Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (8)

Глава осма
Вестите на орела

Нещо се движеше в сянката на дърветата от другата страна на поляната. Много бавно се плъзгаше на север. На пръв поглед човек би го сбъркал с пушек, защото беше сиво и през него се виждаше. Но вонята на мърша не приличаше на мириса на пушек. А и това нещо не променяше формата си, не се издигаше на вълни, не се къдреше като дим. По форма наподобяваше човек, но главата му бе като на птица — някаква хищна птица със свиреп, извит клюн. Имаше четири ръце, които държеше високо над главата си, протягайки ги на север, сякаш искаше да сграбчи цяла Нарния. А пръстите му — и десетте — бяха извити като клюна и завършваха с дълги, остри птичи нокти. Носеше се по тревата, вместо да върви, а тревата сякаш изсъхваше след него.

Пъзъл само го зърна, изрева пискливо и се втурна към кулата. А Джил (която, както знаете, не беше страхливка) скри лицето си в ръце, за да не го вижда. Останалите продължиха да го гледат още около минута, докато отлетя към най-гъстата част на гората от дясната им страна и изчезна. После слънцето пак се показа и птичките запяха.

Всички успяха да си поемат спокойно дъх и се пораздвижиха. Бяха се вкаменили като статуи, докато го гледаха.

— Какво беше това? — попита Юстас шепнешком.

— Виждал съм го само веднъж през живота си — отвърна Тириан. — Но тогава бе изваяно от камък и покрито със злато, а вместо очи имаше големи диаманти. Случи се, когато бях не по-голям от теб и гостувах в двора на Тисрок в Ташбаан. Той ме заведе във величествения храм на Таш. Там го видях, изваяно над олтара.

— Значи това… това нещо… беше Таш? — попита Юстас.

Но вместо да му отговори, Тириан постави ръка на раменете на Джил и попита:

— Как се чувстваш, малка лейди?

— Д-д-добре — отговори Джил, като свали ръце от бледото си лице и се опита да се усмихне. — Добре съм. Само леко ми прилоша за момент.

— Тогава излиза — обади се еднорогът, — че все пак съществува истинският Таш.

— Да — отговори джуджето. — А глупавата маймуна не вярваше в него, това май не й влизаше в сметките! Тя призова Таш и Таш дойде.

— Къде отиде то… той… нещото? — попита Джил.

— На север, в сърцето на Нарния — отвърна Тириан. — Дошло е да живее сред нас. Призовали са го и то е дошло.

— Хо, хо, хо! — кикотеше се джуджето и потъркваше косматите си ръчички. — Каква изненада ще бъде това за маймуната. Не бива да се викат демони, ако намеренията не са сериозни.

— Кой знае дали Таш ще бъде видим за маймуната — зачуди се Джуъл.

— Къде се дяна Пъзъл? — попита Юстас.

Всички завикаха магарето по име и Джил заобиколи от другата страна на кулата, за да провери дали не е там.

Доста се бяха уморили да го търсят, когато най-после голямата му сива глава внимателно надникна през вратата и то попита:

— Отиде ли си?

Когато най-сетне го убедиха да излезе, видяха, че трепери като куче пред гръмотевична буря.

— Сега разбирам — каза Пъзъл, — че наистина съм бил много лошо магаре. Не трябваше да слушам Шифт. Въобще не предполагах, че ще започнат да се случват подобни неща.

— Ако не повтаряше непрекъснато, че не си умен, а се опитваше да бъдеш умен колкото можеш… — започна Юстас, но Джил го прекъсна.

— О, оставете горкия Пъзъл на мира — каза тя. — Било е грешка, нали, Пъзъл, миличък?

И тя го целуна по носа.

Макар и доста разстроени от видяното, всички седнаха отново и продължиха разговора си.

Джуъл почти нямаше какво да им каже. Бе прекарал по-голямата част от пленничеството си вързан зад обора и естествено не бе чул нито един от плановете на врага. Бяха го ритали (но и той бе отвръщал със същото) и били, бяха го заплашвали със смърт, ако не потвърди, че вярва, че Аслан е бил този, когото са извеждали всяка вечер от обора и са показвали на животните в светлината на огъня. Всъщност същата тази сутрин щял да бъде екзекутиран, ако не го бяха спасили. Нямаше представа какво се е случило с агнето.

Трябваше да уточнят въпроса дали отново да се върнат на хълма с обора тази нощ, да покажат Пъзъл на нарнийците и да се опитат да им обяснят как са били измамени, или пък да се промъкнат на изток, за да пресрещнат подкрепленията, които кентавърът Рунуит водеше от Каир Паравел, след което да се върнат и с пълни сили да се изправят срещу маймуната и калорменците. На Тириан много му се искаше да следва първия план — не можеше да понася мисълта, че ще остави маймуната да тормози поданиците му миг повече, отколкото се налага. От друга страна, начинът, по който джуджетата се бяха държали снощи, беше предупреждение. Очевидно беше, че човек не можеше да бъде сигурен как щяха да приемат новината останалите дори ако им покажеше Пъзъл. Не биваше да забравят и калорменските войници. Според Погин те бяха около тридесет. Тириан бе убеден, че ако всички нарнийци минеха на негова страна, той, Джуъл, децата и Погин (от Пъзъл едва ли можеше да се очаква кой знае какво) щяха да имат доста голям шанс да ги победят. Ами ако половината нарнийци (включително всички джуджета) просто останат да седят и гледат отстрани? Рискът бе прекалено голям. А не биваше да забравят и облакоподобната фигура на Таш. Какво би могъл да стори той?

И както Погин отбеляза, нямаше нищо лошо в това да оставят маймуната ден-два да се оправя със собствените си проблеми. Вече нямаше да има Пъзъл, когото да извежда и показва. Трудно им бе да си представят какво обяснение щяха да измислят тя и Рижия. Ако животните държаха нощ след нощ да виждат Аслан, а Аслан не се появяваше, със сигурност и най-простоватите щяха да заподозрат нещо.

Накрая всички се съгласиха, че е най-добре да тръгнат и да се опитат да пресрещнат Рунуит.

Невероятно беше колко се развеселиха всички, щом взеха това решение. Честно казано, не мисля, че беше така, защото някой от тях се страхуваше от битка (освен може би Джил и Юстас). Но смея да кажа, че всеки дълбоко в себе си много се радваше, че засега няма да се приближава до онова ужасно птицеглаво същество, което сега (видимо или невидимо) витаеше около хълма с обора. Както и да е, човек винаги се чувства по-сигурен, когато вземе решение.

Тириан каза, че ще бъде по-добре да махнат маскировката, тъй като не искаха да бъдат сбъркани с калорменци и може би нападнати от верните нарнийци, които можеха да срещнат. Джуджето забърка отвратителна на вид смеска от пепел от огнището и мас от една делва (използваха я за търкане на мечове и върхове на копия). После си свалиха калорменските брони и слязоха до поточето. Отвратителната смеска се пенеше точно като мек сапун. Тириан и двете деца, коленичили край водата, търкаха вратовете си, пуфтяха и пръхтяха, като се плискаха, за да отмият пяната. Гледката беше приятна и някак уютна. Върнаха се при кулата със зачервени и светнали лица. Изглеждаха като хора, хубаво измили се преди забава. Въоръжиха се отново, вече съвсем по нарнийски, с прави мечове и триъгълни щитове.

— Най-сетне — възкликна Тириан. — Така е доста по-добре. Отново се чувствам истински човек.

Пъзъл упорито ги молеше да свалят лъвската кожа от него. Каза им, че ужасно му е горещо. Кожата, събрана на гърба му, бе много неудобна, пък и изглеждаше толкова нелепо с нея. Отвърнаха му, че ще трябва да я поноси още малко, защото все още искаха да го покажат в този вид на останалите животни, въпреки че бяха решили най-напред да се срещнат с Рунуит.

Не си струваше да прибират остатъците от заешкото и гълъбовото месо, но си взеха бисквити за из път. После Тириан заключи вратата на кулата и така приключи пребиваването им там.

Минаваше два часа следобед, когато потеглиха. Това бе първият наистина топъл ден през тази пролет. Младите листенца сякаш бяха порасли доста от вчера, кокичетата вече бяха прецъфтели, но видяха няколко иглики. Слънчевите лъчи грееха косо сред дърветата, птичките пееха и непрестанно се чуваше бълбукането на течаща вода (макар че рядко я виждаха). Трудно беше да мислят за ужасяващи неща като Таш. Децата усещаха, че това най-сетне е истинската Нарния. Дори и на Тириан му поолекна на сърцето, докато ги водеше и си тананикаше стара нарнийска маршова песен с припева:

Дум, дум, дум, думкай,

Думкай, барабан боен!

След краля вървяха Юстас и Погин джуджето. Погин казваше на Юстас имената на всички нарнийски дървета, птици и растения, които момчето не знаеше. От време на време Юстас на свой ред му съобщаваше имената на някои английски растения.

След тях вървеше Пъзъл, а след него Джил и Джуъл, един до друг. Може да се каже, че Джил се беше влюбила в еднорога. Мислеше си, че той е най-бляскавото, най-финото, най-грациозното същество, което някога бе виждала, и не беше далеч от истината. Той говореше тъй нежно и меко, че ако човек не беше го виждал в битка, трудно би повярвал колко свиреп и страшен може да бъде.

— О, толкова е прекрасно! — възкликна Джил. — Просто да си вървим ей така. Иска ми се да има повече такива приключения. Жалко, че в Нарния вечно се случват всякакви неща.

Но еднорогът й обясни, че не е права. Каза й, че синовете и дъщерите на Адам и Ева са били пренасяни от собствения им странен свят в Нарния само в моменти, когато страната е била обзета от объркване и безпокойство, и тя не бива да смята, че винаги е така. Между посещенията им в Нарния минават стотици, хиляди години, през които много миролюбиви крале царуват един след друг, дори започват да се забравят имената им и колко са били. През такива периоди почти няма какво да се впише в историческите книги. Продължи да й говори за древни кралици и герои, за които Джил никога не бе чувала. Разказа й за кралица Лебедобяла, живяла преди царуването на Бялата вещица и безкрайната зима. Тя била тъй красива, че когато се оглеждала в някой горски вир, отражението й греело нощем от водата като звезда още цяла година и един ден. Говори й за заека Лунногор, който имал такива уши, че като седял край езерото Котлето под тътена на огромния водопад, чувал какво си говорят хората шепнешком в Каир Паравел. Разказа как крал Вихър (девети след Франк — първият от кралете) отплавал далеч в Източните морета и избавил обитателите на Уединените острови от дракона. После те му се отплатили, като предали островите за постоянна част от кралските земи на Нарния. Разказа й за много векове, през които цялата Нарния била толкова щастлива, че единствените събития, които се помнели, били по-забележителните танцови забави и пирове или най-много рицарските турнири. Тогава всеки ден и седмица били по-хубави от предходните. Докато говореше, картините на всички тези щастливи години, на хилядите такива лета се трупаха в съзнанието на Джил, докато всичко й заприлича на гледка, наблюдавана от висок хълм. Изглед към тучна, прекрасна равнина, пълна с гори и реки, с полета от царевица, простиращи се надалеч, надалеч, докато се загубеха в маранята на далечината.

Тогава тя възкликна:

— О, толкова се надявам, че скоро хубаво ще подредим маймуната и ще се върнем към тези добри, обикновени времена! Надявам се още, че те ще продължат вечно. Един ден без съмнение ще дойде краят на нашия свят. Може би този свят няма да има край. Ех, Джуъл, няма ли да бъде прекрасно, ако Нарния никога не свършва и все е такава, каквато ти я описа?

— Не, сестрице — отвърна Джуъл, — всички светове имат край, с изключение на страната на Аслан.

— Е, поне се надавам — продължи Джил, — че до края на този свят има още милиони, милиони, милиони години… Хей! Защо спираме?

Кралят, Юстас и джуджето се бяха втренчили в небето. Джил потрепери, като си спомни ужасното същество, което вече бяха видели. Но този път нямаше нищо подобно. Беше нещо дребно и черно на фона на синевата.

— От начина, по който лети — каза еднорогът, — бих се заклел, че това е Говореща птица.

— Така мисля и аз — отвърна кралят. — Но дали е приятел, или е шпионин на маймуната?

— На мен, кралю — каза джуджето, — ми прилича на орела Остроглед.

— Дали да се скрием под дърветата? — попита Юстас.

— Не — отвърна Тириан, — най-добре е да застанем неподвижни като камъни. Ако мръднем, няма как да не ни види.

— Вижте! Извива, вече ни е видял — извика Джуъл. — Спуска се, описвайки широки кръгове.

— Сложи стрела на тетивата, лейди — рече Тириан на Джил. — Но в никакъв случай не стреляй, докато не ти кажа. Може да е приятел.

Ако човек знаеше какво ще се случи в следващия миг, щеше да е истинско удоволствие да се наслаждава на грацията и лекотата, с която огромната птица се плъзна надолу. Кацна на камениста канара на няколко метра от Тириан, поклони качулатата си глава и каза със странния си орлов глас:

— Привет, кралю.

— Привет, Остроглед — отвърна Тириан. — И тъй като ме наричаш крал, мога да смятам, че не си последовател на маймуната и нейния лъжлив Аслан. Много се радвам да те видя.

— Кралю — рече орелът, — когато чуете вестите ми, ще съжалявате, че сте ме видели, повече, отколкото, ако ви сполети най-злата участ.

Сърцето на Тириан сякаш спря да бие, когато чу тези думи, но той стисна зъби и рече:

— Разказвай!

— Две неща видях — започна Остроглед. — Едното бе Каир Паравел, пълен с мъртви нарнийци и живи калорменци. Знамето на Тисрок беше вдигнато над кралските ни кули, а вашите поданици бягаха по различни пътища от града към горите. Каир Паравел е бил нападнат откъм морето. Двайсет огромни калорменски кораба доплавали в мрака на онази нощ.

Никой не бе в състояние да говори.

— Второто нещо, което видях, беше на пет километра по-насам от Каир Паравел. Кентавърът Рунуит лежеше смъртно ранен, пронизан от калорменска стрела. Бях с него в последния му час и той ми предаде съобщение за Ваше величество — да помните, че всички светове имат край и че благородната смърт е съкровище, което никой не е прекалено беден, за да си купи.

— Значи — каза кралят след дълго мълчание, — Нарния не съществува вече.