Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (11)

XI

В същото време семейството и целият род на хаджи Милети страшно се разтревожиха. Бяха обикновени хора, на които за пръв път им се случваше да чукат по вратите на различни служби, да чакат в студени коридори, без да получат никакъв отговор.

Отначало сметнаха, че е погинал някъде. За него плъзнаха най-различни предположения и слухове. Веднъж се чу, че е полудял и се е удавил заедно с кервана в някаква река. После се разнесе мълвата, че са го убили врагове на държавата; след това, че са се нахвърлили срещу него жените и го удушили с фереджетата, които пренасял, и какви ли още не приказки. „Стигнало го е проклятието на жените от Балканите“ — казваха стариците от рода му.

Една сутрин, когато в малката къща с дворче внезапно дойде следователят, за да направи оглед в дома му, всички разбраха, че хаджи Милети се намира в затвора. „Е, слава богу — си казаха те с облекчение, — значи е жив.“

Цялата зима близките му прекараха в писане на жалби ту до великия везир, ту до канцеларията на шейх-ул-исляма, ту до самия султан. Отговор не пристигна отникъде. „Не се отчайвайте — казваше старата Меремя, — не губете надежда. Гробът врата няма — затворът има.“

Хаджи Милети умря рано през пролетта, преди да пристъпят към жестоките мъчения. Пазачът, който една сутрин видя трупа му, отначало се изплаши. Помнели, че това не е той и че вместо него в килията са поставили друг, непознат човек, дори първо му заприлича на жена. После, когато обърна трупа, го позна. Беше хаджи Милети, само че покрил главата си и част от лицето с някаква голяма черна забрадка по същия начин, по който жените се забулват с фереджетата.

Пазачът дълго стоя като вцепенен, без да може да откъсне очи от посивялото лице на мъртвеца. Две мухи пълзяха около стиснатите уста на трупа, спираха за малко край ъглите им и се насочваха към устните, сякаш искаха да проникнат в тях, ала след като ги докоснеха, се отказваха, за да продължат безсмисленото си пълзене нататък.