Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (5)

Есента на 1553

Докато лейди Мери привикваше към новия си живот като нова кралица на Англия, осъзнах, че трябва да говоря с нея за собственото си бъдеше. Дойде септември и ми изплатиха надницата от сумите за домакински разходи на кралицата, сякаш наистина бях музикант или паж, или какъвто и да било от другите й слуги. Очевидно бях заменила един господар за друг: кралят, за когото бях измолена като шут, беше мъртъв, господарят, който ме бе накарал да се закълна като негов васал, беше в Тауър, а лейди Мери, която се възползваше от услугите ми през цялото това лято, сега беше моя господарка. В противоречие с духа на времената — тъй като всички други в страната, изглежда, идваха в двора с протегната длан да я уверят, че тяхното село никога нямало да се обяви в нейна подкрепа, ако не били собствените им героични самотни усилия — аз реших, че навярно беше дошъл моментът да помоля да бъда освободена от кралска служба и да се върна при баща си.

Подбрах момента внимателно — точно след литургия, когато лейди Мери си тръгваше от параклиса в Ричмънд в настроение на тих възторг. За нея вдигането на нафората не беше просто празен театрален жест: то олицетворяваше присъствието на възкръсналия Бог, това се виждаше в очите й и в блаженото спокойствие на усмивката й. То й действаше възвисяващо по начин, който бях виждала преди единствено у онези, които се посвещаваха на религията, водени от убежденията си. Тя приличаше повече на абатиса, отколкото на кралица, когато се върна от литургия, и именно тогава аз я настигнах и закрачих редом с нея.

— Ваше величество?

— Да, Хана? — усмихна ми се тя. — Имаш ли някакви мъдри слова за мен?

— Аз съм много необикновен шут — казах. — Твърде рядко изричам мъдри думи.

— Ти ми каза, че ще бъда кралица, и аз таях в сърцето си тази надежда в дните, когато ме преследваше страхът — каза тя. — Мога да почакам, докато дарът на Светия Дух те накара отново да проговориш.

— Точно затова исках да говоря с вас — казах неловко. — Управителят на вашето домакинство току-що ми плати…

Тя чакаше.

— Да не би да ти е платил по-малко от дължимото? — попита любезно тя.

— Не! Съвсем не! Не това исках да кажа! — възкликнах отчаяно. — Не, ваше величество. Това е първия път, в който ми платихте вие. Преди ми плащаше кралят. Но аз постъпих на служба при него, когато бях измолена за негов шут от херцога на Нортъмбърланд, който след това ме изпрати като компаньонка при вас. Просто се канех да кажа, че вие, ами… не е нужно да ме задържате, ако не искате.

Докато говорех, ние свърнахме и влязохме в личните й покои, и толкова по-добре, защото тя избухна в твърде неподобаващ за една кралица кикот.

— При това положение не си, така да се каже, задължителен реквизит?

Открих, че и аз се усмихвам.

— Моля ви, ваше величество, бях отнета от баща ми по прищявка на херцога, а след това — измолена за шут на краля. Оттогава съм във вашето домакинство, без вие да потърсите дори веднъж моята компания. Просто исках да кажа, че можете да ме освободите, знам, че никога не сте искали да дойда при вас.

Тя изведнъж се отрезви:

— Искаш ли да си отидеш у дома, Хана?

— Не особено, ваше величество — казах колебливо. — Много обичам баща си, но у дома аз съм негов писар и печатар. Разбира се, в двора е много по-приятно и интересно. — Не добавих условието — „стига да съм в безопасност тук“ — но този въпрос винаги беше най-важен за мен.

— Ти имаш годеник, нали?

— Да — казах, като побързах да отхвърля тази тема. — Но женитбата ни ще бъде чак след години.

Тя се усмихна на детинския ми отговор.

— Хана, би ли искала да останеш с мен? — попита мило тя.

Коленичих в краката й, и отговорих от сърце.

— Да, бих искала — казах. Имах й доверие, мислех, че може би ще бъда в безопасност с нея. — Но не мога да обещая, че ще ме спохожда Зрението.

— Знам това — каза тя любезно. — Това е дар на Светия Дух, който се проявява, когато сам избере, не очаквам да бъдеш мой астролог. Искам да бъдеш моята малка придворна дама, моята малка приятелка. Ще бъдеш ли това?

— Да, ваше величество, това би ми харесало — казах, и почувствах докосването на ръката й върху главата си.

Тя замълча за миг, ръката й се отпусна нежно, когато коленичих пред нея.

— Много рядко намирам човек, на когото мога да се доверя — каза тя тихо. — Знам, че постъпи в моето домакинство, платена от враговете ми: но мисля, че твоята дарба идва от Бог, и вярвам, че Бог те изпрати при мен. И сега ме обичаш, нали, Хана?

— Да, ваше величество — казах простичко. — Не мисля, че някой може да ви служи и да не ви обикне.

Тя се усмихна малко тъжно:

— О, възможно е — каза, и аз разбрах, че мисли за жените, служили в кралската детска стая, на които бяха плащали да обичат принцеса Елизабет и да унижават по-голямото дете. Тя свали ръката си от главата ми и почувствах как се отдръпва, и когато вдигнах очи, я видях да отива към прозореца, за да се загледа към градината. — Можеш да дойдеш с мен сега, и да ми правиш компания — каза тя тихо. — Трябва да говоря със сестра си.

Последвах я, докато вървеше през личните си покои към галерията, която се простираше нататък с изглед към реката. Нивите до една бяха ожънати и голи. Но жътвата не беше добра. По времето за прибиране на реколтата беше валяло, и ако не успееха да изсушат пшеницата, зърното щеше да изгние, нямаше да има достатъчно, за да стигне за зимата, и в страната щеше да настъпи глад. А след глада идваха болестите. За да бъдеш добра кралица на Англия под тези дъждовни небеса, трябваше да господстваш дори над самото време: а дори лейди Мери, която стоеше на колене пред своя Бог по цели часове всеки ден, не би могла да постигне това.

Прошумоля копринена фуста. Озърнах се и видях, че лейди Елизабет беше влязла в галерията от другия край. Младата жена забеляза присъствието ми и ми отправи дяволитата си усмивка, сякаш по някакъв начин бяхме съюзници. Почувствах се като едното от двете момичета, повикани да се явят пред строг учител, и открих, че й се усмихвам в отговор. Елизабет умееше да прави това: можеше да си осигури нечие приятелство само с едно обръщане на главата. После насочи вниманието си към сестра си:

— Добре ли се чувства ваше величество?

Лейди Мери кимна, а после проговори хладно:

— Помолихте да ме видите.

Красивото бледо лице в миг стана сериозно и мрачно. Лейди Елизабет падна на колене, гъстата й като грива медночервена коса се люшна около раменете й, когато сведе глава напред.

— Сестро, боя се, че сте недоволна от мен.

Лейди Мери остана мълчалива за миг. Видях я как възпира едно бързо движение напред, за да повдигне своята полусестра. Вместо това запази разстоянието помежду им и хладния тон на гласа си:

— И следователно…? — попита тя.

— Не мога да разбера по какъв начин съм ви разгневила, освен ако причината не е, че храните съмнения относно моята религия — каза лейди Елизабет, все още със сведена глава в знак на покаяние.

— Не идвате на литургия — сурово отбеляза лейди Мери.

Главата с медночервените коси кимна.

— Знам. Това ли ви оскърбява?

— Разбира се! — отвърна лейди Мери. — Как мога да ви обичам като своя сестра, когато отхвърляте църквата?

— О! — ахна леко Елизабет. — Боях се, че е това. Но, сестро, вие не ме разбирате. Искам да идвам на литургия. Но се страхувах. Не исках да показвам невежеството си. Толкова е глупаво… но, виждате ли… не знам как да го правя. — Елизабет вдигна просълзено лице към сестра си. — Никой не ме е учил какво трябва да правя. Не съм възпитана в пътя на Вярата, както вие. Никой никога не ме е учил. Помните, аз бях отгледана в Хатфийлд, а след това живях с Катрин Пар, а тя беше изключително убедена протестантка. Как бих могла да усвоя нещата, които вие сте научили още в скута на майка си? Моля ви, сестро, моля ви, не ме винете за невежество, което нямаше как да избегна. Когато бях малко момиче и живеехме заедно, вие не ме научихте на своята вяра.

— На мен самата ми бе забранено да я упражнявам! — възкликна лейди Мери.

— Следователно знаете какво беше за мен — каза убедително Елизабет. — Не ме винете за грешките на възпитанието ми, сестро.

— Сега можете да избирате — каза лейди Мери твърдо. — Сега живеете в свободен кралски двор. Можете да избирате.

Елизабет се поколеба.

— Мога ли да получа указания? — попита тя. — Можете ли да ми препоръчате неща, които би трябвало да прочета, може би ще ми позволите да говоря с изповедника ви? Има толкова много неща, които не разбирам. Ще ми помогне ли ваше величество? Ще ми посочи ли ваше величество правия път?

Беше невъзможно да не й повярваш. Сълзите по бузите й бяха съвсем истински, по лицето й беше избила гореща руменина. Лейди Мери внимателно пристъпи напред, внимателно протегна ръка и я положи върху сведената глава на Елизабет. Младата жена потръпна под докосването й.

— Моля ви, не ми се гневете, сестро — чух я да промълвява. — Сега съм сама в целия свят, нямам си никого освен вас.

Мери сложи ръце върху раменете на сестра си и я повдигна. Елизабет беше с половин глава по-висока от лейди Мери, но в тъгата й главата й бе клюмнала, а раменете — увиснали, затова се наложи да вдигне поглед към по-възрастната си сестра.

— О, Елизабет — прошепна Мери. — Ако си готова да изповядаш греховете си и да се обърнеш към истинската църква, ще бъда така безмерно щастлива. Всичко, което искам, всичко, което някога съм искала, е да видя тази страна, обърната в истинската вяра. И ако никога не се омъжа, и ако ти ме наследиш като още една кралица-дева, като още една католическа принцеса, какво кралство бихме могли да създадем тук заедно! Аз ще върна страната към истинската вяра, а ти ще ме наследиш и ще я запазиш под Божието напътствие.

— Амин за това, амин — прошепна Елизабет, и когато чух радостната искреност в гласа й, си спомних колко често бях стояла в църквата или на литургия и бях нашепвала „Амин“, и че колкото и сладък да бе този звук, той можеше да не означава нищо.

 

 

Тези дни не бяха леки за лейди Мери. Тя се готвеше за коронацията си, но Тауър, където кралете на Англия обикновено прекарваха нощта преди коронацията си, беше пълен с предатели, които бяха вдигнали оръжие срещу нея само преди броени месеци.

Съветниците й, особено испанският посланик, й казваха, че би трябвало незабавно да екзекутира всички, замесени в бунта. Оставени живи, те щяха само да се превърнат в знаме за недоволните; мъртви, скоро щяха да бъдат забравени.

— Не желая да петня ръцете си с кръвта на онова глупаво и лекомислено момиче — каза лейди Мери.

Лейди Джейн беше писала на братовчедка си и беше признала, че е сгрешила, заемайки трона, но че е действала под натиск.

— Познавам братовчедката Джейн — каза тихо лейди Мери на Джейн Дормър една вечер, докато музикантите дърпаха струните на инструментите си, а придворните се прозяваха и чакаха да дойде време да се оттеглят в леглата си. — Познавам я, откакто беше още момиче, познавам я почти толкова добре, колкото познавам Елизабет. Тя е изключително убедена протестантка, и е прекарала живота си, отдавайки се на учене. Тя е повече учен, отколкото момиче, непохватна като младо жребче и груба като францискански монах в убедеността си. Ние с нея не можем да постигнем съгласие по религиозните въпроси: но тя не храни никаква светска амбиция. Никога не би поставила себе си пред някого от назованите от баща ми наследници. Тя знаеше, че аз трябва да бъда кралица, никога не би ме отхвърлила. Този грях е сторен единствено от херцога на Нортъмбърланд и от бащата на Джейн, по споразумение помежду им.

— Не можете да помилвате всички — каза рязко Джейн Дормър. — А тя беше провъзгласена за кралица и сложена да седне под брокатения балдахин на трона. Не можете да се преструвате, че това не се е случило.

Лейди Мери кимна:

— Херцогът трябваше да умре — съгласи се тя. — Но с това нещата могат да приключат. Ще освободя бащата на Джейн, херцога на Съфолк, а Джейн и съпругът й Гилфорд могат да останат в Тауър, докато мине коронацията ми.

— А Робърт Дъдли? — попитах с възможно най-тих глас.

Тя се огледа и ме видя, седнала на стъпалата пред трона й, с хрътката й до мен.

— О, там ли си, малък шуте? — каза мило тя. — Да, предишният ти господар ще бъде съден за държавна измяна, но няма да бъде екзекутиран, а ще лежи в затвор, докато стане безопасно да го освободя. Това удовлетворява ли те?

— Както желае ваше величество — казах покорно, но сърцето ми подскочи от вълнение при мисълта, че той ще оцелее.

— Това няма да удовлетвори онези, които искат безопасността ви — безцеремонно изтъкна Джейн Дормър. — Как можете да живеете в мир, когато онези, които са готови да ви унищожат, все още ходят по тази земя? Как ще ги накарате да спрат кроежите си? Мислите ли, че те щяха да ви помилват и освободят, ако бяха спечелили?

Лейди Мери се усмихна и сложи ръка върху тази на най-добрата си приятелка:

— Джейн, този трон ми бе даден от Бога. Никой не мислеше, че ще преживея Кенингхол, никой не смяташе, че ще изляза от Фрамлингам, без да бъде даден дори един изстрел. И въпреки това аз влязох в Лондон с благословията на народа. Бог ме изпрати да бъда кралица. Ще проявявам Неговата милост винаги, когато мога. Дори към онези, които не я познават.

 

 

Изпратих бележка на баща си, че ще дойда на Архангеловден, събрах надниците си и тръгнах през притъмняващите улици към дома му. Закрачих без страх, обута в нови ботуши по мярка, и с малка сабя на хълбока. Носех ливреята на една обичана кралица, никой нямаше да ме закачи, а стореше ли го, благодарение на Уил Сомърс, можех да се защитя.

Вратата на книжарницата беше затворена, през капаците на прозорците се процеждаше светлина на свещи, на улицата цареше спокойствие и тишина. Почуках на вратата и той я отвори предпазливо. Беше петък вечер, свещта за Шабат беше скрита под една кана под тезгяха и гореше със светия си пламък в тъмнината.

Когато влязох в стаята, видях, че баща ми е пребледнял и разбрах незабавно, както само един беглец разбира друг, че чукането на вратата го беше стреснало. Дори когато ме очакваше, дори когато не съществуваше причина за страх, сърцето му пропускаше удар, ако нощем на вратата се почукаше. Знаех, че с него е така, защото и с мен бе същото.

— Татко, това съм само аз — казах нежно и коленичих пред него, а той ме благослови и ме повдигна да стана.

— Значи, отново си на служба в кралския двор — каза той, като се усмихваше. — Наистина, как се подобрява съдбата ти, дъще.

— Тя е прекрасна жена — казах. — Така че съдбата ми се подобри не благодарение на мен. Отначало бях готова да избягам от службата при нея, ако можех да го сторя, и въпреки това сега бих предпочела да служа на нея, отколкото на всеки друг в страната.

— Би я предпочела дори пред лорд Робърт?

Хвърлих поглед към затворената врата:

— Вече не мога да му служа — казах. — Само пазачите в Тауър могат да му служат, и се моля да го правят добре.

Баща ми поклати глава:

— Спомням си го как дойде тук онзи ден — мъж, за когото можеш да си помислиш, че ще господства над половината свят, а сега…

— Тя няма да го екзекутира — казах. — Ще прояви милосърдие към всички, сега, когато херцогът е мъртъв.

Баща ми кимна:

— Опасни времена — каза той. — Мистър Дий отбеляза онзи ден, че опасните времена са топилната пещ, в която се ражда промяната.

— Виждал ли си го?

Баща ми кимна:

— Дойде да провери дали имам последните страници на един ръкопис, който притежава, или пък дали мога да му намеря друг екземпляр. Липсата е изключително неприятна. Купил книгата, и тя е предписание за извършването на алхимичен процес, но последните три страници липсват.

Усмихнах се:

— Рецепта за приготвяне на злато ли беше? И някак недовършена?

Баща ми се усмихна в отговор. Беше наша семейна шега, че бихме могли да си живеем като испански грандове с помощта на процесите от книгите по алхимия, които обещаваха да предоставят рецептата за философския камък, инструкциите за превръщането на обикновен метал в злато, създаването на еликсира за вечен живот. Баща ми имаше цели дузини книги по този въпрос и когато бях малка, го бях молила да ми ги покаже, за да можем да създадем камъка и да станем богати. Но това, което той ми показа, беше смайваща сбирка от загадки и рисунки, поеми, заклинания и молитви, в резултат от които никой не беше станал по-мъдър или по-богат. Мнозина мъже, мъже с блестящи умове, бяха купували книга след книга, опитвайки се да преведат загадките, които традиционно се използваха да укрият тайната на алхимията, но никой от тях така и не се беше върнал при нас, за да каже, че е открил тайната и сега ще живее вечно.

— Ако някой я открие някога, и съумее да направи злато, то това ще бъде Джон Дий — каза баща ми. — Той е много задълбочен учен и мислител.

— Знам това — казах, спомнила си за следобедите, в които бях седяла на високото столче и бях чела пасаж след пасаж на гръцки или латински, докато той превеждаше толкова бързо, колкото аз говорех, заобиколен от сечивата на занаята си. — Но мислиш ли, че може да прозира в бъдещето?

— Хана, този човек може да вижда зад ъглите! Създал е машина, която може да вижда над сградите или около тях. Може да предсказва движението на звездите, може да измерва и предсказва движенията на приливите и отливите, изработва карта на страната, която човек може да използва, за да се ориентира по цялата брегова линия.

— Да, виждала съм я — съгласих се, като си помислих, че за последно я видях върху писалището на враговете на кралицата. — Но той трябва да внимава кой използва работата му.

— Неговата работа е чиста наука — каза твърдо баща ми. — Не може да бъде обвиняван за начина, по който хората използват неговите изобретения. Той е велик човек, смъртта на неговия покровител не значи нищо. Ще го запомнят дълго след като херцогът и цялото му семейство бъдат забравени.

— Не и лорд Робърт — настоях аз.

— Дори той — уверено каза баща ми. — Казвам ти, дете, никога не съм срещал човек, който умее да чете и разбира думи, таблици, механически диаграми, дори шифри по-бързо от този Джон Дий. О! И за малко да забравя. Той поръча няколко книги да бъдат доставени на лорд Робърт в Тауър.

— Така ли? — попитах, с внезапно изострено внимание. — Да ги занеса ли на лорд Робърт?

— Веднага щом пристигнат — каза спокойно баща ми. — И, Хана, ако видиш лорд Робърт…

— Да?

— Querida, трябва да го помолиш да те освободи от службата ти при него и да се сбогуваш с него. Той е предател, осъден на смърт. Време е да се сбогувате.

Канех се да възразя, но баща ми вдигна ръка:

— Нареждам ти да го направиш, дъще — настоя. — Живеем в тази страна като крастави жаби под палешник. Не можем да изложим живота си на още по-голям риск. Трябва да се сбогуваш с него. Той е заклеймен предател. Не можем да бъдем свързвани с него.

Сведох глава.

— Такова е желанието и на Даниел.

При тези думи вдигнах глава.

— Защо, какво знае той за това?

Баща ми се усмихна:

— Този млад човек не е недосетлив, Хана.

— Той не живее в двора. Този свят му е непознат.

— Той ще стане много добър лекар — каза тихо баща ми. — Много нощи идва тук и чете книгите, посветени на билките и лекарствата. Изучава гръцките текстове върху здравето и болестите. Не бива да мислиш, че само защото не е испанец, той е невеж.

— Но той не може да знае нищо за уменията на мавританските лекари — казах. — А ти сам ми каза, че те били най-мъдрите на света. Че били научили всичко, на което имали да ги научат гърците, и стигнали дори по-далече.

— Да — призна баща ми. — Но той е сериозен млад човек, и работи усърдно, и има дарба да учи. Идва тук два пъти седмично да чете. И винаги пита за теб.

— Наистина ли?

Баща ми кимна.

— Нарича те своята принцеса — каза той.

За момент така се изненадах, че не можах да кажа нищо.

— Неговата принцеса?

— Да — каза баща ми, усмихвайки се на неразбирането ми. — Той говори за теб като млад влюбен мъж. Идва да ме види и ме пита: „Как е моята принцеса?“ — и има предвид теб, Хана.

 

 

Коронацията на моята господарка, лейди Мери, беше определена за първия ден на октомври. Целият двор, цял Лондон и цялата страна бяха прекарали голяма част от лятото в подготовка за честванията, които най-сетне щяха да възкачат дъщерята на Хенри на неговия престол. В тълпите, редящи се от двете страни на лондонските улици, липсваха някои лица. Страхът на преданите протестанти, които не се доверяваха на искреното обещание за търпимост, дадено от кралицата, вече ги беше пропъдил в изгнание, и те бяха избягали отвъд морето. Намериха приятелски прием във Франция: традиционният враг на Англия отново се въоръжаваше против нея. Липсваха някои лица и от съвета на кралицата: баща й сигурно би се запитал къде са сега някои от неговите фаворити. Част от тях се срамуваха от миналото си отношение към нея, някои протестанти не желаеха да й служат, а други имаха благоприличието да си останат у дома, в същите тези домове, които бяха някогашни абатства. Но останалите хора от двора, града и околността се появиха с хиляди, за да приветстват новата кралица, кралицата, чиито права бяха защитавали срещу други, протестантски претенденти, кралицата католичка, чиято пламенна вяра познаваха, и която въпреки това бяха предпочели пред всички останали.

Беше коронация като от приказките, първата, която виждах през живота си. Беше зрелище, напомнящо на сцена от някоя от книгите с истории на баща ми. Принцесата, в златна каляска, облечена в синьо кадифе, обточено с бял хермелин, премина по улиците на своя град. Къщите бяха окичени с гоблени, тя минаваше покрай фонтани, от които течеше вино, така че самият въздух беше наситен с топлия му замайващ аромат, покрай тълпите, които крещяха възторжено при вида на своята принцеса, своята кралица-дева, и спираше за миг край групи деца, които пееха химни в прослава на жената, която се беше сражавала, за да бъде кралица, и отново връщаше на страната старата религия.

Във втората каляска беше протестантската принцеса, но приветствените възгласи в нейна чест не бяха нищо в сравнение с рева, който посрещаше дребничката кралица всеки път, щом каляската й свърнеше зад някой ъгъл. Заедно с принцеса Елизабет пътуваше отхвърлената съпруга на Хенри, Ана Клев, по-дебела от всякога, с готова усмивка за тълпата, с очи, в които, стори ми се, проблясваше разбирането, което свързва оцелелите след тежки времена. А зад тази каляска се задаваха четирийсет и шест дами от двора и от околността, пеш, облечени в най-хубавите си дрехи, вече леко унили и забавили ход по времето, когато стигнахме от Уайтхол до Тауър.

Зад тях в процесията идваха дребните дворяни и служители, сред които бях и аз. Откакто бях дошла в Англия, смятах себе си за чужденка, за бегълка от един ужас, за който трябваше да се преструвам, че не ме засяга. Но когато вървях в шествието за коронацията на кралицата заедно с Уил Сомърс, остроумния шут, до мен, с жълтата си шапка на главата и със звънчето ми на шут върху пръчка в ръката ми, имах чувството, че съм си намерила мястото. Аз бях шутът на кралицата, съдбата ме беше довела да бъда там, с нея още от първия миг, когато я мамеха, по време на бягството й, та чак до дръзкото й провъзгласяване за кралица. Тя си беше спечелила трона, а аз бях спечелила мястото си до нея.

Не ме беше грижа, че бях определена за шут. Аз бях юродивата, известна с това, че притежава Зрението, известна с това, че бях предсказала деня, когато кралицата щеше да получи онова, което й се полагаше по право. Някои дори се кръстеха, когато минавах край тях, признавайки силата, която ми беше дадена. Затова вървях напред с вдигната глава и не се страхувах, че всички онези очи, приковани върху мен, ще забележат маслинената ми кожа и тъмните коси и ще ме заклеймят като испанка или нещо още по-лошо. В този ден аз се смятах за англичанка, и при това — предана англичанка, доказала обичта си към своята кралица и към страната, която бях приела за своя нова родина, и се радвах да бъда такава.

Тази нощ спахме в Тауър, а на другия ден лейди Мери беше коронясана за кралица на Англия: сестра й Елизабет носеше шлейфа й, и първа коленичи пред нея и й се закле във вярност. Едва виждах двете, бях притисната в дъното на Абатството, надзъртайки зад един благородник от двора, а и, във всеки случай, зрението ми бе замъглено от сълзи при мисълта, че моята лейди Мери се бе възкачила на трона, със сестра си до себе си, и продължилата й цял живот битка за признание и справедливост най-сетне беше приключила. Бог (каквото и да беше името Му) най-сетне я беше благословил: тя бе победила.

 

 

Колкото и сплотени да бяха изглеждали кралицата и сестра й, когато Елизабет бе коленичила пред нея, лейди Елизабет продължаваше да носи молитвеника на брат си на малка верижка на кръста си, виждаха я само облечена в най-скромни рокли с убити цветове, и рядко се появяваше на литургия. Не би могла по-ясно да покаже на света, че тя би могла да бъде протестантска кралица на мястото на онази, на която току-що се бе заклела в доживотна вярност. Както винаги, когато ставаше дума за Елизабет, нямаше нищо, срещу което кралицата би могла определено да възрази, въпросът бе в самото й излъчване: начинът, по който винаги се отдръпваше леко настрани, начинът, по който се държеше винаги така, сякаш, за съжаление, не беше напълно съгласна с всичко около себе си.

След като това продължи няколко дни, кралицата изпрати на Елизабет категорично съобщение, че от нея се очаква да присъства на литургия, заедно с останалите придворни, на другата сутрин. Докато се готвехме да излезем от приемната на кралицата, дойде отговор. Кралицата, протегнала ръка да вземе требника си, обърна глава и видя една от придворните дами на Елизабет да стои на прага със съобщение от нея.

— Тя моли да я извините днес. Казва, че не е добре.

— Защо, какво й е? — попита кралицата с леко остър тон. — Вчера беше съвсем добре.

— Зле е със стомаха, има силни болки — отвърна жената. — Почетната й дама, госпожа Ашли, казва, че тя не е достатъчно добре, за да отиде на литургия.

— Кажете на лейди Елизабет, че я очаквам в параклиса си тази сутрин, на всяка цена — каза лейди Мери спокойно, като се обърна отново към придворната си дама и взе требника си, но видях ръцете й да треперят, докато обръщаше страниците да намери нужното място.

Бяхме на прага на покоите на лейди Мери, стражът тъкмо се готвеше да отвори със замах вратата, за да можем да минем по галерията, пълна с доброжелатели, зяпачи и молители, когато друга от дамите на Елизабет се вмъкна през една странична врата.

— Ваше величество — прошепна тя, готова да предаде съобщение.

Кралицата дори не обърна глава:

— Кажете на лейди Елизабет, че очаквам да я видя на литургия — каза тя и кимна на стража. Той отвори вратата и чухме лекото благоговейно ахване, което приветстваше кралицата, където и да отидеше. Хората се снишаваха в реверанси и поклони и тя вървеше сред тях, с две пламтящи червени петна на бузите, които означаваха, че е разгневена, а ръката, в която държеше кораловата си броеница, трепереше.

Лейди Елизабет закъсня за литургия, чухме я как охка, докато се промъкваше през претъпканата галерия, почти превита надве от болка. Разнесе се загрижен шепот за младото момиче, омаломощено от болка. Тя се плъзна на скамейката зад кралицата и я чухме как прошепва високо на една от дамите си: „Марта, ако припадна, можеш ли да ме придържаш изправена?“

Вниманието на кралицата бе насочено към свещеника, който отслужваше литургията с гръб към нея, съсредоточил цялото си внимание върху хляба и виното пред себе си. За Мери, както и за свещеника, това беше единственият момент от деня, който имаше някаква истинска значимост: всичко останало бе светско зрелище и суета. Разбира се, ние, останалите грешници, нямахме търпение да дочакаме светското зрелище и суета да започнат отново.

Лейди Елизабет излезе от църквата след кралицата, като се държеше за корема и стенеше. Едва ходеше, лицето й беше така смъртнобледо, сякаш го беше поръсила с оризова пудра. Кралицата крачеше горделиво напред, с мрачно изражение. Когато стигна до покоите си, заповяда да затворят вратите към предназначената за обикновените хора галерия, за да заглуши загрижения шепот за бледността на лейди Елизабет и уморената й походка и жестокостта на кралицата, настояла изтощеното момиче да присъства на литургията, когато бе толкова болно.

— Това клето момиче би трябвало да е на легло — каза ясно една жена към затварящата се врата.

— Наистина — промърмори полугласно кралицата.