Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (10)

Глава десета
Кой ще влезе в обора?

Джил усети как нещо гъделичка ухото й. Беше еднорогът Джуъл, който й шепнеше с широката си конска уста. В мига, когато чу какво й казва, тя кимна и на пръсти изприпка до мястото, където стоеше Пъзъл. Бързо и тихо разряза и последните върви, с които лъвската кожа бе вързана за гърба му. Кой знае какво щеше да му се случи, ако го хванеха с това нещо на гърба след всичко казано от маймуната! Искаше й се да може да скрие лъвската кожа някъде много надалеч, но беше прекалено тежка. Най-доброто, което й се удаде, бе да я срита в най-гъстите храсти. После направи знак на Пъзъл да я последва и двамата се върнаха при останалите.

Маймуната говореше отново:

— И след подобно отвратително нещо, Аслан… Ташлан… е по-гневен от всякога. Казва, че е бил прекомерно великодушен към вас, да излиза всяка нощ да го гледате, ясно ли е! Е, вече няма да излиза.

Вой и скимтене, ръмжене и сумтене беше отговорът на животните, но внезапно един съвсем различен глас се извиси със силен смях.

— Я чуйте само тази маймуна — извика той. — Знаем защо вече няма да изважда безценния си Аслан.

Ще ви кажа защо. Защото го няма там и никога не е бил. През цялото време маймуната е държала вътре едно старо магаре с лъвска кожа на гърба. А сега, като остана без него, не знае какво да прави.

Тириан не различаваше лицата от другата страна на огъня, но съвсем правилно предположи, че гласът беше на Грифъл, предводителя на джуджетата. А само след миг се увери в това напълно, когато всички джуджешки гласове се присъединиха към него, припявайки:

— Не знае какво да прави! Не знае какво да прави! Не знае какво да прави-и-и!

— Тишина! — изгърмя гласът на Ришда Таркаан. — Млъкнете, деца на калта! Чуйте ме, всички останали нарнийци, за да не заповядам на войниците си да се нахвърлят върху вас с мечове в ръце. Шифт вече ви каза за това подло магаре. Да не би заради него да си мислите, че в обора няма истински Ташлан?! Така ли е? Как смеете, как смеете!

— Не, не! — развикаха се от тълпата.

На свой ред джуджетата се обадиха:

— Точно така, Черньо, правилно ни разбра. Хайде, маймуно, покажи ни какво има в обора. Око да види, ръка да пипне.

След малко, когато за миг се възцари тишина, маймуната каза:

— Вие, джуджетата, се мислите за много умни, така ли? Но не бързайте толкова. Не съм казала, че не можете да видите Ташлан. Всеки, който пожелае, може да го види.

Цялото сборище притихна. След почти цяла минута мечката заговори бавно и недоумяващо:

— Не мога съвсем да разбера това — избоботи тя. — Мислех, че казахте…

— Ти ли мислиш?! — подигра се маймуната. — Сякаш някой би могъл да нарече онова, което става в главата ти, мислене. Чуйте, всички останали. Всеки може да види Ташлан. Но той няма да излиза. Вие трябва да влезете, за да го видите.

— О, благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти — занареждаха десетки гласове. — Това искахме! Можем да влезем и да го видим очи в очи. И той вече ще е добър, и всичко ще се върне по местата си.

Птичките зачуруликаха, а кучетата развълнувано залаяха. После внезапно настана вълнение и се чу шум от ставане на крака. Само след миг всички щяха да хукнат към обора и да се опитат вкупом да се натикат вътре. Но маймуната изкрещя:

— Назад! Тихо! Не бързайте толкова.

Животните се спряха, много от тях с една лапа във въздуха и с размахани опашки, и всички — с глави, обърнати на една страна.

— Мислех, че казахте… — започна мечката, но маймуната я прекъсна.

— Всеки може да влезе — каза тя. — Но един по един. Кой ще е пръв? А и Той не каза, че се чувства много добре. Откакто глътна подлия крал онази вечер, все си облизва устните. А тази сутрин доста ръмжеше. Не искам да вляза в обора тази вечер. Но вие си решавате. Кой иска да влезе пръв? Само не винете мен, ако ви глътне цели или ви изпепели до въглен само с ужасяващия си поглед. Ваша работа. Е, хайде! Кой ще е пръв? Някое от вас, джуджета?

— Дрън-дрън, елате да ви убият! — подиграваше се Грифъл. — Откъде да знаем какво криеш вътре?

— Ха-ха! — изкрещя маймуната. — Значи вече започвате да вярвате, че вътре има нещо, а? Е, всички вие, животни, които вдигахте такъв шум преди малко, защо онемяхте така? Кой ще влезе пръв?

Но животните се споглеждаха и след малко започнаха да се отдръпват от обора. Вече почти не се виждаха размахани опашки. Маймуната се клатушкаше напред-назад и им се присмиваше:

— Ха-ха-ха! — кикотеше се тя. — Мислех, че всички с нетърпение чакате да видите Ташлан очи в очи! Май си променихте решението, а?

Тириан наведе глава, за да чуе това, което Джил се опитваше да му прошепне на ухо:

— Какво според теб има в обора? — попита тя.

— Кой знае? — отвърна Тириан. — Най-вероятно двама калорменци с вдигнати мечове от двете страни на вратата.

— Нали не мислиш — попита Джил, — че може да е… нали се сещаш… онова ужасно нещо, което видяхме?

— Самият Таш ли? — прошепна Тириан. — Знам ли. Но смелост, дете, всички ние сме закриляни от истинския Аслан.

Точно в този момент се случи най-изненадващото. Рижият котарак каза със спокоен, ясен глас, сякаш не бе ни най-малко развълнуван:

— Аз ще вляза, щом искате.

Всички до един се обърнаха и заковаха погледи в котарака.

— Вижте само колко са хитри, кралю — каза Погин.

— Този проклет котарак е част от заговора, даже е в центъра му. Каквото и да се крие в обора, сигурен съм, че няма да го нарани. А после ще излезе и ще каже, че е видял някакво чудо.

Но Тириан нямаше време да му отговори. Маймуната викаше котарака да се приближи.

— Хе-хе! — смееше се Шифт. — Значи ти, наперен писане, ще го погледнеш в очите. Хайде, тогава! Ще ти отворя вратата. Недей да виниш мен обаче, ако така те уплаши, че ти опадат мустаците. Това си е твоя работа.

Котаракът се изправи. Измъкна се от мястото си сред тълпата с превзета и изтънчена походка и с опашка, вдигната във въздуха. Всяко косъмче по пригладената му козина си бе на мястото. Отмина огъня и толкова се приближи до Тириан, че той, облегнал рамо на обора, можеше да го погледне право в лицето. Големите зелени очи на котарака не мигнаха.

— Абсолютно спокоен е — промърмори Юстас. — Убеден е, че няма от какво да се страхува.

Маймуната с кикот и гримаси се дотътри до котарака, вдигна ръка, дръпна резето и отвори вратата. На Тириан му се стори, че чува как котаракът мърка, докато прекрачва мрачния праг.

Последва „Ииа-ииа-ауии!“ — най-ужасяващото мяучене, което някога сте чували, и накара всички да подскочат. И вие сте се будили посред нощ от влюбени или каращи се котки на покрива, така че звукът ви е познат.

Това беше по-страшно. Шифт бе прекатурена презглава от изхвърчалия с бясна скорост риж котарак.

Ако не знае, че е котка, човек би си помислил, че е рижа мълния. Стрелна се през поляната и полетя обратно към тълпата. Никой няма желание да се сблъсква с котарак в подобно състояние. Животните се дърпаха встрани от пътя му. Той се покатери бързо върху едно дърво, повъртя се припряно и увисна с главата надолу. Опашката му бе така настръхнала, че беше станала почти толкова дебела, колкото цялото му тяло. Очите му бяха облещени като чинии, пълни със зелен огън. Всяко косъмче по гърба му бе изправено.

— Бих си дал брадата — прошепна Погин, — за да разбера дали този негодник само се преструва, или наистина вътре е видял нещо, което го е уплашило!

— Тихо, приятелю — каза му Тириан, защото капитанът и маймуната си шепнеха нещо и той искаше да чуе какво. Не успя, само дето пак чу маймуната да хленчи: „Главата ми, главата ми!“, но остана с впечатлението, че и двамата са не по-малко озадачени от него от поведението на котарака.

— Стига, Рижи! — каза капитанът. — Престани с този шум. Кажи им какво видя вътре.

— Аии-аиии-аау-ауа — изкрещя котаракът.

— Не се ли наричаш Говорещо животно? — попита капитанът. — Тогава спри тези дяволски звуци и говори.

Това, което последва, беше доста ужасяващо. Тириан бе съвсем сигурен (а и останалите също), че котаракът се опитва да каже нещо, но от устата му не излизаше нищо друго, освен обикновените грозни котешки звуци, които можете да чуете от всеки уплашен и ядосан котак в някой заден двор в Англия. И колкото повече мяучеше, толкова по-малко приличаше на Говорещо животно. Тревожно скимтене и остро квичене се разнесоха от другите животни.

— Вижте, вижте! — чу се гласът на мечката. — Не може да говори. Забравил е как да говори! Пак е станал нямо животно. Вижте лицето му.

Всички осъзнаха, че това е вярно. И тогава най-страхотният ужас завладя нарнийците. Защото бяха научени (още като малки пиленца, кутрета и мечета) как Аслан е превърнал нарнийските животни в Говорещи зверове при създаването на света и ги е предупредил, че ако не са добри, един ден може пак да бъдат превърнати в нещастните безсловесни същества, които се срещат в другите страни.

— И сега точно това ни връхлита! — проплакаха те.

— Милост! Милост! — виеха животните. — Пощади ни, о, Шифт, застани между нас и Аслан. Винаги говори с него от наше име. Ние не смеем, не смеем.

Рижия изчезна в короната на дървото. Никой не го видя повече.

Навел глава, Тириан стоеше с ръка върху дръжката на меча си. Бе замаян от ужасите на тази нощ. От време на време му се струваше, че ще е най-добре да извади меча си изведнъж и да се спусне срещу калорменците. В следващия миг му изглеждаше, че ще трябва да изчака и да види какъв обрат могат да вземат събитията. Ето сега последва нов обрат.

— Баща мой — долетя ясен, звънлив глас от лявата част на тълпата.

Тириан веднага разбра, че говорещият е калорменец, защото в армията на Тисрок обикновените войници се обръщат към офицерите си с „Господарю мой“, а офицерите наричат по-висшите от тях „Баща мой“.

Джил и Юстас не знаеха това, но след като се огледаха наляво и надясно, видяха кой говори, защото, естествено, хората в двата края на тълпата се виждаха по-добре от тези в средата, където блясъкът на огъня правеше всичко зад него съвсем черно. Беше млад, висок и снажен воин, дори доста красив, мургав и надменен по калорменски.

— Баща мой — обърна се той към капитана, — аз също желая да вляза в обора.

— Тихо, Емет — отговори му капитанът. — Кой е искал съвета ти? Прилича ли на едно момче да се обажда?

— Баща мой — отвърна Емет, — наистина съм по-млад от вас, но и в моите жили тече кръвта на Таркааните, както и във вашите, а и също като вас съм слуга на Таш. Тъй че…

— Тишина! — прекъсна го Ришда Таркаан. — Не съм ли аз твоят капитан? Ти нямаш нищо общо с обора. Той е за нарнийците.

— Не, Баща мой — отвърна Емет. — Вие казахте, че техният Аслан и нашият Таш са едно. И ако това е истината, значи самият Таш е там вътре. Как тогава можете да говорите, че нямам нищо общо с него? Та аз с радост бих умрял хиляди пъти, за да мога да зърна веднъж лицето на Таш.

— Ти си глупак и нищо не разбираш — отговори Ришда Таркаан. — Това са височайши въпроси.

Лицето на Емет застина в упорито изражение.

— Не е ли тогава истина, че Таш и Аслан са едно? — попита той. — Маймуната излъгала ли ни е?

— Разбира се, че са едно — намеси се маймуната.

— Закълни се, маймуно! — обърна се към нея Емет.

— О, боже! — изскимтя Шифт. — Много ми се иска всички да ме оставите на мира. Толкова ме боли главата. Да, да, кълна се.

— Тогава, Баща мой — каза Емет, — аз съм твърдо решен да вляза.

— Глупак! — започна Ришда Таркаан, но джуджетата внезапно завикаха:

— Хайде де, Черньо. Защо не го пуснеш вътре? Защо пускаш нарнийците, а своите хора не? Какво си скрил там, че не искаш собствените ти хора да се сблъскат с него?

Тириан и приятелите му виждаха само гърба на Ришда Таркаан, затова така и не видяха с какво изражение на лицето вдигна рамене и каза:

— Бъдете свидетели, че нямам вина за проливането на кръвта на този млад глупак. Влизай, хайде, нетърпеливо момче, и побързай.

Точно както и Рижия преди него, Емет прекоси откритата затревена поляна между огъня и обора. Очите му блестяха, а лицето му бе много сериозно. Ръката му лежеше върху дръжката на меча, а главата му бе високо вдигната. На Джил й се доплака, когато погледна лицето му. А Джуъл прошепна в ухото на краля:

— В името на Лъвската грива, този млад воин ми е почти мил, макар и калорменец. Заслужава по-добър бог от Таш.

— Много ми се ще да знаем какво всъщност се крие вътре — каза Юстас.

Емет отвори вратата и влезе в черната паст на обора. Затвори вратата след себе си. Минаха само няколко секунди (макар на всички да се сториха много повече), преди вратата да се отвори отново. Фигура в калорменска броня залитна назад, падна по гръб и повече не помръдна. Вратата се затвори след нея.

Капитанът скочи към падналия и се наведе да види лицето. Подскочи от изненада. След като успя да се съвземе, обърна се към тълпата с вик:

— Припряното момче получи онова, което искаше. Погледна Таш и сега е мъртво. Това да ви е за урок на всички.

— Да, да, за урок ще ни е — отвърнаха нещастните животни.

Но Тириан и приятелите му се взряха в лицето на мъртвия калорменец, а после се спогледаха. Защото след като бяха толкова близо, виждаха онова, което тълпата, намираща се далеч отвъд огъня, не виждаше — мъртвият човек не беше Емет. Бе съвсем друг — по-възрастен, по-набит, не тъй висок и с голяма брада.

— Хи-хи-хи — кискаше се маймуната. — Още някой? Някой друг да има желание да влезе? Е, щом сте такива срамежливци, нека да избера следващия. Ти, ти, глигане! Хайде, ела. Доведете го, калорменци. Той действително ще застане лице в лице с Ташлан.

— У-у-у-мф! — изгрухтя глиганът, като се изправи с усилие на крака. — Добре тогава. Ще опита бивните ми.

Когато Тириан видя, че храбрият глиган се готви да се бие за живота си, а калорменските войници го обграждат с извадени ятагани и никой не му се притече на помощ, сякаш нещо вътре в него избухна. Вече не го интересуваше дали това е най-добрият момент да се намеси или не.

— Вадете мечовете! — прошепна той на останалите. — Стрела на тетивата! След мен!

В следващия миг учудените нарнийци видяха как седем фигури изскачат иззад обора, четири от тях в блестящи ризници. Мечът на краля проблесна на огъня, когато той го размаха над главата си и извика с мощен глас:

— В името на Аслан заставам тук аз, Тириан, кралят на Нарния, за да докажа с живота си, че Таш е дяволско изчадие, че маймуната е долен предател, а тези калорменци заслужават да умрат. Елате с мен, всички вие, верни нарнийци! Или ще чакате, докато новите ви господари ви убият един по един?