Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (6)

Глава шеста
В гората

— Ще ми се Макреди да побърза и да отведе всичките тези хора — каза след малко Сюзан. — Вече свикнах.

— И как гадно мирише на камфор! — отбеляза Едмънд.

— Предполагам, че е сложен в джобовете на тези палта — рече Сюзан, — за да прогони молците.

— Нещо ми лепне по гърба — каза Питър.

— Не е ли студено? — попита Сюзан.

— Сега като го спомена, усетих студа — отвърна Питър.

— Дявол да го вземе, освен това е мокро! Какво става? И с всяка изминала минута става все по-мокро. — Той с усилие се изправи.

— Хайде да излизаме! — предложи Едмънд. — Те са си отишли.

— Ох! — изведнъж извика Сюзан. Всички се почудиха какво става.

— Облегнала съм се на някакво дърво — обясни тя. — Гледайте започва да става светло, ей там.

— По дяволите, права си! — каза Питър. — Погледнете тук… там… Наоколо има само дървета. И това мокрото е сняг. О, струва ми се, че в крайна сметка сме попаднали в гората на Луси.

Да, сега вече никой не се съмняваше в това. Четирите деца стояха и притваряха очи от ослепителната дневна светлина на зимния ден. Зад тях останаха висящите на закачалка палта, а пред тях имаше дървета, покрити със сняг.

Питър веднага се обърна към Луси:

— Извинявай, че не ти повярвах! — каза той. — Съжалявам! Ще ми простиш ли?

— Разбира се! — отвърна Луси.

— А сега? — попита Сюзан. — Какво ще правим по-нататък?

— Какво ли? — разсъждаваше на глас Питър. — Ще отидем да огледаме гората, разбира се.

— Доста е студено. Да бяхме облекли по някое палто — каза Сюзан, като потропваше с крака.

— Не са наши — отбеляза Питър боязливо.

— Сигурна съм, че няма да има никакви проблеми — успокои го Сюзан. — Та ние не искаме да ги изнесем от къщата. Дори няма да ги изнасяме от дрешника.

— Изобщо не помислих за това, Сюзан — каза Питър. — Разбира се, погледнато така, става. Никой не може да каже, че си задигнал нечие палто, след като то си остава в дрешника, където си го намерил. А според мен цялата тази страна се намира в дрешника.

Планът на Сюзан веднага бе приведен в действие. Палтата им бяха доста големи: стигаха чак до петите им и приличаха на кралски мантии. Всеки мислеше, че новите дрехи стоят по-добре на другия, отколкото на самия него. Но така вече им стана доста по-топло.

— Можем да си представим, че сме изследователи на Арктика — каза Луси.

— Струва ми се, че е достатъчно вълнуващо, без да си представяме каквото и да било — отвърна Питър и ги поведе напред към гората.

Над главите им бяха надвиснали тъмни облаци. Изглежда пак ще вали сняг.

— Не ви ли се струва — обади се Едмънд след малко, — че трябва да вървим малко по-наляво, ако искаме да стигнем до стълба с фенера?

За миг бе забравил твърдението си, че никога преди не е бил в гората. Усети, че се е издал, но вече бе твърде късно. Всички спряха и се втренчиха в него.

— Значи наистина си бил тук онзи път — обяви Питър, — когато Луси каза, че те е срещнала, а ти я изкара, че лъже.

Настана гробна тишина.

— От всички отвратителни хора… — започна Питър, но внезапно млъкна и сви рамене. Изглежда наистина нямаше какво повече да каже, затова четиримата отново тръгнаха. Едмънд мислено си повтаряше: „О, ще ми платите за всичко!“

— Все пак накъде отиваме? — попита Сюзан само за да смени темата за разговора.

— Според мен Луси трябва да ни води — предложи Питър. — Заслужила си го е. Къде ще ни заведеш, Луси?

— Какво ще кажете да погостуваме на господин Тумнус? — каза Луси. — Той е добрият фавън, за когото ви разказвах.

Всички се съгласиха и продължиха бързо, като потропваха с крака. Луси се оказа добър водач. В началото не беше сигурна, че ще може да намери пътя, но постепенно се ориентира и ги отведе точно пред пещерата на господин Тумнус. Там обаче ги очакваше голямо разочарование.

Вратата беше откачена от пантите и натрошена на парчета. Вътре бе тъмно и студено. Усещаше се влага и миризма на място, което не е обитавано от няколко дни. През вратата бе навявал сняг, размесен с нещо черно (овъглени съчки и пепел от огнището, както се оказа по-късно). Явно някой ги бе разхвърлял из стаята и после ги бе стъпкал с крака. Изпочупени чаши и чинии се търкаляха по пода, а портретът на бащата на фавъна беше нарязан на ивици.

— Ама че погром! — забеляза Едмънд. — Май нямаше смисъл да идваме тук.

— Какво е това? — попита Питър, като се наведе. Беше видял парче хартия, приковано с пирон за входа.

— Пише ли нещо на него? — полюбопитства Сюзан.

— Да, струва ми се — отговори Питър, — но не мога да го прочета на тази светлина. — Хайде да излезем навън.

Всички излязоха на дневната светлина и наобиколиха Питър, а той зачете:

Бившият собственик на това помещение, фавънът Тумнус, е арестуван и очаква да бъде изправен пред съд в обвинение в предателство срещу Нейно императорско величество Джейдис, Кралица на Нарния, Владетелка на Каир Паравел, Императрица на Уединените острови и т.н., също така и за подпомагане на враговете на гореспоменатото Величество, приютяваме на шпиони и побратимяване с човешки същества.

Подпис: Могрим, капитан на тайната полиция.

Да живее кралицата!

Децата се спогледаха.

— Не съм сигурна, че това място ми харесва — каза Сюзан.

— Луси, коя е тази Кралица? — попита Питър. — Знаеш ли нещо за нея?

— Тя не е истинска Кралица — отговори Луси, — а страшна Вещица, Бялата вещица. Всички горски жители я мразят. Направила е магия в страната да бъде вечна зима и никога да не идва Коледа.

— Чудя се има ли някакъв смисъл да продължаваме — каза Сюзан. — Имам предвид, че тук не изглежда особено безопасно, а сигурно няма да бъде и много забавно. При това става все по-студено, а не сме си взели нищо за ядене. Предлагам да се връщаме!

— О, не можем, не можем — почти извика Луси. — Не разбирате ли?! Не можем да си тръгнем просто така, след всичко това. Бедният фавън е изпаднал в беда заради мен. Той ме скри от Вещицата и ми показа обратния път. Точно това означава „Подпомагане на враговете на Кралицата и побратимяване с човешки същества“. Ние трябва да се опитаме да го освободим!

— Ние можем всичко — иронично отбеляза Едмънд, — както дори не сме си взели храна!

— Я да млъкваш! — скастри го Питър, който все още беше много ядосан на Едмънд. — Ти как мислиш, Сюзан?

— Струва ми се, че Луси е права — каза Сюзан. — Нямам желание да направя и крачка по-нататък и ми се иска изобщо да не бяхме идвали тук. Но мисля, че сме длъжни да помогнем на този господин, как се казваше, имам предвид фавъна.

— Така е — съгласи се Питър. — Тревожи ме това, че не носим никаква храна. Бих ви предложил да се върнем и да вземем нещо от килера, но не съм сигурен дали ще можем да попаднем отново в тази страна, след като веднъж излезем от нея. Мисля, че ще трябва да продължим.

— Аз също! — добавиха в един глас и двете момичета.

— Само ако знаехме къде е затворен бедният фавън! — каза Питър.

Всички се умълчаха, замислени как да действат по-нататък, когато Луси каза:

— Погледнете! Червеношийка! Това е първата птичка, която виждам тук. Не може да бъде! Чудя се дали птиците в Нарния могат да говорят? Тя ни гледа, сякаш иска да ни каже нещо. — Луси се обърна към нея: — Можеш ли да ни кажеш къде са отвели Тумнус, фавъна?

Тя направи крачка към птичката, докато изричаше тези думи. Червеношийката литна, но кацна на съседно дърво. Оттам ги загледа настойчиво, като че разбираше всичко, което говорят. Почти без да забележат, че го правят, децата пристъпиха една-две крачки по-близо до нея. Тогава червеношийката пак полетя до следващото дърво и отново ги погледна настойчиво.

— Знаете ли — каза Луси, — сигурна съм, че иска да я следваме.

— И аз имам същото чувство — съгласи се Сюзан. — А ти какво мислиш, Питър?

— Нищо не пречи да опитаме.

Червеношийката сякаш разбра разговора. Продължи да прехвърча от дърво на дърво, винаги на няколко метра от тях, но винаги и достатъчно близо, за да могат да я следват. Междувременно облаците над главите им се разнесоха и зимното слънце отново се показа. Снегът ослепително заблестя. Вървяха вече половин час. Момичетата крачеха отпред, когато Едмънд се обърна към Питър:

— Ако престанеш да ми се цупиш, ще ти кажа нещо, което е най-добре да чуеш.

— Какво е това нещо? — попита Питър.

— Ш-ш-т! Не толкова високо — сниши глас Едмънд. — Няма смисъл да плашим момичетата. Ти разбираш ли какво правим сега?

— Какво? — попита Питър почти шепнешком.

— Вървим след водач, за когото не знаем нищо. Откъде сме сигурни на чия страна е тази птица? Не е ли възможно да ни води към някакъв капан?

— Глупости! Та това е само една червеношийка, разбираш ли? А във всички приказки, които съм чел, червеношийките са добри птици. Сигурен съм, че една червеношийка не може да бъде на страната на злото.

— Като стана дума за това, коя е страната на доброто? Откъде сме сигурни, че фавъните са добри, а Кралицата (да, знам, казаха ни, че е вещица) е лоша? Всъщност не знаем нищо нито за едните, нито за другите.

— Фавънът е спасил Луси.

— Това го е казал той. Но ние откъде да сме сигурни? Някой има ли и най-малко понятие как да се върнем оттук у дома?

— Господи! — каза Питър. — Бях забравил за това.

— А и няма никакви изгледи да ядем нещо! — каза Едмънд.