Линда Хауърд
Невинни лъжи (3)

Трета глава

Чувстваше се странно отново в Ню Йорк. Бе се завърнала със самолета в неделя следобед и прекара времето в събиране на багажа и личните си вещи, но дори в апартамента си се чувстваше странно, сякаш мястото й вече не беше тук. Опаковаше нещата машинално, а съзнанието й беше в болницата в Бетесда. Как ли беше той? Бе стояла сутринта до него, като непрекъснато му говореше и докосваше ръката му и все пак се чувстваше не на себе си, прекарвайки толкова дълго време далеч от него.

В понеделник сутринта се облече за работа за последен път и почувства дълбоко облекчение. След като товарът бе смъкнат от плещите й, осъзна колко тежко бреме е била тази работа, колко безсмислено се бе самоунищожавала. Нямаше нищо лошо в това да се състезаваш, но не и за сметка на здравето си, очевидно вината бе отчасти в нейната неспособност да се отпусне. Бе заключила цялата си същност, интереси и енергия в тази работа, без да остави някакъв отдушник. Цяло щастие бе, че не бе получила язва, а по-леките симптоми на стреса, като нервен стомах, постоянно главоболие и неспокоен сън.

Когато стигна до офиса си в многоетажната кантора, в която се помещаваха много такива фирми, тя потършува наоколо докато намери картонена кутия, после набързо разчисти бюрото си, поставяйки всичките си лични вещи в нея. Не бяха много: едно червило, резервен чорапогащник, малък пакет носни кърпички, скъпа позлатена писалка, две малки гравюри от стената. Тъкмо бе приключила и се канеше да се обади на Фаръл Уордло, за да го помоли за среща, когато телефонът иззвъня.

— Господин Клементс от „Екосистеми“ на трета линия, госпожо Грейнджър.

Джей натисна бутона.

— Моля прехвърляйте всичките ми обаждания на Дънкан Уордло.

— Да, госпожо Грейнджър.

Поемайки си дълбоко въздух, Джей се обади на Фаръл по вътрешната линия. Две минути по-късно крачеше решително към офиса му.

Той й се усмихна любезно, все едно не беше изтеглил чергата изпод краката й преди три дни.

— Изглеждаш добре, Джей — поласка я той. — Намислила ли си нещо?

— Нищо особено — отговори тя. — Просто исках да ви уведомя, че няма да имам възможност да работя през двуседмичния срок, който ми дадохте. Дойдох тази сутрин, за да разчистя бюрото си и казах да прехвърлят всичките ми обаждания на Дънкан.

Със задоволство забеляза как той пребледня.

— Това е крайно непрофесионално — отвърна той грубо, скачайки на крака. — Разчитахме на теб да оправиш нещата…

— И да науча Дънкан как да върши моята работа? — прекъсна го тя иронично.

Гласът му беше заплашителен.

— При тези обстоятелства не виждам как бих могъл да ти дам отлична препоръка, както смятах. Никога повече няма да работиш в сферата на банковите инвестиции, не и без добра препоръка.

Тъмносините й очи го гледаха студено и втренчено.

— Не смятам да работя в сферата на банковите инвестиции. Благодаря!

От това той заключи, че сигурно вече си е намерила друга работа, което му отнемаше възможността да я притисне, така както бе възнамерявал. Джей го наблюдаваше и сякаш чуваше как мозъкът му щрака, обмисляйки различните възможности. Зарязваше ги в много критичен момент, но вината беше негова, защото я бе уволнил.

— Може би бях твърде сприхав. — Стараеше се гласът му да звучи топло и бащински. — Несъмнено ще остане тъмно петно върху фирмата и върху името ти, ако сделките върху бюрото ти не се уредят както трябва. Може би ако прибавя двуседмично възнаграждение като обезщетение за преждевременното прекратяване на договора ти, ще обмислиш решението си да ни напуснеш толкова прибързано.

Явно очакваше да се върне обратно в строя, като размаха под носа й магическата пачка пари.

— Благодаря, но не е възможно — отхвърли тя предложението му. — Няма да бъда в града.

Панически ужас се изписа върху лицето му. Ако сделките, които придвижваше се проваляха, това щеше да струва на фирмата милиони долари.

— Не можеш да направиш това! Къде ще бъдеш?

Вече си представяше панически обаждания по телефона от Дънкан. Усмихна му се с безразличие.

— Във Военноморската болница в Бетесда, но няма да приемам никакви обаждания.

Изглеждаше напълно смаян.

— Военноморската болница — изписка той.

— Спешен случай в семейството — обясни, докато излизаше през вратата.

Когато се озова отново навън с малката картонена кутия под мишница, тя се засмя високо, истински радостна, че е безработна, че бе успяла да предизвика онова паническо изражение в очите на Фаръл Уордло. Беше почти толкова хубаво, колкото ако бе успяла да го удуши. Сега беше свободна да се върне при Стив, тласкана от силното желание да бъде с него, на което не можеше нито да даде логично обяснение, нито да се противопостави.

Беше пристигнала в Ню Йорк с редовен полет, но поради голямото количество багаж и лични принадлежности, които бе взела със себе си, Франк бе уредил да вземе чартърен самолет на връщане и тя бе приятно изненадана, когато той я посрещна на летището.

— Не знаех, че ще бъдете тук — възкликна тя.

Не можеше да не й се усмихне. Очите й блестяха като океана и напрегнатото изражение бе изчезнало от лицето й. Изглеждаше така, сякаш бе изпитала истинско удоволствие, напускайки работата си и той й го каза.

— Мина… Добре — призна тя, усмихвайки се. — Как е Стив днес?

Франк сви рамене.

— Не толкова добре, колкото беше, преди да заминете.

Беше ужасно странно, но беше вярно. Пулсът му беше по-слаб и ускорен, дишането му не беше дълбоко и равномерно. Въпреки че беше в безсъзнание, той се нуждаеше от Джей.

Погледът й тревожно помръкна и тя прехапа устни. Желанието да се върне при Стив ставаше все по-силно, като невидими вериги, които я теглеха.

Най-напред обаче трябваше да се настани в апартамента, който Франк беше осигурил за нея, нещо, което отнемаше твърде много време и изчерпваше търпението й. Апартаментът беше два пъти по-малък от жилището й в Ню Йорк. Всъщност имаше само две стаи — всекидневна и спалня. Кухнята представляваше уютна ниша в един от ъглите. Имаше и един малък кът за хранене. Но апартаментът беше удобен, особено като се имаше предвид, че тя смяташе да прекарва по-голямата част от времето си в болницата. Това беше просто едно място, където да спи и понякога да се храни.

— Уредил съм ви кола — съобщи Франк, докато внасяше последния куфар.

Ухили се като видя изненадания й поглед.

— Това не е Ню Йорк. Ще трябва да се придвижвате по някакъв начин.

Той извади ключовете от джоба си и ги остави върху масата.

— Можете да идвате и да си отивате от болницата, когато поискате. Имате разрешение да посещавате Стив по всяко време. Аз няма да съм наоколо постоянно както преди, но когато ме няма ще има друг агент на разположение.

— Ще дойдете ли с мен в болницата?

— Сега? — изненада се той на свой ред. — Няма ли да разопаковате багажа?

— Мога да разопаковам по-късно. Сега предпочитам да видя Стив.

— Добре.

Тайничко си помисли, че планът върви прекалено добре, но нищо не можеше да се направи.

— Защо не карате след мен, за да свикнете с улиците и да научите пътя до болницата? Можете да шофирате, нали?

Тя кимна, усмихвайки се.

— Живяла съм в Ню Йорк само през последните пет години. Във всички останали градове, където съм живяла, имах нужда от кола. Но ви предупреждавам, че не съм карала много през това време, така че трябва да ми дадете възможност да свикна отново.

Всъщност да караш кола беше като да караш колело: след като веднъж се научиш, никога не го забравяш.

Беше й необходимо малко време да свикне с автомобила, след което следваше Франк без затруднение. Винаги е била спокоен и внимателен шофьор. Стив беше лудата глава — караше прекалено бързо и рисковано.

Едва когато прекрачи болничната стая и се приближи до леглото, усети кълбото от нерви дълбоко в нея да се отпуска. Вторачи поглед в бинтованата глава, от която се виждаха само насинените, подути устни и брадичката и сърцето й се сви болезнено в гърдите й. Много внимателно докосна ръката му и започна да говори.

— Тук съм. Вчера трябваше да се върна в Ню Йорк, за да си опаковам багажа и да напусна работа. Напомни ми да ти разкажа за това някой ден. Както и да е, ще стоя при теб, докато се оправиш.

 

 

Гласът отново беше тук. Бавно проникваше през черните пелени, които забулваха съзнанието му и прокарваше тънка нишка до съзнанието му. Все още не разбираше думите, но не съзнаваше, че не ги разбира. Гласът беше просто светлинка, там, където преди нямаше нищо. Понякога гласът беше равен, понякога се извиваше весело. Той не долавяше тази веселост, а само промяната в тона.

Искаше повече. Искаше да се доближи до звука и започна с мъка да си пробива път през тъмната мъгла в съзнанието си. Но щом се опиташе, веднага го пронизваше жестока пареща болка, която обхващаше цялото му тяло и той се отдръпваше в безопасната тъмнина. После гласът отново го примамваше навън, където звярът го нападаше за сетен път и той трябваше да отстъпи.

 

 

Ръката му трепна както преди и движението отново сепна Джей и тя рязко отдръпна пръсти. Спря да говори и се загледа в него. Само след миг отново сложи ръка на рамото му и продължи да говори. Сърцето й биеше силно. Сигурно беше неволно потрепване на мускул, който е трябвало да стои в едно положение прекалено дълго. Не бе възможно да реагира, тъй като успокоителните, с които го тъпчеха, буквално заключваха голяма част от мозъчните му функции. Повечето, но не всички, бе казал майор Лънинг. Ако Стив усещаше присъствието й, възможно ли бе да се опитва да каже нещо?

— Буден ли си? — попита тя тихо. — Можеш ли да си помръднеш ръката отново?

Ръката му остана неподвижна под пръстите й и с въздишка тя поднови прекъснатия си разказ. За миг чувството бе толкова силно, че беше уверена, че е буден въпреки всичко, което й бяха казали.

 

 

Върна се в болницата на следващата сутрин, когато слънцето бе още само сивкаво петно върху небето на изток. Не бе спала добре, отчасти заради непознатата обстановка, но не можеше да търси причината само в новия апартамент. Бе лежала будна в тъмното, докато умът й препускаше, опитвайки се да анализира и омаловажи абсурдното й убеждение, че за миг Стив действително се бе опитал да се обърне към нея по единствения възможен за него начин. Въпреки безкрайното анализиране, всяко логично обяснение губеше смисъла си, щом си спомнеше чувството, което я бе наелектризирало цялата.

— Престани! — каза си с насмешка, докато се изкачваше с асансьора към интензивното отделение. Въображението й препускаше, подхранвано от присъщата й склонност да се потапя изцяло в това, което я вълнува. Никога не е била от тези хладнокръвни, надменни хора, които пестят чувствата си, въпреки че почти бе разрушила здравето си, опитвайки се да бъде като тях. Силно желаеше Стив да се възстанови и си въобразяваше, че реагира, когато нямаше нищо такова.

Стаята му беше силно осветена, въпреки ранния час, тъй като за него нямаше значение дали е тъмно или светло в това състояние. Предполагаше, че сестрите оставят лампите да светят за удобство. Затвори вратата, за да останат насаме, после отиде до леглото му. Докосна ръката му.

— Тук съм! — каза тихо.

Стив си пое дълбоко въздух и гръдният му кош леко потрепна.

Това я накара да потрепери като струна изопната до скъсване. Дълбокото чувство, че той усеща присъствието й както тя неговото, тази близост, която не се поддаваше на логично обяснение и не можеше да бъде описана с думи, отново се появи между тях, този път по-силна от преди. Той знаеше, че тя е там. По някакъв начин я разпознаваше и се стремеше да стигне до нея.

— Чуваш ли ме? — прошепна разтреперана, приковала поглед в него. — Можеш ли да усетиш, че те докосвам? Това ли е? Усещаш ли, когато докосвам ръката ти? Сигурно си изплашен и объркан, защото не знаеш какво се е случило и се опитваш да се обърнеш към някого, но нищо не се получава. Ще се оправиш, обещавам ти, но ще е нужно време.

 

 

Гласът. Нещо в него го привличаше въпреки болката, която чакаше да го сграбчи, щом излезеше от мрака. Страхуваше се от болката, но още по-силно желаеше топлината на гласа. Искаше да е по-близо до гласа, до… нея. В някакъв неясен момент, който не можеше нито да си спомни, нито да установи, беше разбрал, че това е женски глас. В него имаше нежност и някаква сигурност сред черната празнота, която се вихреше в съзнанието му и в неговия свят. Знаеше много малко неща, но познаваше този глас. Някакъв първичен инстинкт в него го разпознаваше и копнееше за него, давайки му сили да се пребори с болката и мрака. Искаше тя да знае, че той е тук.

 

 

Ръката му помръдна прекалено бавно, за да е неволен спазъм на схванат мускул. Този път Джей не отдръпна ръката си. Вместо това разтърка кожата му с пръсти, без да отмества поглед от лицето му.

— Стив? Нарочно ли помръдна ръката си? Можеш ли да го направиш отново?

 

 

Странно. Някои от думите имаха смисъл. Други нямаха никакъв смисъл. Но тя беше тук, по-близо, гласът й — по-ясен. Виждаше само мрак, сякаш света никога не бе съществувал, но тя беше по-близо сега. Болката разтърси тялото му. Идваше на мощни вълни, които караха капчици пот да избиват по кожата му, но той не искаше да я остави да си отиде, след като бе стигнал толкова далеч, не искаше отново да пропадне в черната бездна.

Ръката му? Да. Тя искаше той да помръдне ръката си. Не знаеше дали може. Болеше го толкова силно, че не знаеше дали ще може да издържи, дали ще може да опита пак. Щеше ли да си отиде, ако не помръднеше с ръка? Нямаше да понесе да остане отново сам, там, където всичко беше толкова студено и тъмно и пусто, не и след като беше стигнал толкова близо до нейната топлина.

Опита се да извика, но не успя. Болката беше невероятна, разкъсваща го като някакъв див звяр със зъби и нокти, впиващи се в него.

Помръдна пръсти.

 

 

Движението почти не се усети. Трепването бе толкова леко, че нямаше да го забележи, ако ръката й не беше върху неговата. Беше се изпотил и гърдите и раменете му блестяха на силната флуоресцентна светлина. Сърцето й биеше силно, когато се наведе по-близо до него с поглед прикован в устните му.

— Стив, чуваш ли ме? Джей е. Не можеш да говориш, защото имаш тръбичка в гърлото си. Но аз съм тук. Няма да те изоставя.

Насинените му устни бавно се разделиха, сякаш се опитваше да изрече думи, които отказваха да бъдат изречени. Джей стоеше надвесена над него — дишаше напрегнато, усещайки болка в гърдите си, докато той се мъчеше да помръдне устни и език, за да проговори. Тя усети както силата на отчаянието му, така и твърдата му решителност, докато противно на всякаква логика, той се бореше с болката и приспивателните, за да изрече една-единствена дума. Имаше усещането, че той не може да се откаже, без значение какво му струваше това. Нещо в него нямаше да му позволи да се откаже.

Направи още едно усилие. Подутите му, насинени устни помръднаха решително, въпреки невероятната болка. Езикът му също помръдна, за да изрече думата, която остана беззвучна.

— Боли.

Болка прониза гърдите й и тя си пое въздух на пресекулки. Не усещаше сълзите, които се търкаляха по страните й. Леко потупа ръката му.

— Веднага се връщам. Ще ти дадат нещо, за да не те боли повече. Оставям те само за малко и обещавам да се върна.

Тя изхвърча през вратата, оставяйки я отворена и излезе в коридора, залитайки. Изглежда е останала тук по-дълго, отколкото изглеждаше, защото третата смяна си беше отишла и отново първата бе поела дежурството. Франк и майор Лънинг стояха в стаята на сестрите, разговаряйки тихо и настойчиво, но гласовете им не можеха да бъдат чути. И двамата вдигнаха поглед към нея, когато тя се втурна към тях и погледът на Франк се изпълни с недоумение и ужас.

— В съзнание е — каза тя, едва поемайки си дъх. — Каза, че го боли. Моля ви, трябва да му дадете нещо.

Те се втурнаха покрай нея, като буквално я избутаха встрани.

Франк само процеди:

— Това не трябваше да се случва.

Гласът му й се стори толкова суров, че не бе сигурна, че това е неговият глас.

Сигурно беше неговият, макар думите да нямаха смисъл. Какво не трябваше да се случи? Нима не очакваха Стив да дойде в съзнание? Нима я бяха излъгали? Дали пък не очакваха да умре въпреки всичко? Не, това не бе възможно, иначе Франк нямаше да положи толкова усилия, за да я накара да остане.

Сестри се суетяха в стаята на Стив, но когато тя се опита да влезе, настойчиво я изведоха в коридора. Стоеше отвън, заслушана в приглушения възторг на гласовете в стаята, хапейки долната си устна и изтривайки неспокойно сълзите, които една след друга се стичаха по страните й. Трябваше да бъде вътре. Стив се нуждаеше от нея.

Вътре в стаята Франк наблюдаваше майор Лънинг, докато той набързо проверяваше общото състояние на Стив и мозъчната му дейност.

— Няма никакво съмнение — потвърди майорът разсеяно, продължавайки да работи. — Той излиза от комата.

— Но той е на успокоителни, за бога — запротестира Франк. — Как може да излезе от комата, преди да сте намалили дозата?

— Опитва се да я преодолее. Има невероятен организъм и тази жена отвън в коридора има силно въздействие върху него. Адреналинът е много силен стимулатор. Стига да е в достатъчно количество, хората показват свръхчовешка сила и издръжливост. Кръвното му налягане се е повишило и сърдечната му дейност е стабилна — все признаци, свързани с покачването на адреналина.

— Ще увеличите ли дозата?

— Не. Комата беше необходима, за да предотврати отока на мозъка и по-нататъшни увреждания. И без това бях почти готов да започна да го изваждам от нея. Той просто съкрати сроковете. Ще продължим да му даваме лекарства за болката, но няма да е в кома. Ще може да се събуди.

— Джей мисли, че е казал, че го боли. Възможно ли е да изпитва болка при всичките тези лекарства?

— Щом е бил достатъчно буден, за да общува, значи е бил достатъчно буден, за да изпита болка.

— Дали разбира какво казваме?

— Възможно е. Бих казал със сигурност, че ни чува. Разбирането обаче е съвсем друго нещо.

— Колко време ще мине, преди да можем да го разпитаме?

Майор Лънинг го изгледа строго.

— Не преди отокът по лицето и в гърлото да спадне достатъчно, за да мога да извадя дихателната тръбичка. Бих казал още една седмица. Не очаквам да бъде извор на информация. Може никога да не си спомни какво му се е случило, а ако си спомни, това може да е след месеци.

— Има ли опасност да разкрие някаква секретна информация пред Джей? — Франк не искаше да каже твърде много. Майор Лънинг знаеше, че Стив е много важен пациент, но не знаеше подробностите.

— Малко вероятно е. Ще бъде прекалено замаян и упоен, може би дори ще бълнува, във всеки случай, той все още не е в състояние да говори. Обещавам ви да сте първият, който ще се срещне с него, след като извадим тръбичката.

Франк се загледа в неподвижното тяло върху леглото. Беше в безсъзнание от толкова дълго време, че беше трудно да приеме, че чува и усеща, че дори бе направил опит да каже нещо. Имайки пред вид това, което знаеше за мъжа, Франк разбра, че е трябвало да бъде подготвен за нещо подобно. Този мъж никога не се отказваше, никога не спираше да се бори, дори когато шансовете бяха толкова незначителни, че всеки друг би се отказал и поради това бе оцелявал в много случаи, когато други не биха могли, точно както и този път. Повечето хора не можеха да видят тази безпределна, страховита решителност зад непринудената му усмивка.

— Каква е вероятността да има трайно мозъчно увреждане? — попита той тихо, спомняйки си, че Стив може да чува, а никой не би могъл да каже до колко е в състояние да разбира.

Майор Лънинг въздъхна.

— Не знам. Той получи първокласна и незабавна медицинска помощ, а това е от огромно значение. Може увреждането да е толкова незначително, че да не усетите разликата, но точно сега не искам да правя никакви предположения. Просто не мога да кажа. Фактът, че се е събудил и е отвърнал на госпожа Грейнджър изцяло надхвърля очакванията. Той е прескочил няколко етапа от възстановителния период. Досега не съм виждал подобна скорост на възстановяване. Обикновено първият етап се характеризира с дълбок унес и е необходимо силно стимулиране, за да може изобщо да се събуди, следва период на делириум и превъзбуденост, сякаш процесите в мозъка му са напълно необуздани. После ще се успокои, но ще бъде много объркан. В следващия етап ще бъде като автомат. Ще отговаря на въпроси, но ще може да изпълнява само най-елементарни физически упражнения. Висшите функции на мозъка се възвръщат постепенно.

— В кой етап се намира сега?

— Успял е да реагира автоматично, сякаш се намира в третия етап, но мисля, че сега се е върнал в първоначалното си състояние. Сигурно му е коствало неимоверни усилия да постигне толкова много.

— С намаляването на дозата ще бъде ли в състояние да контактува повече?

— Вероятно. Този единичен случай може да не се повтори. Може да се върне към по-класическите етапи на възстановяване.

Франк очевидно се ядоса:

— Има ли нещо, в което да сте сигурни?

Майор Лънинг го изгледа спокойно и продължително.

— Да. Сигурен съм, че неговото възстановяване зависи от госпожа Грейнджър. Дръжте я наблизо. Той ще има нужда от нея.

— Безопасно ли е за нея да е при него, докато намалявате дозата.

— Настоявам да остане тук. Тя може да го успокои. Не искам да се мята насам-натам с тръбичка в гръдния кош. Тя дали ще може да го понесе?

Франк повдигна вежди.

— По-силна е, отколкото изглежда.

Освен това Джей изглеждаше странно привързана към Стив по начин, който не бе очаквал и който не можеше да разбере. Сякаш нещо я теглеше към него, но нямаше никаква основа за такова привличане. Може би по-късно, когато беше буден — неговото въздействие върху жените винаги бе карало началниците му да поклащат глава в недоумение. Но сега приличаше на някаква мумия, неспособен да използва чара, с който се славеше, следователно трябва да е нещо друго.

Трябваше той да бъде уведомен за това, което се случи.

Изведнъж вратата се отвори рязко и Джей влезе в стаята, като ги изгледа решително, предизвиквайки ги да я изхвърлят отново.

— Оставам — каза решително, като отиде до Стив и постави ръката си върху неговата. Брадичката й бе решително вирната. — Той има нужда от мен и аз ще бъда тук.

Майор Лънинг погледна от нея към Стив, после към Франк.

— Тя остава — отсече той кротко, после провери нещо в папката, която държеше. — Ще започна да намалявам дозата, за да го извадя напълно от комата. Ще отнеме между двадесет и четири и тридесет и шест часа и не знам как ще реагира, така че искам да бъде под непрекъснато наблюдение. — Той погледна към Джей. — Госпожо Грейнджър, мога ли да ви наричам Джей?

— Разбира се — прошепна тя.

— През повечето време при него ще има сестра, докато спрем изцяло лекарствата. Реакциите му могат да бъдат непредсказуеми. Ако нещо се случи, трябва да се отстраните от леглото и да не пречите да направим каквото е необходимо. Разбирате ли?

— Да.

— Мога ли да разчитам, че няма да припаднете или да ни попречите?

— Да.

— Добре. Ще държа да спазвате това. — Измери я със строгия поглед на военен и явно това, което видя му вдъхна доверие, защото кимна одобрително. — Няма да бъде лесно, но мисля, че ще се справите.

Джей отново насочи вниманието си към Стив, пренебрегвайки всички останали, сякаш вече не съществуваха. Нищо не можеше да направи. Той изтласкваше всички останали от съзнанието й, превръщайки ги в скучни герои от комикс. Единствено той имаше значение и след мъчителния опит да разговаря с нея, това чувство бе още по-силно от преди. То я разтърсваше и плашеше, защото бе твърде различно от всичко, което бе изпитвала някога, но не можеше да му се противопостави. Беше толкова странно: Стив упражняваше много по-силно влияние върху нея сега, отколкото някога, когато имаше пълната възможност да използва и ума и тялото си, и целия си чар. Той беше неподвижен и през повечето време беше в безсъзнание, но нещо дълбоко и първично я теглеше към него. Самият факт, че беше с него в една стая, караше сърцето й да бие учестено, тялото й да гори, а кръвта й да препуска във вените, изпълвайки я с вълнение.

— Върнах се — прошепна тя, докосвайки ръката му. — Сега можеш да заспиш. Не се тревожи, не се бори с болката… просто се отпусни. Аз съм тук с теб и няма да си отида. Ще те наблюдавам и ще съм при теб, когато се събудиш отново.

Постепенно дишането му стана по-леко, а пулсът — по-бавен. Кръвното му налягане се понижи. Въздухът изсвири в гърлото му, наподобявайки нещо, което би могло да бъде лека въздишка, ако не беше тръбичката. Джей стоеше до леглото, докосвайки леко ръката му с пръсти, докато той спеше.

 

 

Къде си? Събуди се, надавайки тих вик, докато с мъка си пробиваше път през стелещата се тъмнина и болката към нещо още по-ужасно. Болеше го така, сякаш го разкъсваха жив, но можеше да го понесе, защото бе по-малко ужасно от празнотата. Господи, жив ли го бяха погребали? Не можеше да се движи, не виждаше, не можеше да издаде звук, сякаш тялото му бе умряло, а мозъкът му продължаваше да работи. Изплашен до смърт, той се опита отново да извика, но не успя.

Къде беше попаднал? Какво се бе случило?

Не знаеше. Господ да му е на помощ, защото не знаеше.

— Тук съм — обади се гласът напевно и успокоително. — Знам, че си изплашен и не разбираш нищо, но аз съм тук. Ще остана с теб.

Гласът. Беше познат. Беше в сънищата му. Не, не в сънищата му. Някъде по-дълбоко — вътре в него, в костите му, в клетките, в гените, в хромозомите му. Беше част от него и той се съсредоточаваше, разпознавайки го ясно, почти болезнено. И все пак гласът беше необичайно чужд, нямаше връзка с нищо, което мозъкът му би могъл съзнателно да възпроизведе.

— Лекарите казват, че вероятно си много объркан — продължи гласът. Беше спокоен, нежен глас, с леко дрезгави нотки, сякаш бе плакала. Да, несъмнено беше жена. Имаше неясен спомен как гласът го викаше, теглейки го извън пределите на странната тъмнина, която го задушаваше.

Тя започна да рецитира цял поменик от наранявания и той се заслуша, като се съсредоточи до краен предел и постепенно осъзна, че говори за него. Беше ранен. Не беше мъртъв, не беше погребан жив.

Почувства се изтощен след вълната от облекчение, която го заля.

Когато отново изплува на повърхността, тя отново беше там и този път първоначалният страх беше по-краткотраен. Сега, когато бе отчасти по-буден, реши, че не бе плакала, а по-скоро бе пресипнала.

Тя винаги беше там. Той нямаше представа какво е време, а само какво е болка и тъмнина, но постепенно разбра, че има два вида тъмнина. Едната беше в съзнанието му, сковаваща мислите му, но той можеше да се пребори с нея. Тя постепенно намаляваше. Но имаше и друга тъмнина — липсата на светлина, неспособността да вижда. Отново щеше да изпадне в паника, ако тя не беше тук. Отново и отново му обясняваше, сякаш знаеше, че той едва постепенно ще разбере думите й. Не беше сляп. Имаше превръзки на очите, но не беше сляп. Краката му бяха счупени, но щеше да върви отново. Ръцете му бяха изгорени, но щеше да ги използва отново. В гърлото му имаше тръбичка, за да може да диша, но скоро щяха да я махнат и той щеше да говори отново.

Вярваше й. Не я познаваше, но й имаше доверие.

Опита се да мисли, но думите рикошираха вътре в главата му, докато изгубеше смисъла им. Не знаеше… Имаше толкова много неща, които не знаеше. Не знаеше нищо. Но не можеше да улови думите и да ги подреди правилно, за да разбере какво е това, което не знае. Просто думите нямаха смисъл, а той беше твърде изморен, за да се бори.

Най-сетне се събуди, откривайки, че мислите му са по-ясни, объркването — по-различно, тъй като думите имаха смисъл, въпреки че всичко останало нямаше. Тя беше там. Можеше да усети ръката й върху своята, можеше да чуе леко пресипналия й глас. Дали бе стояла при него през цялото време? Колко дълго? Изглеждаше безкрайно дълго и това го тормозеше, защото чувстваше, че трябва да знае точно колко.

Имаше толкова много неща, които искаше да знае и за които не можеше да попита. Безсилието го измъчваше и ръката му потрепваше под пръстите й. Господи, какво щеше да стане, ако тя си тръгнеше? Тя беше единствената му връзка със света извън затвора на собственото му тяло, връзката му със здравия разум, единственото прозорче в неговия свят на мрака. Изведнъж необходимостта да знае се събра вътре в него в една-единствена мисъл, една-единствена дума:

Кой?

Устните му й придадоха форма и я родиха в тишина. Да, това беше думата, която му трябваше. Всичко, което искаше да знае бе събрано в тази единствена думичка.

Джей нежно постави пръстите си върху подутите му устни.

— Не се опитвай да говориш — прошепна тя. — Нека използваме следната система. Аз ще казвам азбуката и когато стигна до буквата, която ти трябва, мръдни с ръка. Веднъж за „да“, два пъти за „не“. Ще казвам азбуката отново и отново, докато „изречеш“ буква по буква това, което искаш да кажеш. Можеш ли да направиш това?

Беше изтощена. Бяха изминали два дни от първия път, когато се бе събудил и тя бе прекарала по-голямата част от времето с него. Говори му, докато почти остана без глас. Думите й бяха за него мост от комата към реалността. Тя разбираше кога е буден, усещаше, че е уплашен, долавяше усилията му да разбере какво се бе случило. Но това беше първия път, когато устните му помръднаха, а тя бе толкова уморена, че не можа да разбере какво се опитваше да каже. Играта с азбуката бе единственият начин, който можа да измисли, за да се разбират, но не знаеше дали той ще е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да се получи.

Ръката му помръдна. Само веднъж.

Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да пропъди умората.

— Добре. Започваме. А… Б… В… Г…

Започна да губи надежда, когато стигна до средата на азбуката, а ръката му продължаваше да лежи неподвижно под нейната. Е, и без това бе малко вероятно да успее. Майор Лънинг бе казал, че ще минат дни, преди съзнанието му да бъде достатъчно ясно, за да разбира действително какво става около него. После тя каза „К“ и ръката му помръдна.

Тя спря.

— К?

Ръката му помръдна. Веднъж — „Да“.

Трепна радостно.

— Добре. „К“ е първата буква. Хайде да опитаме с втората. А… Б…

Ръката му помръдна на „О“. И отново на „Я“.

Той спря дотук.

Джей беше смаяна.

— Коя? Това ли е? Искаш да знаеш коя съм?

Ръката му помръдна. „Да“.

Той не знаеше. Той наистина не знаеше. Не можеше да си спомни дали бе споменала коя е, като се изключи първия път, когато започна да му говори. Нима си мислеше, че ще си спомня гласа й, след като не я бе виждал пет години?

— Аз съм Джей — каза тихо. — Бившата ти съпруга.