Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (11)

Глава единадесета
Събитията ускоряват ход

С мълниеносна бързина Ришда Таркаан отскочи извън обсега на кралския меч. Той не бе страхливец и сам би се впуснал в бой с краля и джуджето, ако се наложеше. Но не можеше да се справи с орела и еднорога. Знаеше как орлите могат да връхлитат към лицето на човек, да кълват очите му и да го заслепяват с криле. А и бе чувал от баща си (който се беше сблъсквал с нарнийци на бойното поле), че никой човек освен със стрели или с дълго копие не може да бъде равностоен противник на еднорога. Еднорозите се вдигат на задните си крака, когато нападат, и трябва да се пазиш едновременно от копитата, рогата и зъбите им. И така, той се втурна сред тълпата и викна:

— При мен, при мен, воини на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!)! При мен, всички верни нарнийци, за да не ви връхлети гневът на Ташлан!

Едновременно с това се случиха още две неща.

Шифт не бе осъзнала толкова бързо, колкото Таркаан, какво я застрашава. Остана още секунда-две да седи край огъня, зяпнала новодошлите. Тириан се спусна върху жалкото същество, сграбчи го за врата и го метна към обора с вик:

— Отворете вратата! — Погин я отвори. — Върви и изпий собственото си лекарство, Шифт! — и Тириан хвърли маймуната в мрака.

Щом джуджето затръшна вратата, от вътрешността на обора блесна ослепителна синьо-зелена светлина, земята се разтресе и се чу странен звук — крякане и писък като от гърлото на някаква чудовищна птица. Животните простенаха и извикаха:

— Ташлан! Скрийте ни от него!

Много от тях паднаха по очи и закриха лица с криле и лапи. Никой друг, освен орела Остроглед, чиито очи не могат да се сравнят с очите на което и да било друго живо същество, не забеляза физиономията на Ришда Таркаан в този миг. И от това, което видя, веднага разбра, че Ришда бе не по-малко изненадан от останалите и почти уплашен. „Ето един човек“, помисли си Остроглед, „който е извикал богове, в които не вярва. Какво ли ще се случи с него, ако те наистина решат да дойдат?“

Третото нещо, което се случи в същия момент, бе единственото наистина прекрасно събитие през тази нощ. Всички присъстващи Говорещи кучета до едно (общо петнадесет) се втурнаха с радостни подскоци и лай към краля. Повечето бяха огромни, величествени кучета с мощни плещи и широки челюсти. Техният бяг бе като разбиването на гигантска вълна на морския бряг, която за малко да те повали. Защото, въпреки че бяха Говорещи кучета, на тях не им бе чуждо нищо кучешко — всички се изправиха на задните си крака и подпряха предните си лапи на раменете на хората. Започнаха да ближат лицата им и едно през друго да викат:

— Добре дошли! Добре дошли! Добре дошли! Ще ви помогнем, да, да, да, разчитайте на нас, нас, нас. Покажете ни как да помогнем, как да помогнем, как. Как-как-как?

Бе толкова прекрасно, че да му се доплаче на човек. Най-сетне се случи онова, на което се бяха надявали. Само миг по-късно няколко дребни животинки (мишки, къртици и една-две катерици) също доприпкаха, като пискаха от радост и повтаряха:

— Вижте, вижте. И ние сме тук.

После дойдоха и мечката, и глиганът. Тогава на Юстас му се стори, че може би все пак всичко щеше да се оправи. Но Тириан се огледа и видя колко малко от животните бяха дошли.

— При мен! При мен! — извика той. — Да не би всички да сте станали страхливци, откакто аз съм ви крал?

— Не смеем — изскимтяха десетина гласа. — Ташлан ще се разгневи. Защитете ни от Ташлан.

— Къде са всичките Говорещи коне? — попита Тириан глигана.

— Видяхме ги, видяхме ги — изпискаха мишлетата. — Маймуната ги накара да работят. Вързани са в подножието на хълма.

— Тогава всички вие, дребосъчета — каза Тириан, — вие, гризящи, дъвчещи и лешникотрошачи, тичайте колкото ви държат крачетата и проверете дали конете са на наша страна. Ако е така, прегризете им въжетата и ги доведете тук.

— С удоволствие, кралю — отвърнаха гласчетата и с едно завъртане на опашките този острозъб народец със зорки очички изчезна. Тириан се усмихна с умиление след тях. Но вече бе време да мисли за други неща. Ришда Таркаан раздаваше заповеди.

— Напред! — извика той. — Заловете ги всички живи по възможност! Хвърлете ги или ги натикайте в обора! Когато всички са вътре, ще го запалим и ще ги принесем в жертва на великия бог Таш.

— А-ха! — рече си Остроглед. — Значи така се надява да умилостиви Таш и да получи прошка за неверието си.

Вражеската фронтова линия — около половината от войниците на Ришда, вече се придвижваше напред и Тириан едва успя да даде нареждания.

— Джил, тичай наляво и се опитай да простреляш колкото можеш повече от тях, преди да са стигнали до нас. Глиганът и мечката — до нея. Погин — от лявата ми страна, Юстас — от дясната. Дръж десния фланг, Джуъл. Пъзъл, ти стой до него и използвай копитата си. Остроглед, ти нападай от въздуха. Вие, кучета, стойте плътно зад нас. Щом кръстосаме мечове, впуснете се сред тях. Нека Аслан да ни е на помощ!

Сърцето на Юстас блъскаше ужасно и той все се надяваше, че ще бъде храбър. Никога през живота си не бе виждал нещо, което така да смразява кръвта му (въпреки че бе срещал и дракон, и морска змия), както редицата от мургави лица с блестящи очи. Срещу него бяха петнадесет калорменци, един Говорещ нарнийски бик, лисицата Дебнеща и сатирът Рагъл. След миг Юстас чу от лявата си страна дрънченето на тетива, свистенето на стрела и един от калорменците падна. Звукът се повтори и сатирът се свлече на земята.

— Браво на теб, дъще! — чу се гласът на Тириан и в този момент врагът ги връхлетя.

Юстас така и никога не си спомни какво се случи през следващите две минути. Всичко бе като насън (от онези сънища, които ти се присънват, когато имаш над тридесет и девет градуса температура), докато не чу гласът на Ришда Таркаан да вика от далечината:

— Назад! Върнете се назад и се прегрупирайте!

Чак тогава Юстас дойде на себе си и видя как калорменците търчат назад при приятелите си. Но не всички. Двама бяха мъртви, прободени от рога на Джуъл, и един — пронизан от меча на Тириан. Лисицата лежеше мъртва в собствените му крака и Юстас се зачуди дали той я е убил. Бикът също бе повален, прострелян в окото от стрелата на Джил и разсечен от едната страна от бивните на глигана. Но нашата дружина също не бе останала без жертви. Убити бяха три кучета, а едно куцукаше на три крака зад фронтовата линия и скимтеше.

На земята лежеше мечката и едва помръдваше. Промърмори с гърления си глас, недоумяваща до сетния си час:

— Не… не… не разбирам.

Положи глава на тревата безмълвно, като заспиващо дете, и не помръдна повече.

Всъщност първата атака се бе провалила. Юстас сякаш не можеше да се зарадва на това. Бе толкова жаден, а и ръката много го болеше.

Докато победените калорменци се оттегляха към командира си, джуджетата започнаха да им се подиграват:

— Стига ли ви, Черньовци? — крещяха те. — Май нещо не ви е по вкуса, а? Защо великият ви Таркаан не отиде да се бие сам, а праща вас да ви убиват? Горките Черньовци!

— Джуджета! — извика Тириан. — Елате тук и използвайте мечовете вместо езиците си. Още не е късно. Нарнийски джуджета, знам, че сте добри воини. Върнете се при своите съюзници.

— Да, да! — подиграваха се джуджетата. — Никакъв шанс. Вие сте не по-малко загубени от останалите. Не ни трябват никакви крале. Джуджетата са си за джуджетата! У-у-у!

В този миг заби тъпан. Този път не джуджешки, а огромен калорменски тъпан от волска кожа. Още щом го чуха, децата изпитаха ненавист към този звук. „Бу-ум… бу-ум… ба-ба-бум“, думкаше той. Ненавистта им щеше да е дваж по-силна, ако знаеха какво означава. Тириан знаеше. Означаваше, че някъде наблизо има други калорменски войници и че Ришда Таркаан ги вика на помощ. Тириан и Джуъл се спогледаха тъжно. Тъкмо бяха започнали да се надяват, че може и да спечелят тази нощ. Но ако се появяха нови врагове, с тях беше свършено.

Тириан се огледа отчаяно наоколо. Няколко нарнийци стояха при калорменците дали поради искрен страх от Ташлан, или от предателство? Други още стояха и гледаха втренчено и нямаше вероятност да застанат на ничия страна. Но сега животните бяха по-малко, тълпата бе оредяла доста. Явно някои просто се бяха изхлузили тихичко по време на битката.

„Бу-ум… бу-ум… ба-ба-бум“, не спираше отвратителният тъпан. След малко друг звук се примеси с него.

— Чуйте! — възкликна Джуъл.

Остроглед пък добави:

— Вижте!

Само след миг вече нямаше съмнение откъде идваше другият звук. С тропот на копита, с тръскане на глави, с разширени ноздри и развени гриви повече от двадесет нарнийски Говорещи коне препускаха нагоре по хълма. Гризящите и дъвчещи животинки си бяха свършили работата.

Джуджето Погин и децата отвориха уста да ги приветстват с радостни викове, но звук така и не излезе. Внезапно въздухът се изпълни с дрънченето на тетива и съскането на стрели. Стреляха джуджетата (за миг Джил не можеше да повярва на очите си) по конете. Джуджетата имат безпогрешен мерник. Кон след кон падаха на земята. Нито едно от тези благородни животни не успя да стигне до краля.

— Малки свини! — изкрещя Юстас, като подскачаше от гняв. — Мръсни, долни, подли гадини!

Дори и Джуъл попита:

— Да се спусна ли към тези джуджета, кралю, и да нанизвам по десет на рога си с всеки удар?

Но лицето на Тириан бе застинало като камък в упорито изражение.

— Стой мирно, Джуъл! — отвърна му той. — Ако не можеш да сдържиш сълзите си, миличка (това бе отправено към Джил), извърни лице настрана и внимавай да не намокриш тетивата си. Юстас, спокойно. Не ругай като прислужница. Воините не ругаят. Езикът на воина са или благородните думи, или безмилостните удари.

Но джуджетата отвърнаха на Юстас с подигравки:

— Изненадахме ли те, момченце! Надяваше се, че сме на ваша страна, а? Не ни трябват никакви Говорещи коне. Искаме да победите също толкова, колкото искаме да победи другата банда. Не можете да ни измамите. Джуджетата са си за джуджетата.

Ришда Таркаан още говореше на войниците си и без съмнение даваше нареждания за следващата атака. Сигурно съжаляваше, че не е изпратил всичките си хора в първата. Тъпанът не спираше да бие. За свой ужас Тириан и приятелите му чуха едва доловимото барабанене на ответен тъпан сякаш много отдалеч. Друг калорменски отряд бе чул сигнала на Ришда и му идваше на помощ.

По лицето на Тириан не пролича, че вече бе загубил всяка надежда.

— Чуйте — прошепна той делово, — трябва да атакуваме сега, преди онези негодници да получат подкрепа от приятелите си.

— Не мислите ли, кралю — каза Погин, — че тук можем да разчитаме на закрилата на дървената стена на обора? Ако атакуваме, няма ли да бъдем заобиколени и да усетим върховете на мечовете, опрени в гърбовете ни?

— Бих разсъждавал като теб, джудже — отвърна Тириан. — Но не е ли точно такъв планът им — да ни вкарат насила в обора. Колкото по-далеч сме от тази смъртоносна врата, толкова по-добре.

— Кралят е прав — каза Остроглед. — На всяка цена да стоим по-далеч от този прокълнат обор и чудовището, което живее в него.

— Да, съгласен съм — намеси се и Юстас. — Вече не мога да го гледам.

— Добре — каза Тириан. — Сега погледнете наляво. Виждате ли онази канара, която блести бяла като мрамор на светлината на огъня. Първо ще нападнем тези калорменци. Ти, девойко, тръгни наляво и стреляй колкото можеш по-бързо в редиците им. Ти, Остроглед, литни в лицата им отдясно. Междувременно ние, останалите, ще ги нападнем. Когато се приближим толкова, Джил, че вече да не можеш да стреляш, без опасност да ни удариш, върни се при бялата скала и чакай. Вие, останалите, внимателно се ослушвайте дори по време на битката. Имаме само няколко минути да ги накараме да побегнат, иначе няма смисъл, защото сме по-малко на брой от тях. Щом извикам: „Назад!“, всички ще се втурнете към бялата канара при Джил, където тилът ни няма да е оголен и ще можем да си отдъхнем. Хайде, тичай, Джил.

Чувствайки се ужасно самотна, Джил изтича на пет-шест метра, спря се и изпъна левия си крак напред, а десния назад. Постави стрела на тетивата. Искаше ръцете и да не треперят толкова.

— Това беше доста несръчно! — възкликна тя, когато първата й стрела се отправи към враговете и прелетя над главите им. Но в следващия миг вече бе поставила следващата на тетивата — знаеше, че най-важна сега бе скоростта. Видя как нещо голямо и черно се стрелва към лицата на калорменците. Беше Остроглед. Един след друг войниците изпускаха мечовете си и вдигаха ръце да предпазят очите си. Една от стрелите уцели човек, а друга — нарнийски вълк, който изглежда се бе присъединил към врага. Но стрелбата й бе продължила едва няколко секунди, когато се наложи да спре.

С проблясването на мечове, на бивните на глигана и рога на Джуъл, както и с гърления вой на кучетата Тириан и дружината му се втурнаха срещу враговете си, сякаш участваха в състезание по спринт на сто метра. Джил бе удивена колко неподготвени се оказаха калорменците. Не си даде сметка, че това бе дело на самата нея и на орела. Малко са воините, които могат да следят какво става пред тях, докато от едната страна ги обстрелват, а от другата ги кълве орел.

— Уха-а, браво! Браво! — извика Джил.

Дружината на краля си пробиваше път направо, сред самите редици на врага. Еднорогът мяташе хора, както човек би мятал слама с вила. На Джил й се стори, че дори Юстас (който в края на краищата не разбираше много от бой с меч) се бие блестящо. Кучетата се хвърляха право към гърлата на калорменците. Щяха да успеят! Най-сетне щяха да победят… С ужас Джил забеляза нещо странно. Въпреки че с всеки удар на нарнийски меч падаше по един калорменец, те сякаш изобщо не намаляваха. Напротив, сега дори изглеждаха повече, отколкото в началото на битката. С всяка изминала секунда ставаха все повече. Това бяха новите калорменци. Имаха и копия. Превърнаха се в такава гъста тълпа, че Джил почти не виждаше приятелите си. И тогава чу гласа на Тириан:

— Назад! Назад към скалата! Врагът бе получил подкрепления. Тъпанът си бе свършил работата.