Алексей Толстой
Златното ключе (3) (или приключенията на Буратино)

Джузепе подарява дървото на своя другар Карло

В това време при Джузепе намина неговият стар приятел, латернаджията Карло.

По-рано Карло, сложил една широкопола шапка на главата си, обикаляше с една прекрасна латерна из разни градове и с песни и музика си печелеше хляба.

Сега Карло беше вече стар и болен, пък и латерната му отдавна се счупи.

— Здравей, Джузепе — каза той, като влизаше в работилницата. — Защо седиш на пода?

— Абе, дявол да го вземе, изгубих една малка бурмичка… А… ето я! — отвърна Джузепе и погледна под око към дървото — А ти, старче, как живееш?

— Лошо — отвърна Карло. — Все си мисля как да си изкарам хляба… Не би ли могъл да ми помогнеш, нещо да ме посъветваш или…

— Това е най-лесно — каза весело Джузепе и си помисли: „Ей сега ще се отърва от проклетото дърво.“ — Да, да, това е най-лесно; виждаш ли на тезгяха ми онова хубаво дърво, вземи го, Карло, и си го занеси у дома…

— Е-хе-хе — отговори печално Карло, — и какво ще го правя? Ще го занеса вкъщи, а в моето килерче няма даже и печка.

— Ти слушай какво ти казвам, Карло… Вземи нож, направи от това дърво една кукла, научи я да говори разни смешни думи, да пее и танцува и тогава тръгни по къщите. И ще припечелваш за парче хляб и за чаша вино.

В това време от масата, където лежеше дървото, изписука весело гласче:

— Браво на Синия нос, чудесно го измисли.

Джузепе пак затрепера от страх, а Карло започна да се оглежда учуден — откъде ли идеше този глас?

— Благодаря ти за съвета, Джузепе. Дай ми, моля ти се, твоето дърво.

Джузепе взе дървото и бързо го пъхна в ръцете на приятеля си. Но той ли несръчно го подаде или то самото подскочи — дървото удари Карло по главата.

— А, ето какъв бил твоят подарък — извика обидено Карло.

— Прощавай, приятелю, но аз не те ударих.

— Значи, аз сам се ударих по главата?

— Не, приятелю, сигурно самото дърво те удари.

— Лъжеш, ти ме удари…

— Не, не съм аз.

— Аз знаех, че ти — Синият нос — си пияница, а ето че си и лъжец.

— Ах, ти ме обиждаш! — извика Джузепе. — Хайде де, ела ми по-близо!

— Ти ела, та да те хвана за носа!…

Двамата старци се напериха и се нахвърлиха един върху друг. Карло хвана Джузепе за синия нос. Джузепе хвана Карло за белите коси, които растяха около ушите му.

След това те започнаха да се удрят здравата по ребрата. А в това време от масата едно пронизително гласче пискаше и ги подкокоросваше:

— Удряй, удряй здравата!

Най-после старците се умориха и запъхтяха. Джузепе каза:

— Хайде да се помирим, а?

Карло отговори:

— Е, добре, да се помирим…

Старците се разцелуваха. Карло взе дървото под мишница и си тръгна към дома.