Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Sjellësi i fatkeqësisë — Islamo nox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Корекция
Alegria (2011 г.)
Източник
списание „Съвременник“, 1990, бр. 4.

Превод от албански: Марина Маринова

История

  1. — Добавяне

IV

Преди да навлезе в балканските земи, хаджи Милети видя отдалеч снежните чела на планините, островърхи и синкави като никъде другаде. Беше шестият ден от пътуването му, когато в далечината край пътя се появиха първите села, съвсем различни от тези в останалата част на империята. Той не можеше да си обясни откъде идва тревожното чувство, примесено със смътна болка, което го завладя. После различи първите камбанарии и разбра. Тъкмо църквите с кръстовете на върха още отдалеч всяваха този смут. За пръв път виждаше църква. Беше чувал, че великодушният султан е разрешил на християните от покорените земи да запазят вярата и обичаите си, но не можеше да си представи, че църквите ще се издигат така, съвсем открито посред бял ден с блесналия отгоре им кръст.

После различи минаретата, които се издигаха срещу църквите, и сърцето му някак си се успокои. В сравнение със старите, почернели от времето църкви току-що построените минарета блестяха с белия си дялан камък. „Приличат на невести, честна дума — каза си хаджи Милети възхитен. — Великият падишах за всичко е помислил. Край всяка църква е вдигнал джамия, та по този начин младата невеста да трови старата кранта, докато напълно я срази. Ех, това са то държавните дела“ — рече си той. Не трябваше ни за миг да допуска да се съмнява в тях. Има управници, които мислят за всичко и нищо не им убягва.

Така си казваше хаджи Милети, но въпреки това някакво плахо съмнение като червей го разяждаше отвътре: „Ами ако тези гърбави църкви, тези стари вещици се нахвърлят срещу минаретата? Стига!“ — викаше си тогава и изсвирваше с уста, сякаш да пропъди тия мисли. Бе простоват човек, не беше завършил някакво училище, нито пък чел книги, та съмненията лесно се разпръскваха в главата му.

На следващия ден му се случи нещо, което го накара съвсем да забрави за църквите. За пръв път в живота си видя незабулени жени чуждоземки.

Това се случи някъде към обяд. Беше ожаднял и отдавна чакаше да се появи някакъв поток или извор, та да се разхлади и да напои мулетата. Още отдалеч чу женските гласове, но те не му направиха особено впечатление. С женски гласове бе изпълнено всяко село и всеки град в империята, дори на него му се струваше, че понеже бяха забулени с фереджета, мюсюлманките сякаш говореха по-високо, отколкото трябва. Онова, което го изненада както нищо друго досега в живота му, бе видът на жените. Наливаха вода от един извор с много чучури, смееха се и си подхвърляха закачки. Хаджи Милети застина на място като вкаменен. Бяха все млади невести и девойки със сресани по най-различен начин коси, с разголени шии и боси нозе и най-главното — очите им не бяха покрити с нищо.

„О, всемогъщи — рече си той и в този негов стон звучеше и възхищение, и боязън, и разкаянието на грешник. — Женски очи!“ — повтори си наум няколко пъти, сякаш искаше сам да се увери в това, което виждаше. Очи на невести и девойки! Не беше се сблъсквал с такова нещо и чувствуваше, че не може да му устои. Изведнъж светът му се стори съвсем друг с тези очи. Беше все едно да осъмнеш някоя сутрин и да видиш, че има две слънца. Да, точно така му се стори: едно голямо слънце, което всички познаваме, и едно друго, раздробено на хиляди, хиляди парчета, разпръснати като по чифт елмази по женските лица.

Смаян, не можеше да откъсне очи от тях. Ето какви били жените от Балканите. Приглушеният жлъчен ропот на хилядите мургави жени от неговата родина приближаваше до съзнанието му като някакъв черен облак, а той се опитваше всячески да го прогони надалеч, за да не замъгли тези светлолешникови коси. „О, аллах!“ — въздъхна той. Наистина има слънчеви дни и лунни нощи, но имало и нещо друго — дни с незабулени женски очи. Това бе първият такъв ден в живота му… Щеше да има и други подобни на този — двадесет, тридесет, толкова, колкото ще продължи пътуването му, а после идеше денят на завръщането и след него нищо… Щеше да се спусне нощта.

Хаджи Милети пристъпи плахо, като насън към извора, докато накрая жените го видяха. Чу виковете им — откъслечни, тревожни, сред които разбра само една дума — „турчин“. Бяха му казали, че жените и децата по тези краища се ужасявали, когато видят турски войник или държавен служител.

Той спря на място, като човек, на когото му е жал да подплаши ято птици. Помъчи се да се усмихне и, изглежда, донякъде успя, защото две-три от жените го погледнаха без какъвто и да е страх. Те отново заговориха на своя непознат за него език, който трябваше да е гръцки или албански, тъй като предната вечер в хана, където нощува, му бяха казали, че по тези земи има смесени села с албанци и гърци.

„Турчин“, „турчин“ — чу той отново да споменават жените помежду си. Изглежда, казваха: „Вижте този турчин“ или „Бягайте, да не ни гледа турчин.“ Но не, не бе възможно да говорят така, защото те бяха свикнали с мъжките погледи…

„О, аллах, аллах“ — прошепна си отново хаджи Милети. Какъв е този свят, където погледите на жените и мъжете се кръстосват свободно под едно и също небе, ето както сега — неговите замъглени кафяви очи сред ясните женски погледи? Несъзнателно с крайчеца на окото си той погледна кервана с мулетата, който бе спрял на място. Керванът ще разчисти сметките и ще въведе ред, както се бе изразил някой в навечерието на заминаването му. Говореше се, че шейх-ул-ислямът го бил нарекъл „Керванът на спасението“.

Хаджи Милети бързо отмести очи от мулетата и на часа забрави за тези мрачни приказки. Усмихна се като хванат на местопрестъплението и после внимателно, сякаш стъпваше върху стъкло, закрачи към извора. Невестите и девойките не проявиха ни най-малък признак на уплаха. Не беше въоръжен, не гледаше кръвнишки и с положителност керванът с мулетата, който водеше, правеше още по-миролюбив вида му. Те му сториха място при един от чучурите, но когато приближи и се наведе да пие вода, една от жените му протегна стомната си. Беше млада, светлоока и само по някакво чудо той не изпусна стомната, толкова голямо бе изумлението му, когато я пое от ръцете й.

— Ей, валлаха, благодаря! — каза той, след като се напи, покланяйки се на младата жена.

Когато й подаде стомната с разтреперани ръце, тя я пое и чистосърдечно му се усмихна. И останалите жени една след друга също му се усмихнаха. Хаджи Милети изведнъж почувствува такава лекота, сякаш щеше да хвръкне. Не можеше да откъсне очи от лицата им и му идеше да извика: „Продължавайте да се усмихвате, за бога, не ме изоставяйте…“ За миг наистина му се стори, че ако те престанат да се усмихват, той на часа ще потъне във вечния мрак. Но всичко това не продължи дълго. Главите на невестите и девойките се размърдаха, а ведно с тях и погледите им, въпреки че усмивките все още продължаваха да кръжат наоколо.

С жестове те накараха хаджи Милети да приближи чучура, та да освежи и лицето си, а после още по-радостни му посочиха мулетата, които бяха стигнали до вадата под извора и жадно пиеха вода.

Само ако знаеха с какво са натоварени мулетата — тази мисъл като злокобна светкавица болезнено проряза мозъка му, но той веднага я отпрати.

Хаджи Милети, макар и невеж в много неща, почувствува, че не може да стои прекалено дълго сред това вълшебство. Трябваше да се отдалечи, преди да е станал досаден и именно той да бъде причина за накърняването на тази прелест.

Плисна още веднъж лицето си, избърса се с кърпата и като се отдръпна на няколко крачки, поклони се с дълбоко уважение и признателност на жените. Те отново му се усмихнаха, поклатиха глави и нещо му казаха радостни, навярно „на добър път“.

Никога досега хаджи Милети не беше се чувствувал по-щастлив в живота си. Изведнъж светът му се стори потънал в някаква прозрачна като сълзите светлина. Въпреки че бе прехвърлил тридесетте, и той като повечето от младежите и мъжете в своята огромна страна не познаваше любовта. Беше се оженил както всички чрез сватосване, имаше две деца, и толкова. Знаеше се, че това не е любов, защото любовта се ражда тогава, когато жената може свободно да отправя погледа си навсякъде и после сред всички същества и предмети да предпочете и избере теб.

Хаджи Милети продължаваше да се чувствува опиянен. Нямаше съмнение, че изведнъж се бе влюбил в тези жени от балканските земи, които срещна. През целия му живот не бяха го гледали така нежно толкова женски очи. Чувствуваше, че след този миг светът за него се е променил. Бяха му се усмихнали жени. Бяха го харесали…

Хаджи Милети изпита неудържимо желание да запее с цяло гърло. Огледа се наоколо — пусто чакълесто място и нищо друго, можеше да вика колкото си иска. Така и направи. Гласът му отекна чак до небето, та и мулетата отначало се изплашиха. Подхвана една провлачена, уморителна песен, чиито думи не помнеше, но те не му бяха и нужни. Замени ги със свои думи или по-право само с две думи, които, непрекъснато повтаряше:

Дуня, севда… Дуня, севда…

Спря да пее едва когато почувствува, че гласът му преграква. Тогава извърна глава, за да погледне още веднъж назад, ала изворът не се виждаше вече. Трябва да запомни мястото, може би на връщане отново ще завари същите невести и девойки. После изведнъж се сети за фереджетата и мисълта, че навярно няма да ги види вече или ще ги види забулени, накара в миг лицето му да помръкне. Но това не продължи дълго. Светлият спомен бе все още твърде осезаем, за да избледнее толкова бързо, и той веднага си помисли, че може би фереджетата няма да достигнат за тук, че навярно няма да са достатъчно за всички, така че той пак ще види жените край онзи прекрасен извор.

Хаджи Милети искаше отново да запее, но в далечината се открояваха покривите на някакъв град. Навярно бе главното селище на пашалъка, където трябваше да предаде първите бройки фереджета. Докосна с лявата ръка джоба, където бяха списъците и фактурите за предаването им, и от гърдите му вместо песента, която се готвеше да подхване, се изтръгна дълбока въздишка.