Клайв Стейпълс Луис
Последната битка (15)

Глава петнадесета
Все по-навътре и по-нататък

— Знайте, о, войнстващи Крале — започна Емет, — и вие, дами, чиято прелест осветява вселената, че аз съм Емет, седмият син на Харфа Таркаан от града Техишбаан, на запад отвъд пустинята. Наскоро пристигнах в Нарния заедно с още двайсет и девет воини, предвождани от Ришда Таркаан. Когато чух за първи път, че ще нападнем Нарния, сърцето ми ликуваше, тъй като бях слушал много за вашата страна и силно желаех да се срещнем в битка. Но когато разбрах, че трябва да се вмъкнем, предрешени като търговци (срамно облекло за един воин и син на Таркаан), както и да действаме с лъжи и измами, радостта ме напусна. Светът стана черен за очите ми, щом разбрах, че трябва да слугуваме на една маймуна, която твърди, че Таш и Аслан са едно. Защото от малък винаги съм служил на Таш и най-съкровеното ми желание бе да го опозная по-добре, дори ако е възможно да зърна лицето му. А името на Аслан винаги ми е било омразно.

Както сами видяхте, ние бяхме свиквани пред колибата със сламения покрив нощ подир нощ, палеше се огънят, а маймуната извеждаше от колибата нещо четирикрако, което не се виждаше добре. И хората, и животните му се кланяха и го почитаха. Мислех, че Ришда е измамен от маймуната, защото онова, което излизаше от обора, не бе нито Таш, нито който и да било друг бог. Но наблюдавайки лицето на Таркаан и слушайки всяка негова дума, отправена към маймуната, промених мнението си, тъй като разбрах, че самият той не вярва в съществото. И тогава осъзнах, че Ришда въобще не вярва в Таш, защото, ако беше иначе, как би посмял да му се подиграва така?

Когато проумях това, обзе ме силен гняв и се чудех защо истинският Таш не порази и маймуната, и Ришда с небесен огън. Все пак прикрих гнева си и държах езика си зад зъбите, като чаках да видя как ще свърши всичко. Но снощи, както някои от вас знаят, маймуната не изведе жълтото същество, а каза, че онези, които желаят да видят Ташлан (така смесваха двете имена, внушавайки, че са едно цяло), трябва един по един да влязат в колибата. Тогава си рекох: „Несъмнено това е поредната им измама.“ Но когато котаракът влезе и изскочи полудял от ужас, си казах: „Със сигурност истинският Таш, когото призоваваха с невежество и отсъствие на вяра, е слязъл сред нас и ще си отмъсти.“ И макар сърцето ми да се бе смръзнало от ужас и страхопочитание към Таш, желанието ми надделя над страха. Влях сила в коленете си, за да спра треперенето им, и в зъбите си, за да спра тракането им, и реших да погледна Таш в очите, рискувайки той да ме посече. И така, предложих да вляза в колибата и Таркаан, макар с нежелание, ме пусна вътре.

Щом прекосих прага, първото чудо бе, че се озовах сред тази ярка слънчева светлина (където сме всички сега), макар че гледана отвън, през вратата, вътрешността на колибата изглеждаше мрачна. Но нямах време да се дивя на това, защото веднага ми се наложи да се бия за живота си с един от нашите войници. Щом го видях, разбрах, че е изпратен от маймуната и Таркаан, за да убива всеки влязъл и непосветен в тайните им. Значи този човек също бе лъжец, който се подиграваше на Таш и не беше негов истински слуга. В мен надделя желанието да се бия с него. Когато съсякох злодея, хвърлих го зад себе си през вратата.

Тогава се огледах. Видях небето и ширналите се земи. Вдъхнах сладостта на въздуха. Рекох си, о, богове, това наистина е прекрасно място, може би съм в страната на Таш. И така тръгнах из тези непознати земи да го търся.

Пребродих много тревисти ливади, изпъстрени с цветя. Вървях сред всякакви видове благотворни и прекрасни дървета. Изведнъж в една теснина между две скали ме пресрещна величествен Лъв. Носеше се със скоростта на щраус, а по големина съперничеше на слона. Гривата му бе от чисто злато, а очите му блестяха както разтопеното злато в пещта. Бе по-страшен от Пламтящата планина Лагор, а красотата му надминаваше всичко, така както красотата на разцъфналата роза надминава праха в пустинята.

Паднах в краката му и си рекох, че без съмнение настъпва часът на смъртта ми, защото Лъва (който заслужава всичката почит) ще разбере, че през целия си живот съм служил на Таш, а не на него. Но въпреки това е по-добре да зърнеш Лъва и да умреш, отколкото цял живот да си Тисрок на света и да не го видиш. Но Божественият наведе златната си глава, докосна челото ми с език и каза:

— Синко, добре си дошъл.

— Уви, Господарю — рекох аз, — не съм твоят син, а слуга на Таш.

Той отвърна:

— Дете, всичко, което си правил за Таш, считам като сторено за мен.

И тогава поради огромната си жажда за мъдрост и знание превъзмогнах страха си и запитах Божествения:

— О, Господарю, тогава вярно ли е онова, което каза маймуната, че ти и Таш сте едно?

Лъва изръмжа така, че земята потрепери (но гневът му не бе отправен към мен), и рече:

— Това не е истина. Аз приемам всичко, което си отдавал на него, не защото той и аз сме едно, а защото сме противоположности. Двамата сме толкова различни, че нищо низко не може да бъде сторено в мое име и нищо добро не може да бъде направено в негово име. Ето затова, ако някой се закълне в Таш и удържи клетвата си заради самата нея, той в действителност се е заклел в мен, макар да не го знае, и аз ще го възнаградя. Ако пък някой стори злина в мое име, тогава, въпреки че се кълне в името на Аслан, всъщност служи на Таш и Таш приема стореното от него. Разбираш ли, дете?

Аз отвърнах:

— Господарю, ти по-добре знаеш доколко разбирам — но и добавих (възпиран от истината). — Цял живот съм търсил Таш.

— Любимо дете — рече Божественият, — ако не бе подтикван от желание да откриеш мен, търсенето ти нямаше да е тъй продължително и всеотдайно. Защото всеки намира онова, което търси истински.

Той ме облъхна с дъха си и пропъди треперенето от крайниците ми, после ме накара да стана на крака. Каза само, че пак ще се срещнем и че трябва да навляза по-навътре и по-надалеч. Завъртя се във вихрушка от злато и внезапно изчезна.

И оттогава, о, Крале и Дами, аз се скитам, търсейки го, а щастието ми е така силно, че ми прималява. И чудото на чудесата е, че той ме нарече Любимо дете, мен, който съм изпаднал като куче…

— Моля? Какво каза? — попита едно от кучетата.

— Сър — отвърна Емет, — това е просто израз, който използваме в Калормен.

— Хм, не бих казал, че ми допада особено — каза кучето.

— Той не искаше да ни обиди — обади се едно по-възрастно куче. — Все пак и ние наричаме кученцата си „момчета“, когато не се държат прилично.

— Така е — отговори първото куче. — Или „госпожици“.

— Ш-ш-шт! — скастри го старото куче. — Не се говори така. Спомни си къде се намираш.

— Вижте! — извика Джил.

Някой се приближаваше доста свенливо към тях. Беше грациозно четирикрако същество, цялото сребристосиво. Цели десет секунди се взираха в него, преди пет-шест гласа да възкликнат едновременно:

— Я, та това е милият Пъзъл!

Никога не бяха го виждали на дневна светлина без лъвската кожа и разликата бе поразителна. Вече приличаше на себе си — красиво магаренце с толкова мека сива козина и такова мило, прямо изражение, че ако вие го бяхте видели, щяхте да направите същото, което направиха Джил и Луси. Втурнаха се към него и обвиха врата му с ръце, целуваха го по носа, галеха го по ушите.

Когато го попитаха къде е бил досега, Пъзъл им отвърна, че влязъл през вратата заедно с останалите същества, но ами… да си признае, гледал да страни от тях, доколкото може. И най-вече да стои далеч от Аслан. Защото, като видял истинския Лъв, той така се засрамил от онези глупости с преобличането в лъвската кожа, че не знаел как да погледне когото и да било в очите. Но като разбрал, че всичките му приятели тръгват на запад, и след като си похапнал малко трева („Аз през живота си не съм опитвал такава вкусна трева“, вметна Пъзъл), събрал смелост и ги последвал.

— Но какво ще правя, ако наистина ми се наложи да се изправя пред Аслан, въобще не знам — допълни той.

— Ще видиш, че всичко ще е наред, когато мигът настъпи — успокои го Кралица Луси.

Всички продължиха заедно, все на запад, защото сякаш Аслан бе имал предвид тази посока, когато бе извикал: „Все по-навътре и все по-нататък.“ Много други същества се движеха бавно в същата посока, но тази тревиста местност бе толкова обширна, че не се събираха в тълпа.

Като че ли бе рано и въздухът бе пропит с утринна свежест. Вървящите все спираха да се огледат наоколо и назад както заради невероятната красота, така и защото имаше нещо в нея, което не разбираха.

— Питър — каза Луси, — къде мислиш, че се намираме?

— Не знам — отвърна Върховния Крал. — Напомня ми на нещо, но не мога да го определя точно. Дали не сме идвали тук през някоя ваканция, когато сме били много малки?

— Това трябва да е била най-хубавата ваканция — възкликна Юстас. — Обзалагам се, че подобно място не съществува в нашия свят. Само погледнете тези цветове! В нашия свят не можеш да видиш такова синьо като на планините ей там.

— Не е ли това страната на Аслан? — попита Тириан.

— Не прилича на страната на Аслан, която се намира на върха на онази планина, отвъд Източния край на света — отговори Джил. — Аз съм ходила там.

— Ако питате мен — намеси се Едмънд, — много прилича на нарнийския свят. Погледнете тези планини пред нас и високите ледникови върхове зад тях. Без съмнение доста приличат на планините, които се виждаха от Нарния, онези на запад, отвъд водопада.

— Да, наистина — съгласи се Питър. — Само че тези са по-големи.

— Не мисля, че точно те приличат кой знае колко на нещо нарнийско — рече Луси. — Но погледнете нататък — тя посочи на юг, вляво от тях; всички спряха и се обърнаха. — Тези хълмове, обрасли с дървета — продължи Луси, — и онези синкавите зад тях не приличат ли на южната граница на Нарния?

— Да приличат ли?! — възкликна Едмънд след миг мълчание. — Ами че те са съвсем същите. Вижте, ето го раздвоения връх Пайър, ето го и прохода към Арченланд и всичко останало!

— И въпреки всичко сякаш не са същите — каза Луси. — Различни са. По-цветни и изглеждат по-далечни, отколкото си ги спомням, и са по… по… не знам…

— По-истински — промълви Лорд Дигъри.

Изведнъж орелът Остроглед разпери криле и се издигна на десетина-дванадесет метра във въздуха, описа широк кръг и пак кацна на земята.

— Крале и Кралици — извика той, — всички сме били слепи. Едва сега започваме да осъзнаваме къде се намираме. От въздуха видях всичко — Етинсмур, Бобров бент, Голямата река и Каир Паравел, който блести на брега на Източното море. Нарния не е мъртва. Това е Нарния!

— Но как така? — зачуди се Питър. — Аслан бе казал на нас, по-възрастните, че никога не ще се завърнем в Нарния, а ето ни пак тук.

— Да — рече Юстас. — Нали видяхме как цялата страна бе разрушена и слънцето угасна.

— А и всичко е така различно — допълни Луси.

— Орелът е прав — обади се Лорд Дигъри. — Чуй, Питър. Когато Аслан е казал, че никога не ще се върнеш в Нарния, той е имал предвид онази Нарния, за която ти си мислел. Но това не е била истинската Нарния, защото е имала начало и край. Тя е просто сянка или имитация на истинската Нарния, която винаги е съществувала и ще съществува. Точно както нашият собствен свят, Англия и всичко останало са просто сянка или имитация на нещо в истинския свят на Аслан. Няма защо да скърбиш за Нарния, Луси. Всичко значимо от старата Нарния, всичките мили същества бяха привлечени в истинската Нарния през вратата. И разбира се, че ще е различна, както се различават истинското нещо от сянката си и реалните усещания от сънищата.

Гласът му разтърси всичко като тръба, докато произнасяше тези думи, но той после добави под носа си:

— Всичко това го е казал Платон, всичко го има у Платон! Боже, на какво ли ги учат в тези училища!

По-възрастните се засмяха. Това звучеше съвсем като думите, които все повтаряше много отдавна в онзи друг свят, където брадата му бе сива, а не златна. Той знаеше защо се смеят и се присъедини към тях. Но съвсем скоро всички пак станаха сериозни, тъй като, както знаете, съществуват особен вид щастие и почуда, които те карат да бъдеш сериозен. Прекалено са ценни, за да бъдат пропилявани в шеги.

Да се обясни по какво този облян в слънце свят се различаваше от старата Нарния е не по-лесно, отколкото да се опише вкусът на плодовете тук. Може би ще получите някаква представа, ако си въобразите следното. Вероятно сте били в стая, чийто прозорец е гледал към прекрасен морски залив или към зелена долина, виеща се сред планините. А на стената срещу прозореца може би е имало огледало. И като обърнете гръб на прозореца, внезапно зървате отново този залив или долина в огледалото. И морето или долината, които виждате в огледалото, са в известен смисъл съвсем като истинските, но и някак различни — по-дълбоки, по-вълшебни, като земи от приказка. Такава приказка, която никога не сте чували, но много ви се иска да знаете. Разликата между старата и новата Нарния бе подобна. Новата беше една по-дълбока страна, в нея всяко камъче, цвете и стръкче трева изглеждаха, сякаш имаха по-голямо значение. Не мога да го опиша по-добре, но ако някога попаднете там, ще разберете какво искам да кажа.

Еднорогът бе този, който обобщи чувствата на всички. Тропна с дясното си предно копито по земята и изцвили, а после извика:

— Най-сетне съм си у дома! Това е моята истинска родина! Мястото ми е тук. Това е земята, която цял живот съм търсил, макар че досега не го осъзнавах. Причината, поради която обичахме старата Нарния, е, че тя понякога мъничко напомняше на тази страна. Иии-хии-хии! Хайде, елате по-навътре, елате по-надалече!

Той разтърси грива и се втурна в неудържим галоп.

Препускането на еднорога в нашата страна би го отнесло зад хоризонта за миг, но тук се случи нещо странно. Всички останали също се затичаха и откриха за свое удивление, че не изостават от Джуъл, и то не само кучетата и хората, но и дебеличкият Пъзъл, и късокракото джудже Погин. Вятърът брулеше лицата им, сякаш се возеха в кола без предно стъкло. Пейзажът летеше край тях като че ли го гледаха от прозорците на експресен влак. Все по-бързо и по-бързо тичаха те, но никой не се уморяваше, нито му ставаше горещо, нито оставаше без дъх.