Алексей Толстой
Златното ключе (9) (или приключенията на Буратино)

Синьор Карабас Барабас вместо да изгори Буратино му дава пет златни монети и го изпраща у дома

Когато куклите домъкнаха Буратино и го оставиха на пода пред решетката на огнището, синьор Карабас Барабас, като пухтеше страшно през носа си, разбъркваше огъня с машата.

Изведнъж очите му се наляха с кръв, носът, а след това и цялото му лице се сгърчиха и се покриха с много бръчки. Изглежда, че в ноздрите му беше влязла искра от огъня.

— Аап… аап… аап… — виеше Карабас Барабас и пулеше очи — аапчхи!

И той кихна тъй, че вдигна облак пепел от огнището.

Когато докторът на куклените науки започваше да киха, той не можеше да се спре и кихаше по петдесет, а понякога и по сто пъти.

Това необикновено кихане го обезсилваше и той ставаше по-добър.

Пиеро пошепна скришом на Буратино:

— Опитай се да го заговориш, докато киха…

— Аапчхи! Аапчхи! — събираше въздух в отворена уста Карабас Барабас и кихаше шумно, като разтърсваше грозната си глава и тропаше с крака.

В кухнята всичко се тресеше, стъклата трептяха, тиганите и тенджерите се люлееха по пироните…

В това време Буратино започна с жален, тънък гласец:

— Бедният, нещастният аз — никой не се смилява над мен!

— Престани да ревеш! — извика Карабас Барабас. — Пречиш ми… Аапчхи!

— Наздраве, синьоре! — изхлипа Буратино.

— Благодаря… Ами родителите ти живи ли са? Аапчхи!

— Аз никога, никога не съм имал майка, синьоре. Ах, колко съм нещастен! — И Буратино започна да писка тъй пронизително, че в ушите на Карабас Барабас сякаш се забиваха хиляди игли.

Той започна да тропа с крака.

— Престани да пищиш, ти казвам! Аапчхи! А баща ти жив ли е?

— Бедният ми баща е още жив, синьоре.

— Представям си какво ще стане с него, като научи, че съм опекъл с теб един заек и две пилета… Аапчхи!

— Моят баща скоро ще умре от глад и студ. Аз съм единствената му опора на старини… Смилете се, пуснете ме, синьоре!

— Триста дяволи! — зарева Карабас Барабас. — За никаква милост и дума не може да става. Заекът и пилетата трябва да бъдат опечени. Влизай в огнището!

— Синьоре, не мога да сторя това.

— Защо? — попита Карабас Барабас, само за да накара Буратино да продължи разговора, а не да му пищи в ушите.

— Синьоре, аз вече веднъж се опитах да си пъхна носа в огнището, но само го пробих…

— Какви са тия глупости! — учуди се Карабас Барабас. — Как си могъл да пробиеш с носа си цяло огнище?

— Защото, синьоре, огнището и котлето над огъня бяха нарисувани върху парче старо зебло.

— Аапчхи! — кихна Карабас Барабас тъй силно, че Пиеро отлетя наляво, Арлекин — надясно, а Буратино се завъртя като пумпал.

— Къде си виждал ти огнище и огън, и котле, нарисувани на парче зебло?

— В килерчето на моя татко Карло.

— Карло е твой баща! — Карабас Барабас скочи от стола, размаха ръце, брадата му се развя. — Значи тъй, а? В килерчето на стария Карло се намира тайната…

Но тук Карабас Барабас, който изглежда не желаеше да издаде за каква тайна става дума, си запуши устата с двете си ръце. И така стоя известно време, като гледаше втренчено с изпъкналите си очи в угасващия огън.

— Добре — каза той най-после, — аз ще вечерям недопечен заек и сурови пилета. Подарявам ти живота, Буратино. И не само това…

Той бръкна под брадата си, в джоба на жилетката си, извади пет златни монети и ги подаде на Буратино…

— Не само това… Вземи тези пари и ги занеси на Карло. Поздрави го и му кажи, че аз го моля в никакъв случай да не умира от глад и студ и най-важното, да не напуска своето килерче, в което се намира огнището, нарисувано на парче старо зебло. Иди, наспи се добре и утре рано сутринта бягай вкъщи.

Буратино сложи петте златни монети в джоба си и отвърна с вежлив поклон:

— Благодаря ви, синьоре. Парите са в сигурни ръце…

Арлекин и Пиеро отведоха Буратино в кукленската спалня, гдето куклите започнаха отново да го прегръщат, целуват, блъскат, щипят… и пак да прегръщат Буратино, който тъй тайнствено избягна страшната смърт в огнището.

Той шепнеше на куклите:

— Тук има някаква тайна.