Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (24)

Лятото на 1558

Отново поех службата си при кралицата, сякаш това се разбираше от само себе си. Тя беше толкова нервна и подозрителна към всички около нея, че приемаше да бъде обслужвана само от хора, които са били около нея от най-първите дни. Сякаш почти не беше забелязала, че съм отсъствала в продължение на повече от две години, и че сега бях зряла жена, при това облечена като жена. Обичаше да ме слуша как й чета на испански, обичаше и да седя до леглото й, докато спеше. Поради дълбоката тъга, която я бе завладяла след провала на втората й бременност, тя не прояви интерес към съдбата ми. Казах й, че баща ми беше починал, че се бях омъжила за годеника си, и че имаме дете. За нея представляваше интерес само това, че съпругът ми и аз сме разделени — той във Франция, в безопасност, надявах се, докато аз бях в Англия. Не споменах Кале: тя беше толкова унизена от загубата на града, на английската слава, колкото се срамуваше и от загубата на бебето.

— Как можеш да понасяш раздялата със съпруга си? — попита тя внезапно, след три дълги часа на мълчание един сив следобед.

— Липсва ми — казах, сепната от това, че внезапно ми беше заговорила. — Но се надявам да го намеря отново. Ще отида във Франция възможно най-скоро: ще отида и ще го потърся. Или се надявам той да дойде при мен. Ако се съгласите да ми помогнете да изпратя съобщение, това ще успокои сърцето ми.

Тя се обърна към прозореца и се загледа навън към реката.

— Държа флотилия от кораби, готова да доведе краля при мен — каза тя. — Имам коне и удобни жилища за почивка по протежение на целия път от Дувър до Лондон. Всички те го чакат. Хората прекарват живота си, изкарват прехраната си, като го чакат. Една малка армия се занимава само това — да го чака. Аз, кралицата на Англия, собствената му съпруга, го чакам. Защо не идва?

Не можех да й дам отговор. Никой не можеше да й даде отговор. Когато попита испанския посланик, той се поклони ниско и промърмори, че кралят трябвало да бъде с армията си — тя трябвало да разбере нуждата от това — французите още заплашвали земите му. Това я удовлетвори за един ден, но на следващия ден, когато го потърси, испанският посланик си беше отишъл.

— Къде е той? — попита кралицата. Държах шапчицата й, докато чаках камериерката да свърши с прическата й. Красивата й кестенява коса сега беше посивяла и оредяла, когато се разрешеше с четката, изглеждаше рядка и суха. Бръчките по лицето й и умореният й поглед я правеха да изглежда далеч по-стара от своите четирийсет и две години.

— Къде е кой, ваше величество? — попитах.

— Испанският посланик, граф Фериа?

Пристъпих напред и подадох шапчицата й на камериерката, като ми се искаше да можех да измисля нещо остроумно, за да я развеселя. Хвърлих поглед към Джейн Дормър, която беше близка приятелка с испанския граф, и видях смущението, което бързо се изписа на лицето й. Нямаше да получа помощ от нея. Стиснах зъби и казах истината:

— Мисля, че замина да се срещне с принцесата.

Кралицата се обърна да ме погледне, с ужасени очи.

— Защо, Хана? Защо му е да прави това?

Поклатих глава:

— Откъде да знам, ваше величество? Нима той не ходи от време на време да поднесе почитанията си на принцесата?

— Не. Не го е правил. През повечето време, откакто той е в Англия, тя беше под домашен арест, заподозряна в предателство, и самият той настояваше да я екзекутирам. Защо би отишъл да поднесе почитанията си сега?

Никоя от нас не отговори. Тя пое шапчицата от ръцете на чакащата жена и я сложи, като срещна собствения си открит поглед в огледалото.

— Сигурно кралят му е наредил да отиде. Познавам Фериа, той не е човек, който би се замесил доброволно в заговор. Сигурно кралят му е наредил да отиде.

Тя замълча за миг, мислейки как да постъпи. Останах със сведен поглед: непоносимо ми беше да вдигна очи и да я видя, изправена пред съзнанието, че собственият й съпруг изпраща съобщения на нейната наследница, на нейната съперница, на своята любима.

Когато се обърна отново към нас, изражението й беше спокойно.

— Хана, искам да поговоря с теб, ако обичаш — каза тя, като протегна ръка.

Отидох до нея, тя ме хвана под ръка и се облегна леко на мен, докато вървяхме от стаята към приемната й.

— Искам да отидеш при Елизабет — каза тя тихо, когато отвориха вратите. Навън почти нямаше хора, които да чакат да се срещнат с нея. Всички бяха в Хатфийлд. — Просто иди, уж отиваш на посещение. Кажи й, че наскоро си се върнала от Кале и искаш да видиш как е. Можеш ли да направиш това?

— Ще трябва да взема сина си — поставих условие.

— Вземи го — кимна тя. — И виж дали можеш да разбереш от самата Елизабет или от дамите й, какво е искал граф Фериа от нея.

— Може и да не ми кажат нищо — казах с неудобство. — Те със сигурност знаят, че служа при вас.

— Можеш да попиташ — каза тя. — Ти си единствената моя приятелка, за която вярвам, че ще бъде допусната до Елизабет. Винаги си била посредник между нас. Тя те харесва.

— Може би посланикът е правел просто посещение на вежливост.

— Може би — каза тя. — Но е възможно кралят да я притиска да се омъжи за Савойския херцог. Тя ми се закле, че няма да приеме, но Елизабет няма принципи, има само маски. Ако кралят е обещал да подкрепи претенциите й да бъде моя наследница, тя може и да сметне, че си струва да се омъжи за братовчед му. Трябва да знам.

— Кога искате да замина? — попитах неохотно.

— Утре на разсъмване — каза тя. — И не ми пиши, заобиколена съм от шпиони. Ще чакам да ми кажеш какво е намислила тя, когато се върнеш при мен.

Кралица Мери пусна ръката ми и отиде сама на вечеря. Когато знатните благородници и дребните дворяни се изправиха на крака, докато тя отиваше към високата маса в голямата зала, забелязах колко малка изглеждаше: дребна жена, смазана от задълженията си в един враждебен свят. Гледах я как пристъпва към трона си, сяда и оглежда намалелия си двор с напрегнатата си, решителна усмивка, и си помислих — не за първи път — че тя беше най-храбрата жена, която бях познавала. Жената с най-лошия късмет на света.

 

 

За мен и Дани пътуването до Хатфийлд беше весело. Той беше яхнал странично коня пред мен, докато се умори твърде много, и тогава го привързах на гърба си и той заспа, унасян от подрусването. Пътувах с охрана от двама мъже: след изредилите се една след друга епидемии през зимата и лишенията поради няколко поредни лоши жътви, пътищата бяха постоянно застрашавани от разбойници, бандити или просто скитници и просяци, които настояваха с крясъци да им дадем пари и заплашваха с насилие. Но с тези двама мъже, яздещи в тръс зад нас, Даниел и аз бяхме спокойни. Времето беше чудесно, дъждът най-после беше спрял, а по пладне слънцето бе толкова горещо, че ни беше приятно да закусваме в някое поле, на сянка в някоя гора, или понякога край някоя река или поток. Оставях Даниел да щапука бос, или да седи гол във водата, докато тя се плискаше около него. Сега той стоеше стабилно на краката си, втурваше се за кратко напред и се връщаше при мен, и постоянно искаше да го вдигна нагоре, за да види още, да докосва предметите, или просто да милва лицето ми и да ме кара да обръщам поглед в една или друга посока.

Докато яздехме, аз му пеех — испанските песни от моето детство — и бях сигурна, че ме чуваше. Малката му ръчичка махаше в такт с музиката, той леко се присвиваше от удоволствие, когато започнех да пея, но никога не запяваше с мен. Оставаше си безмълвен като спотаило се зайче, като еленче в орловата папрат.

Старият дворец в Хатфийлд беше мястото, където отглеждаха кралските деца от поколения насам, избран заради чистия въздух и близостта си до Лондон. Беше стара постройка, с малки прозорци и тъмни греди по средата. Мъжете влязоха първи и ни отведоха до предната врата, за да можем Дани и аз да слезем от конете и да влезем вътре, докато те отведат конете до порутените конюшни недалече от къщата.

В коридора нямаше кой да ни посрещне. Видях само едно момче, внасящо пънове за огъня, който се поддържаше постоянно, дори посред лято.

— Всички са в градината — каза той. — Разиграват пиеса.

Посочи към една врата в дъното на къщата и с Дани на ръце аз я отворих, тръгнах по каменния коридор към друга врата, а после излязох на слънцето.

Каквато и пиеса да беше имало, тя очевидно беше приключила, и беше останала само игра на гоненица. Воали от златотъкан плат и сребро и преобърнати столове бяха пръснати из овощната градина, а придворните дами на Елизабет бягаха във всички посоки от някакъв мъж в центъра на кръга, върху чието лице беше метнат тъмен шал, за да закрие очите му. Докато гледах, той улови една развята фуста и притегли към себе си едно момиче, но то се изви, отскубна се и побягна със смях. Те се събраха около него и с много кикот и гукане го обръщаха отново и отново, докато той се замая, а после се оттеглиха. Той отново се втурна в една посока, докато те бягаха насам-натам, кикотейки се с онази опияняваща смесица от момичешка игривост и женска възбуда. Сред тях, с развяваща се свободно пусната червена коса, захвърлила шапчицата си, с пламнало и зачервено лице и заливаща се от смях, беше принцесата. Тя не беше онази Елизабет, която бях виждала с лице, побеляло от ужас. Не беше принцесата, която бях виждала подпухнала на леглото й, поболяла се от страх до мозъка на костите. Тя беше принцеса, вървяща към лятното слънцестоене на живота си, към разцвета на женствеността си, приближаваща се към трона. Тя беше принцеса от вълшебните приказки, красива, силна, упорита, непобедима.

— Е, хвала на Бога — прошепнах полугласно, скептична като всеки шут.

Докато гледах, тя потупа мъжа с вързаните очи по рамото и понечи да побегне отново. Този път той беше твърде бърз за нея. Ръката му се стрелна бързо, тя не успя да отскочи назад, той я сграбчи за талията, и макар тя да се бореше, я притисна към себе си. Сигурно беше почувствал как се задъхва, облегната на него. Сигурно беше усетил мириса на парфюма в косата й. Сигурно я беше познал веднага.

— Хванах те! — извика той. — Кой е това?

— Трябва да познаете! Трябва да познаете! — извикаха дамите.

Той прокара ръка по челото й, по косата, носа, устните.

— Красавица — каза уверено. Беше възнаграден от всеобщ плах кикот.

Без никакъв срам, той остави ръката си да се залута надолу по брадичката й, надолу по шията, обгърна врата й с длан. Видях как червенината пламва по бузите на Елизабет и осъзнах, че гори от страст при докосването му. Не се отдръпна от него, не понечи да го спре. Беше готова да стои пред него и да му позволява да я опипва от горе до долу, наблюдавана от целия си двор.

Преместих се малко по-напред, за да видя по-добре този мъж, но превръзката покриваше цялото му лице: виждах само гъстата му тъмна коса и яките квадратни рамене. Казах си, че знам кой е.

Той я държеше здраво, сред всичките й дами се разнесе лек, почти невярващ шепот, когато той я улови с една ръка за талията, а с другата проследи линията на деколтето на роклята й, а връхчетата на пръстите му леко докоснаха гърдите й. Бавно, омайващо, той плъзна ръка надолу по предницата на роклята й над бродирания корсаж, покрай колана на талията й, по плътната пола на роклята й отпред, сякаш искаше да помилва символа на нейния пол, защитен от фустите, сякаш искаше да я докосне като блудница. Принцесата все така не го спираше, все така не се отдръпваше от него. Стоеше напълно неподвижна, притисната към този мъж, който бе обвил едната си ръка около кръста й, и я придърпваше към себе си, сякаш тя беше някоя разпусната прислужница, готова да се предложи. Тя не се възпротиви, дори когато той спусна ръка надолу по предницата на роклята й, чак до самия й чатал под фустата, а после плъзна другата си ръка надолу от талията й и обхвана с длан задника й, сякаш тя бе негова собствена жена.

Елизабет издаде лек, тих стон, изви се и се освободи от хватката му, като едва не падна назад сред дамите си.

— Коя беше? Коя беше? — заповтаряха те, облекчени, че се е освободила от прегръдката му.

— Предавам се — каза той. — Не мога да играя някаква глупава игра. Извивките, които докоснах, са част от рая.

Той смъкна превръзката от очите си и аз видях лицето му. Очите му срещнаха очите на Елизабет. Той знаеше отлично коя жена е била в ръцете му, беше разбрал от мига, в който я бе уловил, както беше възнамерявал; както и тя бе пожелала да му позволи. Беше я милвал пред целия двор, беше я обсипвал с ласки като приет любовник, а тя го беше оставила да я гали, сякаш беше блудница. Тя му се усмихна с многозначителната си, страстна усмивка, и той се усмихна в отговор.

Разбира се, мъжът беше негова светлост Робърт Дъдли.

 

 

— А ти какво правиш тук, дете? — попита ме той преди вечеря, като се разхождахме на терасата: дамите от малкия двор на Елизабет наблюдаваха разходката ни, докато се преструваха, че не гледат.

— Кралица Мери ме изпрати да поднеса почитанията й на Елизабет.

— Охо, моя малка шпионке, отново ли се върна на работа?

— Да, и то изключително неохотно.

— И какво иска да знае кралицата? — Той замълча за миг. — Нещо за Уилям Пикъринг? За мен?

Поклатих глава:

— Доколкото ми е известно, не.

Лорд Робърт ме придърпа до една каменна пейка. На стената зад мен растяха орлови нокти. Мирисът им беше много сладък. Той посегна и откъсна едно цветче. Венчелистчетата, алени и меденозлатисти, висяха като език на змия. Той докосна леко врата ми с цветчето.

— Е, какво иска кралицата?

— Иска да знае какво е правил тук граф Фериа — казах простичко. — Тук ли е той?

— Замина вчера.

— Какво искаше?

— Донесе съобщение от краля, от самия възлюбен съпруг на кралица Мери. Невярно псе — не е ли именно такъв, този развратен стар испанец?

— Защо казвате това?

— Госпожице-момче, имам съпруга, която не върши нищо в мой интерес, и не проявява любезност към мен, но дори аз не бих ухажвал собствената й сестра под носа й и не бих я позорил, докато е още жива.

Олюлях се на мястото си и хванах ръката му, която още си играеше с цветето.

— Той ухажва Елизабет?

— Обърнал се е към папата да поиска разрешение да се оженят — каза той рязко. — Какво ще кажеш за този испански дворцов етикет? Предполагам, че ако кралицата остане жива, Филип ще поиска анулиране на брака им и ще се ожени за Елизабет. Ако кралицата умре, тогава Елизабет е престолонаследница и още по-тлъста плячка. Той ще я грабне, преди да е изтекла годината.

Погледнах го, лицето ми беше напълно зашеметено от ужас.

— Това не може да бъде — казах, отвратена. — Това е предателство. Това е най-лошото, което би могъл да й причини. Най-лошото на света, което може да й причини.

— Това е неочакван ход — каза той. — Неприемлив за една любяща съпруга.

— Кралицата ще умре от скръб и срам. Да бъде зарязана, както беше зарязана майка й? И то заради дъщерята на Ан Болейн?

Той кимна:

— Както казах, невярно испанско псе.

— А Елизабет?

Той хвърли поглед над рамото ми и се изправи.

— Можеш да я попиташ сама.

Направих плавно реверанс, а после се изправих. Черните очи на Елизабет ми хвърлиха бърз поглед. Не й харесваше да ме вижда седнала до Робърт Дъдли, докато той галеше врата ми с цветчета от орлови нокти.

— Принцесо.

— Чух, че си се върнала. Негова светлост каза, че си станала жена. Не очаквах да те видя чак толкова…

Зачаках.

— Дебела — каза тя.

Вместо да се почувствам обидена, каквото бе нейното намерение, аз се изкикотих силно на детинската й, ревнива грубост.

Нейните очи също веднага заиграха. Елизабет никога не се цупеше.

— Докато вие, принцесо, сте по-красива от всякога — казах незабавно.

— Надявам се. И за какво говорехте, доближили глави така плътно?

— За вас — казах простичко. — Кралицата ме изпрати да разбера как сте. И се зарадвах, че ще дойда да ви видя.

— Предупредих те да не чакаш, докато стане твърде късно — каза тя, като обхвана с жест придворните дами, безделничещите красиви мъже, придворните от Лондон, които видяха, че ги разпознах и изглеждаха леко смутени. Двама членове на съвета на кралицата отстъпиха назад пред внимателния ми поглед: с тях беше един дипломатически пратеник на Франция, а също и един-двама дребни владетели.

— Виждам, че в двора на ваша светлост цари веселие — казах с равен тон. — Както и е редно. Но не мога да се присъединя към вас, дори ако бихте склонили да ме приемете. Трябва да служа на сестра ви. В нейния двор няма веселие, тя има малко приятели. Не бих я оставила сега.

— Тогава трябва да си единственият човек в Англия, който не я е изоставил — каза тя бодро. — Миналата седмица й отмъкнах готвача. Тя изобщо яде ли нещо?

— Справя се — казах сухо. — А дори испанският посланик, граф Фериа, нейният най-голям приятел и доверен съветник, отсъстваше от двора, когато тръгнах.

Тя стрелна с бърз поглед Робърт Дъдли и го видях как кимна, в знак, че й разрешава да говори.

— Отхвърлих молбата му — каза тя тихо. — Нямам планове да се омъжвам за никого. Можеш да увериш кралицата в това, защото е вярно.

Направих й лек реверанс.

— Радвам се, че не се налага да й отнеса новини, които да я направят още по-нещастна.

— Иска ми се тя да изпитваше някаква тревога за хората в страната — каза остро Елизабет. — Изгарянето на еретици продължава, Хана, продължава агонията на невинни хора. Би трябвало да кажеш на кралицата, че тъгата й от загубата на едно дете, което никога не е съществувало, е нищо в сравнение със скръбта на жена, която вижда как синът й отива на кладата. А има стотици жени, които са били принудени да гледат това.

Робърт Дъдли ми се притече на помощ:

— Ще вечеряме ли? — попита той небрежно. — А след вечеря ще има музика. Настоявам за един танц.

— Само един ли? — запита тя: настроението й се повиши веднага.

— Само един — каза той.

Тя направи малка, кокетна, нацупена гримаса.

— Танцът, който започва, когато засвири музиката след вечеря, и свършва, когато слънцето се покаже и никой не може да изтанцува и стъпка повече — каза той. — Искам този танц.

— А какво ще правим след това, когато сме танцували толкова, че не можем повече? — попита предизвикателно тя.

Преместих поглед от нея към него: не можех да повярвам, че разговарят с такъв интимен тон. Всеки, който ги чуеше, щеше да си помисли, че са любовници в най-първите дни на страстта си.

— Ще правим, каквото пожелаете, разбира се — каза той, с копринен глас. — Но знам какво бих искал аз.

— Какво? — промълви тя.

— Да лежа със…

— Със?

— С лъчите на утринното слънце по лицето си — довърши той.

Елизабет пристъпи малко по-близо до него и прошепна някаква фраза на латински. Умишлено запазих неразбиращо изражение. Бях разбрала латинските думи така бързо, както и лорд Робърт: Елизабет беше прошепнала, че иска целувки на сутринта… От слънцето, разбира се.

Тя се обърна към придворните си:

— Ще вечеряме — обяви на висок глас. Тръгна сама, с вдигната глава, към вратите на голямата зала. На влизане в тъмната й вътрешност спря и хвърли поглед през рамо към лорд Робърт. Видях поканата в погледа й, и в почти мигновено замайване за миг, разпознах този поглед. Бях виждала същия този поглед преди, отправен към съпруга на кралицата, крал Филип. Бях виждала този поглед и преди това, когато тя беше девойка, а аз бях дете: отправен към лорд Томас Сиймор, съпругът на нейната мащеха. Беше същият поглед, беше поканата, изпълнена със същото онова желание. Елизабет обичаше да избира любовниците си сред съпрузите на други жени, обичаше да възбужда желание у мъж, чиито ръце бяха вързани, обичаше да тържествува над жените, които не успяваха да задържат съпрузите си, а повече от всичко на света обичаше да хвърля онзи поглед през рамо и да види как някой мъж тръгва напред, за да отиде при нея — както тръгна лорд Робърт сега.

 

 

В двора на Елизабет царяха младост, веселие и оптимизъм. Това беше дворът на млада жена, очакваща щастливата си съдба, очакваща престола вече убедена, че именно тя ще го наследи. Едва ли имаше значение, че кралицата не я беше посочила за наследница: всички опортюнисти, служещи на собствените си интереси хора от двора и съвета на кралицата вече се бяха заклели във вярност на тази изгряваща звезда. Половината от тях вече бяха настанили свои синове и дъщери на служба при нея. Посещението от граф Фериа беше просто поредната сламка, понесена от вятъра, който вееше плавно и сладко към Хатфийлд. То подсказваше на всички, че влиянието на кралицата, подобно на щастието й, подобно на здравето й, беше почти изчезнало. Дори съпругът на кралицата беше прехвърлил верността си към нейната съперница.

Бе лято, всички в двора бяха весели и аз прекарах следобеда и вечерта в тази щастлива компания. Накрая се почувствах отвратена и смразена до кости. Спах в малко легло, здраво обгърнала с ръце детето си, а на другия ден се запътихме обратно към кралицата.

Гледах да не броя с колко мъже и жени се разминахме, поели пътя към Хатфийлд, докато отивахме в обратната посока. Не ми беше нужно да усилвам горчивия вкус в устата си. Отдавна, много преди този ден, бях видяла как същият този двор измества верността си от един болен крал към една наследница в очакване, и знаех колко мимолетна е верността на придворните. Но дори при това положение, въпреки че го знаех, имаше нещо в обръщането на този прилив, което оставяше по-силен вкус за безчестие и предателство.

 

 

Открих кралицата да се разхожда край реката: зад нея вървяха само шепа придворни. Отбелязах кои са: поне половината от тях бяха най-непреклонните, най-убедени католици, чиято вяра нямаше никога да се промени, независимо кой беше на трона; двама испански благородници, наети от краля да стоят в двора и да правят компания на съпругата му, и Уил Сомърс, преданият Уил Сомърс, който наричаше себе си глупав шут, но никога не го бях чула да каже и една глупава дума.

— Ваше величество — казах и направих реверанс.

Кралицата ме обгърна с поглед, забеляза калта по наметката ми, погледна и детето до мен.

— Направо от Хатфийлд ли дойде?

— Както наредихте.

— Може ли някой да вземе детето?

Уил пристъпи напред и Дани грейна. Оставих го долу, той издаде тихичкото си гукане от удоволствие и заситни към Уил.

— Съжалявам, че го водя при ваше величество, помислих, че може да искате да го видите — казах неловко.

Тя поклати глава:

— Не, Хана, не искам никога да го виждам — тя ми направи знак да тръгна редом с нея. — Видя ли Елизабет?

— Да.

— И какво каза тя за посланика?

— Говорих с една от дамите й — внимавах да не посоча лорд Робърт като фаворита на този изменнически втори кралски двор. — Тя каза, че посланикът е дошъл да я посети, за да поднесе почитанията си.

— И какво друго?

Поколебах се. Задължението ми да бъда честна към кралицата и желанието да не я нараня явно бяха в пълно противоречие. Бях се питала как да постъпя по целия път на връщане към двора и бях решила, че трябва да я излъжа така, както я лъжеха и останалите. Не можех да се заставя да й кажа, че собственият й съпруг предлага брак на родната й сестра.

— Той изложил предложението на савойския херцог — казах. — Лично Елизабет ме увери, че няма да се омъжи за него.

— Савойският херцог? — попита тя.

Кимнах.

Кралицата протегна ръка, аз я поех и зачаках, без да знам какво ще ми каже.

— Хана, ти си моя приятелка от много години, и мисля, че си вярна приятелка.

— Да, ваше величество.

Тя сниши гласа си до шепот.

— Хана, понякога си мисля, че съм полудяла, напълно полудяла от ревност и скръб.

Тъмните й очи се напълниха със сълзи. Хванах здраво ръката й.

— Какво има?

— Съмнявам се в него. Съмнявам се в собствения си съпруг. Съмнявам се в брачните ни обети. Ако се усъмня в това, моят свят ще се разпадне, и въпреки това наистина се съмнявам.

Не знаех какво да кажа. Тя стискаше болезнено ръката ми, но аз не трепнах.

— Кралице? Мери?

— Хана, отговори ми на един въпрос, и после никога вече няма да мисля за това. Но ми отговори искрено, и не казвай никому.

Преглътнах, питайки се каква ли нова ужасна бездна се разтваря пред краката ми.

— Ще го сторя, ваше величество. — Обещах си, че ако въпросът излагаше на опасност мен или Дани, или негова светлост, ще си позволя да излъжа. Познатата тръпка на страха, естествена част от дворцовия живот, накара краката ми да потреперят: чувах страха да пулсира в ушите ми. Кралицата беше бяла като мъртвешки саван, очите й — безумно вторачени в мен.

— Чу ли някакъв намек, че сам кралят ухажва принцесата като бъдещ жених? — прошепна тя, толкова ниско, че едва я чух. — Въпреки че е мой съпруг, въпреки че се е заклел пред Бог, пред папата и нашите две кралства? Моля те, кажи ми, Хана. Знам, че това е въпрос на луда жена. Знам, че съм негова съпруга и е невъзможно той да постъпва така. Но съм обсебена от мисълта, че той я ухажва, не за развлечение, не като флирт, а за да стане негова съпруга. Трябва да знам. Този страх ме измъчва.

Прехапах устна, и на нея не й трябваше нищо повече. Съобразявайки бързо като жена, която вижда осъществен най-големия си страх, тя разбра веднага.

— Мили Боже, наистина е така — каза тя бавно. — Мислех си, че подозрението ми към него е част от болестта ми, но не е. Виждам го по лицето ти. Той ухажва сестра ми, за да й предложи брак. Собствената ми сестра? И собственият ми съпруг?

Притиснах студената й ръка между своите.

— Ваше величество, за краля това е въпрос на политика — казах. — Все едно да направи завещание, за да се погрижи за бъдещето. Той трябва да се подсигури в случай, че с вас стане нещастие или умрете. Опитва се да осигури Англия за Испания. Негов дълг е да се грижи Англия да бъде в безопасност и в лоното на истинската вяра. Ако се случи да умрете, в някакъв момент в бъдещето, ако той се ожени за Елизабет след вашата смърт, тогава Англия ще остане католическа — а нали именно това искахте да подсигурите вие двамата с него.

Тя поклати глава, сякаш се опитваше да се вслуша в припрените ми думи, но нищо от тях не й звучеше смислено.

— Мили Боже, това е най-лошото, което можеше да ми се случи — каза тя тихо. — Видях майка си изместена от трона и опозорена от по-млада жена, която й отне краля, която се смееше, докато го правеше. А сега дъщерята на тази жена, същата тази незаконна дъщеря, ми причинява точно същото.

Тя млъкна рязко и ме погледна.

— Нищо чудно, че не можех да го повярвам. Нищо чудно, че го смятах за свое собствено безумно подозрение — каза тя. — Именно от това се боях цял живот. Че ще свърша като родната си майка — пренебрегната, изоставена, докато една уличница от рода Болейн се възкачва тържествуващо на престола. Кога ще спре тази порочност? Кога ще бъде победено магьосничеството на рода Болейн? Отсякоха й главата и въпреки това, ето че дъщеря й се надига като змия, със същата отрова в устата!

Подръпнах леко ръката й.

— Ваше величество, не рухвайте. Не тук. Не и пред всички тези хора.

Мислех за нея, мислех и за придворните на Елизабет, които щяха да се смеят до сълзи, ако чуеха, че кралицата е изпаднала в отчаяние, защото е научила най-сетне онова, което цяла Европа знаеше от месеци — че съпругът й й е изменил.

Тя се разтресе от глава до пети от усилието, но се овладя и примигна, за да прогони сълзите.

— Права си — каза тя. — Няма да бъда посрамена. Няма да кажа нищо повече. Няма да помисля нищо повече. Ела с мен, Хана.

Хвърлих поглед назад към Дани. Уил седеше на земята, момчето бе възседнало коленете му, и той му показваше как може да си мърда ушите. Смехът на Дани беше изпълнен с наслада. Хванах кралицата под ръка и нагодих крачките си към бавните й стъпки. Придворните изостанаха зад нас, като се прозяваха.

Кралицата се загледа нататък към бързо движещата се вода. Пристигащите и заминаващите кораби бяха малко, търговията на Англия вървеше зле, откакто тя беше във война с Франция, а нивите даваха все по-слаба и по-слаба реколта с всяка изминала година.

— Знаеш ли — прошепна ми кралицата, — знаеш ли, Хана, обикнах го от мига, в който за първи път видях портрета му. Помниш ли?

— Да — казах, спомнила си също и предупреждението си, че той ще й разбие сърцето.

— Обожавах го, когато го срещнах: помниш ли сватбения ни ден, когато той изглеждаше толкова красив и бяхме толкова щастливи?

Кимнах отново.

— Благоговеех пред него, когато той ме отведе в леглото и легна с мен. Той ми даде единствената радост, която бях познала в живота си. Никой не знае какво беше той за мен, Хана. Никой никога не ще узнае колко много го обичах. А сега ти ми казваш, че той има намерение да се ожени за най-голямата ми неприятелка, когато умра. Той очаква с нетърпение смъртта ми и своя живот след това.

Тя постоя тихо няколко минути, а придворните й, спрели безцелно зад нея, местеха погледи от нея към мен и се питаха какви ли още лоши новини съм донесла. После я видях как настръхна и ръката й се вдигна към очите, сякаш внезапно беше почувствала болка.

— Освен ако реши да не чака до смъртта ми — каза тя тихо.

С един бърз поглед към пребледнялото ми лице тя разбра останалата част от историята. Поклати глава.

— Не, никога — прошепна тя. — Не и това. Той никога няма да се разведе с мен, нали? Не и както баща ми се разведе с майка ми? Без никакви основания, освен похот към друга жена? И то блудница, и дъщеря на блудница!

Не казах нищо.

Тя не заплака. Тя беше кралица Мери, някогашната принцеса Мери, която още като малко момиче се беше научила да държи главата си изправена и да сдържа сълзите си, и дори ако устните й бяха разранени от хапане, а устата й — пълна с кръв, какво значение имаше, стига да не плаче там, където някой можеше да я види?

Тя просто кимна рязко, сякаш беше получила силен удар по главата. После повика с жест Уил Сомърс и той пристъпи напред, с Даниел до себе си, и нежно пое протегнатата й ръка.

— Знаеш ли, Уил — каза тя меко, — ето едно странно нещо, достойно за твоето остроумие. Струва ми се, че най-големият ужас в живота ми, който бих сторила всичко да избегна, е бил да завърша живота си така, както майка ми завърши своя: изоставена от съпруга си, бездетна, изместена от една блудница — тя го погледна и се усмихна, макар че очите й бяха потъмнели от сълзи. — И виж сега, Уил, не е ли смешно? Ето ме тук, и тъкмо това ме сполетя. Можеш ли да измислиш шега за това?

Уил поклати глава.

— Не — каза той кратко. — Не мога да направя шега от това. Някои неща не са забавни.

Тя кимна.

— Пък и във всеки случай, жените нямат чувство за хумор — каза той твърдо.

Тя не можеше да го чуе. Виждах, че все още се опитва да възприеме ужасната мисъл, че кошмарът й се е сбъднал. Щеше да бъде като майка си, изоставена от краля, доизживявайки дните си със сломено сърце.

— Предполагам, че човек може да разбере причината за това — отбеляза Уил. — За липсата на чувство за хумор у жените. Предвид сегашните обстоятелства.

Кралицата го пусна и се обърна към мен.

— Съжалявам, че бях нелюбезна по отношение на сина ти — каза тя. — Той е чудесно момче, сигурна съм. Как се казва?

Уил Сомърс хвана Даниел за ръката и го придърпа към нея.

— Даниел Карпентър, ваше величество.

Виждах, че тя успява да запази самообладание с последните останки от волята си.

— Даниел — тя му се усмихна. — Когато пораснеш, бъди добро момче и верен мъж — гласът й потрепна само за миг. Тя положи обсипаната си с пръстени ръка върху главата му и каза нежно: — Бог да те благослови.

 

 

Тази нощ, докато чаках Дани да заспи, взех лист хубава хартия и писах на баща му.

Скъпи съпруже,

Докато живея тук, в най-тъжния кралски двор в християнския свят, с една кралица, която никога не е вършила друго освен онова, което е смятала за правилно, и въпреки това беше предадена от всички, които обичаше на този свят, дори от онези, които се бяха заклели пред Бог да я обичат, мисля за теб и за дългите години, през които си ми бил верен. И се моля един ден да можем отново да бъдем заедно и да видиш, че съм се научила да ценя любовта и верността; и да обичам, и да бъда вярна в замяна.

Твоя съпруга,

Хана Карпентър

После взех листа, целунах името му, написано най-отгоре, и го хвърлих в огъня.

 

 

Дворът трябваше да тръгне за двореца Уайтхол през август. Обичайното пътуване беше отменено заради бременността на кралицата, а сега, когато се разбра, че няма дете, изглеждаше така, сякаш тя бе изоставена и от лятото. Времето определено не беше достатъчно хубаво, за да подмами придворните да отидат в провинцията. Беше студено и всеки ден валеше дъжд, реколтата отново щеше да е лоша, из цялата страна щеше да цари глад. Щеше да бъде поредната лоша година от царуването на Мери, поредната година, в която Бог не се усмихваше на Англия.

Суетнята около преместването беше по-малка от обикновено: тази година с кралицата пътуваха по-малко хора, по-малко от когато и да било преди, и имаше по-малко вещи и придружители. Дворът се стапяше.

— Къде са всички? — попитах Уил, като доближих коня си до неговия, докато влизахме в града начело на дворцовата свита, точно зад кралицата в носилката й.

— Хатфийлд — изръмжа той сърдито.

Смяната на въздуха не подобри с нищо състоянието на кралицата, която още същата нощ се оплака от треска. Тя не вечеря в голямата зала на двореца Уайтхол, а се оттегли в стаята си и поръча да й донесат две-три блюда. Почти не хапна. Минах покрай голямата зала на път за покоите й и спрях да хвърля поглед вътре. За миг в съзнанието ми се появи внезапна ясна картина, ярка почти като пророческо видение: празният трон, лакомо хранещите се придворни, оставените без надзор придворни дами, слугите, коленичещи пред празния трон и поднасящи кралската вечеря на отсъстващия монарх върху блюда, които нямаше никога да бъдат докоснати. Така беше, когато най-напред дойдох в двора, преди пет години. Но тогава крал беше Едуард, болен и изоставен в покоите си, докато дворът се веселеше. Сега на негово място беше моята кралица Мери.

Отстъпих назад и се блъснах в един мъж, който вървеше зад мен. Обърнах се, за да се извиня. Беше Джон Дий.

— Доктор Дий! — Сърцето ми заблъска глухо в гърдите от страх. Направих му реверанс.

— Хана Грийн — каза той, като сведе глава над ръката ми. — Как си? И как е кралицата?

Огледах се бързо наоколо, за да се уверя, че никой не може да ни чуе.

— Болна — казах. — С висока температура, болки навсякъде по костите, разплакани очи и течащ нос. Тъжна.

Той кимна.

— Половината град боледува — каза той. — Мисля, че не сме имали дори един ясен слънчев ден през цялото лято. Как е синът ти?

— Добре, и благодаря на Бога за това — казах.

— Каза ли вече някоя дума?

— Не.

— Мислех си за него и за нашия разговор относно него. Имам един познат — учен, който може да те посъветва. Лекар.

— В Лондон ли? — попитах.

Той извади лист хартия:

— Записах как можеш да стигнеш до него, в случай, че те срещна днес. Можеш да му довериш всичко, което пожелаеш да споделиш.

Взех листа с известно безпокойство. Никой никога не би могъл да узнае всичките дела на Джон Дий, нито пък да опознае всичките му приятели.

— Да видите негова светлост ли сте дошли? — попитах. — Очакваме го да пристигне тази вечер от Хатфийлд.

— Тогава ще изчакам в покоите му — каза той. — Не искам да вечерям в голямата зала, когато кралицата не седи начело на масата. Не ми харесва да виждам празен английския трон.

— Не — казах, обзета от топлота към него въпреки страха, който ми вдъхваше както винаги. — Самата аз си мислех същото.

Той покри ръката ми със своята.

— Можеш да се довериш на този лекар — каза. — Кажи му коя си и от какво се нуждае детето ти, и знам, че той ще ти помогне.

 

 

На другия ден завързах Дани на хълбока си и тръгнах към града да търся къщата на доктора. Той живееше в една от високите тесни къщи до Инс Корт. Едно мило момиче посрещаше посетителите. Тя каза, че докторът ще ме приеме веднага, ако само изчакам за миг в предната стая, и Дани и аз седнахме сред рафтовете, пълни с различни късове скали и камъни.

Докторът влезе тихо в стаята и ме видя да разглеждам едно парче мрамор, прекрасен каменен къс с цвят на пчелен мед.

— Интересувате ли се от камъни, госпожо Карпентър? — попита той.

Внимателно оставих парчето на мястото му.

— Не. Но съм чела някъде, че определени видове камъни се намират на разни места по целия свят, някои на пластове едни до други, или пък един върху друг, и още никой досега не е обяснил защо.

Той кимна:

— Нито пък защо от някои може да се добиват въглища, а от други — злато. Вашият приятел мистър Дий и аз размишлявахме върху това онзи ден.

Погледнах го малко по-внимателно, и ми се стори, че разпознах човек от Избрания народ. Кожата му имаше същия цвят като моята, очите му бяха тъмни като моите, тъмни като тези на Даниел. Имаше характерен дълъг нос, извити вежди и високи скули, черти, които познавах и обичах.

Поех си дъх, събрах смелост и започнах без колебание:

— Името ми беше Хана Верде. Пристигнах от Испания с баща си, когато бях дете. Погледнете цвета на кожата ми, вижте очите ми. Аз съм една от Народа. — Обърнах глава и прокарах пръст надолу по носа си. — Виждате ли? Това е моето дете, моят син, той е на две години и се нуждае от помощта ви.

Мъжът ме гледаше така, сякаш се канеше да отрече всичко.

— Не познавам семейството ви — каза той предпазливо. — Не знам какво разбирате под „Народа“.

— Фамилията на баща ми беше Верде в Арагон — казах. — Ние сме стара еврейска фамилия, но сме променили името си толкова отдавна, че не знам какво трябва да е било. Братовчедите ми са семейство Гастон в Париж. Сега съпругът ми е приел името Карпентър, но произхожда от фамилията Д’Израели. Той е в Кале — млъкнах за миг, когато открих, че гласът ми потрепери леко, щом изрекох името му. — Беше в Кале, когато превзеха града. Мисля, че сега е в плен. Нямам скорошни вести от него. Това е синът му. Не е говорил, откакто напуснахме Кале: мисля, че се страхува. Но той е син на Даниел д’Израели, и се нуждае от рожденото си право.

— Разбирам ви — каза той тихо. — Можете ли да ми дадете някакво доказателство за принадлежността си към еврейската раса, и за вашата искреност?

Прошепнах много тихо:

— Когато баща ми почина, обърнахме лицето му към стената и изрекохме: „Да се възвиши и освети Великото Име, в света, който е създал по волята своя, ще въведе царството Си, през живота ви и дните ви и дните на целия Израилев Дом, скоро и в близко време, Амен!“

Мъжът затвори очи и каза.

— Амен. — А после ги отвори отново. — Какво искаш от мен, Хана д’Израели?

— Синът ми не говори — казах.

— Ням ли е?

— Видя дойката си да умира в Кале. От този ден насам не е говорил.

Той кимна и взе Даниел на коляното си. Много внимателно докосна лицето му, ушите, очите. Спомних си как съпругът ми усвояваше умението да се грижи за децата на други хора, и се запитах дали някога щеше отново да види собствения си син, и дали можех да науча това дете да казва името на баща си.

— Не виждам физическа причина той да не говори — каза лекарят.

Кимнах.

— Може да се смее, и да издава звуци. Но не казва думи.

— Искате ли да го обрежа? — попита той много тихо. — Това ще го бележи за цял живот. Тогава ще могат да го разпознаят като евреин. Той ще познае себе си като евреин.

— Сега пазя вярата в сърцето си — казах с глас, малко по-силен от шепот. — Когато бях млада, не мислех за нищо, не знаех нищо. Само тъгувах за майка си. Сега, когато съм по-възрастна и имам собствено дете, знам, че съществува нещо повече от връзката между една майка и нейното дете. Съществува Народът и нашата вяра. Нашето малко семейство живее в пределите на нашия род. И това продължава. Независимо дали баща му е жив или мъртъв, независимо дали аз съм жива или мъртва, Народът продължава да съществува. Макар да изгубих баща си и майка си, а сега и съпруга си, аз почитам Народа, знам, че има Бог, знам, че Неговото име е Елоим. Все още знам, че има вяра. И Даниел е част от това. Не мога да му го откажа. Не е редно.

Той кимна.

— Дайте ми го за миг.

Той отнесе Даниел в една вътрешна стая. Видях как тъмните очи на сина ми поглеждат малко неспокойно над рамото на непознатия, и се опитах да му се усмихна окуражаващо, докато го отнасяха. Отидох до прозореца и се хванах за резето му. Стиснах го толкова силно, че остави отпечатъци по пръстите ми, и си дадох сметка за това едва когато пръстите ми се сгърчиха силно. Чух лек писък откъм вътрешната стая и разбрах, че е свършено, и че Даниел вече беше син на баща си във всяко отношение.

Равинът изнесе сина ми при мен и ми го подаде.

— Мисля, че ще проговори — беше всичко, което каза.

— Благодаря ви — отвърнах.

Той ме придружи до входната врата. Нямаше нужда да ме предупреждава да внимавам, нито бе нужно да му обещавам, че ще бъда дискретна. И двамата знаехме, че от другата страна на вратата се намираше една страна, в която бяхме презирани и мразени заради расата и вярата си, макар че нашата раса беше най-изгубеният и разпръснат народ на света, а вярата ни бе почти забравена: не беше останало нищо, освен няколко полузабравени молитви и няколко усърдно пазени ритуала.

— Шалом — каза той тихо. — Вървете в мир.

— Шалом — отвърнах.

 

 

В кралския двор в Уайтхол нямаше радост, а градът, който някога се бе отправил в поход, за да защити Мери, сега я мразеше. Облакът дим от кладите в Смитфийлд тровеше въздуха по протежение на половин миля във всички посоки: всъщност той тровеше въздуха из цяла Англия.

Тя не отстъпваше. Тя знаеше с абсолютна сигурност, че мъжете и жените, които отказваха да приемат светите тайнства на църквата, бяха обречени да горят в ада. Изтезанията на земята не бяха нищо в сравнение с мъките, които щяха да търпят след това. И затова всичко, което можеше да убеди семействата им, приятелите им, размирните тълпи, които се събираха в Смитфийлд, подвикваха обиди към палачите и ругаеха свещениците, си струваше да бъде направено. Имаше души, които трябваше да бъдат спасени въпреки упорството си, и Мери щеше да бъде добра майка на своя народ. Тя щеше да ги спаси въпреки тях самите. Нямаше да слуша онези, които я умоляваха да прощава, вместо да наказва. Отказваше да слуша дори епископ Бонър, който казваше, че се страхува за безопасността в града, и искаше да гори еретиците рано сутрин, преди да се съберат много хора. Казваше, че каквато и да е опасността за нея и за нейната власт, Божията воля трябва да бъде изпълнена и тя ще се погрижи за това. Тези хора трябваше да бъдат изгаряни, а другите трябваше да видят това. Казваше, че болката е жребият на мъжа и жената, и питаше кой би дръзнал да се обърне към нея и да поиска от нея да позволи на народа си да избегне болката, която бе отплата на греха?