Исмаил Кадаре
Носителят на злочестието (2)

II

Още преди разсъмване хаджи Милети със своя керван напусна столицата. Времето бе прохладно, кажи-речи, студено. От Мраморно море непрекъснато духаше вятър.

Той пътува през целия ден, без да спира почти никъде, за да може до вечерта да стигне в Орман чифлик, където трябваше да прекара нощта. Това беше ред, строго спазван от всички куриери и служители, които отиваха по работа или се завръщаха от западните краища — задължително да пренощуват в Орман чифлик. Никой не знаеше от какви съображения бе продиктувана заповедта и хаджи Милети не си блъска ума около това. Както на всеки служител, който пътуваше за първия път в европейската част на държавата, и на него му бяха напомнили за спазването на заповедта и това се запечата веднага в главата му, както имаше навик да изпълнява всички държавни разпоредби, без да ги обсъжда и да се впуска в подробности. Всъщност това му се видя малко странно: „В какъвто и час да пристигнеш в Орман чифлик, ти не можеш да продължиш пътя си, без да пренощуваш там.“ Дори да се озовеш на връщане, да речем, по обяд, а пощата и материалите, които носиш, да са важни, да си закопнял за близките си и столицата, която не е далеч оттук, ти не можеш да продължиш пътя си и да пристигнеш същия ден. Не, ти трябва да дочакаш нощта в Орман чифлик, да пренощуваш и на следващата сутрин да тръгнеш.

Докато пътуваше, хаджи Милети на няколко пъти се опита да си представи как изглежда този Орман чифлик, но посредственото му въображение можа да сътвори само една гора, което подсказваше името на чифлика. И наистина първото нещо, дето го впечатли, щом се приближи, беше тъмната гора, която му се стори още по-мрачна от спускащата се вечер. Няколко фенера с бледа светлина откриваха пръснатите тук-таме постройки на два ката, които приличаха на необитаеми. Под един от фенерите пред хаджи Милети изскочи някакъв човек и го попита кой е и за къде пътува. Керванджията показа документите си, които другият внимателно разгледа, като погледът му на няколко пъти се пренесе от тях към кервана с мулетата.

— Добре — каза той накрая. — Мулетата ще закараш там отзад — и посочи с ръка вдясно, — а ти ще нощуваш тук.

Хаджи Милети погледна за миг тухлената постройка, която онзи му посочи.

— А после? — попита той.

Човекът учудено повдигна вежди.

— Какво „после“? Какво ще правиш след това, ти сам знаеш. Утре сутринта ще тръгнеш, нали така?

— Да, да, разбира се — рече хаджи Милети малко смутен.

— Както виждам, предстои ти дълъг път. В опасните места ще ти подсигурят и охрана.

— Така ли?

— Да, предполагам. Доколкото разбрах, пренасяш ценен товар.

— Ах, да.

— Но ти не се безпокой за това. Във всеки пашалък знаят какво е необходимо за сигурността на държавните кервани. А сега лека нощ.

— Лека нощ — отвърна хаджи Милети.

Както беше капнал от пътя, той помисли, че веднага ще заспи, но за учудване не стана така. Дълго се въртя в леглото, а кратките мигове, през които поспа, сякаш още повече го умориха. Веднъж се надигна, за да иде да нагледа мулетата, но не успя да стигне до мястото, тъй като някой се обади сред мрака:

— Къде отиваш, ага?

— Там, отзад… Да видя за малко мулетата.

— Не се безпокой. Тук е сигурно място.

— Така ли? Е, добре тогава.

Отново се върна в малката гола стая, която под светлината на газената лампа изглеждаше още по-окаяна. „Тук е сигурно място“ — повтори си наум, като че ли това накрая щеше да го накара да заспи.