Сузан Форстър
Безсрамна (15)

Глава петнадесета

Пръстите на Джеси се поколебаха над клавиатурата на компютъра. Сетивата й се изостриха до крайност. Шумът, който току-що бе чула, приличаше на изскърцването на вратата на кабинета й. Мислите й автоматично се насочиха към единствения човек, за когото знаеше, че е достатъчно безочлив, та да се прокрадне по този начин зад нея.

— Изчезвай от кабинета ми, по дяволите! — викна тя, завъртя се и се изправи от стола си.

Шелби отскочи назад.

— За Бога, Джеси!

— Шелби… — Джеси въздъхна обвинително. — Изплаши ме почти до смърт.

— Ами да ти призная, взаимно беше — Шелби разтърси тъмната си коса като лъскава черна котка, чиято козина е била разрошена. Със заучено движение на китката оправи широките подплънки на пуловера си с цвят на опушена роза, който бе съчетала с клин в същия тон. — Нещо сме напрегнати тази сутрин, така ли?

Джеси отново седна и колелцата на стола изскърцаха в пластмасовите гнезда.

— Искаш ли нещо, Шелби? Трябва да довърша тази уводна статия, а нямам никакво време. Мат всеки момент ще мине да я вземе.

— Продължавай, все едно че ме няма — сестра й огледа стаята, сякаш вече мислеше как да я пренареди.

— Не, Шелби — обясни търпеливо Джеси. — Това е работа. Имам нужда да помисля на спокойствие, да се съсредоточа.

— Добре, давай — Шелби вече бе започнала да се рови наоколо. Като оставяше зад себе си диря от острия аромат на „Ред“, любимия й парфюм, тя оглеждаше книгите по лавиците. Там имаше какви ли не заглавия върху вестникарския бизнес, както и справочници по всички възможни теми, като се започне от лечението с билки на амазонците, и се стигне до женските сексуални перверзии.

— Пиши си — измърмори тя. — Няма да ми пречиш.

Джеси се обърна отново към компютъра с твърдото намерение да пренебрегне присъствието на сестра си, ако такова нещо изобщо беше възможно. След безсънната нощ бе решила, че единственият начин да откъсне мислите си от надвисналото заради Люк бедствие е да се насочи към по-малко личната беда. Местното бизнес общество напоследък се опитваше да затвори една бръснарница, където работеха голи до кръста момичета, под претекст за изменения в градоустройствения план. Проблемът интересуваше Джеси заради връзката му с първата поправка към конституцията. Обикновено тя пишеше повечето уводни статии по въпроси, свързани с Декларацията на правата^[1]. Но трябваше да подходи към проблема от подходящ ъгъл, а крайният срок за предаване на уводната статия за сутрешния брой беше този следобед.

— Каква си? Репортерка ли? — Шелби се приближи и хвърли поглед на монитора пред Джеси.

— Тя прочете на глас заглавието.

Кога голотата е неприлична?

— От време на време пиша уводни статии за „Халф Муун Бей Монитор“ — Джеси се въздържа да напомни на Шелби, че току-що бе наследила малка медийна империя, която включваше и тукашния вестник. Беше писала и материали по чисто местни проблеми за „Монитор“, но в момента нямаше нито време, нито желание да прави каквото и да било, освен да отвлича вниманието си със страстни уводни статии. Когато ставаше дума за „Уорнек Къмюникейшънс“, беше повече от благодарна, че Мат щеше да е на кормилото, докато тя не се подготвеше да играе по-активна роля.

— Уводна статия от време на време. Така ли? — гласът на Шелби неприятно се извиси. — Вдовицата Уорнек, журналистка, учена жена, закрилница на голите бръснарки, а несъмнено и на бездомните? Онази Джеси Флъд, която аз помня, повече се безпокоеше самата тя да не остане без покрив.

— Нещата се променят.

— Я кажи, кога е сватбата?

— Не знам. Може би няма да има сватба.

— О? Нещастие в рая? — докато се разхождаше из просторния, облицован с дърво кабинет библиотека, Шелби бе открила един глобус. Завъртя го, след което продължи да разглежда, сякаш мислено провеждаше инвентаризация.

В този момент Джеси изостави миролюбивата тактика. Шелби притежаваше финеса на стенобойна машина. Нямаше начин да я избегнеш, щом летеше право срещу тебе.

— Благодаря за проявения интерес — рече тя, — но с Люк още не сме уточнили окончателно плановете си. Може пък да избягаме някъде.

— И ще лишите този град от най-пищната церемония, откакто Лиз^[2] се ожени за Лари? — Шелби и смигна така, сякаш ставаше дума за някаква обща шега. — Отсега виждам поканите: „Молим да ни удостоите с честта да присъствате на сватбата на мисис Саймън Уорнек със собствения й доведен син.“ Божке, колко забавно ще им бъде на дамите. Освен това се надявах да ти бъда главна шаферка. Мел може да държи цветята. Хммм, да видим. Какво ще правим с кума? Всъщност Люк има ли изобщо приятели?

Джеси се завъртя в стола и погледна ядосано сестра си.

— Съмнявам се, че ще останеш тук достатъчно дълго, за да се безпокоиш за церемонията. Кога си заминаваш, Шелби? Така и не отговори на въпроса ми снощи.

Шелби прокара показалеца си по връхчето на един от идеално заострените си нокти с цвят на опушена роза.

— Е, като спомена сега за това, мислех си да направя едно бизнес пътуване. Още нищо не е сигурно, но ако нещата се наредят така, както се надявам, може да се наложи да замина много скоро. Разбира се, крайно неприятно ще ми е да пропусна най-великия ден в живота на малката си сестричка, но…

— Ако кои неща се наредят?

— О, не ти ли казах? Търся инвеститори. Проведох няколко телефонни разговора, но засега ударих на камък. Ако някой въображаем, склонен към рискове капиталист реши да финансира агенцията ми за консултации по външността, ще бъда принудена веднага да започна да съгласувам нещата, нали? Няма да го правя оттук, разбира се. Ще имам нужда от по-голям, космополитен град за оперативна база — Сан Франциско например. Ако намеря финансова поддръжка.

Джеси започваше да се чуди дали на челото й с големи букви не бе изписана думата „глупачка“. Ако това не си беше откровено изнудване, здраве му кажи. Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от един ритник право в опушено розовия задник на Шелби, но не можеше да си позволи да я превърне в свой враг. Сестринската им обич една към друга бе безвъзвратно изчезнала, но ги свързваха връзки, кръвни връзки, както и нещо друго, много по-дълбоко и силно. Двете с Шелби бяха сключили мълчаливо споразумение, и то още в ранното си детство. Те пазеха тайните си.

— Що не се хвърлиш под някой влак? — отвърна закачливо Джеси и отново се върна към уводната статия. Започваше да разбира недоволството на местното бизнес общество. В розовата им градина растеше бурен, но не можеха да го изтръгнат, защото буренът имаше същите права върху своята част от общата почва, каквито имаха и розите, или поне така се твърдеше. Проблемът изглеждаше неразрешим.

— Реших да ти дам възможност — не се предаде Шелби и отиде до прозореца, пред който седеше Джеси, така че да си върне вниманието й. — Мога евентуално да бъда убедена да се разделя с част от властта си заради член на „семейството“ — мълчаливо сътрудничество, нещо такова.

— Нека поговорим за това по-късно, става ли?

Острите нокти изщракаха шумно по прозореца — сигурен знак, че Шелби затопляше стенобойната машина.

— Знам защо Люк се жени за тебе — каза тя. — Онова, което не разбирам обаче, е защо ти се омъжваш за него. Какво би могла да спечелиш?

— Не е твоя работа, Шелби.

— Обичаш ли го?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че си полудяла.

— Значи ставаме двама.

Репликата дойде иззад Джеси, но тя веднага разпозна гласа на Мат Сандъски. Въздъхна и натисна бутона за запаметяване на клавиатурата, след което изключи компютъра. По дяволите! Не искаше Мат да научава по този начин.

— Съжалявам, Мат — рече тя, изправи се и се обърна с лице към него. Сърцето й се сви, когато видя колко разстроен изглеждаше. Очите му бяха кървясали, костюмът — измачкан. Никога, освен в последните два дни не го бе виждала с разрошена коса. — Смятах да ти съобщя.

— Наистина ли? Кога?

— Скоро… колкото можех по-скоро. Каква част от разговора ни чу?

— Достатъчно, за да разбера, че възнамеряваш да се омъжиш за Люк. Джеси, трябва да поговорим.

— Мисля, че е време да ви напусна — Шелби отправи към Мат ослепителна усмивка и оправи черната си коса. — Какво удоволствие е да ви видя отново, мистър Сандъски. Толкова малко време бяхме заедно на вечеря, че нямаше кога да Ви кажа с какво се занимавам — плъзна поглед по дрехите му, сякаш можеше да ги изглади с тюркоазните си очи. — Обличам мъже, важни мъже като вас самия. Водещ консултант по външността съм, а мои клиенти са някои от най-могъщите инвеститори от Уол Стрийт. Чували ли сте за Дъглас Естърбаум?

Сякаш с помощта на някаква магия тя измъкна от опушено розовия си, подобен на облаче пуловер визитна картичка и я мушна в намачканото джобче на Мат, докато минаваше покрай него.

— Можете да ме потърсите за частна консултация — измърмори.

Мат силно се изчерви и прокара ръка, сякаш да изчисти нещо от сакото си.

Джеси погледна настрани, за да му даде време да дойде на себе си, а на Шелби — време, за да излезе. Вината не беше негова. На повечето мъже никак не им бе лесно да си възвърнат хладнокръвието след среща с Шелби. Щом се увери, че сестра й е излязла, Джеси отиде и затвори вратата на кабинета. Когато се обърна, Мат я сграбчи за ръката.

— Джеси, няма да те оставя да го направиш.

Твърдостта му я изплаши.

— А как би могъл да ме спреш?

— Като ти поговоря, разбира се, като те накарам да мислиш разумно. Не мога да си представя защо си решила да се омъжваш за Люк. Какво може да е направил или казал, че да те принуди да извършиш подобна лудост? Не виждаш ли какъв риск поемаш? Това е опасно!

— Опасно? В какъв смисъл?

— Във всякакъв смисъл. Лично за теб, за бизнеса. Люк иска империята на Саймън, а ти я притежаваш. Готов е на всичко, за да си я върне.

— Дори да се ожени за мен — подхвърли саркастично Джеси. — Горкото копеле трябва да е наистина отчаяно, нали?

— Не исках да кажа това. Ти си красива, желана жена, но не това търси Люк. Беше права за едно нещо. Той е отчаян, отчаяно болен, поне според мен.

Тя поклати глава.

— Ядосан — да, но…

— Болен е! Той е завладян от фикс идея, а това е болест. Не се омъжвай за него, Джеси. Не го прави, ако не искаш да умреш.

Тя замълча. Обърна се с гръб към него и се втренчи през прозореца в розовата градина. Приглушен крясък на чучулига долетя през градината откъм кипарисите и този призрачен вик сякаш подчерта предупреждението на Мат.

— Няма да го направиш, нали? — попита той.

— Трябва.

— Защо? За Бога, защо?

— Не мога да ти обясня в момента, но просто трябва да ми вярваш. Някои неща в живота не подлежат на обсъждане. Това е едно от тях.

— Не подлежат на обсъждане? Какво означава това? Насилва ли те? Изнудва ли те? Джеси, има ли нещо, което трябва да ми кажеш? Мога да помогна…

— Не… не можеш да помогнеш. Не и този път. Сега имам нужда само от доверието и подкрепата ти — отново се обърна към него с умолително изражение. — Имам нужда от приятелството ти повече от всякога, дори повече, отколкото когато Саймън беше болен.

— По дяволите — гласът му потрепери, докато се отпускаше в най-близкия стол. След миг, изглежда, се съвзе и когато вдигна поглед, очите му гледаха странно, почти пронизително. — Ще ме принудиш да ти го кажа, нали? Каквото и да ти е наговорил Люк, с каквито и заплахи или обещания да те е засипвал, трябва да разбереш, че това е прах в очите. Интересува го единствено да има контрола над компанията и щом веднъж се ожени за теб, само ще спечели, ако те изтласка от пътя си. Няма да е трудно да се уреди, Джеси. Толкова е просто да се нагласи една злополука.

Джеси би се изсмяла, ако не беше толкова изумена.

— Хайде, Мат… злополука? Сега ти си паникьорът — в гласа й прозвучаха успокоителни нотки. Опитваше се да я изплаши и единственият начин, по който можеше да се справи с него, беше да изкаже на глас страховете и на двамата. — Трябва да ми вярваш, Мат, не го правя импулсивно. Наясно съм с фикс идеята на Люк и нямам намерение да му разреша да контролира нито мен, нито компанията.

— И как смяташ да го спреш?

Това ще зависи от Люк, помисли си тя. Както винаги, щеше да прави всичко, което й се наложеше, за да осигури собственото си оцеляване и на дъщеря си. Това, изглежда, беше единствената константа в живота й.

— Първо, искам да науча всичко за „Уорнек Къмюникейшънс“, Мат. Люк ще отсъства две седмици. Това ще ни даде възможност за скоростен курс. Що се отнася до останалото, просто ще трябва да ми вярваш. Върша, каквото е необходимо. Нямам друг избор.

— Не на теб нямам доверие, а на него — той с усилие разкопча най-горното копче на ризата си и рязко разхлаби вратовръзката. — Мисля, че правиш фатална грешка, но ако не мога да те убедя в това, нека поне ти уредя среща с Гил Стретън. В случай че и след този разговор все още държиш на своето, ще ти подготвим железен предбрачен договор и ще предприемем всички необходими законови стъпки, за да те защитим.

Тя се обърна към него.

— Никакви договори, Мат. Люк никога няма да се съгласи.

— Джеси, не можеш да се омъжиш без брачен договор, за Бога. Това е самоубийство! Той самият със сигурност ще настоява за някакъв вид писмено споразумение. Има да губи не по-малко от теб.

Джеси кимна повече, за да сложи край на разговора, отколкото, защото беше съгласна. Горкият Мат не разбираше, че хватката на Люк около нея не можеше да бъде разхлабена е никакви договори. Беше прекалено коварна.

— Добре тогава, напишете няколко реда, но да са ясни и прости. Поне можем да предприемем някакви стъпки, за да защитим Мел, ако се случи нещо непредвидено.

— Непредвидено? — измърмори Мат. — Много очарователен начин на изразяване. Ще искаме също да включим определена част от съществуващата собственост, както и всичко, придобито по време на брака.

— Разбира се, направи каквото е необходимо, за в случай че бракът не оцелее…

— Хич не ми пука дали бракът ще оцелее или не — лицето на Мат бе пребледняло като бялата риза, с която беше облечен. — Ти си тази, за която се безпокоя, Джеси. Какво ще стане, ако не оцелееш ти?

 

 

— Леле-мале, какво е това? Да не би младоженецът да бяга от булката?

Люк вдигна поглед от куфара, който стягаше, и видя пред себе си жената, отговорна за деветдесет процента от „мокрите“ му сънища през пубертета.

— Така ли? И Джеси да се радва? — хвърли в куфара комплекта за бръснене, който държеше.

— Имаш ли нужда от помощ за багажа? — запита Шелби Флъд.

Смяташе да й каже, че е приключил, но тя изобщо не дочака отговора му, което никак не беше учудващо. Мина покрай него, отпусна се на леглото и се изтегна подканващо върху покривката. Усмихна се бавно и бързо изрита капака на куфара му с обутия си в златист сандал крак.

— Благодаря — рече той. Гласът му звучеше иронично.

— Пак заповядай.

Люк усети прилив на сексуално желание — същия безмозъчен рефлекс, който бе предизвиквал истинско хормонално наводнение в свръхактивните жлези на шестнадесетгодишното момче.

Бе научил много неща за човешката природа от по-голямата сестра на Джеси. Тя бе от онзи тип жени, които ти предлагат с едната ръка и си взимат предложеното с другата. Беше го научила, че мъжът може да бъде влюбен сексуално — и то до безразсъдство, но същевременно да не е емоционално влюбен. Също така го бе научила за силата на тайните амбиции и мечти. Всеки ги имаше, но много малко хора го признаваха. Шелби не само си ги признаваше, но се стремеше да ги осъществи. Това я правеше различна и я даряваше с такава пряма откровеност, на която той не можеше да не се възхищава.

— Как я караш, Люк? — попита тя.

Гласът й звучеше дрезгаво и интимно и му напомняше за експлозивния секс, който бяха правили като тийнейджъри. Единият ден той бе луд по нея, готов да се оженят, а на следващия в лицето му се бе взривила бомба. Баща му го заплашваше да го лиши от наследство, Шелби го заплашваше, че ще направи аборт, а местната полиция го заплашваше да го съди за убийството на Ханк Флъд. Просто един обикновен ден.

— Оправям се — отвърна той и срещна изумително сините й очи. Дъхът му пресекна и настъпи миг на сливане, на силна връзка между двамата, което му даде да разбере, че все още нямаше пълен имунитет спрямо нея. Не, нямаше имунитет, но беше поумнял.

— Нещо повече бих казала — рече тя и го огледа от главата до петите, сякаш одобряваше всичко в него. — Моят бизнес е свързан с външността. И между другото облеклото ти ми харесва.

— Кое? Това? — бе навлякъл скъсани на коленете дънки и бяла ленена, отворена на врата риза, с които да пътува.

Тя кимна одобрително.

— Става. Има само една подробност, която би могъл да добавиш.

— Например?

Устните й се извиха в сексапилна, палава усмивка и тя се завъртя и застана на четири крака като котка. Изпълзяло края на леглото — към него — все още на четири крака, тазът й се поклащаше, а ясният й поглед се плъзгаше нагоре и надолу по тялото му. Господи, помисли си той. Ама че парче беше. Представи си я гола, с разлюлени гърди, които го подканяха да ги погледне… и да ги хване.

Когато стигна до него, лицето й беше на равнището на колана му.

— Изборът на копчета вместо цип винаги е признак на добър вкус — отбеляза тя и вдигна очи нагоре към него.

Изведнъж той изпита дяволското предчувствие, че ще сложи уста на чатала му и ще отхапе част от него. Просто това се четеше в блясъка на очите й. Когато не го стори, когато вместо това приклекна, той почти въздъхна от облекчение.

— Мисля, че на това се дължи престижът на „Ливайс“ — отвърна Люк.

— А твоят престиж се дължи на онова, което е вътре — измърмори тя и се изкикоти така, сякаш би могла също да си спечели някакъв престиж по този начин. — С удоволствие бих сложила ръка на теб — рече засмяна. — За да те облека, Люк, да опитам с теб някои щури нови идеи. Може би образа БГВ? Богатия градски велосипедист?

— Не мисля, че е подходящо, благодаря. Аз по-скоро съм неугледен тип.

— Мога да се справя — навлажни замислено устните си и огледа облеклото му. — Неугледен. Това ми харесва. Но още не си го постигнал. Аз бих разкопчала повече копчета, бих отпрала яката, а после бих добавила хлабаво завързана вратовръзка. Обичам вратовръзките… и всичко друго в мъжете, което виси и е дълго.

Той леко изстена.

— Никога ли не се предаваш, Шелби?

— И докъде бих стигнала така? Всъщност имам предложение за теб — додаде тя и се надигна, за да му покаже на практика представата си за неугледност.

— Ето от това се страхувах.

Някакъв шум в коридора привлече вниманието на Люк, но Шелби, изглежда, не забелязваше. Тя тъкмо разпаряше яката на ризата му, когато Джеси застана на прага.

Той нямаше време да обясни… а може би така или иначе не би успял да намери думи. Изумлението и болката в очите на Джеси го накараха да онемее.

— О, по дяволите — прошепна Шелби.

— Джеси — започна той. — Аз…

Джеси се завъртя на сто и осемдесет градуса и напусна, без да продума, но не и преди объркването в погледа й да се превърне в приглушен огън, а после да пламне в нещо друго, нещо буйно и свирепо. То беше достатъчно горещо, за да бъде ревност, и достатъчно диво, за да предизвика убийство. Джеси вече бе доказала, че в нея се таи жестокост, но не това беше накарало Люк да занемее, а болката в очите й. Господи, тя го бе пронизала през гърлото като стрела.

 

 

Когато Шелби се върна в стаята си, Джеси вече беше там и стоеше до камината. Шелби бе разтревожена, ако не и изплашена, но най-малкото крайно предпазлива спрямо сестра си. Изражението на Джеси не беше нито сърдито, нито обвиняващо. Тя беше напълно съсредоточена и много, много замислена.

— Знам как трябва да е изглеждало — започна Шелби.

— Изглеждаше такова, каквото си беше. Ти го нападаше.

— Не, не в този смисъл. Шегувахме се, беше на майтап.

Изведнъж Джеси кипна и се нахвърли:

— Ти си такава невероятна кучка, Шелби — гласът й премина в шепот. — Това е моят дом. Как можеш да бъдеш толкова отвратително самопредлагаща се?

— Джеси, аз…

— Не го прави отново. Не заставай на пътя ми, Шелби. Защото ще стане много лошо, ако го направиш.

Шелби се наежи.

— Щях доста да внимавам със заплахите, ако бях на твое място.

Джеси се поколеба с изписано на лицето й възмущение.

— Но не си, слава Богу. Почти се радвам, че ми поиска заем, защото това ми дава възможността да ти кажа да вървиш по дяволите. Не само че няма да финансирам смехотворния ти бизнес, но ако чуя, че си се обърнала към когото и да било в този град, ще те разоблича като измамница, каквато си всъщност.

Мина с широка крачка покрай Шелби и излезе през вратата, но на прага се обърна.

— Смятай се за предупредена — рече тихо. — Искам да напуснеш къщата ми и ще те изхвърля по един или друг начин. Междувременно не прави грешката да ми се изпречваш на пътя.

На Шелби й беше на езика да отвърне дръзко, но реши, че е по-умно да се въздържи и да остави сестра си да мисли, че е спечелила битката. За разлика от Джеси Шелби не се интересуваше от символичните победи. Тя искаше да спечели войната.