Линда Хауърд
Невинни лъжи (2)

Втора глава

Когато се събуди на следващата сутрин, Джей остана да лежи абсолютно неподвижна в леглото, оглеждайки непознатата стая, като се опитваше да се ориентира. Повечето събития от предишния ден бяха замъглени в съзнанието й, с изключение на съвършено ясния спомен за ранения мъж в болницата. Стив. Този мъж беше Стив.

Трябваше да го познае, въпреки че бяха изминали пет години. Та тя някога го бе обичала. Нещо у него трябваше да й бъде познато, въпреки обезобразяващите го синини и подутини. Връхлетя я непонятно чувство за вина. Знаеше, че е абсурдно, но се чувстваше така, сякаш го е предала, сякаш го е превърнала в твърде незначителна част от живота си, за да си спомня как изглежда.

Намръщвайки се, стана от леглото. Ето че отново отдаваше прекалено голямо значение на всичко. Стив често й повтаряше да гледа по-леко на нещата и понякога гласът му издаваше явно раздразнение. Това беше още едно противоречие между тях. Тя беше прекалено чувствителна, прекалено загрижена за ежедневните неща и света, който я заобикаляше, докато Стив се плъзгаше безгрижно по повърхността.

Беше свободна да се върне в Ню Йорк тази сутрин, но не й се искаше да го прави. Беше едва събота. Нямаше защо да бърза, стига да пристигне навреме, за да отиде на работа в понеделник. Не й се искаше да стои в апартамента цяла събота и неделя и да се измъчва, че е останала без работа, освен това искаше отново да види Стив. Изглежда и Пейн искаше това. Не бе споменал да е уредил завръщането й в Ню Йорк.

Беше толкова уморена, че поне веднъж спа дълбоко и сега сенките под очите й не бяха така тъмни, както обикновено. Тя се взираше в огледалото в банята, питайки се дали пък уволнението й не беше за добро. Това постоянно напрягане се отразяваше зле на здравето й, караше я да губи тегло, което не можеше да си позволи да загуби, изопваше така силно кожата върху лицевите й кости, че изглеждаше едновременно измъчена и изпита, особено когато не носеше грим. Намръщи се на отражението си в огледалото. Никога не е била красавица и нямаше да бъде, но някога беше хубава. Тъмносините й очи и тежките, лъскави, златистомедни кестеняви кичури бяха най-хубавото у нея, докато за останалата част от лицето й би могло да се каже, че е обикновена.

Какво би казал Стив, ако можеше да я види сега? Щеше ли да бъде разочарован и да й го каже направо?

Защо не можеше да престане да мисли за него? Бе естествено да е загрижена, да изпитва силно съчувствие поради ужасните му рани, но не можеше да си наложи да не мисли какво той би си помислил, какво би казал за нея. Не предишният Стив, чаровният, но неблагонадежден скитник, а човекът, който беше сега: по-твърд, по-силен, с непоколебимо желание да оцелее, което го поддържаше жив, въпреки нищожните шансове. Какво щеше да си помисли за нея този човек? Щеше ли все още да я желае?

При тази мисъл лицето й пламна и тя рязко се извърна с гръб към огледалото, за да пусне душа. Сигурно полудява! Та той беше инвалид. Дори сега, изобщо не беше сигурно, че ще оцелее, въпреки несломимия му дух. Дори да оживееше, нямаше да е същият като преди. Операцията на очите му можеше да се окаже неуспешна. Не биха могли да разберат, преди да свалят превръзките. Имаше вероятност мозъкът му да е засегнат. Може да не е в състояние да върви, да говори или да се храни.

Усети как отново горещи сълзи се търкулнаха по бузите й, без да може да ги спре. Защо плачеше за него сега? Защо не можеше да спре да плаче? Всеки път, когато си спомнеше за него, се разплакваше, което беше смешно, тъй като дори не бе успяла да го познае.

Пейн искаше да се срещнат в десет, така че тя си наложи да спре сълзите и да се приготви. Беше й необходимо доста време за това, а после с изненада установи, че е гладна. Обикновено не закусваше, поддържайки се с безкрайни запаси от кафе до обед, когато стомахът й започваше да пари и не беше в състояние да яде много. Но напрежението от работата вече отслабваше и тя се нуждаеше от храна.

Поръча си закуска в стаята и я получи удивително бързо. Нахвърли се върху подноса, подобно на някой гладуващ от Третия свят и погълна омлета и препечената филийка за рекордно кратко време. Когато Пейн почука на вратата, тя бе приключила от половин час със закуската.

Стараейки се да остане незабелязан, Пейн разглеждаше внимателно лицето й с проницателен поглед, който откриваше и анализираше всяка подробност. Беше плакала. Случилото се явно я разтърсваше дълбоко и макар да бяха желали точно това, все пак съжаляваше, че тя трябваше да бъде наранена. Изглеждаше несравнимо по-добре тази сутрин, с лека руменина по страните. Прекрасните й очи бяха по-големи и по-блестящи отколкото ги помнеше, но отчасти заради това, че бе плакала. Надяваше се, че няма да се налага да пролива още твърде много сълзи.

— Вече се обадих да проверя какво е състоянието му — съобщи той, поемайки ръката й. — Добри новини. Общото му състояние се подобрява. Все още е в безсъзнание, но мозъчната му дейност се засилва и лекарите дават по-големи надежди, отколкото преди. Той наистина се справя много по-добре, отколкото някой е очаквал.

Тя не отбеляза, че са го очаквали да умре, така че всичко друго бе по-добро. Не искаше да мисли за това колко близо е бил до смъртта. По някакъв начин, който не проумяваше, Стив бе станал особено важен за нея през тези няколко минути, които бе прекарала до леглото му, докосвайки ръката му.

Голямата бяла сграда на военноморската болница бе много по-оживена тази сутрин, отколкото предишната вечер и двама други мъже от охраната стояха пред вратата към интензивното отделение, където беше стаята на Стив. Отново й се стори, че веднага познаха Пейн. Джей се запита колко ли пъти бе идвал да види Стив и защо изобщо е чувствал, че е нужно той да бъде тук. Би могъл да проверява какво е състоянието на Стив по телефона, както бе сторил тази сутрин. В каквото и да се бе забъркал Стив, трябва да беше извънредно важно и Пейн искаше да бъде до него в мига, в който дойде в съзнание, ако това изобщо стане.

Остави я да влезе сама в стаята като каза, че иска да разговаря с някого. Джей кимна разсеяно, тъй като вниманието й беше вече съсредоточено върху Стив. Тя отвори рязко вратата и влезе в стаята, оставяйки Пейн в коридора, без да може да довърши изречението си. По устните му пробягна кисела усмивка, изразяваща леко съжаление, когато погледна към затворената врата. После се обърна и забърза надолу по коридора.

Джей се вгледа в мъжа в леглото. Стив. Сега, когато го виждаше отново й беше малко трудно да приеме, че той е Стив. Помнеше го като човек преливащ, кипящ от енергия. Сега беше толкова неподвижен, че я изкарваше от равновесие.

Беше в същата поза, в която бе предишната нощ. Апаратите все така бръмчаха тихо и пиукаха и течностите се вливаха във вените му посредством игли. Острата миризма на дезинфекциращи средства предизвика парене в ноздрите й и тя изведнъж се запита дали в някое ъгълче на съзнанието си той усещаше тази миризма.

Дали чуваше, когато някой говореше, въпреки че не можеше да отговори?

Отиде до леглото и докосна ръката му както предишната вечер. Горещината на кожата му опари пръстите й, въпреки поддържаната умерена температура. Бинтован подобно на някаква мумия, той бе лишен от индивидуалност, а устните му бяха толкова подути, че приличаха повече на карикатура, отколкото на устните на човека, когото някога бе целувала, обичала, с когото се бе венчала, карала ожесточено и с когото най-накрая се бе развела. Единствено горещата кожа на ръката му го правеше реален за нея.

Чувстваше ли нещо? Усещаше ли, че го докосва?

— Стив? — прошепна тя с треперещ глас. Чувстваше се толкова странно, говорейки на някаква неподвижна мумия, знаейки, че той е в дълбока кома и не усеща нищо, и дори ако по някакво чудо можеше да я чуе, нямаше да е в състояние да отговори. Макар да знаеше това, нещо в нея я караше да опита. — Аз… Джей е.

Понякога я наричаше бъбривка, а когато наистина искаше да я ядоса се обръщаше към нея с цялото й име — Джанет Джийн. Галеното й име бе измислено, когато бе съвсем малка. Родителите й я наричаха Джанет Джийн, но по-големият й брат Уилсън го съкрати на Джей Джей, което лесно се превърна в Джей. Когато тръгна на училище името й вече неизменно бе Джей.

— Ранен си — каза на Стив, все още докосвайки ръката му, — но ще се оправиш. И двата ти крака са счупени и гипсирани, затова не можеш да ги помръднеш. Поставили са тръбичка в гърлото ти, за да можеш да дишаш, затова не можеш да говориш. Не можеш да виждаш, защото имаш превръзка върху очите си. Не се тревожи за нищо! Тук се грижат добре за теб.

Дали не го лъжеше, че ще се оправи? Но не знаеше какво друго да му каже. В случай че я чуваше, тя трябваше да му вдъхне увереност, а не да му даде повод да се тревожи.

Като се изкашля леко, тя започна да му разказва за изминалите пет години, какво бе правила, откакто се разведоха. Дори му разказа за това, че са я уволнили и колко много й се искаше да фрасне Фаръл Уордло по носа. Все още ужасно много й се искаше да го фрасне по носа.

 

 

Гласът беше спокоен и безкрайно нежен. Не разбираше думите, тъй като поради комата съзнанието му бе обвито в плътен мрак, но чуваше гласа, усещаше го като нещо топло, докосващо кожата му. Това го караше да се чувства по-малко самотен, този лек, едва доловим допир. Нещо здраво и жизнено в него се съсредоточаваше върху този допир, стремеше се към него, тласкайки го нагоре, извън пределите на мрака, въпреки че усещаше зъбатите чудовища, които го дебнеха, готови да разкъсат плътта му с горещи ножове и хищни зъби. Ще трябва да понесе това, преди да стигне до гласа, а е много слаб. Може да не успее. Но гласът се опитваше да достигне до него, привличаше го като магнит, издигаше го над бездната от безсъзнание, която го държеше.

 

 

— Спомням си куклата, която получих за Коледа, когато бях на четири години — Джей продължаваше. Гласът й беше тих и замечтан. — Беше мека и пухкава като истинско бебе и имаше къдрави кестеняви коси и големи кафяви очи с дълги мигли, които се затваряха, когато я слагах да легне. Нарекох я Криси — име подходящо за моята най-добра приятелка в света. Мъкнех я навсякъде, докато стана толкова дрипава, че заприлича на просякиня. Спях с нея, слагах я да седне до мен, когато се хранех и изминавахме цели мили с велосипеда ми, обикаляйки къщата отново и отново. После пораснах и Криси ми стана безинтересна. Поставих я върху полицата при другите кукли и забравих за нея. Но когато те видях за първи път, Стив, помислих си: „Очите му са криси“. Така наричах кафявите очи, когато бях малка и още не познавах цветовете. Очите ти са „криси“.

Дишането му беше по-бавно и по-дълбоко. Не беше сигурна, но й се струваше, че ритъмът, в който гърдите му се издигаха и спускаха беше различен. Когато вдишваше и издишваше, въздухът изсвирваше в тръбичката в гърлото му. Пръстите й нежно разтриваха ръката му, поддържайки крехката връзка между тях, въпреки че нещо в нея й причиняваше истинска болка, когато докосваше кожата му.

— На няколко пъти за малко да ти кажа, че очите ти са „криси“, но не мислех, че ще ти хареса.

Тя се засмя. Това бе смях, преливащ от топлина сред безличните, пиукащи машини.

— Ти винаги бранеше ревностно имиджа си на мъжкар. Безразсъден авантюрист като теб не би могъл да има такива очи.

Внезапно ръката му трепна и движението така я стресна, че тя отдръпна пръсти рязко, с пребледняло лице. Като се изключеше дишането, това беше първият път, когато бе помръднал, макар да знаеше, че това вероятно е неволен спазъм. Погледът й бързо се устреми към лицето му, но по него не можеше да се види нищо. Бинтове покривала две-трети от горната част на главата му, а насинените устни не помръдваха. Бавно протегна ръка и го докосна, но той не реагира и след малко тя продължи да му говори малко несвързано, скачайки от един детски спомен на друг.

 

 

Франк Пейн тихо отвори вратата и спря на място, заслушан в тихия й шепот. Все още стоеше до леглото. Не бе помръднала нито сантиметър, дявол го взел, а бе тук — той погледна часовника си — почти три часа. Ако му беше жена би могъл да разбере, но тя му беше бивша жена и тя беше тази, която бе сложила край на брака. А ето че стоеше тук, приковала в него цялото си внимание, сякаш му внушаваше да се възстанови.

— Какво ще кажеш за чаша кафе? — попита тихо, защото не искаше да я стресне, но тя рязко извърна глава с широко отворени очи. После се усмихна.

— Добра идея.

Джей се отдалечи от леглото, но после спря и се обърна назад, смръщвайки вежди.

— Не искам да го оставям сам. Ако изобщо разбира нещо, сигурно се чувства отвратително да лежи там в ужасни болки, без да може да помръдне, без да знае защо, мислейки си, че е съвсем сам.

— Той не съзнава нищо — увери я Пейн, макар да му се искаше да не е така. — В кома е и точно сега е по-добре да не излиза от нея.

— Да — съгласи се Джей, знаейки, че той има право. Ако Стив беше в съзнание, щеше да изпитва ужасни болки.

 

 

Този първи слаб проблясък в съзнанието му угасна. Топлият глас си отиде и го остави да се лута. Останал сам, без гласа, който го водеше, той отново потъна в мрака, в нищото.

 

 

Франк не бързаше да приключи с ужасната храна и изненадващо хубавото кафе. Не беше превъзходно; всъщност дори не беше хубаво, но беше по-добро, отколкото бе очаквал. Следващото можеше да бъде по-лошо, тъй че искаше да се наслаждава на това колкото е възможно по-дълго. Това не бе единствената причина. Не знаеше как да повдигне въпроса, който бе заобикалял по време на целия обяд. Той бе казал съвършено ясно: Джей Грейнджър трябваше да остане. Той не искаше тя да идентифицира пациента и да си тръгне, искаше тя да се обвърже емоционално поне дотолкова, че да остане. А Той винаги получаваше това, което искаше.

Франк бе въздъхнал.

— Ами ако тя се влюби в него? Знаеш го какъв е. Жените направо му се лепят. Не могат да му устоят.

— Не е изключено да бъде наранена — призна Той, въпреки че железните нотки в гласа му не изчезнаха. — Животът му е в опасност и нямаме избор. Стив Кросфийлд е бил там, когато е станала експлозията, без значение поради каква причина. Те го знаят и ние го знаем. Нямаме списък с възможности, от които да избираме. Кросфийлд е единствената възможност.

Не беше необходимо да казва повече. След като Кросфийлд е единствената възможност, бившата му съпруга също беше единствената възможност, тъй като само тя можеше да го идентифицира.

— Какво ще стане, ако тя е при него, когато излезе от комата?

— Няма значение. Лекарите казват, че той ще бъде твърде объркан и дезориентиран, за да разбира каквото и да било. Лекарите го наблюдават и ще ни уведомят, когато започне да излиза от комата. Не можем да я държим извън стаята, без това да изглежда подозрително, но ще държим нещата под контрол. Ако съзнанието му започне да се избистря, бързо я изведете от стаята, за да можем да поговорим с него. Все пак не мисля, че има опасност това да се случи.

 

 

— Бъркате това кафе цяла вечност. — Гласът на Джей прекъсна мислите му и той погледна към нея, после към чашата си… Беше бъркал течността толкова дълго, че беше изстинала съвсем. Намръщи се при мисълта за съсипаното иначе не лошо кафе.

— Опитвах се да измисля как да ви помоля за нещо — призна той.

Джей го погледна озадачено.

— Има само един начин. Просто попитайте.

— Добре — пое си той дълбоко въздух. — Не се връщайте в Ню Йорк утре. Ще останете ли тук със Стив? Той има нужда от вас. Ще се нуждае от вас още повече.

Думите я разтърсиха. Стив никога не бе имал нужда от нея. Тя бе твърде емоционална, изискваше от него и от връзката им повече, отколкото той можеше да й даде. Той винаги бе настоявал за лека дистанция помежду им, духовна и емоционална, твърдейки, че тя го „задушава“. Спомни си как бе изкрещял тези думи в лицето й. После си припомни мъжа, който лежеше съвсем неподвижен в болничното легло и отново изпита онова тревожно усещане за нереалност.

Тя бавно поклати глава.

— Стив е самотник. Би трябвало да знаете това от информацията, която имате за него. Не се нуждае от мен сега, няма да се нуждае и когато се събуди и вероятно няма да му хареса някой да се грижи за него, най-малко пък бившата му съпруга.

— Ще бъде много объркан, когато се събуди. Вие ще бъдете за него връзката със света, единственото лице, което познава, някой, на когото може да се довери, някой, който да му вдъхва увереност. Той е в кома, причинена от лекарствата… Лекарите могат да ви кажат повече за това от мен. Казаха, че ще бъде много объркан и превъзбуден, може би дори ще бълнува. Ще бъде от полза, ако някой, който познава, бъде тук.

Нейната практичност я застави да поклати отново глава.

— Съжалявам, господин Пейн. Не мисля, че ще иска да съм там. Във всеки случай не бих останала дори да можех. Вчера ме уволниха. Имам двуседмичен предупредителен срок. Не мога да си позволя да не работя през тези две седмици, а и трябва да си намеря друга работа.

Той изсвири през зъби.

— Ама че скапан ден сте имали!

Не можа да не се разсмее, въпреки сериозността на положението.

— Добре го казахте.

Колкото повече опознаваше Франк Пейн, толкова повече го харесваше. В него нямаше нищо забележително: среден на ръст, нито пълен, нито слаб, с леко прошарени коси и искрени сиви очи. Лицето му беше симпатично, но не бе лице, което лесно се запомня. Той излъчваше някаква сигурност, която тя долавяше и на която вярваше.

Изглеждаше замислен.

— Вероятно можем да направим нещо за вас. Нека проуча въпроса, преди да си купите билет за връщане. Бихте ли искали да кажете на шефа си да върви по дяволите?

Джей му се усмихна много мило и този път той беше този, който се засмя.

 

 

Чак по-късно разбра, че молбата означаваше колко са сигурни, че Стив ще живее. Беше отново в стаята на Стив, изправена до леглото му и нежно стискаше ръката му, докато я изпълваше чувство на облекчение.

— Ще се справиш — прошепна тя.

Слънцето скоро щеше да залезе. Бе прекарала по-голямата част от деня до леглото му. От време на време някоя сестра или санитар я молеха да излезе навън, но като се изключеше това и времето, което бе прекарала с Франк по обед, през останалото време беше със Стив. Говори му, докато гърлото й пресъхна, докато не бе в състояние да измисли какво друго да му каже и отново настъпи тишина, но дори тогава продължи да държи ръката му. Може би той знаеше, че тя е там.

Влезе някаква сестра и я изгледа с любопитство, но не й каза да напусне стаята. Вместо това погледна мониторите и си записа нещо в едно тефтерче.

— Странно — промърмори тя, — а може би не. Мисля, че по някакъв начин нашето момче разбира кога сте тук. Сърцето му бие по-силно и дишането му се успокоява, когато сте при него. Когато отидохте да обядвате общото му състояние се влоши, а после отново се подобри, щом се върнахте. Забелязах, че това се случва всеки път, когато ви помолим да напуснете стаята. Майор Лънинг ще бъде заинтригуван от тези данни.

Джей погледна втренчено сестрата, после Стив.

— Той знае кога съм тук?

— Подсъзнателно — побърза да каже сестрата. — Няма да се събуди и да ви проговори, не и с тази доза успокоителни. Кой би могъл да знае какво изпитва? Вие му говорите цял ден, нали? Една част би трябвало да стига до него на някакво ниво. Сигурно сте много важна за него, щом реагира по този начин.

Сестрата излезе от стаята. Смаяна Джей отново погледна Стив. Дори ако по някакъв начин усещаше присъствието й, защо то му въздействаше по този начин? Не можеше да пренебрегне теорията на сестрата, защото сама бе забелязала, че дишането му бе променено. Беше й почти невъзможно да го повярва, тъй като Стив никога не беше изпитвал нужда от нея, по какъвто й да било начин. Беше й се наслаждавал известно време, но нещо в него я бе държало на малко, но значимо разстояние. Тъй като не бе способен да отвърне, на каквато й да е любов, той не си позволяваше да приеме една голяма любов. Единственото, което желаеше бе една повърхностна връзка, лека, забавна авантюра, която можеше да завърши без тъга. Тяхната бе приключила точно по този начин и тя почти не бе мислила за него, откакто се разделиха. Защо би трябвало да означава нещо за него сега?

После се засмя лекичко, проумявайки случилото се. Стив не реагираше на нейното присъствие, а на докосване и глас, отправени лично към него, за разлика от безпристрастните, рутинни докосвания и думи на лекуващия персонал, който го заобикаляше. Всеки друг би реагирал точно така. Франк Пейн би могъл да застане там и да му говори със същия успех.

Тя каза същото един час по-късно, докато майор Лънинг разглеждаше данните и докосваше брадичката си, поглеждайки от време на време към нея със замислен поглед. Франк стоеше на една страна, стараейки се да не допусне никакво изражение върху лицето си, но зоркият му поглед не пропускаше нищо.

Майор Лънинг беше един от най-добрите военни лекари, човек посветен както на медицината, така и на въоръжените сили. Постоянното му местоназначение не беше в Бетесда, но той не зададе никакви въпроси по повод заповедта, която го бе застигнала посред нощ и го бе довела тук. На него и на няколко други лекари бе възложена задачата да спасят живота на този човек. Тогава дори не знаеха как се казва. Сега върху медицинския му картон имаше име, но те все още нямаха никаква представа защо беше толкова важен за военните. Нямаше значение: майор Лънинг щеше да използва всички възможни методи и средства, за да помогне на пациента си. Сега едно от тези средства беше тази твърде слаба млада жена с тъмносини очи и пълни, чувствени устни.

— Не можем да пренебрегнем тази закономерност, госпожо Грейнджър — призна майорът открито. — Той реагира на вашия глас, не на моя, нито този на господин Пейн, нито на някоя от сестрите. Господин Кросфийлд не е в дълбока кома. Диша самостоятелно и има рефлекси. Имаме основание да смятаме, че ви чува. Може би не ви разбира и със сигурност не може да ви отговори, но е напълно възможно да ви чува.

— Но аз разбрах, че комата е предизвикана от лекарствата — възрази Джей. — Когато са упоени от лекарства, хората не са ли в пълно безсъзнание?

— Има различни степени на безсъзнание. Нека ви обясня по-подробно какви са неговите наранявания. Счупванията на двата крака са обикновени; нищо, което да му попречи да върви нормално. Има изгаряния от втора степен по ръцете, но най-тежки са пораженията по дланите и пръстите му, сякаш е сграбчил нажежено желязо, или вероятно е вдигнал ръце, за да защити лицето си. Далакът му беше разкъсан и го извадихме. Единият му бял дроб беше перфориран и дейността му бе влошена. Най-тежки обаче бяха нараняванията по главата и лицето. Черепът му бе счупен и лицевите кости бяха просто натрошени. Оперирахме го незабавно, но за да ограничим отока на мозъка и да предотвратим по-нататъшни увреждания, трябва да му даваме големи дози успокоителни. Това го поддържа в състояние на кома. Колкото по-дълбока е комата, толкова по-слабо функционира мозъкът. При дълбока кома е възможно пациентът дори да не е в състояние да диша самостоятелно. Колко дълбока е комата зависи отчасти от поносимостта на пациента към лекарствата, която е различна при различните хора. При господин Кросфийлд тази поносимост е малко по-висока от обичайната, така че той не е в толкова дълбока кома, колкото можеше да се очаква. Не сме увеличавали дозата, защото не беше необходимо. След известно време постепенно ще я намалим и ще го извадим от това състояние. Той ще се справи и сам, но ще ви кажа откровено, определено се справя по-добре, когато сте при него. Има все още много неща, които не знаем за мозъчната дейност и за това как тя оказва въздействие върху организма, но такова въздействие има.

— Нима искате да кажете, че ще се възстанови по-бързо, ако съм тук?

Майорът се засмя.

— Казано накратко, да.

Джей се почувства изморена и объркана, сякаш бе прекарала часове в лабиринт с огледала, опитвайки се да намери изхода, но вместо това намираше едно измамно отражение след друго. Причината не беше само във всичките тези хора, които настояваха да остане, а и в самата нея. Нещо се случи, когато докосна Стив, нещо, което не разбираше. Със сигурност не го бе изпитвала преди, дори когато бяха женени. В него имаше нещо повече отпреди, нещо различно, което долавяше, но не можеше да определи.

Искаше й се да не бяха я натоварвали с тази отговорност. Не желаеше да остане. Това странно вълнение, което изпитваше към Стив я караше да се чувства несигурна. Ако си тръгнеше сега, то нямаше да може да се задълбочи. Ако останеше… Не бе съкрушена след развода им преди пет години, защото любовта им не бе разцъфнала, не бе пуснала корени. Накрая просто се бе изпарила. Но сега Стив бе различен: беше се променил през тези пет години в мъж, чиято сила можеше да усети дори когато беше в безсъзнание. Влюбеше ли се отново в него, може би никога нямаше да може да се съвземе.

Ако си тръгнеше, щеше да се чувства виновна, че не му е помогнала.

Трябваше да си намери друга работа. Трябваше да се върне в Ню Йорк и да започне да прави нещо, преди животът й да се е разпаднал, но беше изморена от неистовото напрягане и лавиране и от непрекъснатото сключване на сделки. Не искаше да си тръгне, а се страхуваше да остане.

Франк забеляза напрежението, изписано по лицето й, усети го да вибрира в нея.

— Да слезем във фоайето — предложи той пристъпвайки напред, за да я хване под ръка. — Имате нужда от почивка. Довиждане, майоре.

Майор Лънинг кимна.

— Опитайте се да я придумате да остане. Този човек наистина има нужда от нея.

Навън в коридора Джей промърмори:

— Ненавиждам, когато хората говорят за мен все едно, че ме няма. Омръзна ми да ме разиграват.

Имаше предвид работата си, но Франк я погледна изпитателно.

— Нямам намерение да ви поставям в неловко положение — започна той дипломатично. — Просто ни е крайно необходимо да разговаряме със съпруга ви… извинете, бившия ви съпруг. Непрекъснато забравям. Във всеки случай готови сме да направим всичко възможно, за да подпомогнем неговото възстановяване.

Джей пъхна ръце в джобовете си, забавяйки крачки, докато обмисляше нещо.

— Стив ще бъде ли арестуван за това, което е извършил, каквото и да е то?

Франк нямаше никакви съмнения по този въпрос.

— Не — изрече го с абсолютна увереност. Той щял да получи само най-доброто лечение и най-добрата защита, които неговата страна можела да му осигури. Искал много да може да й каже, но това било невъзможно.

— Мислим, че просто се е оказал на неподходящото място, по неподходящо време, невинен свидетел, ако щете. Но като се има предвид миналото му, считаме, че е възможно нарочно да е попаднал в тази ситуация. Дори е възможно да се е опитвал да помогне, когато всичко се е взривило под носа му.

— Буквално.

— Да, за съжаление. Всичко, което си спомни ще е от полза за нас.

Стигнаха до фоайето и той отвори вратата и й даде път. Бяха сами, слава богу. Той отиде до кафемашината и пусна няколко монети.

— Кафе?

— Не, благодаря — отвърна Джей уморено докато сядаше. Стомахът й беше блажено спокоен и не искаше да го разстройва с нездравословната течност, която обикновено се изливаше от тези машини. До този момент не бе забелязала колко е изморена, но сега умората я заливаше на талази и я караше да се чувства като замаяна.

Франк седна срещу нея, стиснал с две ръце пластмасовата чаша.

— Разговарях с моя началник и му обясних вашето положение — започна той. — Бихте ли останали, ако не трябваше да си търсите друга работа?

Тя сведе поглед, докато разтриваше чело, опитвайки се да се съсредоточи върху това, което бе казал. Не си спомняше някога да е била толкова изморена както сега. Сякаш всичките й сили я бяха напуснали. Дори умът й бе парализиран. През целия ден бе мислила само за Стив толкова настойчиво, че всичко останало бе избледняло и сега, когато се поотпусна, изтощението я връхлетя. Това бе дълбока умора — умствена и физическа.

— Не разбирам — промърмори тя. — Трябва да работя, за да изкарвам пари. Дори ако сте уредили нещо, не бих могла да работя и същевременно да стоя тук.

— Работата ви ще бъде да стоите тук — обясни Франк. Искаше му се да не се налага да я увещава. Изглеждаше така, сякаш едва стои на краката си. Може би щеше да бъде по-лесно да я убеди сега, когато умората притъпяваше съзнанието й.

— Ще се погрижим за апартамента ви и за всичките ви разходи. За нас това наистина е важно.

Тя вдигна очи и впери в него поглед, изпълнен със съмнение.

— Ще ми плащате, за да стоя при него?

— Да.

— Но аз не искам пари, за да стоя при него! Искам да му помогна. Не разбирате ли?

— Но не можете поради финансовото ви положение — кимна Франк. — Това, което ви предлагаме, е ние да се погрижим за всичко. Ако бяхте финансово независима, бихте ли се поколебали да останете?

— Разбира се, че не! Ще направя всичко, което мога, за да му помогна, но идеята да приема пари за това е отвратителна.

— Не ви плащаме, за да останете при него. Ние ви плащаме, за да можете да останете при него. Забелязвате ли разликата?

Сигурно не бе на себе си, защото наистина успя да забележи разликата между двете половини на косъма, който току-що бе разцепил. В очите му имаше толкова доброта, че тя инстинктивно му се довери, макар да усещаше, че се случват много неща, които не разбираше.

— Ще ви намерим апартамент наблизо, за да можете да прекарвате повече време с него. — В гласа му имаше спокойствие и здрав разум. — Освен това ще задържим апартамента ви в Ню Йорк, за да имате къде да отидете, когато се върнете. Ако ми дадете дума сега, ще можете да се нанесете в жилището в понеделник.

Сигурно имаше аргументи, които да може да използва, но не се сещаше за нито един. Франк разчистваше всички препятствия по пътя. Щеше да се чувства подла и дребнава, ако откажеше да направи каквото той искаше, след като бе положил толкова усилия и те — които и да бяха — толкова отчаяно настояваха да остане.

— Налага се да се върна в къщи — каза безпомощно. — В Ню Йорк, искам да кажа. Имам нужда от повече дрехи и ще трябва да напусна работата си. — Изведнъж се засмя. — Ако изобщо е възможно да напуснеш работа, от която вече са те уволнили.

— Ще уредя пътуването ви.

— Колко дълго ще се наложи да остана тук? — Очакваше двуседмичен или триседмичен престой, но искаше да е сигурна. Трябваше да се погрижи за пощата и някои други неща.

Франк дори не трепна.

— Най-малко няколко месеца. Може би повече.

— Месеци!?

— Налага се да бъде подложен на терапия.

— Но тогава ще бъде в съзнание. Мислех, че искате да остана, докато премине най-лошото!

Той се изкашля леко.

— Бихме искали да останете, поне докато излезе от болницата.

Беше се опитвал да й разкрие нещата постепенно, като най-напред я доведе тук, после я убеди, че Стив се нуждае от нея, а след това я придума да остане докрай. Надяваше се планът му да успее.

— Но защо?

— Той ще има нужда от вас. Ще има силни болки. Не съм ви го казал досега, но той ще се нуждае от още една операция на очите. Вероятно ще изминат между шест и осем седмици, преди да свалят окончателно превръзките от очите му. Ще бъде объркан и ще го боли. Ще премине през още изпитания по време на терапията. На всичко отгоре, няма да може да вижда. Джей, ти ще бъдеш връзката му със света.

Стоеше като вцепенена, гледайки го втренчено.

Изглежда след всичкото това време, сега, когато бе твърде късно, Стив щеше да се нуждае от нея повече, отколкото някой от двамата някога е предполагал.