Алексей Толстой
Златното ключе (25) (или приключенията на Буратино)

Буратино узнава тайната на златното ключе

Карабас Барабас и Будалко се подкрепяха с печено прасенце. Стопанинът наливаше вино в чашите.

Карабас Барабас, смучейки едно от крачетата на прасето, каза на стопанина:

— Виното ти нищо не струва, налей ми ей от онази делва! — И той посочи с костта делвата, в която беше Буратино.

— Синьоре, тази делва е празна — отговори стопанинът.

— Лъжеш, покажи да видим!

Тогава стопанинът вдигна делвата и я обърна. Буратино с всички сили се опря с лактите си в стените на делвата, за да не се изтърси.

— Там нещо се чернее — изхърка Карабас Барабас…

— Там нещо се белее — добави Будалко.

— Синьори, езикът ми да изсъхне, лумбаго да ме хване, ако лъжа — делвата е празна!

— Щом е тъй, постави я на масата — ще хвърляме в нея костите.

Делвата, в която беше Буратино, поставиха между директора на кукления театър и продавача на лечебни пиявици. Върху главата на Буратино започнаха да се сипят оглозгани кости и корички.

Карабас Барабас, след като изпи много вино, опъна брадата си към огнището, за да се разтопи и да падне от нея полепената смола.

— Ще сложа Буратино в шепата си — хвалеше се той, — а с другата шепа ще го стисна тъй, че ще се стопи в ръцете ми.

— Негодникът напълно заслужава това — съгласяваше се Будалко, — но по-добре е най-напред да му сложим пиявици, за да изсмучат кръвта му…

— Не! — удряше с юмрук Карабас Барабас. — Най-напред ще му взема златното ключе…

В разговора се намеси и стопанинът — той вече знаеше за бягството на дървените човечета.

— Синьоре, няма защо вие да се изморявате да ги търсите. Ей сега ще извикам две отракани момчета; докато вие се подкрепяте с вино, момчетата ще претърсят в гората и ще ви доведат тука Буратино.

— Добре. Изпрати момчетата — каза Карабас Барабас, като поставяше огромните си крака до огъня. И тъй като вече се беше напил, с пълно гърло запя:

Мой народе славен,

от дърво направен!

Куклен господар съм,

куклен силен цар съм!…

Страшен Карабас,

славен Барабас…

Куклите пред мене

падат на колене.

И да си красива,

за камшик те бива.

Камшиче прекрасно,

камшиче всевластно!

Щом със тебе плесна,

моят народ сънен

ми запява песни.

И пари потичат

в джоба ми бездънен,

в джоба ми бездънен…

Тогава Буратино с проточен глас извика от дълбоката делва:

— Открий тайната, нещастнико, открий тайната!…

Карабас Барабас уплашено тракна с челюстите си и се опули на Будалко.

— Ти ли извика?

— Не, не съм аз…

— Кой каза да открия тайната?

Будалко беше суеверен, а освен това и той беше изпил много вино. Лицето му посиня и се сбръчка от страх досущ като гъба-печурка. Като го гледаше, Карабас Барабас също затрака със зъби.

— Открий тайната — извика пак тайнственият глас от дълбоката делва, — иначе няма да станеш оттука, нещастнико!

Карабас Барабас поиска да скочи, но не можеше дори да мръдне.

— Ка-ка-каква та-та-тайна? — попита той със заекване.

Гласът отговори:

— Тайната на Костенурката Тортила.

От ужас Будалко бавно се скри под масата. На Карабас Барабас му се откачи долната челюст.

— Къде се намира вратата, къде се намира вратата? — като есенен вятър в комина се изви гласът…

— Ще кажа, ще кажа, млъкни, млъкни! — прошепна Карабас Барабас. — Вратата… в килерчето на стария Карло, зад рисуваното огнище…

Щом изрече тези думи, влезе стопанинът.

— Ето ви юнаците, които за пари, синьоре, ще ви доведат и самия дявол…

И той посочи към вратата, пред прага на която стояха Лиса Алиса и Котарака Базилио. Лиса почтително свали старата си шапка.

— Нека синьор Карабас Барабас дари нас, бедните, с десет златни монети и ние ще му дадем в ръцете негодника Буратино, без да се мръднем оттука.

Карабас Барабас отметна брадата си и бръкна в джоба на жилетката и извади десет жълтици.

— Ето парите, а къде е Буратино?

Лиса преброи няколко пъти парите, въздъхна, като даде половината на котарака, и показа лапата си:

— Той е в делвата, синьоре, под носа ви…

Карабас Барабас грабна делвата от масата и бясно я тресна в каменния под. Из парчетиите и купчината оглозгани кости изскочи Буратино. Докато всички стояха с отворени уста, той като стрела се спусна навън — право при петела, който ту с едното, ту с другото око гледаше гордо един изсъхнал червей.

— Ти си ме предал, дърта мършо! — каза му със свирепо вдигнат нос Буратино. — А сега тичай, колкото сили имаш…

И той се вкопчи здраво в генералската му опашка. Петелът, без да разбира нещо, разпери криле и се впусна да бяга с дългите си крака. Буратино зад него, като вихър — в подножието на планината, през пътя, по полето… в гората.

Карабас Барабас, Будалко и стопанинът на кръчмата най-после се опомниха и изтичаха навън. Но колкото и да се оглеждаха, Буратино никъде не се виждаше, само в далечината бягаше с всички сили петелът. Но тъй като на всички беше известно, че той е глупак, то на петела никой не обърна внимание.