Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Sjellësi i fatkeqësisë — Islamo nox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Корекция
Alegria (2011 г.)
Източник
списание „Съвременник“, 1990, бр. 4.

Превод от албански: Марина Маринова

История

  1. — Добавяне

X

Къде се намираше? Откога гниеше така окован? Килията беше дълга, но тясна, а стените й колкото повече се издигаха към тавана, толкова повече се приближаваха. Не се знаеше дали по някаква случайност или архитектът така бе измислил килиите на затвора, че таваните да са по-тесни от пода с цел да наподобяват ковчег.

По цели часове хаджи Милети стоеше неподвижно като зашеметен и макар да усещаше пълзенето на мухите под белезниците, не помръдваше. С това чувство някога като дете в един дъждовен ден вървеше с майка си, грабнала бохча в ръка, пак така зашеметен под железните дъги на някакъв голям мост.

Бяха го разпитвали нощем, като редовно го лишаваха от сън, после сутрин, току-що събуден, и още зашеметен от тежкия сън. Разпитваха го, след като го бяха държали гладен, после подир обилен, хубав обяд. Бяха го разпитвали с добро, след това с гняв, бяха му обещавали незабавно да го освободят, дори да му дадат и парично обезщетение, бяха го заплашвали, че ще го одерат жив, ще го нарежат с трион, ще го побият на кол, ще го направят на лой за свещи, от ония свещи, дето християните палят по гробовете на задушницата през декември.

Хаджи Милети мълчеше. Гледаше замислен следователя, като за стотен път пораждаше у него надеждата, че ще проговори, после погледът му се зарейваше нанякъде. „Говори, не свеждай очи“ — подканяше го следователят. И въпросите се повтаряха с мъчително еднообразие: „Какво прави, докато беше там? С кого се срещна? Какви сведения предаде или донесе? Защо те измъчваше съвестта онази нощ в Орман чифлик? За какво плака?“

Следователят не откъсваше погледа си от очите му, от устата, където винаги, щом свършеше с градушката въпроси, му се струваше, че долавя леко потрепване. Но на повечето от разпитите с безкрайните въпроси следователят се измъчваше от усещането, че думите на затворника са на върха на езика му, само че нещо го възпира, някаква малка, деликатна пречка, която той, следователят, не можеше да отстрани.

Тогава гласът му отново ставаше мек, ласкав. „Ти си добър човек, хаджи Милети. Само добрите хора изпитват угризение на съвестта и се разкайват, дори плачат за извършените грешки. Даже и да си сгрешил, явно си го направил неволно. Попаднал си в капана случайно, като насън. Събуди се, хаджи Милети, и сложи край на този кошмар. Говори!“

Но хаджи Милети продължаваше да мълчи. Тогава следователят повече за свое облекчение, отколкото да го сплаши, отново се нахвърляше грубо, напомняше му за мъченията, за изгарянето във варница, за ямата със скорпиони, за нарязването с трион, за изгарянето или одирането му жив, та до превръщането в лой за свещите на християните по задушница.