Сузан Форстър
Безсрамна (27)

Глава двадесет и седма

— Джеси, ще ми кажеш ли какво става, по дяволите? — Люк още не бе изгасил двигателя на мерцедеса и Джеси вече бе изскочила от колата и се бе втурнала по пътечката към „Ехо“. Докато тичаше, вързаната й на хлабав кок коса се измъкна от фибите и се разпиля. Люк излезе от колата и я последва, като се чудеше какво бе толкова жизненоважно, че бе рискувала да ги глобят за превишена скорост или да се блъснат по пътя за насам. И защо не можеше да му каже причината?

— Къде отиваш? — извика той след нея.

— В спалнята — долетя в отговор.

Вече беше в стаята си и ровеше из коша с прането, когато и той дойде.

— Ето го! — измърмори тя на себе си, като измъкна един черен пуловер за ръкава. Започна да бърка из джобовете и извади нещо, което приличаше на хартиена салфетка. Погледна онова, което бе написано там. — Така си и мислех — изпъшка, като се мъчеше да успокои дишането си. — Същият е.

Люк отиде до нея да види какво бе предизвикало цялото това вълнение. Салфетката беше омацана с червени петна, които можеха да са и от кръв. Имаше надраскани някакви думи, които едва разчиташе.

— Лайнорони? Какво би трябвало да означава това?

— Не думата — рече припряно тя. — Почеркът — посочи миниатюрните чертички над i-тата.

Люк веднага направи връзката.

— Кой го е писал?

— Роджър Меткълф, портиерът. Една вечер Мат заведе всички ни на пица и Мел искаше да се научи да псува на италиански.

— А това бе приносът на Роджър за културния напредък на Мел?

Джеси не отговори. Бе потънала в мисли и дърпаше краищата на салфетката с пръсти.

— Значи Роджър ти е изпратил онова заплашително писмо, нали, Люк? Но защо? — тя го погледна очевидно отчаяна.

Той бавно кимна, заслушан в равномерното тиктакане на часовника, и се замисли за подтекста на въпроса й. Подозираше какъв би могъл да е мотивът на портиера, но това му изглеждаше толкова смахнато, колкото бе и обезпокояващо.

— И вероятно не е всичко, което Роджър е направил — каза той след малко.

Тя се втренчи объркана в него.

— Втората бележка — тази с адреса — намерих на стълбите пред външната врата в Пасифик Хайтс. По вида й можеше да се съди, че е била там от доста време. Беше измачкана, а някои от цифрите толкова размазани, че едва ги разчетох. Може да е от влагата, но предполагам, че бележката е била наваляна от дъжда онази вечер, когато ходихме на опера.

— Все пак не разбирам.

Люк не беше сигурен, че и той разбира, но бе решен да проумее странния сценарий, който се въртеше в ума му.

— През нощта, когато бе нападната, ти си се била с него, нали?

— Ритнах го — рече тя, — като се опитвах да се освободя, после грабнах един чадър от поставката и натиснах копчето. Чадърът се отвори в лицето му и той изгуби равновесие.

— Може ли да е загубил бележката по време на боричкането? Възможно ли е да е паднала от джоба му или оттам, където е била? — попита Люк. — Ще трябва да приемем, че нападението не е било случайно, и че мъжът е търсел точно тази къща, иначе не би си записал адреса. Искам да кажа, Джеси, че онзи, който е изпуснал бележката, е използвал твоите листа, тези от кухнята на „Ехо“.

Джеси изглеждаше така, сякаш не искаше да повярва на пъзела, който умът й нареждаше в главата й.

— Мислиш, че Роджър ме е нападнал, нали? Но защо ще прави това? Защо ще иска да ме нарани?

— Не знам — Люк мушна салфетката във вътрешния джоб на велуреното си сако при двете бележки. — Хайде да отидем в къщичката на портиера и да разберем.

Джеси очевидно се колебаеше, докато Люк вече се бе отправил към вратата.

— Какво има? — научаваше се да разбира езика на тялото й, а тя се държеше странно, откакто бе открила бележките в огнището. Сякаш се разкъсваше между желанието да разбере кой ги бе написал и страха от разкритието. Не се учудваше, че тя се тревожи от срещата с Роджър, особено ако вярваше, че той е човекът, който я бе нападнал. Но подозираше, че има и нещо друго. Толкова много неща не знаеше за нея, даде си сметка той.

— Не съм влизала в портиерската къщичка повече от десет години — призна тя. — От нощта, когато те открих там.

Той изпита едновременно учудване и съжаление. Изглежда, миналото ръководеше и нейния живот — дори повече от настоящите й грижи. Това обясняваше нежеланието й и все пак той си зададе въпроса дали това беше всичко.

— Не е нужно да идваш — успокои я и усети силна необходимост да я закриля. — Мога да се оправя с Роджър и сам.

Тя разгледа отново салфетката, като стискаше ръбовете й между палеца и показалеца си, сякаш вземаше едно от най-важните решения в живота си. Дългата убито синя муселинена рокля, с която бе облечена днес, й придаваше много, много уязвим вид.

— Джеси, остави ме да се оправя с това — каза Люк.

— Не! — реакцията й бе толкова неочаквана, че сякаш дори самата тя се изненада. — Не, Люк, идвам — въздъхна тежко. — Аз бях нападната. Ако Роджър го е направил, искам да се изправя срещу него. Искам да знам мотивите му и да ги чуя от него.

Малко по-късно, когато излизаха от къщата, Джина се втурна във фоайето, като викаше Джеси. Напрежението в гласа й рикошира в стените и ехото му придаде истерични нотки.

— Aspetti un momento! Почакайте!

— Какво има? — попита Джеси, когато Джина приближи. — Нещо с Мел ли? Зле ли е?

— Не, Мел си е все така — увери я бавачката. — Полицията… — докосна гърдите си, сякаш да се прекръсти. — Бяха тук сутринта, двама детективи, струва ми се. Не ми казаха за какво става дума, но задаваха въпроси за вас и мистър Уорнек. Искаха да знаят къде сте и кога ще се върнете.

Джина изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.

— Няма нищо — увери я Люк. — Вероятно е за някоя дреболия. Може някой да се е оплакал заради дървото, което падна при последната буря.

— Не, не мисля…

— Джина, успокой се — настоя Люк с известна припряност. — Всичко ще се оправи. Каквото и да е, аз ще се погрижа — направи знак на Джеси, нетърпелив да стигне до къщичката и да разпита Роджър. Изведнъж му бе хрумнало, че можеше да има по-страшна причина за появата на полицията, но не искаше да говори за това пред Джина. В джоба му се намираше писмо, което го предупреждаваше да стои далеч от Халф Муун Бей. Ако Роджър или този, който бе изпратил бележката, не блъфираше, възможно беше да е изпълнил заплахата си и да е уведомил полицията.

— Не, мистър Уорнек — възбудено възрази Джина. — Вие не разбирате! Полицията не бе дошла заради дърво. Искаха да говорят с Джеси. За нея бяха дошли.

— За мен? — Джеси пребледня. Ръката й затрепери и после пръстите й закриха устата. — Какво означава това, Джина? Какво искаха?

— Не знам — бавачката премести поглед от Джеси към Люк, сякаш очакваше той отново да я окуражи. Този път наистина се прекръсти.

Но Люк почти не забелязваше изплашеното изражение на Джина. Той бе впил поглед в лицето на красивата си съпруга. Криеше толкова много неща от него, помисли си. Пазеше тайни, които не можеха да бъдат споделени с никого. И нямаше ли да я арестуват наистина?

 

 

Вратата към къщата на портиера беше отворена. Роджър или беше бързал, или бе твърде безгрижен, реши Джеси, докато с Люк се приближаваха към малката каменна къщичка.

Люк вдигна ръка, за да я предупреди да спре, където беше — на каменната пътечка, — а той продължи напред. Когато отвори вратата, ръждивите панти изскърцаха. Люк се поколеба на верандата и надникна вътре. Изглежда, нямаше никой.

Миг по-късно с Джеси стояха в стаята, която беше едновременно кухня и дневна. Усещаше се лека миризма на тамян, а Роджър бе добавил и своя вкус към мебелировката — плакати на рок състави, комплект гирички и внушителна колекция от комикси, както и разни други неща.

Вехтата обстановка, подобна на спалня в колеж, не предизвика спомените, които Джеси бе очаквала. Странно, но й се струваше, че срещата й с Люк е станала другаде.

— Къде мислиш, че може да е Роджър?…

Шумът от вода в тоалетната прекъсна въпроса на Джеси. Тя се обърна натам и вратата, на банята се отвори. Докато вдигаше ципа на дънките си, Роджър Меткълф погледна като хлапе, уловено да краде. Очите му се стрелнаха от Джеси към Люк.

— Какво правите тук?

— Трябва да поговорим, Роджър — Люк посочи към паянтовия диван в дневната. — Може би ще е добре да седнеш.

По всичко изглеждаше, че Роджър съвсем не иска да седне, а по-скоро гори от желание да си плюе на петите. Възможно ли беше този колежанин да е човекът, който я бе нападнал? — запита се Джеси, докато той нервно пъхаше тениската си в дънките. Не й изглеждаше нито достатъчно едър, нито достатъчно страшен. В спомена й нейният нападател бе огромен, ужасен.

— Какъв е проблемът? — попита Роджър, като ги изгледа напрегнато.

Люк извади заплашителните бележки от джоба на сакото си и като тръгна към портиера, ги вдигна да му ги покаже.

— Какво, по дяволите, е това?

Изведнъж Роджър се втурна откъм банята и се блъсна в рамото на Люк, сякаш да го събори. Люк го сграбчи за тениската, щом Роджър се хвърли към вратата и се завъртя, като едва не я скъса.

Роджър се опъваше и съпротивляваше, докато Люк го мъкнеше обратно. Той го стисна здраво и го залепи за най-близката стена. Джеси се огледа за някакво оръжие, отваряше чекмеджета и шкафове, но преди да вземе една настолна лампа, Люк вече го мъкнеше към вратата на банята. Роджър беше по-пъргав, но Люк беше по-едър и по-силен.

— Открай време мечтая да удавя някого в тоалетна чиния — изръмжа Люк. Принуди портиера да се свлече на колене пред тоалетната и вдигна капака. — Това е една моя перверзна фантазия, Роджър. Искаш ли да те кръстя?

— Не! — изрева Роджър.

— Насадил си се дълбоко в лайнорони, Роджър — каза той и изправи колежанина на крака. — Защо не улесниш всички ни и не ми разкажеш за бележката? А като си започнал, обясни и защо нападна Джеси, преструвайки се, че съм аз, откачена гадино.

Роджър очевидно не беше герой и изстреля изненадващата истина в две накъсани изречения.

— Сандъски ми нареди да го направя. Плати ми да проследя мисис Уорнек, да я изплаша.

Люк погледна към Джеси.

— Мат Сандъски?

Джеси поклати глава. Каквито и кошмарни врагове да бе родила фантазията й, не можеше зад всичко това да стои Мат. Той беше неин приятел, довереник, утеха по време на болестта на Саймън, по време на всичките й страдания.

— За Сандъски ли работиш?

— Помоли ме да следя какво става в „Ехо“ — призна Роджър, като попи подгизналите си от пот лице и коса.

— Мат ми препоръча Роджър за длъжността — намеси се Джеси. Все още не й се искаше да приеме връзката, конспирацията между Роджър и Мат. Не можеше да няма някакво друго обяснение.

— Мисля, че е ясно кой ще е следващият, с когото ще разговарям — отсече Люк.

— Искам и аз да дойда — Джеси нямаше друг избор. Мат й беше приятел и докато наистина не се убедеше в онова, в което го обвиняваше Роджър, щеше да си остане такъв.

— Няма да ти позволя — възрази Люк. — Може да е опасно. Няма да се приближаваш до Мат Сандъски, докато не разбера какво е намислил.

Роджър изведнъж метна мократа хавлия към Люк и се втурна към вратата на банята. Преди да успее да направи и три крачки, Люк вече го бе проснал по лице.

— Ти, ненормално копеле! — кресна му той и изви ръцете на портиера зад гърба му. — Имам срещу теб достатъчно обвинения, за да те пъхнат на топли за две десетилетия. Още една глупава постъпка и ще те предам на полицията. Разбра ли?

Роджър побърза да кимне.

— Да, разбира се… няма проблеми. Просто исках да си облека чиста тениска.

— Свиквай с тази — посъветва го Люк. — Ще ти се наложи да прекараш известно време с нея — свали колана от панталона си и го използва, за да завърже ръцете на портиера. — Така поне ще съм сигурен, че никъде няма да отидеш, няма да разговаряш с никого и няма да предупредиш Мат Сандъски.

И сякаш за да се увери, че Роджър наистина няма да иде никъде и няма да говори с никого, Люк закачи за всеки от глезените му по една двадесет и пет килограмова гира. После отскубна телефонната жица от стената.

Тъкмо си тръгваха, когато ивица син плат привлече вниманието на Джеси.

— Чакай малко — рече тя и спря да разгледа сатенената панделка, която се подаваше от едно от кухненските чекмеджета, които бе отворила. В дъното на чекмеджето, мушнат между кърпи и поставки за съдове, тя откри искрящо синия талисман, който Люк й бе подарил за късмет. Ароматът на рози, билки и екзотичен тамян я лъхна, щом вдигна малката торбичка. Вече нямаше никакво съмнение, че Роджър Меткълф е мъжът, който я бе нападнал.

Усети дланта на Люк върху ръката си.

— Да вървим — подкани я той.

Джеси успя да излезе навън, но едва когато Люк я прегърна, за да я успокои, тя осъзна колко потресена беше. Прие подкрепата му, но знаеше, че сама ще трябва да намери сили да се справи със ситуацията. Полицията я търсеше, а и вече започваше да й се струва напълно възможно приятелят й Мат Сандъски да е поръчал на хлапето от колежа да я следи и да я нападне. Дори на пръв поглед всичко това да изглеждаше ужасно, Джеси знаеше, че още по-надълбоко ще е далеч по-заплетено, и я побиха тръпки.

 

 

BMW-то 750 iL на Мат Сандъски работеше на празен ход в гаража на къщата му в Сан Франциско, когато Люк паркира от другата страна на улицата. Вратата на гаража беше отворена и Люк го видя, седнал в колата, да говори по телефона. Дали някой не се беше обадил да го предупреди? — запита се той. Със сигурност не беше Джеси.

Люк се постара Мат да не го види, докато се приближаваше отзад към колата. Той току-що бе затворил телефона, когато Люк почука по прозореца от неговата страна.

Мат вдигна поглед изненадано.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Уорнек? — гласът на изпълнителния директор долетя през стъклото още преди да го отвори рязко. — Случило ли се е нещо? — запита той, като изучаваше лицето на Люк. — За Джеси ли става дума? Къде е тя?

Или беше дяволски добър актьор, или наистина не е била Джеси, реши Люк.

— Слизай от колата, Мат.

— Какво става, по дяволите, Уорнек?

— Излез от колата, по дяволите, и ще ти кажа.

Мат изгаси мотора и изскочи навън, очевидно раздразнен. Беше висок почти колкото Люк, но беше с няколко килограма по-лек и в не особено добра форма. Люк реши, че ще надвие, ако се стигнеше до физически сблъсък, но не очакваше това да се случи. За да обезвреди Роджър, се бе наложило да използва мускулите си. С Мат щеше да му е необходима хитрост.

— Хубава кола — рече Люк и посочи сребристата лимузина с четири врати, с която Мат очевидно се гордееше. Тя блестеше без нито едно петънце чак до хромираните тасове на гумите. Люк измъкна ключовете си за колата от джоба на сакото, прокара палец по ръба на единия и се намръщи престорено.

— По дяволите, остри са — рече той. — Страшно ми е неприятно, когато разни шестнадесетгодишни тийнейджъри драскат вандалски по коли, които струват шестдесет хиляди долара, а на теб? — той потупа вратата на BMW-то, като продължаваше да държи ключовете в ръката си. — Много умно от твоя страна, че пазиш тая кукличка в гараж.

Мат пребеля като ризата си.

— Господи, Уорнек! Махни това от колата ми!

— По дяволите! — Люк дръпна ръката си. — Не я одрасках, нали?

Сребристата повърхност блестеше непокътната. Мат си пое шумно въздух с облекчение и се успокои.

— Какво си намислил, Уорнек? Какво, по дяволите, искаш?

— Просто съм любопитен, Мат. Роджър Меткълф ми разправя, че си го накарал да ми изпрати заплашително писмо. Също така твърди, че ти стоиш зад нападението над Джеси. Сега ми кажи, защо ти трябваше да правиш такива неща?

Очите на Мат изведнъж станаха пронизително сини.

— Роджър кой?

Люк притисна ключа към блестящата дръжка на вратата и го плъзна по повърхността. Звукът беше мъчителен като гвоздей по черна дъска.

— Господи! — извика Мат ужасен.

— Тази кола е най-малката ти грижа, Мат — предупреди го Люк с равен глас. Изчака една-две секунди, после вдигна ръка, за да покаже, че бе използвал нокътя на палеца си. Боята беше все още безукорна. — Ако исках да ти навредя истински, щях да извикам ченгетата и да им кажа какво знам. Роджър ще е повече от щастлив да свидетелства срещу теб, за да си спаси задника, сигурен съм в това.

Мат политна, сякаш го бе ударил гръм, и Люк изпита мигновено удовлетворение от съзнанието, че го бе хванал на тясно. Беше почти сигурен, че Мат стоеше зад заплашителното писмо, което бе получил. Също така беше сигурен, че блъфира. Ако знаеше за каквото и да било доказателство, което да свърже Люк със смъртта на Ханк Флъд, досега щеше да го е използвал, за да се пазари. — Защо ти беше нападението над Джеси, Мат? Мисля, че ще трябва да ми обясниш това, и то много внимателно.

— Опитвах се да я предпазя — отвърна Мат и се подпря на скъпоценната си кола.

— Да я предпазиш? От какво?

— От теб — тогава той се разгорещи и лицето му пламна. — Ти си едно опасно копеле, Уорнек. Предупредих я, че си способен на всичко. Предупредих я, че поема риск, че рискува всичко, но тя не ми повярва. Правеше катастрофална грешка. Някой трябваше да я накара да го проумее.

— Така че ти накара Роджър да я нападне?

— Да я изплаши. Казах му да я изплаши, това е всичко.

— И е трябвало тя да си помисли, че съм аз? Много умно, Мат. Жалко, че не свърши работа.

— Напротив, свърши — изтъкна кисело Мат. — Тя те напусна, нали? Ако Роджър не бе прецакал работата, нямаше да водим сега този разговор.

Люк погледна ключовете в ръката си и за миг се изпълни със съчувствие към протежето на Саймън. Той беше кралският васал, лоялен до края, само дето неверният син бе сграбчил и отмъкнал „ключовете“ към кралството. Ако Люк беше в положението на Мат, той също би скроил някой макиавелистичен номер. Надяваше се, че би го направил по-добре. Ако Мат имаше някакъв фатален недостатък, то това беше липсата на поквареност. Не го биваше да е лош.

— Сега какво? — попита Мат. — Ти държиш всички карти. Предполагам, че искаш главата ми на тепсия, нали? Очаква се, че ще си подам оставката и ще се изпаря от града?

Интересна смесица от метафори.

— Сигурен съм, че можем да постигнем някакво споразумение — увери го Люк. — В момента имам нужда от информация.

Мат изглеждаше облекчен.

Люк набързо му разказа за онова, което бе прочел в библиотеката на Халф Муун Бей.

— Във вестника пишеше, че си бил разпитван от полицията, но не си призован да даваш показания. Това предизвика любопитството ми, Мат, така че наех частен детектив. От него узнах, че на няколко пъти са те виждали в къщата на Ханк Флъд в годината преди смъртта му. Каза също, че си ходел там редовно на всеки два-три месеца, и че винаги си се появявал рано сутринта, преди Ханк да тръгне за работа.

Мат се приведе над колата, сякаш му бе призляло, и се хвана за главата. Изглеждаше напълно смазан.

— Ти си го убил, нали? — попита Люк с дрезгав, напрегнат глас.

— Не! Господи… Нищо подобно.

— Какво тогава?

— Правех доставки.

— Доставки? На пица? На цветя?

Мат вдигна измъчен поглед, състарявайки се поне с десет години на минута.

— На парите, с които Саймън купуваше мълчанието му. Аз бях неговият куриер.

Изведнъж Люк разбра как се чувства човек при инфаркт. Не може да си поеме въздух.

— Ханк е работил при баща ти, когато си бил дете — побърза да обясни Мат. — Боядисвал или нещо такова. Не знам подробностите, освен че работел в крилото, където се намирала спалнята на родителите ти, и че веднъж ги чул да се карат. Майка ти искала развод, но Саймън отказвал да й го даде. Упрекнал я, че е лоша майка заради всичките лекарства, с които се тъпче, и че никога няма да й позволи да те вземе. Когато тя го заплашила, че ще се самоубие, той започнал да я дразни, като твърдял, че няма тази смелост, и я предизвиквал да го направи. Дори отишъл до шкафчето с лекарства, извадил таблетките и ги хвърлил в скута й.

Люк усети, че на свой ред също се бе подпрял на колата. Краката му се бяха подкосили. Езикът го сърбеше да каже нещо, но не можеше да помръдне устни. Не би могъл да проговори, колкото и да искаше. Значи се е самоубила заради него, не заради мене, помисли си. Не заради мене. С някаква част от душата си бе приел версията на Саймън за смъртта на Франсез Уорнек. Макар да се бе опитвал да се убеди в противното, през всички тези години наистина бе вярвал, че той е причината майка му да посегне на живота си толкова млада.

— Същия следобед Ханк открил майка ти мъртва — продължаваше Мат. — Причината била свръхдоза, но Саймън помолил Ханк да му помогне да нагласят нещата така, че да изглежда като грешка, сякаш е смесила противопоказни лекарства. Не знам кога точно Ханк е започнал да изнудва Саймън. Аз бях двадесетгодишен и работех като личен помощник на Саймън в „Дъ Глоуб“, когато той ме помоли да занеса някакъв пакет в къщата на Флъд в Халф Муун Бей. След това започнах да ги нося редовно. Саймън никога не ми каза какво доставям, но една сутрин Ханк беше толкова пиян, че издрънка повече, отколкото трябваше, като се перчеше с властта си над великия Саймън Уорнек. Предупредих Саймън…

На Люк не му беше необходимо да чува останалото. Мат бе обявен за син и наследник. Саймън не само се отплащаше на Мат за лоялността му, но си осигуряваше и дискретността му. Сега Люк знаеше кой бе убил Ханк Флъд.

— Той го направи, нали? — прошепна Люк повече на себе си, отколкото на Мат. — Саймън уби Ханк… или накара да го убият, а мен остави да опера пешкира.

— Какво? — Мат вдигна поглед объркан. — Не, не мисля…

Но Люк вече си представяше — предвкусваше дивото удоволствие от публичното разобличаване на Саймън Уорнек. Той беше убиец. Беше отговорен за смъртта на двама души, а бе нагласил синът му да понесе наказанието и в двата случая. Каква гадост, направо невероятно!

През Люк премина парещо желание за отмъщение, див копнеж за разплата. Преди да може да се спре, преди дори да успее да осъзнае какво върши, той прилепи Мат Сандъски към стената на гаража и го стисна за гърлото.

— Саймън го направи, нали? Кажи ми истината или ще съсипя не само колата ти, но ще унищожа и теб, копеле шибано. Той ме остави да опера пешкира, а ти си го знаел през цялото време, нали? Ти си бил вътре!

— Не! Господи! — изпъшка Мат. — Нищо не знаех. Подозирах само, тъй като Саймън имаше мотив, да убие Ханк. Но ако го е направил, никога не е продумвал за това, кълна се!

Люк го пусна. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва ги контролираше. Наведе се да вдигне ключовете, които бе изпуснал, когато се бе нахвърлил върху Мат, и на излизане от гаража прокара острието по огледалната повърхност на BMW-то, като остави нащърбена, ужасна драскотина.

Викът на Мат все още кънтеше в ушите му, когато се плъзна в мерцедеса си и запали.