Линда Хауърд
Невинни лъжи (5)

Пета глава

Когато отвори вратата на стаята му следващата сутрин, без да обръща глава Стив каза:

— Джей.

Гласът му беше дрезгав, почти гърлен и тя се запита дали не се е събудил току-що.

Спря, приковала вниманието си, взирайки се в превръзката върху очите му.

— Как разбра?

Сестрите непрекъснато влизаха и излизаха, така че как би могъл да разбере, че е тя?

— Не знам — каза той. — Може би ароматът ти, или усещането, че си в стаята. Може би разпознавам ритъма на походката ти.

— Ароматът ми? — попита тя смутено. — Не използвам парфюм, така че ако си ме усетил от такова разстояние нещо не е наред.

Устните му се извиха в усмивка.

— Това е свеж, леко сладникав мирис. Харесва ми. Получавам ли целувка за добро утро?

Сърцето й силно подскочи, точно както предишния ден, когато я бе помолил да го целуне. Тя го бе целунала леко и нежно, едва допирайки устните си до неговите, докато в дъното на стаята Франк се правеше на незабележим, но на пулса й му бяха необходими цели десет минути след това, за да се успокои. Сега, независимо от това, че разумът й крещеше да внимава, тя прекоси стаята и се наведе над него, за да му даде друга лека целувка, задържайки устните си само за миг, но когато понечи да се отдръпне, той притисна по-силно устните си, за да се слеят с нейните и сърцето заби лудо в гърдите й от вълнение.

— Имаш дъх на кафе — успя да каже тя, когато най-сетне се изправи неохотно, прекъсвайки целувката им.

Устните му бяха останали чувствено разтворени, което я смущаваше, но след нейните думи върху тях се изписа задоволство.

— Искаха да пия чай или ябълков сок. — Каза го така, сякаш го бяха карали да пие отрова. — Но аз ги придумах да ми дадат кафе.

— Нима? — попита тя сухо. — Как? Като отказа да пиеш каквото и да било друго, докато не получиш кафето си?

— Имаше ефект. — В гласа му не се долавяше никакво разкаяние. Можеше да си представи колко безпомощни са били сестрите срещу непреклонната му воля.

Въпреки че не беше необходимо да общува с него по стария начин, ръката й докосна неговата по навик, а тя бе така свикнала с това, че не й направи впечатление.

— Как се чувстваш? — попита тя, после се сепна от баналността на въпроса, но все още беше смутена от въздействието на целувката му.

— Ужасно!

— О!

— От кога съм тук?

За нейно учудване трябваше да спре и да преброи дните.

Бе толкова погълната от него, че времето бе престанало да има значение и бе трудно да си спомни.

— Три седмици.

— Значи трябва да стоя гипсиран още три седмици?

— Мисля, че да.

— Добре — каза той, сякаш й даваше съгласието си и тя почувства, че той ще им даде точно три седмици и нито ден повече, или щеше сам да свали гипса.

Той повдигна лявата си ръка.

— Днес имам с няколко игли по-малко. Извадиха част преди час.

— Дори не съм забелязала! — възкликна тя, усмихвайки се леко на гордата нотка в опропастения му глас. Запита се дали някога ще свикне с дрезгавината му, но същевременно я полазваха тръпки всеки път, когато го чуеше.

— И отказах да взема обезболяващите лекарства. Искам главата ми да е бистра. Има много въпроси, които исках да задам преди, но съзнанието ми беше толкова замъглено от лекарствата, че това ми костваше много усилия. Искам да знам какво става. Къде съм? Чух, че наричаш доктора майор, така че знам, че съм във военна болница. Въпросът е защо?

— Ти си във военноморска болница в Бетесда — каза тя.

— Защо? — От удивлението гласът му стана още по-хриплив.

— Франк каза, че си тук от съображения за сигурност. Има постове на всички входове към това крило. Това е и централното местоназначение на всички хирурзи, които са привлекли тук за теб.

— Майор Лънинг не е от военната флота — каза той рязко.

— Не е. — Беше удивително, че е загубил основните си спомени, отнасящи се до него, а бе съхранил информацията, че Бетесда е военноморска болница и че майор не е военноморски чин. Тя наблюдаваше как устата му остана неподвижна, докато обмисляше смисъла на това, което току-що му бе казала.

— Следователно някоя влиятелна личност иска да съм тук. Вероятно е Лангли.

— Кой?

— Главното управление, скъпа. ЦРУ. — Побиха я тръпки от ужас, докато той говореше. — Може би Белият дом, но най-вероятно е Лангли. Ами Франк Пейн?

— Той е от ФБР. Аз му вярвам — каза тя уверено.

— По дяволите! Положението става сериозно — измърмори той. — Всички тези различни отдели и военни подразделения, които си сътрудничат. Не е нормално. Какво става? Разкажи ми за експлозията.

— Франк не ти ли разказа?

— Не съм му искал и не съм давал никаква информация. Не го познавах.

Да, това беше типично за Стив. Винаги се държеше настрана, наблюдавайки внимателно, макар че тя забеляза тази особена негова черта, след като се бе омъжила за него. Използваше чара си като щит, така че повечето хора биха го описали като общителен и спонтанен, а всъщност бе точно обратното. Държеше хората настрана, без да им се доверява и без да допуска никой близо до себе си, но те никога не забелязваха, тъй като беше отличен актьор. Сега усещаше, че този щит го няма. Хората можеха да го приемат такъв, какъвто е, или да го оставят; не го интересуваше. Това отношение бе грубо, но установи, че й харесва повече. Беше истинско, без преструвки и хитрини. За първи път той я допускаше до себе си. Имаше нужда от нея, доверяваше й се. Може би беше само поради смекчаващите обстоятелства, но това се случваше и то я поразяваше.

— Джей? — подсети я той.

— Не знам какво точно се е случило — обясни тя. — Не знам защо си бил там. Те също не знаят.

— Кои са те?

— Франк. ФБР.

— И другите, за които работи — добави той сухо. — Продължавай!

— Франк ми каза, че не си правел нищо незаконно, доколкото знаят. Вероятно си бил случаен наблюдател, но имаш репутация, че надушваш неприятностите и смятат, че може да знаеш нещо за това какво се е случило с тяхната операция. Подготвили са удар, или както там се нарича, но някой е поставил бомба на мястото на срещата. Ти си единственият оцелял.

— Какъв удар?

— Не знам. Единственото, което Франк каза, е, че касае националната сигурност.

— И се опасяват, че техният човек е разконспириран, но не са убедени, защото играчите от другата страна също са имали разногласия — каза той, сякаш на себе си. — Може да е била двойна игра и бомбата да е била предназначена за другите. По дяволите! Не е чудно, че искат да си възвърна паметта! Но всичко това не обяснява едно нещо: защо си замесена ти.

— Доведоха ме тук, за да те идентифицирам — опита се да обясни тя, докосвайки разсеяно ръката му, както го бе правила толкова часове наред.

— Да ме идентифицираш? Те не знаеха ли?

— Не бяха сигурни. Намерена е част от шофьорската ти книжка, но все още не бяха сигурни дали си… ти, или техният агент. Очевидно ти и агента сте с еднакъв ръст и тегло, а ръцете ти бяха изгорени, така че не беше възможно да ти вземат отпечатъци, за да те идентифицират.

Тя спря опитвайки се да си спомни нещо, но не можа да улови детайла, който й се изплъзваше. За миг беше съвсем близо, но следващият въпрос на Стив й попречи да се съсредоточи.

— Защо помолиха теб? Нямаше ли някой друг, който да ме идентифицира? Или сме останали близки с теб след развода?

— Не, не сме. Това беше първият път, когато те видях след пет години. Винаги си бил до голяма степен самотник. Не си от хората, които имат близки приятели. Нямаш и семейство, така че оставах аз.

Той се размърда неспокойно, стиснал сурово устни, изричайки кратка, недвусмислена ругатня.

— Опитвам се да го проумея — каза той кратко. — А непрекъснато се блъскам в тази проклета празна стена. Някои от нещата, които ми казваш, изглеждат толкова познати и си мисля: „Да, това съм аз“. Но други звучат така, сякаш ми говориш за някой непознат и се чудя дали наистина знам това. По дяволите, как бих могъл да знам? — завърши той с неподправено безсилие.

Пръстите й се плъзнаха по ръката му, успокоявайки го, доколкото можеше. Не си хабеше думите, изричайки баналности, защото чувстваше, че това само ще го вбеси. Всъщност той бе изразходил незначителните си запаси от енергия с въпросите, които й зададе и остана да лежи мълчаливо в продължение на няколко минути, а гърдите му се издигаха и спускаха твърде бързо. Най-сетне дишането му стана по-бавно и той промълви:

— Изморен съм.

— Опитваш се да стигнеш твърде далеч. Изминали са само три седмици.

— Джей.

— Какво?

— Остани при мен?

— Ще остана. Знаеш, че ще остана.

— Странно е. Дори не мога да си представя как изглежда лицето ти, но част от мен те познава. Може би библейското познание е по-дълбоко от обикновения спомен.

Думите звучаха малко грубо поради дрезгавия му глас, но Джей се почувства така, сякаш я удари електрически ток, карайки я да настръхне. Съзнанието й се изпълваше с образи, но не от миналото; въображението й рисуваше нови картини — на този мъж с неговата закоравяла същност и съсипан глас, който се надвесва над нея и я взема в обятията си, обладавайки я много по-страстно, отколкото преди. Дишането й стана по-учестено, а гърдите й — болезнено напрегнати и усети, че отмалява. Отново я заля гореща вълна, която я накара да се почувства на ръба на екстаза само от думите му, от гласа му. Този страстен отклик я шокираше, плашеше я и тя се отдръпна рязко, преди да може да се възпре.

— Джей? — той беше угрижен, дори малко разтревожен, когато почувства, че се отдалечава от него.

— Заспивай! — успя да каже тя, почти овладяла гласа си. — Имаш нужда от почивка. Ще съм тук, когато се събудиш.

Той повдигна превързаната си ръка.

— Какво ще кажеш да подържиш ръката ми?

— Не мога да направя това. Ще те заболи.

— Тази болка ще се слее с всички останали — каза той уморено. Рязко губеше сили. — Просто ме докосвай, докато заспя. Става ли?

Усети как молбата му направо пронизва сърцето й. Самият факт, че я молеше, за каквото и да било я зашеметяваше, а нуждата да бъде докосван беше повече, отколкото можеше да понесе. Тя се върна до леглото, като обгърна с длан ръката му и след две минути той бе заспал.

Излезе от стаята, чувствайки нужда да избяга, макар да не бе сигурна от какво. От Стив, но и от нещо друго, нещо в нея, което ставаше все по-силно. То я плашеше; не го искаше, а нямаше сили да го спре. Никога преди не й бе въздействал така, дори в първите необуздани, шеметни дни от брака им. Причината е в ситуацията, казваше си, опитвайки се да се успокои с тази мисъл. Нейната склонност да се отдава изцяло на нещо, съсредоточавайки се прекалено силно върху него, я караше да се чувства така. Но успокоението й се изплъзваше, а отчаянието се надигаше в сърцето й, защото не можеше да промени чувствата си като ги анализираше. Бог да й е на помощ, защото отново се влюбваше в него, а имаше още по-малко основание за това, отколкото първия път. През по-голямата част от изминалите три седмици той бе почти като някаква мумия, неспособна да се движи или да говори, но независимо от това тя се бе чувствала привлечена от него, свързана с него, а да го обича сега бе много по-опасно отколкото преди. Той беше различен, по-силен, по-непреклонен. Дори докато беше в безсъзнание, тя чувстваше неговата неудържима вътрешна сила и потребността й да узнае какво е причинило тази промяна бе толкова силна, че беше почти болезнена.

Една сестра, тази, която първа бе забелязала несъзнателната му реакция към нейното присъствие, спря до нея.

— Как е той? Отказа да вземе обезболяващите лекарства тази сутрин.

— Спи. Лесно се изморява.

Сестрата кимна и светлосините й очи срещнаха по-тъмните очи на Джей.

— Той има най-невероятния организъм, който някога съм срещала. Все още изпитва силна болка, но сякаш не й обръща внимание. Обикновено минава поне още една седмица, преди да започнем да намаляваме обезболяващите лекарства. — Гласът й бе изпълнен с възхищение. — Кафето разстрои ли стомаха му?

Джей не можа да не се засмее.

— Не. Беше много доволен.

— Бе твърдо решен да получи това кафе. Вероятно от утре ще го поставим на лек хранителен режим, за да започне да си възвръща силите.

— Знаете ли кога ще го преместят от интензивното отделение?

— Наистина не знам. Майор Лънинг ще трябва да вземе това решение. — Сестрата се усмихна, вземайки си довиждане на път обратно към централното отделение.

Джей се запъти към приемната за посетители и се възползва от празното помещение, за да си осигури уединението, от което страшно се нуждаеше. Изпълваше я неясна тревога, а не можеше точно да определи причината. Или причините. Една от тях беше Стив и неконтролируемото му емоционално въздействие върху нея. Не искаше да го обича отново, но не знаеше как да се пребори с това, само знаеше, че трябва да го стори. Не можеше да го обича отново. Бе твърде рисковано. Знаеше това, усилено си повтаряше отново и отново, че няма да позволи да се случи, съзнавайки, че може би вече е прекалено късно.

Другата причина за нейната тревога също бе свързана със Стив, но не бе сигурна защо. Това засилващо се чувство, че е пропуснала нещо продължаваше да я измъчва, нещо, което е трябвало да забележи, а не е. Вероятно Стив също го усещаше, като се съди по всички въпроси, които беше задал. Той не вярваше много на Франк, макар че това можеше да се очаква, като се има пред вид положението на Стив. Но Джей знаеше, че тя би доверила на Франк живота си и живота на Стив. Тогава защо продължаваше да чувства, че трябва да знае повече? Дали Стив беше в опасност заради това, което е видял? Бил ли е действително замесен в сделката? Трябваше да бъде твърде наивна, за да не разбере, че голяма част от фактите се криеха от нея, но и не очакваше от Франк да изрецитира всичко, което знае. Не, не беше това. Беше нещо, което трябваше да забележи, нещо очевидно, което бе пропуснала. Някаква малка подробност, която не пасваше и докато не определеше точно каква беше тя, нямаше да може да се освободи от тревогата, която я измъчваше.

Два дни по-късно Стив бе преместен от интензивното отделение в самостоятелна стая и постовете смениха местонахождението си. Новата стая имаше телевизор, нещо, което липсваше в интензивното отделение и Стив настояваше да слуша всички възможни програми, сякаш търсеше възела, които щеше да свърже всички липсващи късчета в едно. Проблемът беше, че той изглежда се интересуваше от ситуацията навсякъде по света и можеше да говори за политиката на други държави със същата лекота, с която обсъждаше националните въпроси. Това безпокоеше Джей. Стив никога не се бе интересувал особено от политика, а дълбочината на сегашните му познания показваше, че е бил дълбоко замесен. При тези обстоятелства бе много по-вероятно да е бил по-дълбоко замесен и в ситуацията, която за малко не го бе убила, отколкото знаеше дори Франк. Или може би Франк знаеше все пак. Той бе провел няколко дълги разговора със Стив, но Стив бе останал нащрек. Само когато беше с Джей се освобождаваше от своята предпазливост.

Различните наранявания го приковаваха към леглото по-дълго отколкото трябваше, а не можеше да използва патерици заради изгорените си ръце. Физическото бездействие го измъчваше, подкопаваше търпението му и доброто му настроение. Бързо решаваше кои телевизионни програми харесваше, отказвайки се от забавните предавания и сапунените сериали, но дори в тези, които му харесваха липсваше нещо, тъй като голяма част от действието можеше да се възприеме само зрително. Това че имаше възможност само да слуша го вбесяваше и не след дълго искаше да включва телевизора само за новините.

Джей правеше всичко, което можеше да измисли, за да го развлича. Той обичаше да му чете вестник, но през повечето време просто искаше да разговаря.

— Кажи ми как изглеждаш — каза той една сутрин. Молбата му я смути. Беше особено неловко да те помолят да се опишеш сам.

— Ами, имам кестенява коса — започна тя колебливо.

— С какъв оттенък? Червеникав? Златист?

— Мисля, че е златист, но по-тъмен. Меден оттенък.

— Дълга ли е?

— Не. Стига почти до раменете и е съвсем права.

— Какъв цвят са очите ти?

— Сини.

— Продължавай! — скара й се той след минута, когато тя не добави нищо. — Колко си висока?

— Един и шейсет и седем.

— А аз? Подхождахме ли си?

При тази мисъл гърлото й се сви.

— Ти си близо метър и осемдесет и пет и да, танцувахме добре.

Той обърна към нея превързаните си очи.

— Нямах пред вид танците, но какво от това? Когато ми свалят гипса можем да отидем на танци. Може би не съм забравил как се танцува.

Не знаеше дали ще може да понесе да бъде отново в обятията му, не и докато тялото й откликваше страстно всеки път, когато чуеше неговия дрезгав глас. Но той чакаше да му отговори, затова каза безгрижно:

— Решено.

Той повдигна ръцете си.

— Махат ми превръзките утре. Следващата седмица ще ми направят последната операция на очите. След две седмици ще свалят гипса. Дай ми един месец да възстановя силите си. Дотогава ще са махнали превръзката от очите ми и ще се повеселим.

— Даваш си само месец, за да си възвърнеш силите. Това не е ли прекалено амбициозно?

— Правил съм го и преди — каза той, после се умълча.

Джей затаи дъх, наблюдавайки го, но след малко той изруга тихо.

— По дяволите, знам неща, а не мога да си ги спомня. Знам какви храни харесвам, знам имената на всички държавни глави на всички народи, споменати в новините, мога дори да си спомня как изглеждат, но не знам какво представлява собственото ми лице. Знам кой е спечелил последния шампионат по бейзбол, но не знам къде съм бил, когато се е състоял. Познавам мириса на каналите във Венеция, но не мога да си спомня някога да съм бил там.

Той спря за малко, после додаде много тихо:

— Понякога ми се иска да раздробя това място на парчета с голи ръце.

— Майор Лънинг ти каза какво да очакваш — каза Джей, все още поразена от това, което бе казал. Колко ли дълбоко се е забъркал в тъмния свят, за който бе намекнал Франк? Страхуваше се много, че Стив вече не беше авантюрист, а играч.

— Престани да се самосъжаляваш! Той каза, че паметта ти вероятно ще се възвърне постепенно.

Една бавна усмивка премина по устните му и направи бръчките около устата му по-дълбоки, привличайки нейния безпомощен, очарован поглед. Устните му изглеждаха по-плътни, по-дебели, сякаш все още бяха малко подути или поради това, че лицето му бе по-слабо и по-възрастно.

— Съжалявам — каза той. — Ще трябва да си отварям очите на четири.

Саркастичният му хумор, особено когато имаше основателна причина да се самосъжалява от време на време, й напомняше за вътрешната му сила и беше още един удар срещу несигурната преграда, която бе издигнала около сърцето си. Не можа да не се усмихне както преди години, но сега нещата бяха различни. Преди Стив беше използвал хумора като стена, зад която да се скрие; сега стената я нямаше и тя можеше да види истинския човек.

Беше с него следващата сутрин, когато окончателно свалиха превръзките от ръцете му. Бе присъствала и преди при смяна на бинтовете, така че бе виждала болезнените мехури върху дланите, и пръстите му изглеждаха много по-зле от сега. Нагоре чак до лактите можеха все още да се видят зачервени места, но най-засегнати бяха дланите му. Сега, когато опасността от инфекция бе преминала, новата, нежна кожа щеше да заздравее по-бързо без превръзките, но пръстите му щяха да са прекалено болезнени известно време, за да ги използва.

Когато сравняваше начина, по който изглеждаше сега с първия път, когато го бе видяла, заобиколен от всичките тези машини и монитори, с толкова много игли, забити в тялото му, това изглеждаше като истинско чудо. Бяха изминали само четири седмици, но не би било пресилено да се каже, че тогава само вегетираше, а сега личността му въздействаше върху всеки, който влезеше в стаята, дори върху лекарите. Преди лицето му беше подуто и насинено; сега строгите му контури и прецизно изваяните устни я очароваха. Знаеше, че пластичните хирурзи бяха преобразили натрошеното му лице и се чудеше какви промени ще види, когато махнат изцяло превръзките и тя бъде в състояние наистина да го види за първи път. Лицето му бе по-различно, малко по-ъгловато, по-изпито, но това бе естествено, защото бе отслабнал твърде много, след като го бяха ранили. Брадата му изглеждаше по-тъмна, тъй като беше много блед. Познаваше добре долната част на лицето и брадата му, тъй като трябваше да го бръсне всяка сутрин. Сестрите го правеха, докато дойде в съзнание и им даде да разберат, че иска да го бръсне Джей и никой друг.

Черепът му вече не бе обвит с плътна превръзка от марля. Голям, дълбок белег преминаваше диагонално от върха на главата през една точка точно над дясното му ухо до задната лява част на черепа, но косата му беше вече по-дълга от тази на средностатистическия новобранец и започваше да покрива белега. Новата коса беше тъмна и лъскава, тъй като не бе излагана на слънце. Върху очите му все още имаше превръзки и въпреки че слоевете марля и бинтовете, които ги придържаха бяха по-малко, горната част на носа и най-изпъкналата част на скулите бяха все още покрити. Превръзките я дразнеха; искаше да види новото му лице, да прецени сама колко добре е свършил работата си пластичният хирург. Искаше да може да свърже неговата самоличност с лицето му, да погледне в тъмните очи и да види всички неща, които бе търсила по време на брака им и не бе успяла да намери.

— Ръцете ви са изнежени — отбеляза лекарят, който се грижеше за изгарянията му, докато прерязваше последната от превръзките и направи знак на една сестра да ги разчисти.

— Внимавайте, докато новата кожа стане по-здрава. Сега са сковани, но трябва да ги използвате, да ги упражнявате. Нямате засегнато сухожилие или става, така че след време ще можете отново да ги използвате пълноценно.

Бавно, с болка Стив сви пръстите си, присвивайки очи. Изчака лекарите и сестрите да напуснат стаята, после каза:

— Джей?

— Тук съм.

— Как изглеждат?

— Червени — отвърна тя откровено.

Той ги сви отново, после предпазливо разтри лявата си ръка с пръстите на дясната, а сетне направи същото, като размени ръцете.

— Чувствам ги странно — усмихна се той едва-едва. — Ужасно са изнежени, както каза лекарят, а кожата е гладка като на бебе. Вече нямам никакви мазоли. — Усмивката му изчезна внезапно, заменена от мрачно изражение. — Имах мазолести ръце.

Той продължи да изучава ръцете си, сякаш се опитваше да намери нещо познато в докосването, търкайки върховете на пръстите си един в друг.

Тя се засмя тихо.

— Едно лято игра толкова много бейзбол, че ръцете ти станаха груби като въжета, имаше мазоли върху мазолите.

Все още изглеждаше замислен. После настроението му се промени и той помоли:

— Ела да седнеш на леглото до мен.

Заинтригувана, тя направи каквото й каза, сядайки с лице срещу него. Горната част на леглото бе повдигната почти вертикално, така че той седеше изправен и бяха на едно ниво. Изведнъж тя забеляза на колко много неща трябваше да обърне внимание. Голите му рамене и гърди, въпреки теглото, което бе загубил, я караха да се чувства малка и тя отново си зададе въпроса каква работа е извършвал, че тялото му се бе променило толкова.

Той плахо протегна ръка и докосна косата й. Проумявайки защо бе поискал да седне до него, Джей застина неподвижно, докато той прокарваше пръсти през кичурите й. Той не каза нищо. Повдигна и другата си ръка и дланите му обгърнаха лицето й. Пръстите му се плъзнаха леко по челото и веждите, надолу по носа, устните, по извивката на лицето и брадичката й, преди да се спуснат надолу към шията.

Дъхът й бе спрял, но тя не забеляза. Бавно той обви ръце около шията й, сякаш я измерваше, после прокара пръсти по вдлъбнатините около ключиците й нагоре към раменете.

— Прекалено си слаба — прошепна той, прилепил длани към раменете й. — Не се ли храниш достатъчно?

— Всъщност съм напълняла малко — прошепна тя, започвайки да трепери от горещото му докосване.

Спокойно и решително той придвижи ръцете си надолу към гърдите й, прокарвайки пръсти по тях.

Джей рязко си пое дъх и той каза:

— Спокойно, спокойно. — Но продължи да докосва меките й заоблени форми.

— Стив, престани. — Джей притвори очи, докато топлина и удоволствие се надигаха в нея, а кръвта пулсираше бавно и силно във вените й. Той докосна отново гърдите й и тя потрепери от възбуда.

— Толкова си крехка. — Гласът му прегракна още повече. — Господи, как исках да те докосна! Ела тук, скъпа.

Пренебрегвайки болката в ръцете си, той я притегни към себе си и обви ръце около нея, както бе мечтал толкова много пъти, откакто гласът й го бе изтръгнал от тъмнината. Усещаше нейната грациозност, крехкост и топлина и несравнимото удоволствие да усеща как гърдите й се притискат в неговите. Вдишваше сладкия аромат на кожата й, усещаше тежките й копринени коси и издавайки дрезгав, приглушен, изпълнен с желание стон, потърси устните й.

Вече ги познаваше. Молеше, увещаваше, настояваше докато му дадеше целувка сутрин и отново вечер, когато си тръгваше. Знаеше, че устните й са пълни и меки и потреперваха всеки път, когато го целунеше. Наклони устата си, за да срещне нейната, притискайки силно устните й, докато се разтворят. Усети как потрепери в прегръдката му, когато я целуна и усети сладкия й вкус. По дяволите! Как е бил толкова глупав, че да я остави да си отиде преди пет години! Вбесяваше се, че не може да си спомни какво е да бъде с нея, защото искаше да знае какво й харесва, как се е чувствал, когато я е имал, дали е било толкова хубаво, колкото инстинктът му подсказваше, че ще бъде. Тя му принадлежеше: знаеше го, чувстваше го, сякаш бяха свързани. Продължи да я целува още по-настоятелно, заставяйки я да му отвърне, както знаеше, че може да му отвърне, както знаеше, че иска. Най-сетне тя потръпна конвулсивно, отвръщайки на целувката му, докато ръцете й се придвижиха нагоре и се сключиха около врата му.

Не трябваше да е толкова силен, мислеше Джей мрачно, не и след всичко, което бе преживял. Ръцете му бяха силни и я държаха толкова здраво, че притискаха ребрата й. Стив никога не е бил толкова агресивен преди. Определено не беше пасивен, но сега я целуваше с явно желание, настоявайки за интимност в отношенията им, която я плашеше. Желаеше я повече, отколкото когато и да било по време на брака им, но сега вниманието му беше приковано в нея поради обстоятелствата.

— Не трябва да правим това — успя да каже, извръщайки глава, за да се освободи от ненаситната му целувка. Свали ръцете си, отблъсквайки леко раменете му.

— Защо не? — прошепна той, възползвайки се от уязвимостта на шията й с бавни целувки. Езикът му докосна чувствителната вдлъбнатина под ухото й и ръцете й се вкопчиха в раменете му, докато вълна от удоволствие се разливаше по тялото й. Липсата на зрение не бе пречка за него; познаваше добре женското тяло. Инстинктът бе по-силен от паметта.

И разумът и инстинктът й за самосъхранение я накараха отново да отблъсне раменете му и този път той бавно я освободи.

— Не можем да допуснем да се обвържем отново — каза тя тихо.

— И двамата сме свободни — отбеляза той.

— Доколкото знаем. Стив, възможно е през последните пет години да си срещнал някой, на когото наистина държиш. Някой може да те очаква да се завърнеш в къщи. Докато не си възвърнеш паметта не може да си сигурен, че си свободен. Освен… Освен това трябва да внимаваме да не се хвърлим отново в една връзка, без да знаем повече, отколкото ни е известно в момента.

— Никой не ме очаква — отсече той рязко и уверено.

Стана от леглото незабелязано и с резки от вълнение движения отиде до прозореца. Утринното небе бе оловносиво и снежинките се носеха от лекия ветрец.

— Не можеш да си сигурен — настоя тя и се обърна да го погледне.

Лицето му бе обърнато към нея, въпреки че не можеше да я види и строгата извивка на устните му й подсказваше, че е ядосан. Чаршафът се бе смъкнал около кръста му, откривайки широките рамене и гърди, тъй като бе отказал презрително както пижамата, така и болничния халат, но накрая се бе съгласил да носи долнището от пижамата с отрязани крачоли, разпорени по шевовете, така че да могат да стават върху гипсираните му крака. Беше слаб, блед и изнемощял от това, което бе преживял и все пак създаваше впечатление за някаква сила. Или не беше толкова немощен, не и ако се съдеше по силата, която бе усетила у него току-що. Сигурно е бил невероятно силен преди злополуката. Петте години, през които не го бе виждала, се превръщаха в още по-голяма загадка.

— Значи си останала при мен през цялото това време, само защото си втора Флорънс Найтингейл? — попита той остро. За първи път му отказваше нещо и това никак не му хареса. Ако можеше да върви, щеше да я последва, виждайки или не, немощен или не, въпреки че го болеше през повечето време. Нищо нямаше да го спре и за първи път бе благодарна, че не може да върви.

— Никога не съм те мразела — опита се да обясни, знаейки, че му дължи поне това. — Не мисля, че бяхме толкова силно влюбени, поне не достатъчно, за да направим брака ни успешен. Франк ме помоли да остана, защото смяташе, че ще се нуждаеш от мен като се има предвид състоянието ти. Дори майор Лънинг каза, че ще бъде от полза ако край теб има някой близък, някой, който си познавал преди злополуката, така че… останах.

— Престани с тези глупости! — Опитът й да му обясни го разгневи още повече по начин, който й бе непознат досега. Беше много спокоен и се владееше, а гърленият му глас почти шепнеше. Побиха я тръпки, защото усещаше гнева му като лед и огън, които я връхлитаха едновременно, въпреки че той не бе помръднал.

— Мислиш си, че като не виждам, не мога да усетя, че беше възбудена току-що? Опитай пак, скъпа.

Грубото желание в гласа му започваше да я вбесява.

— Добре, щом искаш истината, ето я. Не ти вярвам. Никога не си можел да се установиш на едно място и да се опиташ да изградиш съвместен живот с някого. Непрекъснато тръгваше на поредното си „приключение“, търсейки нещо, което аз не можех да ти дам. Е, не искам да преживявам това отново. Не искам отново да се обвързвам с теб. Искаш ме сега, може би изпитваш известна нужда от мен, но какво ще стане, когато си отново добре? Ще ме погалиш по главата, ще ме целунеш по бузата и ще ме оставиш да гледам как отпътуваш към залеза? О, не, благодаря. Сега имам повече разум, отколкото преди.

— Затова ли започваш да трепериш всеки път, когато те докосна? Искаш да се обвържеш отново, но те е страх.

— Казах, че не ти вярвам. Не казах, че се страхувам. Защо да ти вярвам? Продължавал си да си търсиш белята, когато експлозията за малко не те е убила.

Изведнъж разбра, че почти крещеше, докато той изобщо не бе повишил глас. Тя се обърна и излезе от стаята, после се подпря на стената, докато и гневът и треперенето й стихнаха. Прилоша й не от спора им, а защото беше прав. Тя се страхуваше. Ужасяваше се. А беше твърде късно да направи каквото и да било, защото отново бе влюбена в него, независимо от всичките предупреждения и проповеди, които бе отправяла към себе си. Вече бе непознат за нея. Беше се променил: беше по-твърд, по-непреклонен, много по-опасен. Беше аутсайдер, по всяка вероятност замесен много по-дълбоко в ситуацията, отколкото Франк искаше тя да узнае.

Но това нямаше никакво значение. Бе го обичала преди, когато това противоречеше на разумната й преценка, обичаше го и сега, когато това бе още по-нелогично. Бог да й е на помощ, защото се бе оставила да бъде много уязвима, а не можеше да направи нищо.