Уилям Шекспир
Хамлет (5) (Принц датски)

Четвърта сцена

 

ХАМЛЕТ

Пфу, остър вятър, толкова студено!

 

ХОРАЦИО

Зъл и пронизващ вятър.

 

ХАМЛЕТ

Кой е час?

 

ХОРАЦИО

Аз мисля, вече близо към дванайсет.

 

МАРЦЕЛ

Дванайсет би.

 

ХОРАЦИО

Така ли? Аз не чух.

Тогава, значи — близо е часът,

когато сянката се появява.

 

Що значи, принце, туй?

 

ХАМЛЕТ

Таз нощ неспирно

пирува кралят и пролива вино;

и щом налей той рейнско — прогърмяват

тръби и барабани: възвестяват

триумфа на наздравиците.

 

ХОРАЦИО

Тъй ли

е вече обичаят тук?

 

ХАМЛЕТ

Хе — та как не!

Но мисля все — макар да съм роден

тук и привикнал на това, — че то е

обичай, който по-благородно

да се премахне, нежели запази.

Туй шеметно пиянство твърде зле

ни препоръчва пред света; от изток

до запад казват ни пияници

и ни прикачат скверни имена

и туй наистина отнема много

от наште доблести и нашта слава —

отнема тяхното сърце и кръв.

Така е често и с отделни хора,

които са обременени с някой

природен недостатък — па макар да

не са виновни те за туй, понеже

то е случайност на природата —

като например: нещо

несъразмерно в тяхната природа,

което може да разстрои

хармонията на духа, или

пък също някой навик, който може

да помрачи сиянието на

разсъдъка; такива хора, казвам,

които имат някой недостатък

(бил той природен знак или случайно

петно) — макар те може би да носят,

като пречист небесен дар, безбройни

човешки добродетели — все пак

един-едничък недостатък хвърля

поквара върху всичко; само зрънце

от нещо лошо осквернява всяко

достойнство и го превръща на

позор.

 

ХОРАЦИО

О, вижте, принце! Ето иде!

 

ХАМЛЕТ

Вий, ангели и пратеници божи,

закриляйте ни! — Благ ли дух си ти

или вампир проклет, небесен лъх ли

ти носиш или пламъци от ада,

макар зло или милост да е твойта цел —

защото идеш в тъй двусмислен образ, —

чуй: аз зова те Хамлет, мой баща, крал,

крал на Дания, о, говори!

Не ме оставяй в неведение!

Кажи, защо светите твои кости,

запазени в пръстта, отвили са

мъртвешкий плащ, защо днес саркофагът,

във който бе погребан, своите тежки

врати от мрамор е разтворил в миг

и праща те навън? Що значи туй,

че ти, труп мъртъв, бродиш, цял във броня,

отново пак под лунните лъчи

и пръскаш страх в нощта? И нас, глупци

на този външен свят, смущаваш с мисли,

непостижими за душите ни?

Кажи защо? Защо? Какво да правим?

 

ХОРАЦИО

Той вика ви да тръгнете след него,

като че иска да ви каже нещо,

но само вам.

 

МАРЦЕЛ

О, вижте как с любезни

движения ви вика в тайно място,

О, не отивайте!

 

ХОРАЦИО

За нищо!

 

ХАМЛЕТ

Но

той няма да продума; значи, трябва

да го последвам.

 

ХОРАЦИО

Принце, не, недейте!

 

ХАМЛЕТ

Що страшно има тук? Живота си

аз не ценя ни за игла. А мойта

душа, каквото и да стане, тя е

безсмъртна като него. Той ме вика —

добре, ще го последвам.

 

ХОРАЦИО

Принце, но

ако той ви примами към вълните

или към страшний връх на канарите,

надвиснали върху морето; и

ако там стане още по-ужасен,

с такъв лик, който слисал би ума,

и ви накара в миг да полудейте?

Мислете: мястото там ужасява

и с отчаяние изпълва всеки

дух, който види зейналите бездни

и чуй как долу те бучат.

 

ХАМЛЕТ

Той пак ме

зове! О, ето, ида, ти върви!

 

МАРЦЕЛ

Недейте, принце, не…

 

ХАМЛЕТ

Пуснете ме!

 

ХОРАЦИО

О, чуйте ни, недейте!

 

ХАМЛЕТ

Там зове

съдбата ми и прави всяка жила

в туй тяло жарка като лъв нубийски.

 

Той пак ме вика и зове. За Бога!

Пуснете ме…

 

Направил бих го призрак

тоз, който би посмял да ме възпре.

Върви напред! Аз ида подир тебе.

 

ХОРАЦИО

Въображението му кипи — и той се

забравя цял…

 

МАРЦЕЛ

И ний след него! Няма

защо да слушаме…

 

ХОРАЦИО

След него всички!

Ще видим докъде ще дойде туй.

 

МАРЦЕЛ

О, има нещо гнило в Дания!

 

ХОРАЦИО

Небето да я пази!

 

МАРЦЕЛ

Да вървим!