Сузан Форстър
Безсрамна (24)

Глава двадесет и четвърта

— О, моля те, Боже — прошепна Люк, като се взираше в пребледнялото, горчиво изражение на жената под себе си. На бузата й играеше мускулче, а деликатните сини венички на долния клепач сякаш трепереха. — Не си била ти, Джеси. Не би могла да си ти. Невъзможно е.

Никога не би могъл да обърка двете жени. Шелби по онова време беше на деветнадесет години, по-възрастна от него с повече от година. Беше тайнствена, страстна и опитна в секса, Джеси беше дете, едва шестнадесетгодишна, и почти не можеше да разговаря с момче, без да се изчерви. Не би могъл да направи такова нещо с Джеси. В онези дни тя никога не бе предизвиквала у него похотливите, сластни чувства, които предизвикваше Шелби. Той се държеше с нея закрилнически, братски.

— Отговори ми, за Бога. Ти ли беше в онази нощ? — протегна ръка да я докосне, но тя се отдръпна.

— А ти кой си мислеше, че е?

Люк се поколеба, като не беше сигурен какво да мисли.

— Не знам. Предполагам, че успях да се самоубедя, че е било сън — див, пиянски сън за Шелби, предизвикан от прекалено многото алкохол и удара по главата. Имах мозъчно сътресение, Джеси. Бях си изгубил ума. Не знаех коя е жената. Не знаех дори кой съм аз…

— Аз бях — каза тя тихо. — Аз, дяволите да те вземат.

— Любили сме се?

— Не сме се любили. Онова не беше любов.

Той все още беше между разтворените й крака, все още в тялото й и я погледна невярващо. Сърцето му се беше свило и всеки удар му причиняваше болка. Малкото, което си спомняше от съня си през онази нощ, беше смущаващо мрачно. Може би бе успял да се убеди, че не е истина, защото не желаеше да повярва, че е способен да бъде толкова груб с жена. Онази нощ беше изпълнен с болка — немислима, сляпа, варварска болка. Шелби не само го бе зарязала, тя буквално го бе унищожила и смазала с бруталния си отказ. И тогава Ханк Флъд беше направил грешката да се сбие с него. Годините на унижения, на огнена омраза и сподавен гняв бяха експлодирали. Люк искаше да убие някого.

— Пусни ме да стана — изпъшка Джеси, като се опита да се измъкне изпод него.

— Не — той сложи ръка върху гърдите й. Беше по-скоро рефлекс, отколкото съзнателно движение. Мигове преди това тя се притискаше към него, шепнеше и стенеше, а сега беше леденостудена и далечна като в нощта, когато го бе заплашила с беретата. Имаше ужасното усещане, че тя ще изчезне напълно, ако я пусне. Губеше я и все още не разбираше защо. Нищо не разбираше. Те току-що се бяха намерили отново.

— Тогава поне…

Тя се опита да издърпа долната част на тялото си и той моментално се подчини, като се отдръпна. С бързи, ловки движения освободи блузата й, покри краката й с полата и после закопча панталона си. Усети как през нея премина ужасна тръпка, но остана там, където беше, притискайки я с тежестта си. Не можеше да я пусне, не и така.

— Никога не ми каза, че си била ти — рече той. — Дори и след това. Защо?

— Мразех те.

Тя се обърна настрани, като отказваше да го погледне, но изписаната върху профила й болка се впи в него, сякаш бе хищна птица. Това не можеше да се скрие. Устните й бяха стиснати и ужасно тъжни. Лицето й бе изпоцапано и обляно в сълзи.

— Разкажи ми какво се случи — той отслаби хватката си, но притисна рамото й. Меката й гръд подпираше вътрешната част на ръката му и тя потрепна, давайки му да разбере, че дори и този случаен допир за нея е мъчителен. — Какво се случи, Джеси? Не си спомням.

— Изнасили ме — прошепна тя.

Почувства се така, сякаш го бяха изритали в стомаха. Прииска му се да я пусне, да я освободи и да я остави да избяга, каквото безспорно бе желанието й. Тогава и на двама им нямаше да се налага да обсъждат мрачната история, която се разкриваше пред тях. Но не можеше да я остави да изчезне. Изпитваше към нея чувства, които току-що бе започнал да проумява — дълбоки и объркани чувства, родили се още когато бяха деца и които сега вземаха друга насока със зашеметяваща скорост и сила.

Все още не бе започнал да си изяснява тези чувства, а дори и те да не бяха толкова объркани, пак съществуваше дългата история помежду им, по византийски усложнената връзка между двете им семейства — плетеница от секс и смърт, от тайни и предателства. Не можеше да я остави да си тръгне, защото тя е била там в онази нощ. Тя помнеше. Джеси Флъд знаеше всички отговори на загадките, които го измъчваха.

— Трябва да знам какво се е случило — рече той. — Всичко, което можеш да ми кажеш.

Главата й отскочи назад и тя се втренчи в него като подплашено животно.

— Не очакваш да говоря за това, нали?

— Напротив, очаквам, по дяволите — настоя тихо той, като се опитваше да не обръща внимание на стреса, от който цялата трепереше. Това изискваше невероятно усилие на волята, но тя току-що го беше обвинила, че насила е правил секс с нея. Ако наистина го бе извършил, значи беше способен на всичко, дори и да убие Ханк. Не искаше да причинява повече болка нито на нея, нито на себе си, но трябваше да знае.

— Защо дойде в къщичката онази нощ? — попита той. — Не би могла да знаеш, че съм там.

Джеси замълча под него, затвори се в себе си и й се прииска да можеше да избяга някъде, където той няма да е в състояние да я открие. Вече нямаше никакъв смисъл да крие истината. Беше я използвала като оръжие. Искаше да го нарани и бе успяла, но на каква цена? Подозренията му бяха събудени. Сега нямаше да я остави, докато не узнаеше тази истина. Щеше насила да я накара да преживее отново онзи кошмар.

Е, тогава кажи му, помисли си безразсъдно тя. Вече знае какво се е случило. Кажи му и как се случи. Разкажи му какво безсърдечно копеле е.

Накрая започна горчивия разказ за онази нощ.

— Върнах се вкъщи точно след като с Ханк се бяхте били. От Шелби узнах, че си бил ранен и си потърсил убежище, така че тръгнах да те открия.

— Ами Ханк? Жив ли беше или мъртъв, когато се прибра?

— Според Шелби — мъртъв. Повярвах на думите й.

На Люк дъхът му секна от чутото и това достави на Джеси мрачно удоволствие. Не му хареса. Добре. Защото това беше само началото. Имаше още толкова много.

— И когато ме откри в къщичката, бях загубил съзнание, така ли? — попита той.

— Да, отначало си помислих, че и ти си мъртъв. От раната на главата ти течеше кръв и беше почти леден. Намерих някакви одеяла и когато те завих, ти се събуди име замоли — умоляваше ме — да не си тръгвам.

— Знаех ли коя си?

— Мислех си, че знаеш. Иначе не бих останала. Вече ме бе наранил достатъчно, след като ме измами със собствената ми сестра.

— Нарекох ли те по име? — попита той.

Не, копеле такова, нито веднъж. Гърлото й се сви от болка.

— Беше ранен, посинял от студ. Ако не бях останала, щеше да замръзнеш — тя продължи, без да отговори направо на въпроса му. Той бе изпаднал в делириум, губеше съзнание и отново идваше на себе си. Бе поискала да отиде за помощ, но той не желаеше да я пусне и накрая заспаха така.

— И когато се събудих? — попита Люк, като я гледаше изпитателно.

Тя наведе сърдито глава, избягвайки интимността от срещата на погледите им. Ставаше все по-трудно и по-трудно да продължава.

— Не така стана — рече с изтънял глас. — Събудих се от целувките ти и от това, че ми говореше колко отчаяно се нуждаеш от мен. После всичко се случи толкова бързо. Преди да разбера какво правиш, вече бе станало прекалено късно. Ти вече беше…

Вътре в теб? Зададе въпроса с очи. Но когато заговори, я попита друго — единственото, на което тя не можеше да отговори напълно искрено.

— Опита ли се да ме спреш?

— Да — едва изрече думата. Вратът й пламна. Наранена беше много повече гордостта й, отколкото плътта й. Това беше истината — поне онази част от нея, която той някога щеше да чуе. В болезненото си състояние не би могла да понесе унижението да признае, че отначало бе искала да правят любов, че бе мечтала за това от нощта, когато се целунаха в окъпания от лунна светлина залив. Когато се бе събудила до него през онази нощ, бе усетила приказната топлина на устните му върху шията си. Бе я привлякъл към себе си, като галеше косата й и стенеше от желание. Страстта му беше събудила собствените и незадоволени желания. Огънят му я беше разтопил… докато не изговори чудовищните думи, които тя никога не успя да забрави.

Да, тогава го бе помолила да спре! Господи, умоляваше го, но той се намираше в капана на някаква ужасна халюцинация. Мислеше си, че е с Шелби, и нищо друго нямаше значение. Джеси трябваше да повярва, че той не е знаел, че е отнел девствеността й и е разтърсил издъно шестнадесетгодишното момиче. Трябваше да го повярва, иначе наистина следваше да го убие, когато й се бе удал случаят.

— Джеси…

Студена като лед, тя срещна изучаващия му, мрачен поглед. Искаше той да разбере каква непоносима болка й бе причинил, та дори да бе само частица от нея.

— Да — отвърна тя. — Опитах се да те спра. Молих те да спреш.

— Но аз не спрях, това ли искаш да кажеш? Принудил съм те, изнасилил съм те? Защото, ако е така, не трябваше ли да се оплачеш в полицията, за да ме арестуват? Може спомените ми от онази нощ да са смътни, но едно нещо знам със сигурност. Жената в съня ми искаше да се любим — тя беше страстна. Не направи никакъв опит да ме спре, докато…

Той се поколеба и на лицето му се изписа объркване, сякаш изведнъж бе започнал да разбира какво се бе случило през онази нощ.

— Докато не й каза, че я обичаш и искаш бебето? — прекъсна го Джеси с тих и яростен глас. — Докато не я нарече с погрешното име, нали? С името на сестра й? Господи, Люк, аз ти крещях, борих се с теб, направих всичко, за да те накарам да разбереш, че не съм Шелби! Но ти беше полудял. Притискаше ме, сякаш се опитваше да докажеш нещо, сякаш смяташе да ме принудиш — или да принудиш жената, за която ме вземаше — да ти отвърне. Да, Люк, така е! Според моите разбирания това си беше изнасилване!

— Божичко — изпъшка той. Отдръпна се назад да я погледне и на лицето му едновременно се появиха недоверие, вина и разкаяние. Челюстта му се стегна, сякаш искаше отчаяно да изрази нещо. И после, очевидно неспособен да намери думите, се премести по-далече от нея, застана с отпуснати рамене.

Джеси се извърна настрани. Каквото и да кажеше той, нищо не би могло да заличи опустошителните последици от онази нощ. Гласът му отекваше натрапчиво в нея като крясъците на птиците над тях. Не ме напускай, Шелби — молеше дрезгаво той. — Обичам те. Искам това бебе.

До онзи миг Джеси не бе знаела, че сестра й е бременна. Беше се опитала да отблъсне Люк, но той се държеше като луд. Притискаше я, сякаш това беше единственият начин, по който щеше да й попречи да си отиде, сякаш можеше да я накара да признае, че го обича. И ако нещо правеше нещата безкрайно мъчителни, то беше, че тя — Джеси — наистина го обичаше. Или поне го бе обичала до този момент.

Сега, потънала в мълчание, тя се опита да прогони случилото се от ума си. Трябваше да се съсредоточи върху едно-единствено нещо — да оцелее след това изпитание. Ако успееше да се овладее, ако намереше сили да се изправи, може би щеше да се махне оттук, от него. Надигна се до седнало положение и усети ръката му на рамото си.

— Чие дете е тя? — попита Люк.

Сърцето й изстина. Това беше въпросът, от който се ужасяваше. Опита се да се отскубне от него, но той не я пускаше. С въздишка на разбиране хвана китката й и я накара да го погледне.

— Мел? — гласът му спадна и се превърна в дрезгав шепот. — Мое дете ли е, Джеси? Наше ли е?

Нямаше сили да се бори с него, а той очевидно беше напрегнат до краен предел.

— Кажи ми — настоя, като стискаше болезнено китката й.

— Не! Ти ми обеща, че ще приемеш каквото и да ти кажа за бащинството на Мел. Обеща, че ще се откажеш от разследването. Така се споразумяхме!

— Това беше, преди да разбера, че с теб сме се любили.

Тя се отскубна от него и скочи на крака, като се тресеше от гняв.

— За Бога, Люк, не сме се любили. Аз бях на шестнадесет години, отчаяно влюбена, а ти ме унищожи! Не е ли достатъчно? Изнуди ме да се омъжа за теб, заплашваше ме да завладееш компанията. Какво ми остана, освен Мел? Сега смяташ да унищожиш и онова, което съществува между нея и мен ли?

Той понечи да стане, но после отново се отпусна победен, сви се в себе си с ужасен стон, сякаш сърцето и дробовете му, и всички останали вътрешни органи бяха рухнали. Като че ли дори не я чу, когато тя се обърна и си тръгна.

 

 

Същия следобед след дълъг и мъчителен разговор със себе си Люк замина за Сан Франциско. Това беше един от най-опустошителните дни в живота му. Признанието на Джеси го зашемети. Възможността Мел да е негово дете и какво щеше да прави, ако излезеше вярно, го занимаваше през цялата останала сутрин. Накрая само едно нещо го възпря да не продължи да настоява за истината. Беше си дал сметка колко много мъка вече е успял да причини.

Като че ли не беше достатъчно, че бе изнасилил шестнадесетгодишно момиче, а бе сторил и греха да накара Джеси да разкаже с подробности за унижението си. Съмняваше се, че някога ще забрави болезнената мъка в очите й, докато му разказваше какви думи бе изрекъл през онази нощ. Не, не можеше да й причинява повече болка. Дори да беше баща на Мел, сигурно нищо хубаво нямаше да последва, ако го докажеше. Само щеше да обърка живота на малкото момиченце. И на свой ред да съкруши едно дете.

Опитал бе да се извини на Джеси, преди да замине, но се почувства като пълен глупак. Думите изглеждаха безнадеждно неподходящи. Единственото му оправдание беше раната в главата и пиянското вцепенение, което го правеше още по-голямо копеле. Можеше ли да очаква да му прости, защото не бе знаел какво прави и с кого го прави? Това, че я бе сбъркал със сестра й, изобщо не го извиняваше. Към болката се прибавяше и обида.

Не можеше да промени случилото се, но като излезеше от живота на Джеси и на Мел, поне щеше да предотврати да не става източник на още болка. Желанието му да си отмъсти на Саймън беше толкова силно, че и за миг не се бе замислил кого може да нарани, като принуди Джеси на брак против волята й. Той все още мразеше паметта на баща си. Това не се бе променило, но си даваше сметка, че причинява болка на невинни хора, като ги хвърля под колелата на премазващите си мании. Чувстваше се уморен и засрамен.

Когато вкара мерцедеса в тесния гараж на Франклин Стрийт, не се виждаха туристи, водени от хората на историческото дружество. В кехлибарената светлина на залеза тихият, пуст жилищен район създаваше усещането за дълбока самота. Пое си с пълна гръд въздух с чувство на тъга, но също така изпитваше и примирение със съдбата си и известно спокойствие на духа. Бе взел важно решение. Щеше да даде на Джеси онова, което тя искаше.

 

 

— Чук, чук.

— Няма никой вкъщи — отвърна рязко Джеси, съсредоточавайки се върху статията, която пишеше за градинарския отдел на „Халф Муун Бей Монитор“. Позна по гласа кой стоеше на прага на кабинета й и вече бе решила да не обръща внимание на неканения посетител, но все още не искаше Мат Сандъски да го разбере. През последните дни не беше в настроение да прощава, особено когато се отнасяше до противоположния пол.

— Още ли съм персона нон грата тук? — попита Мат и влезе в стаята.

Джеси се завъртя и вдигна вежди:

— Предполагам, че си дошъл да видиш Шелби. Тя е навън край басейна като добра баракуда^[1].

Мат се намръщи и после се усмихна.

— Безпокоях се. Не отговаряш на обажданията ми.

— Няма защо да се безпокоиш. Не исках да разговарям с теб — всъщност, изглежда, едно от малкото постоянни неща в живота й напоследък беше гласът на Мат записан на телефонния секретар. През двата дни след срещата си с Люк едва се бе сдържала да не вдигне слушалката. Толкова отчаяно се нуждаеше от съчувстващ слушател.

Сега, като гледаше как Мат току оправя възела на вратовръзката си, Джеси реши, че се е пържил на огъня достатъчно дълго. Изглеждаше направо стерилно чист в двуредния костюм на едри райета, но ако продължаваше да подръпва връзката си и да се поти, съвсем скоро на нищо нямаше да прилича. Отново.

— Какво те води насам? — попита тя.

— Гил Стретън ми се обади. Очевидно и той не е могъл да се добере до тебе. Има доста удивителни новини, Джеси. Гил твърди, че Люк се е свързал с него и желае да ти даде развод. Никакви спънки, никакви условия, напълно ще бъдеш свободна. Дори се е съгласил Гил да уреди нещата от името на двама ви.

— Развод? — Джеси се почувства така, сякаш вратичката на капана, в който беше хваната, се бе отворила. — Но аз не съм искала развод.

— Сега няма и да ти се наложи — Мат сви рамене с почти момчешка радост. — Доволна си, нали? Според мен направо ти пада от небето.

— От небето… — Джеси не можеше да осъзнае чутото. Би трябвало да е щастлива или най-малкото да изпитва облекчение. Но не беше така. Чувстваше се объркана и странно съкрушена. Като че ли й бяха отнели нещо, като че ли губеше всичко, което придаваше смисъл на съществуването й — миналото с неговите мъки и радости.

— Това няма да реши финансовите затруднения на компанията, но поне ще пресече заплахата от страна на Люк — бърбореше Мат. — И, разбира се, по отношение на теб, да не говорим за Мел.

— Да, разбира се — Джеси се изправи и отиде до прозореца. Погледна към басейна, където Мел гордо показваше на Джина и Роджър каква плувкиня е. Шелби се намираше във водата с Мел в качеството си на официална треньорка и изглеждаше неприлично бляскава и прекрасна в ослепително белия изрязан бански. Трябваше да опита с гимнастиката на Джейн Фонда, разсеяно си рече Джеси, после мислено поклати глава. Можеше да тренира цяло хилядолетие и въпреки всичко никога нямаше да има стегнатото тяло на Шелби.

Защо се чувстваше толкова зашеметена от това, че Люк искаше развод? Нали точно такова беше желанието й? Поне такова трябваше да е. И все пак се чувстваше изгубена като бутилка с послание, носеща се из открито море. Щеше й се да се хване за нещо, което да й послужи за котва, да се вкопчи в него…

— Джеси? Не си разстроена, нали?

— Не — отвърна тя и си пое въздух. — Просто не очаквах, че Люк ще бъде толкова отстъпчив.

Мат се приближи и застана до нея.

— Това само доказва, че все пак има Бог, нали?

Джеси кимна. Жизнерадостният му ентусиазъм я накара да се почувства още по-празна поради факта, че не можеше да го сподели. Не знаеше как да отвърне на новината и на настроението му. В опита си да запълни празнината тя насочи вниманието си към настървеното безстрашие, с което Мел плуваше под вода.

— Бива си я, нали? — погледна към Мат и се учуди, че той се изчерви. — Имам предвид Мел. Тя е добра малка плувкиня.

— О, да! Така е.

Известно време и двамата гледаха мълчаливо, после Джеси се улови, че се пита какво ли чувства Мат към Шелби, освен очевидното сексуално привличане. Надяваше се, за негово добро, да не е нещо повече. Не беше нито достатъчно немощен, нито пък достатъчно як за Шелби. Въпреки че беше прехвърлил четиридесетте и беше разведен, Джеси знаеше, че не излиза с жени, особено пък с баракуди като сестра й. През последните няколко дни дори се бе питала дали е достатъчно силен, за да ръководи „Уорнек“. Може би се дължеше на мрачното й настроение.

— Никога не съм виждал Мел толкова възбудена, колкото е сега при мисълта, че ще бъде в плувния отбор — каза Мат. — За нея това е цел, към която се стреми, не мислиш ли?

— Ами да, но… — Джеси се канеше да изтъкне всички причини, поради които Мел не би трябвало да мисли за плувния отбор, но откри, че не може. Скръсти ръце и се загледа в лудориите на Шелби и Мел. Почувства се толкова самотна, като ги гледаше. Сякаш отново беше дете, мърлява аутсайдерка, която няма с кого да играе. Може би щеше да е много по-доволна от напредъка на Мел, ако на Шелби не се падаше такава важна роля в него. Вероятно трябваше да бъде благодарна на сестра си, но се тревожеше за всичко друго, в което Шелби можеше да повлияе на Мел. Вече виждаше признаците на обожание у детето. То беше очаровано от красивата си леля, наблюдаваше я с изострено внимание и имитираше грубите и шеги и дрезгавия смях. Джеси приемаше, че до известна степен ревнува, но също така беше и загрижена.

Постепенно Джеси си даде сметка, че Мат Сандъски я наблюдава.

— Какво има? — попита смутено тя.

— Ти плуваш ли?

Беше съвсем естествен въпрос, но Джеси се усети, че влага друго съдържание в него. Дали нямаше предвид, че трябва и тя да се отдаде на плуването, ако не иска напълно да загуби дъщеря си? Вече бе мислила за подобна вероятност и това доста я бе разтревожило. Чувстваше се напълно безпомощна, а тя не знаеше какво е безпомощност, освен ако не ставаше дума за Люк и за детето. Мел беше единственото, което й бе останало сега. Още една причина за Шелби да се опита да открадне сърцето на дъщеря й, помисли си Джеси.

Но напрегнатият поглед на Мат й даде да разбере, че нямаше предвид нито Мел, нито Шелби. Мислеше за нея.

— Само се опитвах да си те представя в бански — рече той.

Изненадана, Джеси погледна надолу към широката си черна блуза и черни дънки.

— Няма защо да казвам какъв ще е цветът.

И двамата се засмяха.

— Не харесваш ли черно? — попита го тя с престорено учудване.

— Черното бельо е прекрасно — призна Мат и леко се изчерви.

Джеси усети как трепва от изненада, когато той се пресегна и докосна ръката й. За миг, докато пръстите му я потупваха, тя се замисли какво ли би било да е омъжена за Мат Сандъски и си даде сметка, че никога дотогава не й бе хрумвало. Той беше мил, грижовен и тя беше истински привързана към него. Между тях обаче липсваше искрата, а може би това беше истинска благословия. Можеше да живее с мъж, който не караше вътрешностите й да се свиват на топка. Можеше да живее с приятел.

Вдигна очи, срещна настоятелния син поглед на Мат и се усмихна.

Долитащите откъм басейна смях и викове болезнено и мило контрастираха с тишината помежду им.

— Какво ще правим с развода, Джеси? — попита накрая Мат и стана сериозен. — Да предам ли на Гил Стретън да започне да урежда формалностите?

Разводът. Усмивката на Джеси се стопи.

 

 

— Ох, ох, хууубава пица — рече Мел и целуна пръстите си при вида на сочния резен с моцарела^[2], лук и пикантни кръгчета чушки.

— Добре го каза — съгласи се Шелби, която държеше едно претрупано парче над главата си така, че разтегленото като конец парче кашкавал увисна над устата й.

Всички се разсмяха, когато парченце кашкавал, чушка и сос падна върху лицето й.

— Ама че лайнарска работа — измърмори тя и избухна в смях, докато бършеше изцапаното си лице.

— Как е лайно на италиански? — запита се на глас Мел.

— Мел — предупреди я Джеси.

— Аз знам! — похвали се Роджър Меткълф. Портиерът измъкна химикалка от дънковото си яке, надраска нещо върху салфетка и я вдигна да видят всички.

— Лайнорони?

Джина възкликна отчаяно.

— Ti sei bevuto il cervello? Да не ти е изтекъл акълът? — попита го тя.

Шелби се задави с кашкавала, а Мел се изкикоти силно, оценявайки езикотворческия опит на Роджър с петица по десетобалната система.

— Не окуражавай дяволчето — рече Джеси, измъкна салфетката от пръстите на Роджър и я мушна в джоба на пуловера си.

— Лайнорони не звучи зле — изрази мнението си Мел. — Но мисля, че предпочитам лайнола. Или може би някакъв вариант на аку?

— Мелллл — замоли я Джеси. — Не на вечеря.

— Ама че устичка има това дете — въздъхна безпомощно Джина, после хвърли поглед по посока на Шелби. — Сега виждам от кого я е наследила.

— Като стана дума за вечеря… — Роджър посочи последното парче пица на подноса. — Някой ще го вземе ли?

Разнесе се хорово не и всички останали от компанията се заоплакваха и запъшкаха, че не могат да сложат залък повече в уста. Джеси изпъшка с останалите, сигурна, че никога вече няма да хапне пица с чушки. Вечерята беше идея на Мат. Бе събрал хората от „Ехо“, включително Джина и Роджър, и ги беше закарал в един малък италиански ресторант на централната улица. Джеси подозираше, че Мат празнува решението й да се разведе, въпреки че не го бе казал. Когато накрая бе взела това решение, тя се ръководеше от непосредствената защита, която то щеше да осигури на компанията и на дъщеря й. Въпреки че основните проблеми оставаха. Може би щеше да постъпи по друг начин, ако това засягаше само нея, но не беше така.

Сега се чувстваше благодарна на Мат, че предложи да отидат на пица. Прекарваха доста приятно, като се изключеше фактът, че Шелби не изглеждаше много доволна от вниманието на Мат към сестра й. Всъщност пиеше непрекъснато през цялата вечер и ги гледаше ядно, сякаш се готвеше за битка.

— Още вино? — обърна се Мат към Джеси. Напълни нейната и своята чаша, после поднесе каната със сухо червено „Кианти“^[3] на другите желаещи.

— Подай я насам — рече Шелби.

— Какво ще кажете да дадете малко вино и на мен, per favore? — подхвърли Мел, докато си предаваха каната. Потропа с ножа по празната си чаша за безалкохолно.

— Разбира се, малка италианска пияницо! — Шелби си наля пълна чаша, като се смееше, после се обърна да сипе и на Мел. — Cin, cin! — рече тя.

— Не съм съгласна, Шелби — гласът на Джеси беше тих, но настоятелен и привлече вниманието на почти всички на масата. — Мел няма нужда от никакво вино.

— Шегуваш се, разбира се — без ни най-малко колебание Шелби сипа от виното в чашата на Мел.

— Съвсем не — увери я Джеси, като се бореше със силното си желание да измъкне каната от ръката на сестра си и да я излее върху главата й.

— Мамооо — изстена Мел. — Децата в Италия пият вино всеки ден. Това е семеен обичай.

— Тук не е Италия, Мел. И ти страдаш от алергия.

— Онова, от което Мел страда — намеси се Шелби, — се нарича дяволски досадна майка. Поотпусни се, Джес, малко вино няма да й навреди повече, отколкото й навреди досега плуването. Не отглеждаш екзотична орхидея. Отглеждаш дете.

— И ти си експертът, нали?

Шелби се изчерви и вдигна чашата си.

— Ще се учудиш колко много знам. Хващам се на бас, че всички на тази маса имат по някаква пикантна тайна. А ти най-вече, нали, сестричке?

Напрежението се покачи до върха по десетобалната скала. Джеси замълча. Даваше си сметка за скритата заплаха в думите на Шелби, но не това я бе спряло. Не беше любителка на публичните скандали. Нямаше да се разправя със сестра си пред никого, макар че на Шелби това би могло да й хареса. Щом се приберяха обаче вкъщи, щяха да си изяснят отношенията. Шелби можеше да разчита на това.

 

 

Джеси потропа силно на вратата на сестра си и изчака за миг, преди да завърти дръжката. Дрехите на Шелби лежаха захвърлени върху един стол, а от компактдиска се носеше измъченият глас на някакъв нов поп певец на балади. Откри Шелби в банята да се оглежда напрегнато в огледалото на шкафчето с лекарства и да почиства ослепително белите си козметично съединени зъби.

— На мен ми изглеждат достатъчно остри — отбеляза Джеси.

Шелби въздъхна дълбоко и спря да се занимава с онова, което вършеше. Обърна се към Джеси с изражение, което беше усъвършенствала напълно — това на абсолютна досада.

— Предполагам, че е заради виното, нали? Господи, Джес, такава провинциалистка си. Няма нищо чудно, че детето предпочита мен.

На света имаше само още един човек, освен Люк Уорнек, който можеше да я накара да освирепее, и това беше Шелби. Нямаше значение, че сестра й беше с три инча по-висока. Нямаше значение, че Шелби спортуваше със страстта на религиозен фанатик и беше в по-добро физическо състояние. Безгрижната жестокост на по-голямата й сестра беше непростима. Тя жилеше като камшик и припомняше на Джеси всички унижения, които бе изтърпяла от Шелби.

— Никога няма да разбера какво вижда Мат в тебе — измърмори Шелби и отново насочи цялото си внимание към почистването на зъбите си. — Освен парите.

— Аз пък се чудя какво вижда в тебе? Освен устата.

Шелби хвърли на Джеси поглед, в който се четяха едновременно отегчение и презрение.

— Ще се караме ли? Това ли е целта? Защото наистина в момента нямам време, окей? Много съм заета.

Тя метна по Джеси парченце използван конец за зъби и мократа нишка я улучи в лицето и залепна на бузата й.

Джеси направи гримаса и пламна от гняв, докато отлепяше отвратителното лепкаво нещо от кожата си. Като дете беше търпяла обидите на Шелби, защото нямаше друг избор. Шелби беше по-голямата и по-силната, а имаше и подкрепата на Ханк. Но вече не бяха деца и Ханк си бе отишъл с цялата своя грубиянска слава. Всеки побойник трябваше някой ден да опита справедливостта на училищния двор, реши Джеси. А Шелби отдавна си го просеше. Още едно такова хитро движение и сестра й щеше да вади конци за зъби от сливиците си!

— Не, не се караме — осведоми я Джеси с равен тон. — Разговаряме, Шелби. Ако се разправяхме, досега вече да си седнала на задника си.

— Малка хапла — измърмори Шелби.

— Никога вече недей да ми противоречиш, когато става дума за Мел — предупреди я Джеси и се намръщи. — Няма да го търпя, Шелби. Разбираш ли?

Шелби вдигна раздразнено поглед.

— Все пак имам някакви права, Джеси.

— Нямаш. Никакви.

— Как не, по дяволите. Мел е моя кръв и плът.

— Официално тя ти е племенница, Шелби. Твоя племенница, по дяволите!

Двете жени се погледнаха гневно. И двете кипяха заради неща, които не можеха да бъдат казани, а и нямаха желание да задълбочават сблъсъка. Бяха свързани от враждата помежду си и от отчаяните си лъжи.

Във въздуха се разнесе задушливото ухание на парфюма „Ред“. Това беше любимият аромат на Шелби, но поне певецът в съседната стая бе престанал да страда за любовния си живот.

— Така или иначе няма значение — рече накрая студено Шелби. — Сутринта си заминавам.

— Заминаваш? — сега за първи път го чуваше.

Шелби се обърна към огледалото и конците си за зъби.

— Да, всъщност заминавам за Сан Франциско — неочаквано тя се усмихна, сякаш доволна, че има последната дума. — Трябва да се погрижа за някои неща и докато съм там, ще се срещна с Люк на вечеря.

— С Люк? — главата на Джеси се завъртя рязко и тя изгледа Шелби с недоверие. — Защо?

— Съгласи се да обсъдим моите бизнес проекти. Не е възможно да открия агенция за консултации по външността в такъв затънтен град като този. Там, разбира се, ще трябва да си намеря жилище. Ще ми е необходим адрес в Сан Франциско, за да затвърдя връзките си и да подхвана нещата по това крайбрежие. Ще ми бъде доста трудно без инвестиции, но ти знаеш колко съм изобретателна.

Джеси се почувства така, сякаш я бяха проболи с тъп нож. Дали това не беше някаква нова форма на изнудване, за да я принуди да й даде парите? Ако не го сториш ти, Люк ще го направи!

Джеси беше прекалено зашеметена, за да се опитва да си обясни мотивите на Шелби. А и никога нямаше да се унижи да се откупува. Знаеше само, че иска тя да има думата, както току-що бе станало относно Мел. Искаше й се да постави на сестра си ултиматум. Стой далеч от съпруга ми, по дяволите! Няма да търпя това! Но Люк не й беше съпруг. Той беше само мъжът, застанал преди време между нея и Шелби. Той беше недостижимата цел. Не, не можеше да се кара със сестра си заради него. Невъзможно беше, немислимо. Съществуваха хиляди причини. Включително наранената гордост и самоуважението. Но дори да не ставаше дума за лична чест, Джеси не можеше да се бори за него, не и с Шелби. Щеше да загуби.

Шелби отвъртя крана и започна да плиска лицето си.

— Нещо тревожи ли те, Джеси? — попита тя с хладен като течащата вода глас. — Предполагам, че нямаш нищо против Люк да ми помогне. Става дума за бизнес в края на краищата.

— С теб нищо не е само бизнес, Шелби.

Шелби измъкна една хавлия от медния пръстен и започна да подсушава лицето си с потупвания.

— Е и какво, ако не е? Загубила си всички права над него.

— Никога не съм гледала на това по този начин — отвърна горчиво тя.

— Аз пък винаги съм мислила точно по този начин. Хайде да престанем с глупостите, а, Джеси? Знаеш какво имам предвид. Получи възможност с Люк и я пропиля. Сега е моят ред.

Джеси почувства как нещо вътре в нея загиваше, умираше. Искаше да стане и да напусне стаята, но нямаше сила, а и не желаеше Шелби да види колко беше съсипана. След малко се надигна и се намръщи при острата болка в хълбока, но я отмина със студено безразличие.

— Прави, каквото искаш, стига да не се месиш във връзката ми с Мел — каза тя и се обърна, за да излезе. — И стой далеч от дома ми. Не те искам тук.

— Правиш грешка, Джеси — извика Шелби след нея. — Мел ще ти се сърди за това.

— Ще поема риска — измърмори Джеси.