Уилям Шекспир
Хамлет (13) (Принц датски)

Първа сцена

 

КРАЛЯТ

В тез тягостни въздишки има нещо.

Открий ни го, да разберем какво е.

Къде е твоят син?

 

КРАЛИЦАТА

За малко оставете ни сами.

 

Ах, скъпи мой! Какво видях през тази нощ!

 

КРАЛЯТ

Какво, Гертруда? Какво прави Хамлет?

 

КРАЛИЦАТА

Беснее като буря сред морето.

Във необузданата си ярост,

като чу, че зад завесата

се мърда нещо, в миг измъкна

шпагата, извика: „Мишка! Мишка!“

и в безразсъдния си бяс уби

добрия старец, който беше там прикрит.

 

КРАЛЯТ

Уви, уви! Какво ужасно дело!

Тъй би се случило и с мене също,

ако бях там. Всички застрашава

лудостта му — тебе, мене, всички нас.

О, как ще отговарям аз сега

за туй ужасно дело? Знам, на мене

ще легне то, понеже не предвидих

отрано всичко и не обуздах

безумствата му, като го поставя

далеч от хората. Ала голяма

бе любовта ми, та не сторих туй,

което трябваше да сторя непременно.

Но както някой, обзет от зла болест,

крий болестта си да се не разчуе,

така и аз оставих го на воля,

за да разяжда като тайна болест

сърцето ми. — Къде отиде той?

 

КРАЛИЦАТА

Отвлече на убития трупа.

А лудостта му — като златно зърно

сред сплав от прост метал — личеше ясно:

той плачеше за туй, що бе извършил.

 

КРАЛЯТ

О, доста, спри Гертруда! Знай, преди

горите слънцето да позлати,

той ще отплува с кораб през морето.

А туй ужасно дело трябва сам аз

с властта и хитростта си да умия

и оправдая. Хей там! Гилденщерн!

 

Приятели, вземете си на помощ

друг някой още: в свойта лудост Хамлет

убил Полония и го отнесъл

от стаята на майка си. Идете

го намерете и кажете му

да ви открие де е тялото

и в черквата след туй го отнесете.

Но моля ви, побързайте с това.

 

Ела, Гертруда. Ще извикаме

най-мъдрите приятели и там

ще кажем какво мислим да направим и

какво — за жалост — се е случило.

Напук на клеветата, чийто съсък

пронизва целий свят, тъй както топът

изпраща право своя смъртен изстрел,

не ще докосне нашто име и

безследно ще премине. О, ела,

в душата ми е страх и болка зла.