имам нужда от теб, може би през май. Можеш да доведеш момчето — изпревари ме той. — Но ела веднага щом те повикам. Ще ми трябваш, за да подслушваш и шпионираш в двора.

Лорд Робърт потегли по пладне, в студен мартенски ден, и съпругата му стана от постелята, където лежеше болна, за да го изпрати. Тя стоеше, отново мълчалива, като жена, направена от сняг, в коридора на къщата, докато той потупваше с шапката по ръката си и намяташе пелерината на раменете си.

— Съжалявам, че беше болна по време на цялото ми посещение — каза той бодро, сякаш говореше на малко познат домакин. — Не съм те виждал от вечерята първата вечер.

Изглежда, че тя почти не го чу. Успя да се усмихне безизразно, усмивката й приличаше повече на гримаса.

— Надявам се, че ще бъдеш в по-добро здраве и настроение, когато дойда отново.

— Кога ще бъде това? — попита тя тихо.

— Не мога да кажа. Ще ти изпратя съобщение.

Сякаш отказът му да обещае беше заклинание, което я накара да се съживи. Тя се раздвижи и го погледна гневно:

— Ако не дойдеш скоро, ще пиша на кралицата и ще се оплача от теб — заплаши тя, с нисък и гневен глас. — Тя знае какво е да бъдеш изоставена от лъжовен съпруг, който тича след всяко хубаво лице. Знае що за жена е сестра й. Страдала е от поведението на Елизабет, както съм страдала аз. Виждаш ли, аз знам това. Знам какво означавате ти и принцесата един за друг.

— Държавна измяна е да правиш такива неща — отбеляза той тихо, с дружелюбен тон. — Едно такова писмо би било доказателство за измяната ти. Току-що измъкнахме семейството си от Тауър, Ейми, не ни хвърляй обратно вътре.

Тя прехапа устна и руменината нахлу в бузите й.

— Във всеки случай твоята блудница няма да остане тук с мен!

Робърт въздъхна и погледна през коридора към мен.

— Аз нямам блудница тук — каза той със сдържано търпение. — Трудно може да се каже дори, че имам съпруга тук, както добре знаеш. Тази почтена дама, госпожа Карпентър, ще остане тук, докато я повикам да работи за мен в двора.

Ейми Дъдли нададе лек яростен писък, а после затисна устата си с ръка.

— Наричаш това, което тя върши, „работа“?

— Да — каза той тихо. — Както казах. Ще изпратя да я повикат. И ще дойда да те посетя отново — той сниши глас и заговори внимателно. — И ще се моля заради теб и заради себе си, когато те видя отново да бъдеш спокойна. Това не е начин да подобрим отношенията си, Ейми. Не бива да се държиш като луда.

— Не съм луда — изсъска тя. — Ядосана съм. Ядосана съм на теб.

Той кимна: не желаеше да спори с нея, и явно за него и без друго нямаше значение как предпочита да нарича тя своето състояние.

— Тогава ще се моля да си възвърнеш не здравия разум, а доброто настроение — каза той. Тръгна към предната врата, където го чакаше конят му.

Лейди Дъдли не обърна никакво внимание на Джон Дий, когато мина покрай нея, макар че той спря и се поклони, невъзмутим както винаги. Когато и двамата излязоха, тя сякаш внезапно осъзна, че след миг ще бъде късно, и забърза навън след тях към горната площадка на стълбите. Разтвори широко големите двойни врати и светлината на зимното слънце плисна в тъмния коридор. Бях заслепена и притворих очи, виждайки я като сянка на върха на стълбите. За миг ми се стори, че тя не стои върху широко каменно стъпало, а на самия остър като нож ръб между живота и смъртта, пристъпих напред и протегнах ръка да я задържа. При докосването ми тя се извъртя рязко и щеше да падне по каменните стъпала, ако Джон Дий не я беше хванал за ръката и не я беше задържал.

— Не ме докосвай! — изсъска тя. — Не смей да ме докосваш!

— Стори ми се, че видях…

Джон Дий я пусна и ме погледна внимателно.

— Какво видя, Хана?

Поклатих глава. Дори когато той бързо ме дръпна настрани, където почти не можеха да ни чуят, не му описах видяното.

— Твърде неясно е — казах. — Съжалявам. Сякаш тя се крепеше на самия ръб на нещо, и можеше да падне, а после едва не падна. Няма значение.

Той кимна.

— Когато дойдеш в двора, ще опитаме отново — каза. — Мисля, че още имаш дарбата си, Хана. Мисля, че ангелите още ти говорят. Само притъпените ни чувства на смъртни хора ни пречат да ги чуем.

— Бавите негова светлост — каза му рязко лейди Дъдли.

Джон Дий погледна надолу към стълбите, където лорд Робърт тъкмо се мяташе върху седлото.

— Той ще ми прости — каза. Пое ръката й и се готвеше да сведе глава над нея, но тя я отдръпна.

— Благодаря ви за гостуването — каза той.

— Всеки приятел на негова светлост винаги е добре дошъл — каза тя, почти без да движи устни. — Независимо от това каква компания предпочита.

Джон Дий слезе по стълбите, яхна коня си, вдигна шапката си за поздрав към нейна светлост, усмихна ми се и двамата мъже потеглиха.

Докато тя ги гледаше как се отдалечават, чувствах как гневът и омразата й към него бликаха от нея, както кръвта блика от рана, докато останаха единствено болката и обидата. Тя остана изправена, докато те свърнаха зад ъгъла на парка, а после коленете й омекнаха и се подвиха, а госпожа Одингсел я хвана под ръка, за да я отведе вътре и нагоре по стълбите до стаята й.

— Сега какво? — попитах, когато госпожа Одингсел излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

— Сега тя ще плаче и ще спи няколко дни, а после ще стане и ще бъде като полумъртва: студена и празна отвътре, без сълзи за проливане, без гняв, без любов, която да даде. После ще бъде като хрътка на къс повод, докато той се върне, а след това гневът й ще се излее отново.

— И така отново и отново? — попитах, вътрешно ужасена от този цикъл на болка и гняв.

— Отново и отново — каза тя. — Единственото време, когато беше спокойна, бе, когато мислеше, че ще го обезглавят. Тогава можеше да скърби за него и за себе си, и за любовта, която са споделяли като млади.

— Искала е той да умре? — казах невярващо.

— Тя не се страхува от смъртта — каза госпожа Одингсел тъжно. — Мисля, че копнее смърт — за него и за себе си. Какво друго освобождение може да има за тях?

Към следващата част или към съдържанието

Филипа Грегъри Шутът на кралицата (22)

Метаданни

Данни

Шутът на кралицата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Зимата на 1557–1558

Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (22)