Сузан Форстър
Безсрамна (19)

Глава деветнадесета

Утринта беше прекрасна и напълно подходяща за изкупление на вина. През избитите еркерни прозорци на господарската спалня нахлуваше сребриста светлина, толкова ярка, че си съперничеше с райските селения. Голямата просторна стая се радваше на южно изложение и кремавите завеси сякаш по някакъв магически начин бяха събрали и сега излъчваха всеки лъч светлина, който небето предлагаше този ден. Сред ефирните бели цветове на плодовите дръвчета отвън чуруликаха птички, а от близката далечина се носеха мелодичните звуци на тролеите, поели по задълженията си в натоварената делнична утрин.

Джеси се надяваше, че всички тези изпълнени с жизнерадост дейности са добър знак, протегна се и изпита нежелание да напусне сатенените дълбини на покритото с балдахин легло. Европейският пухен дюшек обгръщаше раменете и хълбоците й като топъл облак, подсилвайки увереността й, че времето е напълно подходящо за помиряване. След като и небето, и времето бяха на нейна страна, може би щеше да успее да подобри настроението на Люк.

Не и се вярваше да е много весел след снощи. Чу го да напуска къщата, когато вече си бе легнала. Върна се след няколко часа, очевидно в още по-лошо настроение от онова, което го бе накарало да излезе. Беше се препъвал, мърморил и тряскал врати — нещо твърде опасно в сграда, която беше почти на сто години.

Тя отметна завивките и се измъкна от леглото. Потрепери от рязката смяна на температурата. Въпреки щедрата светлина въздухът все още беше студен и едва ли щеше да се стопли до следобеда, и то само ако топлината не се превърнеше в пелена от мъгла.

Джеси, исках да ти кажа нещо…

Мислите й се въртяха около изреченото с дрезгав глас предисловие на Люк през цялото време, докато се къпеше и обличаше. Вече й бе направил комплимент относно външността. Дали не бяха напразни надежди да си мисли щеше ли да каже още нещо или дори да разкрие чувствата си? Щеше ли да й каже, че я обича?

Пуловерът, който държеше, се изплъзна от пръстите й. Още преди да се наведе да го вземе, бе отхвърлила мисълта като смехотворна. При толкова много случаи Люк й бе дал да разбере, че не изпитва подобни чувства към нея и вероятно никога не е изпитвал, освен че, докато бяха деца, може би я бе обичал като приятел. Просто настроението на мига го бе завладяло. Виното и приятната музика бяха оказали въздействието си върху него, също както и върху нея.

И все пак само ако бе успяла да се справи по-добре с положението…

Един последен бегъл поглед във високото огледало я увери, че черният, дълбоко изрязан на деколтето пуловер разкрива студените извивки на гърдите й и същевременно обещава да се изхлузи от едното рамо. Подчинявайки се на някакъв вътрешен подтик, бе прибрала косата си в гръцка прическа, от която се изсипваше златисточервен водопад от къдрици. Рядко обръщаше толкова голямо внимание на външността си, но задачата, която й предстоеше, изискваше малко женски хитрини независимо дали това беше честно или не. Все пак й се стори доста странно, че се гласи заради Люк. Натрапчивите й мисли за романтичните му наклонности бяха още по-любопитни, особено като се имаше предвид, че преди месец едва не го бе пратила в гроба.

Откри го в стаята за закуска, макар вътре да беше толкова тъмно, че би могла и да не го забележи, както бе седнал в края на масата, ако при влизането й не бе измърморил нещо неразбираемо. Уютната, изпълнена с цветя ъглова стая гледаше едновременно към задната и към южната градина — или би гледала, ако той не бе затворил плътно капаците на прозорците.

— Добро утро — престраши се да каже тя и отвори капаците първо на най-малко слънчевия източен прозорец. Задната градина беше малка, не по-голяма от предния салон на къщата, но бе потънала в пролетни цветя. Слънчеви жълти и бледорозови нарциси растяха в теракотените саксии, а от една дървена решетка, боядисана в зелен като мъх цвят, се спускаха висящи глицинии. Тука беше любимото място на Джеси по това време на годината. Бе отсядала в къщата само няколко пъти през двете години на брака си със Саймън, но вече имаше своите любими стаи. През зимата обичаше семейния салон с червения махалски^[1] килим, златистата дъбова ламперия и буйния огън в огнището.

Люк примижа, наведе глава при нахлуването на светлината и хвана чашата с кафе с две ръце. На масата пред него беше сложен термос, пълен с гъстата като плазма силна течност. Липсваше му само интравенозно хранене.

Очевидно беше махмурлия, така че Джеси прояви предпазливост.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попита го тя и отвори шкафа с порцелан, откъдето извади една ръчно изрисувана чаша за кафе с нежен орнамент на миди. Принадлежеше към сервиз за закуска от осемнадесети век, изработен от Минтън.

— Ако ти се налага — отвърна той. — Само че затвори тези дяволски капаци.

Тя потрака с дръжките, сякаш да затвори капаците, после ги остави точно както си бяха. В края на краищата щеше да му се наложи да свикне с дневната светлина. Щеше да я има поне още десет или дванадесет часа.

— Съжалявам за снощи — седна на стола срещу него и си сипа чаша кафе, докато той я гледаше скептично. — Не, наистина съжалявам — настоя тя. — Не биваше да бягам по този начин.

— Тогава защо, по дяволите, го направи?

Тя отпи от кафето и преглътна с голямо затруднение. Беше много силно и горчиво.

— Не знам точно — призна. — Предполагам, че бях объркана от онова, което се случи, може би дори изплашена.

Той вдигна поглед към нея, като посрещна храбро светлината.

— Джеси Флъд, безстрашното чудо? Изплашена?

По-лошо, помисли си тя. Смразена от паника. Поднесе чашата с кафе към устните си, устоявайки на порива да изповяда напълно страховете си. По неизвестни причини желанието да се довери бе неизмеримо силно. Може би очевидното му лошо настроение го правеше симпатичен. Или може би защото бяха сами в къщата и тя отчаяно искаше да има приятел, а не враг. Но да се разтовари напълно означаваше да се върне към миналото им, а тя не можеше да го направи, без да създаде опасност за други хора. Обстоятелствата бяха заплетени безнадеждно като нервни възли. Никой не би могъл да бъде отрязан от останалите, без да навреди на всички.

Тя искаше да отмести поглед, да потърси следи от чаши върху повърхността на яворовата маса или да надзърне в дъното на чашата си за някакъв знак за бъдещето. Вместо това се насили да срещне изпитателния му поглед, давайки си сметка, че няма да го допусне по-навътре, отколкото вече бе направила.

— Сега плаша ли те? — попита той.

— В това съсипано състояние? Едва ли.

— Touche^[2] — той наведе глава и разтри врата си с гримаса.

Само да не беше толкова объркан и напрегнат тази сутрин, помисли си тя. Косата му падаше върху челото на тъмни вълни, почти къдрици, спускаше се около ушите и се изсипваше безредно на тила. Не бе изгубил напълно момчешката си беззащитност. Миналата вечер го бе доказала. Но той беше също мъж, и то какъв, и искаше по мъжки да бъде господар на собствения си свят. Неотдавнашните й преживявания с него потвърждаваха това. Смесицата от дете и възрастен я изпълни с горчиво-сладки спомени и същевременно изостри усещанията й, преплитайки вълнението със страха.

— Може би не е зле да престанем да се плашим един друг за известно време? — предложи той.

— И вместо това какво ще правим?

— Нещо по-малко изморително, например ще разговаряме.

Сама на себе си се учуди колко бързо подхвана идеята му.

— Чудесен ден е. Всичко е разцъфтяло. Можем да се разходим.

Той остави чашата с кафе и закри очи.

— Прекалено светло е за мен, а и така или иначе не съм много по разходките.

Не е много по разходките. Защото не обича да се разхожда, или заради окуцелия в детството крак? Каквото и да имаше предвид, признанието беше интересно.

— Защо да не хапнем нещо? — предложи той. — Ходила ли си някога в „Клиф Хауз“?

Тя се усмихна.

— Не, но съм чувала, че вътре е хубаво и тъмно.

Ресторантът беше известна забележителност близо до кметството. Сградата бе унищожавана от огъня и построявана отново четири пъти. Винаги беше искала да отиде там, отчасти от любопитство, но също така и защото такава невероятна устойчивост срещу бедствията бе въодушевяваща за хора като нея, които толкова често се сблъскваха с нещастия.

— Да вървим — рече той.

— Добре, но за какво ще разговаряме?

Той сви рамене.

— За политика? За религия? За секс? Можем дори да поговорим за бизнес. Или нещо по-неутрално, като това кога, как и къде ще консумираме този брак. Избери си.

— Какво ще кажеш за времето? — подхвърли тя.

 

 

Първото впечатление на Джеси от интериора на ресторанта бе за тъмно дебело дърво и високи до небето прозорци, които блестяха с отразената призрачна светлина на Тихия океан. Гледката към Сийл Рокс — две назъбени скали, подаващи се като гърбове на китове от бурната сива вода — бе зашеметяваща, но Люк не беше в настроение да се възхищава на природата. Избра маса в най-тъмния ъгъл на ресторанта и веднага си поръча блъди мери. Проява на инат, реши Джеси.

Изглеждаше замислен, докато отпиваше от питието си. Не й се наложи да се безпокои за разговора. По време на закуската, тъй като доста дълго той изобщо не продума нищо, макар по всичко да личеше, че в ума му се въртят разни мисли.

— Не мога да забравя как изглеждаше снощи — обади се най-сетне той.

Джеси вдигна поглед към него, докато режеше онова, което бе останало от нейните „яйца по бенедиктински“. Имаше огромен апетит и се бе заела със закуската в мига, в който я сложиха пред нея. Вече бе изяла половината, докато Люк седеше, пиеше и я наблюдаваше. Той не бе хапнал залък.

— Репликата звучи завладяващо — рече тя.

В смеха му имаше изненада.

— Ако се опитвах да те завладея, нямаше да прибягвам до реплики, а вероятно щях да запланувам отвличане както при Линдбърг^[3].

Не знаеше дали да се чувства поласкана или разтревожена.

— Малко прекалено е, не мислиш ли?

— Не бъди скромна, Джеси. Като имам предвид последните събития в нашите отношения, бих бил луд да оставя нещата на случайността.

Облегна се назад в стола си нехайно, но тя бе заинтригувана от дяволития блясък в очите и гърлените възбуждащи звуци в гласа му, които й напомняха за кадифе.

— И как точно смяташ да осъществиш отвличането? — попита.

Той я огледа равнодушно от горе до долу, спря се на косата, очите и устните й, сякаш външността имаше огромно значение за отговора му. Тя се замисли с ирония дали бе достатъчно хубава, за да си струва отвличането, но си замълча. Погледът му предизвика прилив на чувства, които прогониха всички мисли от главата й. Той беше бърз, арогантен, мъжествен. Накара я да се чувства така, сякаш се бе възползвал от нея по непристоен начин, сякаш я бе замъкнал в някое от тъмните сепарета на ресторанта и тайно бе плъзнал ръце под пуловера й, за да я погали.

— Ще го направя — отвърна той и продължи съсредоточено да я оглежда.

— Кое?

— Това. Ще те наблюдавам.

Над горната й устна изби пот. Даваше си сметка, че черният пуловер се бе смъкнал на гърдите и разкриваше голяма част от щедрата й млечна плът, а ръкавът бе спазил обещанието и се бе изхлузил от рамото. Очите му като че следваха пътечката на чувствената сянка, която играеше по наклона на шията й, преди да се гмурне в цепката между гърдите. Придърпа смъкналия се ръкав.

— Ако имах намерение да те отвлека — осведоми я тихо той, — щях да те дебна дни наред, преди да направя решителната стъпка.

— Така ли? — сърцето й запрепуска.

— Щях да те наблюдавам от сенките, да си отбелязвам кога излизаш и кога се прибираш, да следя всяка твоя стъпка. Ти би ме усещала как те наблюдавам, как те дебна, но никога не би ме видяла.

— Никога?

— Да. Но щях да съм там. Винаги. Навсякъде. Щеше да ме усещаш навсякъде около себе си, невидимото присъствие, милувката на невидими ръце. Щеше да ме усещаш всеки път, когато се събличаш, всеки път, щом се докоснеш като например тази вечер, когато събличаш пуловера през главата си, когато откопчаваш сутиена и смъкваш бикините си. Тази вечер твоите ръце ще бъдат моите ръце. Тази вечер ще ме усетиш край себе си… И утре. И вдругиден.

Тя остави вилицата, забравила за храната.

— Аз ще съм постоянното присъствие — продължи той с тих глас. — И преди да свърша, ще те познавам по-добре, отколкото се познаваш ти самата. Ще знам какво смяташ да направиш, преди още да си го направила. Така ще те хвана, когато не ме очакваш. Ще знам кога ще примигнеш, за да те нападна тогава, в тази частица от секундата, докато очите ти са затворени и ти си сляпа. Наричат го неочаквано нападение.

Тя видимо потрепери.

— Мога да продължа — увери я той.

— Недей.

Люк се усмихна мрачно, очевидно забавлявайки се.

— Между другото, когато ти казах, че не мога да забравя как изглеждаше, имах предвид един измислен образ, който се появи пред мен, след като ти си тръгна снощи. Представих си те застанала на стълбището с разкопчано горнище на пижамата и наведена глава, сякаш не можеше да намериш сили да ме погледнеш.

Върховете на пръстите й се забиха в дланите.

— Не можех да намеря сили да те погледна?

— Не, поне отначало. Напомни ми за едно младо момиче, което, много силно желаеше нещо, но не можеше да се реши да си го поиска, едно младо момиче, което се срамуваше от копнежите си. Чудех се кой порив ще надделее — копнежът или срамът.

— И кой надделя?

— Копнежът, струва ми се. Когато накрая ме погледна, дъхът ми секна. Никога по-рано не бях виждал такова вълнение. Беше омагьосващо, красиво.

— Но това всъщност не съм била аз — побърза да му напомни тя.

— Така ли?

— Не, разбира се, че не. Аз бях в стаята си…

Той сякаш не я беше чул.

— Държа ме буден цяла нощ, Джеси. Колкото и да пиех, не можех да изтрия от съзнанието си образа на онова изчервило се, объркано момиче на стълбите. Не мисля, че някога нещо ще го изличи.

През тялото й премина друга тръпка. Тя също пазеше неизличими негови образи. Някои от тях сърцераздирателни — като раненото тяло на дъното на клисурата. Други пълни с трогателна изненада — като изражението в очите му, когато спряха да танцуват снощи.

Сега тя открито разгледа лицето му, задавайки си въпроса дали някога щеше да е възможно отново да се свърже с него — с човека, който по-рано беше център и смисъл на живота й. Скритото му в сянката бдително изражение беше загадка. Като че ли в него едновременно живееха трима души — момчето, кадетът от Военното училище и сега този силен, загадъчен мъж.

Той беше неин враг, напомни си тя. Не искаше да е така, но беше. Тя никога нямаше да се предаде, да му повярва, да му се довери. И все пак й се искаше да го направи, въпреки че си даваше сметка за опасността. Обзе я някакъв дълбок копнеж, който я тласкаше да прекрати битката и да се примири със съдбата, отредена й заедно с Люк Уорнек, каквато и да беше тя. Отстъплението — дори и пред него, — каква сладост би й донесло то, каква драга смърт. Щеше най-сетне да намери покой, като изостави бремето си, а сега за нея нямаше мир. Беше безумна мисъл, но тя не можеше да й устои. Само да намереше смелостта да се предаде напълно и да приключи с всичко, да го остави или да я боготвори, или да я унищожи, когато пожелае, както пожелае. Каквото пожелае.

Ще ме усещаш всеки път, когато се докоснеш. Твоите ръце ще са моите ръце.

— Очите ти са наситеносини — отбеляза той. — Зениците сякаш са изчезнали даже на тази светлина. Чудя се, какво ли си мислиш в момента? Какво чувстваш?

— Моят нападател би трябвало да знае — отвърна тихо тя.

Той се отпусна назад в стола и потъна в сянката, която почти скри усмивката му. Изговаряше думите бавно, натъртено.

— Искаш го, нали? Искаш да бъдеш дебната. Искаш да бъдеш наблюдавана от сенките и да бъдеш взета в плен…

Тя се изчерви… И усети първата сладостна тръпка на отстъплението.