Алексей Толстой
Златното ключе (20) (или приключенията на Буратино)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой ключик, или Приключения Буратино, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Алексей Толстой. Златното ключе или приключенията на Буратино

Превод от руски: Георги Константинов

Редактор: Ангел Каралийчев

Рисунки: Александър Кошкин

Издателство: „Детская Литература“

 

ISBN: 5–05–002915–5

История

  1. — Добавяне

Пиеро разказва как, яхнал върху заека, е попаднал Страната на глупците

— Разбираш ли, Буратино, веднъж през нощта шумеше вятър, дъжд се лееше като из ведро. Синьор Карабас Барабас седеше край огнището и пушеше с лула. Всички кукли вече спяха. Само аз не спях. Мислех си за момичето със сините коси…

— Намерил си за кого да си мислиш, глупчо! — прекъсна го Буратино. — Вчера аз избягах от това момиче — от килера с паяците…

— Какво? Ти си видял момичето със сините коси? Ти си видял моята Малвина?

— Мислиш, че те лъжа! Ревла и натрапница…

Пиеро скочи, махайки с ръце:

— Заведи ме при нея… Ако ти ми помогнеш да намеря Малвина, аз ще ти открия тайната на златното ключе…

— Какво? — извика радостно Буратино. — Ти знаеш тайната на златното ключе?

— Зная къде е ключето, зная как да го намерим и че с него трябва да се отвори една вратичка… Аз подслушах тайната и затова синьор Карабас Барабас ме търси с полицейски кучета.

На Буратино ужасно му се искаше веднага да се похвали, че тайнственото ключе лежи в джоба му. За да не се издаде, той си смъкна калпака от главата и с него си запуши устата.

Пиеро молеше да го заведе при Малвина. Буратино обясни с движение на пръстите си на това диване, че сега е тъмно и опасно, а щом стане светло — те ще припнат към момичето.

Като накара Пиеро отново да се скрие под храстите на мимозата, Буратино проговори с вълнен глас, тъй като устата му беше запушена с калпачето:

— Шашкажвай!…

— И тъй, веднъж през нощта шумеше вятър…

— За това ти вече шашкажа…

— И тъй — продължи Пиеро, — аз, разбираш ли, не спя и изведнъж чувам: някой силно почука на прозореца…

Синьор Карабас Барабас започна да се кара: „Кого мъкне дяволът в това кучешко време?“

— Аз съм — Будалко — отговори някой зад прозореца, — продавачът на лечебни пиявици. Позволете ми да се изсуша на огъня.

На мене, разбираш ли, много ми се искаше да видя какви са продавачите на лечебни пиявици. Аз полекичка повдигнах края на перденцето и надникнах в стаята. И гледам:

Синьор Карабас Барабас стана от креслото, настъпи, както винаги, брадата си, изруга и отвори вратата.

Влезе дълъг, мокър-мокър човек с мъничко-мъничко лице, набръчкано като печурка. Беше облечен със старо зелено палто, на пояса му се клатеха щипци, куки и игли. В ръцете си държеше тенекиена кутия и мрежа.

— Ако ви боли корем — каза той, като се кланяше, сякаш гръбнакът му беше счупен по средата, — ако имате силно главоболие или в ушите ви звъни, аз мога да ви поставя на ушите половин дузина превъзходни пиявици.

Синьор Карабас Барабас избъбра:

— По дяволите, не ща никакви пиявици! Можете да се сушите на огъня, колкото трябва.

Будалко застана с гръб към огъня.

Веднага от зеленото му палто се вдигна пара и замириса на тиня.

— Слабо върви търговията с пиявици — каза той. — За парче сушено свинско и чаша вино аз съм готов да поставя на бедрото ви дузина прекрасни пиявици, ако имате ревматизъм в костите…

— По дяволите, не ща никакви пиявици! — извика Карабас Барабас — Яжте свинско и пийте вино.

Будалко започна да яде свинско, лицето му се свиваше и разпускаше, като че беше от гума. Като се нахрани и напи, той поиска щипка тютюн.

— Синьоре, аз се нахраних и стоплих — каза той. — За да се отплатя за гостоприемството ви, ще ви разкрия една тайна.

Синьор Карабас Барабас изфуча през лулата си и отговори:

— Има само една тайна на света, която искам да узная. Плюя на всичко останало.

Синьоре — каза пак Будалко, — аз зная велика тайна. Съобщи ми я Костенурката Тортила.

При тези думи Карабас Барабас опули очи, скочи, заплете се в брадата си, спусна се право към изплашения Будалко, притисна го до корема си и зарева като бик:

— Добрички ми Будалко, скъпи мой Будалко, казвай, казвай по-скоро какво ти е разкрила Костенурката Тортила!

Тогава Будалко му разказа следната история:

— Ловях пиявици в един кален вир при Града на глупците. За четири гроша на ден аз наемах един беден човек, той се събличаше, влизаше до шия във вира и стоеше там, докато не се впиеха пиявици в голото му тяло.

Тогава той излизаше на брега, аз събирах пиявиците от тялото му и пак го изпращах във вира.

Като уловихме по този начин достатъчно количество пиявици, изведнъж от водата се показа една змийска глава.

— Слушай, Будалко — каза главата, — ти изпоплаши цялото население на нашия прекрасен вир, ти ни мътиш Водата, ти не ме оставяш спокойно да си почина след обяда… Кога ще се свърши това безобразие?…

Видях, че това е една обикновена костенурка, и без страх й отговорих:

— Докато не изловя всички пиявици из вашия мръсен гьол…

— Готова съм да ти дам откуп, Будалко, за да оставиш на мира нашия вир и повече никога да не идваш тук.

Тогава аз започнах да се надсмивам на костенурката:

— Ах ти, стар плаващ куфар, глупава лельо Тортило, с какво можеш ти да се откупиш? Да не би със своя костен похлупак, в който криеш лапите и главата си… Аз бих продал твоя похлупак за гребени…

Костенурката позеленя от злоба и ми каза:

— На дъното на вира има едно вълшебно ключе… Познавам един човек — той е готов на всичко, само да получи това ключе…

Не беше успял Будалко да изрече всички тези думи и Карабас Барабас започна да вика, колкото му глас държеше:

— Този човек съм аз! Аз! Аз! Добри ми Будалко, защо не си взел ключето от костенурката?

— Хубава работа! — отговори Будалко и събра всички бръчки на лицето си, тъй че то заприлича на варена гъба. — Хубава работа! Да заменя превъзходните пиявици за някакво си ключе… Накъсо казано, ние двамата с костенурката се изпокарахме и тя, като вдигна лапата си над водата, каза:

— Кълна се — нито ти, нито някой друг ще получи вълшебното ключе. Кълна се, ще го получи само онзи човек, който ще накара цялото население на вира да ме моли за това…

С вдигната лапа костенурката се гмурна във водата.

— Без да губим нито минутка, да тичаме в Страната на глупците! — извика Карабас Барабас, свивайки бързо в джоба края на брадата си и вземайки шапката си и фенера. — Ще седна на брега на вира. Ще се усмихвам ласкаво. Ще моля жабите, поповите лъжички, водните бръмбари, за да молят костенурката… Ще им обещая милион и половина най-тлъсти мухи… Ще ридая като самотна крава, ще стена като болна кокошка, ще плача като крокодил. Ще падна на колене и пред най-малкото жабче… Ключето трябва да бъде мое! Ще отида в града, ще вляза в една къща, ще проникна в килера под стълбата… Ще намеря малката вратичка — покрай нея минават постоянно и никой не я забелязва. Ще пъхна ключето в дупката на бравата…

— В това време, разбираш ли, Буратино — разказваше Пиеро, седнал под мимозата върху гнилите листа, — мене ми стана толкова интересно, че цял се показах иззад перденцето.

buratino032.png

Синьор Карабас Барабас ме видя.

— Ти подслушваш, негоднико! — И той се спусна да ме хване и хвърли в огъня, но пак се спъна в брадата си и със страшен трясък, събаряйки столовете, се просна на пода.

Не помня как се намерих извън прозореца, как прескочих оградата. В тъмнината шумеше вятърът и плискаше дъжд.

Една светкавица освети черния облак над главата ми и аз видях на десет крачки зад себе си да тичат Карабас Барабас и продавачът на пиявици… Помислих си: „Загивам“, спънах се, паднах върху нещо меко и топло, хванах нечии уши…

Това беше сивият заек. Той от страх започна да врещи, подскочи високо, но аз го държах здраво за ушите и ние заедно се впуснахме в тъмнината — през поля, лозя и зеленчукови градини.

Когато заекът се уморяваше и сядаше, като трепкаше обидено с раздвоената си устна, аз го целувах по челцето.

— Хайде, миличък, хайде още малко потичай, сивичък ти мой…

Заекът въздишаше и ние пак се понасяхме, накъдето ни видят очите — ту надясно, ту наляво…

Когато облаците се разнесоха и изгря луната, видях под планината градче с наклонени на разни страни камбанарии.

По пътя за града тичаха Карабас Барабас и продавачът на пиявици.

Заекът каза: „Ехе-хе, ето ти тебе заешко щастие! Те отиват в Града на глупците, за да наемат полицейски кучета. Ние сме загубени.“

Заекът падна духом. Пъхна нос в лапите си, ушите му увиснаха.

Аз го молих, плаках, дори се кланях в краката му. Заекът не мърдаше.

Но когато откъм града изскочиха в галоп два чипоноси булдога с черни превръзки на десните си лапи, бърз трепет премина по цялата кожа на заека — аз едва успях да се метна отгоре му и той хукна отчаяно из гората…

Останалото ти видя, Буратино.

Пиеро свърши разказа си и Буратино го запита внимателно:

— А къде е този дом и къде е тази стаичка под стълбата, в която се намира вратичката, която се отключва със златното ключе?

— Карабас Барабас не успя да разкаже къде е… Ах, но не е ли все едно — ключето е на дъното на езерото… Ние никога няма да се видим щастливи.

— Ами това какво е? — извика в ухото му Буратино. И като извади от джоба си ключето, завъртя го пред носа на Пиеро. — Ето го!