Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (7)

Глава седма
Предимно за джуджета

Щом двамата калорменски войници, вървящи в началото на колоната, зърнаха онова, което помислиха за великия вожд Таркаан с двама въоръжени пажове, спряха и вдигнаха копията си за поздрав.

— О, Господарю мой — каза единият от тях, — водим тези малки хора към Калормен да работят в мините на Тисрок, жив и здрав да е вовеки!

— В името на великия бог Таш, та те са много покорни! — възкликна Тириан. Обърна се внезапно към самите джуджета. Почти всяко шесто носеше фенер и на тази блещукаща светлина той видя брадатите им лица, които го гледаха мрачно и напрегнато. — Да не би Тисрок да е водил голяма битка, джуджета, и да е покорил вашата земя, че тъй търпеливо сте тръгнали към смъртта си в солниците на Пуграхан? — попита той.

Двамата войници го изгледаха свирепо и изненадано, но всички джуджета отвърнаха:

— Заповед на Аслан, заповед на Аслан. Той ни продаде. Какво можем да сторим против неговата воля?

— Тисрок, как ли пък не! — допълни едно джудже и се изплю. — Само да ми падне!

— Млъкнете, кучета! — изкрещя старшият войник.

— Вижте! — каза Тириан, като дръпна Пъзъл напред към светлината. — Всичко е лъжа. Аслан изобщо не се е връщал в Нарния. Маймуната ви е измамила. Ето какво е вадела всяка нощ от обора и ви го е показвала. Вижте!

Това, което джуджетата видяха сега отблизо, без съмнение бе предостатъчно да ги накара да се чудят как изобщо са се оставили да ги излъжат. Лъвската кожа вече се бе доста поизцапала и раздърпала по време на затворничеството на Пъзъл в обора, а пътуването през тъмната гора я бе изкривило на една страна. По-голямата й част се бе събрала върху едното му рамо. Главата, освен че бе изтикана встрани, някак се бе издърпала доста назад и всички виждаха глуповатото и мило магарешко лице, загледано в тях изотдолу.

От ъгълчето на устата му стърчеше тревица, тъй като кротко си бе скубвал, докато го водеха. И мърмореше:

— Не съм аз виновен. Не съм умен. Никога не съм твърдял, че съм.

Около секунда джуджетата зяпаха Пъзъл с широко отворени усти.

В следващия миг единият от войниците рязко изкрещя:

— Да не сте луд, Господарю мой? Какво правите с робите?

Другият се обади:

— Кой всъщност сте вие?

Нито едно от копията вече не бе вдигнато за поздрав — и двете бяха свалени и готови за битка.

— Кажи паролата! — каза старшият войник.

— Ето я моята парола — извика кралят и извади меча си. — Светлината изгрява, лъжата е победена. А сега, отбранявай се, злодей, защото аз съм Тириан Нарнийски.

После се метна като светкавица към старшия войник. Юстас, който бе извадил меча си още щом видя краля да вади своя, се втурна към другия. Лицето му бе смъртнобледо, но не трябва да го виним за това. А и късметът не му изневери, както обикновено се случва с новаците. Забрави всичко, на което Тириан се бе опитал да го научи този следобед. Започна да размахва меча си лудешки (дори не мога да твърдя, че очите му не са били затворени) и внезапно откри за своя огромна изненада, че калорменецът лежи мъртъв в краката му. Макар че изпита огромно облекчение, в момента беше много стреснат. Битката на краля продължи още секунда-две и след като и той уби своя враг, извика на Юстас:

— Внимавай за другите двама.

Но джуджетата се бяха справили с другите калорменци. Не бе останал нито един враг.

— Добър удар, Юстас! — извика Тириан и го потупа по гърба. — А сега, джуджета, свободни сте! Утре ще ви поведа всички да освободим Нарния. Три пъти ура за Аслан!

Но реакцията на джуджетата беше направо отчайваща. Чуха се няколко слаби гласчета (около пет), които замлъкнаха моментално, а други изръмжаха мрачно. Повечето изобщо не си отвориха устата.

— Ама не разбират ли? — попита Джил нетърпеливо. — Какво ви става, джуджета? Не чувате ли думите на краля? Всичко свърши. Маймуната вече няма да управлява Нарния. Всеки може да се върне към обичайните си занимания. Пак ще можете да се забавлявате. Не се ли радвате?

След пауза от около минута едно не особено привлекателно джудже с коса и брада, черни като катран, каза:

— А ти коя си, госпожице?

— Аз съм Джил — отвърна тя. — Същата Джил, която спаси крал Рилиан от магията, а това е Юстас, с когото заедно го сторихме. Върнахме се от един друг свят след стотици години. Аслан ни изпрати.

Джуджетата се спогледнаха, подигравателно ухилени.

— Е — каза черното джудже (наричаха го Грифъл), — не знам за вас, момчета, но на мен ми се струва, че съм се наслушал на повече приказки за Аслан, отколкото са ми нужни до края на живота.

— Така е, така е — изръмжаха останалите джуджета. — Всичко е измама, всичко е проклета измама.

— Какво искате да кажете? — попита Тириан.

Докато се биеше, не пребледня, но сега побеля като платно. Бе очаквал този момент да бъде прекрасен, а се оказваше, че повече прилича на лош сън.

— Да не си мислите, че сме нещо мръднали, а? — попита Грифъл — Веднъж ни подлъгаха, а сега, само минута по-късно, очаквате пак да се оставим да бъдем измамени. Не ни трябват повече истории за Аслан, ясно ли е! Вижте го! Старо дългоухо магаре!

— Ама вие наистина ме ядосвате — каза Тириан. — Кой от нас каза, че това тук е Аслан? Това е имитацията на истинския Аслан, дело на маймуната. Не разбирате ли?

— И предполагам, че твоята имитация е по-добра! — тросна се Грифъл. — Не, благодаря. Веднъж ни заблудиха, втори път няма да се оставим.

— Не е имитация — ядосано отвърна Тириан. — Аз служа на истинския Аслан.

— Къде е той? Кой е той? Покажи ни го! — обадиха се няколко гласа на джуджета.

— Да не мислите, че си го държа в джоба, глупци? — попита Тириан. — Кой съм аз, та да мога да призовавам Аслан да се появява, когато пожелая? Той не е питомен лъв.

В мига, когато тези думи излязоха от устата му, Тириан осъзна, че ходът му е погрешен. Джуджетата веднага започнаха да припяват подигравателно:

— … не е питомен лъв, не е питомен лъв…

— Същото ни го разправяха и другите — обади се едно от тях.

— Да не би да искате да кажете, че не вярвате в истинския Аслан? — попита Джил. — Та аз съм го виждала. И той изпрати двама ни тук от друг свят.

— Аха! — каза Грифъл с широка усмивка. — Да, ама само ти така казваш. Добре са те научили. Пееш си урока, нали?

— Грубиян! — извика Тириан. — Как смееш да обвиняваш една дама в лицето, че лъже?

— Мерете си приказките, господине! — отговори джуджето. — Не са ни притрябвали никакви крале и Аслановци, ако въобще си Тириан, понеже никак не приличаш на него. Отсега нататък ще се грижим сами за себе си и на никого няма да се кланяме. Ясно ли е?

— Точно така! — казаха другите джуджета. — Отсега нататък сме сами за себе си. Край с Аслановците, край с кралете, край на глупавите приказки за други светове. Джуджетата са си за джуджетата.

И започнаха да застават по местата си и да се готвят да поемат обратно в посоката, от което бяха дошли.

— Малки зверчета! — извика Юстас. — Няма ли поне да кажете едно „благодаря“, че ви спасихме от солните мини?

— О, ясни са ни тези работи — отвърна Грифъл през рамо. — Искахте да ни използвате, затова ни спасихте. Играете си някаква своя игра. Хайде да вървим, момчета.

И джуджетата запяха някаква странна маршова песенчица, която вървеше с барабаненето и изчезнаха с бодра стъпка в тъмнината.

Тириан и приятелите му стояха загледани след тях. После кралят произнесе една-единствена дума:

— Хайде.

И те продължиха пътешествието си.

Бяха мълчалива групичка. Пъзъл още се чувстваше в немилост, а и не разбираше съвсем какво се бе случило. Джил, като се остави настрана отвращението й от джуджетата, бе много впечатлена от победата на Юстас над калорменеца и се чувстваше почти уплашена. Колкото до Юстас — сърцето му още биеше учестено. Тириан и Джуъл тъжно крачеха заедно в края на колоната. Кралят бе положил ръка на рамото на еднорога, а той от време на време допираше мекия си нос до бузата на Тириан. Не се опитваха да се успокояват взаимно с думи. Не бе никак лесно да измислиш нещо достатъчно успокоително за казване. Тириан никога не бе предполагал, че едно от последствията от плана на маймуната за създаването на фалшив Аслан ще бъде убиването на вярата в истинския. Той бе съвсем сигурен, че джуджетата ще преминат на негова страна в момента, в който им покаже как са били измамени. А утре през нощта щеше да ги поведе към хълма с обора, за да покажат Пъзъл на всички същества и те да се обърнат против маймуната. Може би след кратка схватка с калорменците всичко щеше да свърши. Но засега той изглежда не можеше да разчита на никого. Колко от другите нарнийци можеха да реагират като джуджетата?

— Струва ми се, че някой върви след нас — внезапно каза Пъзъл.

Спряха и се заслушаха. Без съмнение зад тях се чуваше троп-тропкането на малки крачета.

— Кой е там? — извика кралят.

— Аз, кралю — чу се глас. — Само аз, Погин, джуджето. Едва сега успях да се измъкна от останалите. На ваша страна съм, кралю, на страната на Аслан. Ако сложите меч в десницата ми, с радост бих нанесъл някой удар заради добрата страна, преди всичко да е свършило.

Всички се струпаха около него. Приветстваха го с добре дошъл, хвалеха го и го тупаха по гърба. Естествено, едно-единствено джудже не променяше нещата кой знае колко, но мисълта, че поне някой е на тяхна страна, бе доста ободряваща. Цялата дружина се поразвесели. Но Джил и Юстас не можаха да се радват дълго, защото се прозяваха все по-широко и вече бяха прекалено изморени, за да могат да мислят за нещо друго, освен за леглата си.

Стигнаха до кулата в най-мразовития час на нощта — точно преди зазоряване. Ако можеха да си сготвят топло ядене, щяха да го изядат с удоволствие, но усилието и времето, което приготвянето щеше да отнеме, бяха немислими. Пийнаха вода от поточето, измиха лицата си и всички се строполиха в кушетките, с изключение на Пъзъл и Джуъл, които заявиха, че ще се чувстват по-добре на открито. Така бе и по-правилно, защото еднорог и дебело възрастно магаре, намиращи се заедно в затворено помещение, винаги създават чувство за пренаселеност.

Нарнийските джуджета, макар и високи не повече от метър и двадесет, за размерите си са почти най-яките и силни същества на света. Тъй че Погин въпреки тежкия ден и липсата на хубав сън се събуди преди останалите напълно отпочинал. Веднага взе лъка на Джил, излезе и уби два горски гълъба. После седна да ги скубе на прага, докато си приказваше с Джуъл и Пъзъл. Тази сутрин магарето се чувстваше и изглеждаше доста по-добре. Джуъл, тъй като бе еднорог — едно от най-благородните и фини животни, се бе отнесъл много мило с него. Бяха си говорили за неща, които и двамата разбират, като тревата, захарта и грижата за копитата.

Когато почти в десет и половина Джил и Юстас излязоха от кулата, търкайки очи, джуджето им показа къде могат да си наберат от нарнийското растение дива фресна, което доста прилича на горски киселец, но е много, много по-вкусно при готвене (има нужда от малко масло и пипер за постигане на идеален вкус, но те нямаха нито едно от двете). И така, с едно-друго приготвиха страхотно задушено за закуска (или обяд, наречете го, както предпочитате). Тириан влезе малко по-навътре в гората с брадва и донесе няколко клона за огъня.

Докато яденето се готвеше (което им се стори твърде дълго, особено като замирисваше все по-вкусно и по-вкусно), кралят намери пълно снаряжение за джудже за Погин — ризница, шлем, щит, меч, ножница и кама. После провери меча на Юстас и откри, че момчето го бе прибрало целия изцапан с кръвта на калорменеца. Бе посмъмрен за това и принуден да го изчисти и лъсне.

През цялото време Джил сновеше насам-натам, като ту бъркаше гозбата, ту хвърляше завистливи погледи към магарето и еднорога, които доволно си пасяха. Колко пъти й се прииска да яде трева тази сутрин!

Но когато яденето бе готово, всички се съгласиха, че си е струвало чакането и никой не отказа втора порция. След като се бяха наяли до пръсване, тримата човеци и джуджето седнаха на прага, чифтокопитните легнаха с лица към тях, а Погин си запали лулата с разрешението на Джил и Тириан.

Кралят започна:

— А сега, приятелю Погин, май ти имаш повече новини за врага от нас. Разкажи ни всичко, което знаеш. Първо, какво разправят те за моето бягство?

— Историята им е по-хитра, кралю, от всяка измислена досега — отвърна Погин. — Котаракът, Рижия, я разказа и най-вероятно той е авторът. Рижия, кралю (о, той е най-хитрият котак на земята), каза, че се разхождал край дървото, на което онези злодеи завързали Ваше величество. Каза, че (с ваше позволение) сте виели, ругаели и проклинали Аслан. „Бяха думи, които не бих искал да повтарям“, буквално каза той, а изглеждаше толкова благоприличен и пристоен, нали знаете, както се държат котките, когато решат. И тогава, разказваше Рижия, самият Аслан внезапно се появил сред гръм и блясък и погълнал Ваше величество на една хапка. Всички животни потрепериха, когато чуха тази история, а някои дори припаднаха моментално. И, естествено, маймуната я подкрепи. „Ето, каза тя, виждате ли какво прави Аслан с онези, които не го уважават. Нека това да ви е за урок на всички.“ Нещастните същества завиха, заскимтяха и се замолиха, че ще им е за урок, да, да. Така че накрая бягството на Ваше величество не ги накара да се замислят дали още имате верни приятели, които са ви помогнали, а само ги наплаши повече и съвсем ги подчини на маймуната.

— Каква дяволска манипулация! — възкликна Тириан. — Значи този, Рижия, е приближен на маймуната и се вслушва в съветите й.

— Въпросът вече стои другояче, кралю. Дали маймуната не се вслушва в съветите на котарака — отвърна джуджето. — Тя е започнала да пие, нали разбирате. Според мен планът вече се изпълнява по-скоро от Рижия и Ришда, калорменския капитан. И смятам, че някои от приказките, изпуснати от Рижия сред джуджетата, са в голяма степен виновни за отвратителното им отношение към вас. Ще ви кажа защо. Онази вечер, след като бе приключила поредната ужасна среднощна среща, аз си бях тръгнал към вкъщи, когато се сетих, че съм си забравил лулата. Беше много хубава, стара любимка, та се върнах да я потърся. Но още преди да стигна до мястото, където седях (беше тъмно като в рог), чух гласа на котарака да казва „Мяу“, а един калорменски глас му отвърна: „Тук съм… говори тихичко.“ Застинах на място. Бяха двамата, Рижия и Ришда Таркаан, както го наричат.

— Благородни Таркаан — каза котаракът с копринения си глас, — просто исках да разбера какво точно имахме предвид двамата днес, когато казахме, че Аслан не означава нищо повече от Таш.

— Без съмнение, най-премъдър котарако — отговори му другият, — ти си разбрал какво искам да кажа.

— Искаш да кажеш — прошепна Рижия, — че нито единият, нито другият съществуват в действителност.

— Всички просветени знаят това — отговори Таркаан.

— Значи можем да се разберем — измърка котаракът. — И ти ли като мен намираш маймуната за голяма досадница?

— Глупаво, ненаситно същество — отвърна другият, — но трябва да я използваме засега. Ти и аз трябва да подготвяме всичко тайно и да манипулираме маймуната да върши онова, което искаме.

— А и ще бъде по-добре, ако посветим в намеренията си някои от по-напредничавите нарнийци. Един по един, щом сме сигурни, че са подходящи. Нали така? — намеси се Рижия. — Защото животните, които наистина вярват в Аслан, могат да се обърнат срещу нас всеки момент и ще го направят, ако с глупостта си маймуната разкрие тайната му. Но онези, които не се интересуват нито от Таш, нито от Аслан, а гледат само собствената си печалба и награди, каквито Тисрок може би ще раздаде, когато Нарния стане калорменска провинция, няма да ни подведат.

— Прекрасни котарако — каза капитанът, — много внимателно ги избирай.

Докато джуджето говореше, денят сякаш се бе променил. Когато седнаха, беше слънчево. Сега Пъзъл потрепери. Джуъл притеснено завъртя глава. Джил вдигна лице към небето.

— Заоблачава се — отбеляза тя.

— И е толкова студено — промърмори Пъзъл.

— Прекалено студено, в името на Лъва! — възкликна Тириан, като дъхна, за да стопли ръцете си. — Пфу, каква е тази отвратителна миризма?

— Уф! — с погнуса каза Юстас. — Мирише на мърша. Да няма мъртва птица някъде наоколо? А и защо не усетихме миризмата досега?

Джуъл стана рязко на крака и посочи с рога си.

— Вижте! — извика той. — Вижте го! Гледайте, гледайте!

Тогава и шестимата го видяха и по лицата им се изписа неописуем страх.