Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (14)

Глава четиринадесета
Победата на Вещицата

Още щом Вещицата се скри от погледите им, Аслан каза:

— Веднага трябва да се махаме от това място, защото то ще бъде нужно за други цели. Тази вече ще лагеруваме при бродовете на Беруна.

Разбира се, всички изгаряха от нетърпение да разберат какво е говорил с Вещицата. Но лицето му беше толкова сурово, а в ушите им още звучеше ревът му, така че никой не се осмели да го попита.

Хапнаха на открито горе на хълма (силното слънце вече бе изсушило тревата). След това им бе необходимо известно време, за да разглобят палатката и да приберат всичко останало. Преди да стане два часът, вече бяха на път. Отправиха се в североизточна посока, без да бързат, тъй като не отиваха много далече.

Още след като тръгнаха, Аслан обясни на Питър плана си на действие.

— Веднага щом свърши работата си по тези места — каза той, — Вещицата положително ще се върне в къщата си, заедно със слугите си ще се подготви за обсада. Ти може би ще успееш, но е възможно и да не успееш да й попречиш да стигне дотам.

След това Аслан начерта два плана за битката. Единият бе за борба с Вещицата и хората й в гората, а другият — за нападение на замъка й. През цялото време той даваше съвети на Питър как да проведе операцията, като му говореше: „Трябва да поставиш кентаврите си еди-къде си“ или „Трябва да изпратиш разузнавачи, за да разбереш, ако тя прави еди-какво си“, докато накрая Питър попита:

— Но нали ти самият ще бъдеш там, Аслан?

— Не мога да ти обещая — отвърна Лъва и продължи да дава указания.

В последната част от прехода край него най-често бяха Сюзан и Луси. Той не приказваше много и им се видя натъжен.

Беше все още следобед, когато се спусна до мястото, на което речната долина ставаше просторна и реката беше широка и плитка. Това бяха бродовете на Беруна и Аслан нареди да спрат на отсамния бряг. Но Питър попита:

— Няма ли да бъде по-добре да се установим на другия бряг? Опасявам се, че тя ще се опита да ни нападне още тази нощ.

Аслан, който сякаш в момента се бе замислил за нещо друго, се изправи, разтърси величествената си грива и възкликна:

— А? Какво каза?

Питър повтори думите си.

— Не — отвърна Аслан унило, като че ли това нямаше значение. — Тя няма да ни атакува тази нощ. — После въздъхна дълбоко и добави: — Независимо от това обаче е добре, че си го помислил. Така трябва да разсъждава войникът! Но това наистина няма значение.

И те продължиха с разполагането на лагера. Настроението на Аслан подейства на всички тази вечер. Питър беше неспокоен при мисълта, че ще трябва сам да се сражава в битката. Вестта, че Аслан може и да не присъства, беше голям удар за него. На трапезата тази вечер бе тихо. Всеки чувстваше колко се различаваше тя от снощи или дори от сутринта. Като че ли добрите времена, които едва започваха, вече бяха към края си.

Това усещане толкова много се отрази на Сюзан, че когато си легна, не можа да заспи. След като дълго време се мята насам-натам, тя чу, че и Луси въздиша тежко и се върти до нея в тъмнината.

— И ти ли не можеш да заспиш? — попита Сюзан.

— Не — отвърна Луси. — Но мислех, че поне ти си заспала. Слушай, Сюзан!

— Какво?

— Имам ужасното чувство, че някаква заплаха тегне над нас.

— И ти ли? Защото всъщност и аз имам същото чувство.

— Заради Аслан — отвърна Луси. — Или на него ще се случи нещо страшно, или той самият се кани да извърши нещо страшно.

— През целия следобед нещо ставаше с него — каза Сюзан. — Луси! Какво каза той, че няма да бъде с нас в битката? Мислиш ли, че би могъл да се измъкне и да ни остави през нощта?

— Къде е той сега? — попита Луси. — Тук в палатките ли?

— Мисля, че не.

— Сюзан! Да излезем навън и да огледаме наоколо. Може би ще го видим.

— Добре. Хайде! — каза Сюзан. — Все едно дали ще направим това, или ще лежим тук будни.

Съвсем тихо двете момичета пипнешком се промъкнаха между спящите и изпълзяха от палатката. Луната светеше ярко и тишината се нарушаваше само от шума на реката, която ромонеше между камъните. Изведнъж Сюзан хвана Луси за ръката и промълви:

— Виж!

В края на поляната, на която бяха разположили лагера, точно където започваха дърветата, те видяха как Лъва бавно се отдалечава от тях към гората. Вървяха подире му нагоре по стръмнината, встрани от речната долина и после завиха леко надясно — явно по същия път, по който бяха вървели следобеда, когато идваха от хълма на Каменната маса. Следваха го дълго през тъмни сенки и открити места, осветени от бледата лунна светлина. Краката им се намокриха от росата. Той им изглеждаше някак различен от онзи Аслан, когото познаваха. С наведена глава и увиснала опашка, Лъва вървеше съвсем бавно, сякаш много, много уморен. После, когато пресичаха едно широко открито място, където нямаше никаква светлина, за да могат да се скрият, той се спря и се огледа. Нямаше смисъл да се опитват да бягат, затова тръгнаха към него. Когато се приближиха, Аслан изрече:

— О, деца, деца, защо ме следвате?

— Не можехме да заспим — отговори Луси и след това почувства, че няма нужда да говори повече, бе сигурна, че Аслан знае всичко, което са си мислили.

— Можем ли да дойдем с теб, където и да отиваш? — попита Сюзан.

— Ами… — започна Аслан и като че ли се замисли. После продължи: — Ще ми бъде приятно да бъда с другари тази нощ. Можете да дойдете, ако ми обещаете да спрете, когато ви кажа, и след това да ме оставите да продължа сам.

— О, благодарим ти, благодарим ти! Ще го направим — съгласиха се и двете момичета.

Те отново тръгнаха напред, като вървяха от двете му страни. Но колко бавно вървеше той! А огромната му царствена глава бе толкова наведена, че носът му почти докосваше тревата. След малко залитна и простена тежко:

— Аслан! Скъпи Аслан — загрижено каза Луси. — Какво има? Не можеш ли да ни кажеш?

— Да не си болен, скъпи Аслан?

— Не — отговори Аслан. — Аз съм тъжен и самотен. Поставете ръцете си върху гривата ми, за да усещам, че сте тук, и ще продължим нататък.

И момичетата направиха това, което никога не биха посмели да направят без разрешението му, но което мечтаеха да направят, откакто го видяха за първи път. Заровиха изстиналите си ръце в красивото море от козина, погалиха го и така тръгнаха заедно. А след малко забелязаха, че се изкачват по склона на хълма, където се намираше Каменната маса. Вървяха нагоре към мястото, докъдето стигаха дърветата, и когато приближиха последното дърво (онова, което бе заобиколено с малко храсти), Аслан спя и каза:

— О, деца, деца! Тук трябва да спрете! И каквото и да се случи, пазете се да не ви видят! Сбогом!

Двете момичета заплакаха горчиво (макар че едва ли знаеха защо) и се вкопчиха в Лъва. Целуваха гривата и носа му, и лапите, и големите му тъжни очи. След това той се извърна и продължи към върха на хълма. А Луси и Сюзан, свити в храстите, гледаха след него и ето какво видяха.

Огромна тълпа от различни същества бе наобиколила Каменната маса и макар и луната да светеше, мнозина носеха факли, които горяха със злокобни червени пламъци. А какво сборище! Огромни людоеди с чудовищни зъби, вълци и човекоподобни същества с волски глави, духове на зли дървета и на отровни растения. Имаше и други същества, но тях няма да описвам, защото, ако ги опиша, навярно родителите ви няма да ви разрешат да четете тази книга — страшилища, магьосници и демони, привидения, върколаци и вампири, и таласъми… Всъщност тук бяха всички слуги на Вещицата, които вълкът бе събрал по нейна заповед. А точно по средата, застанала до масата, бе самата Вещица.

Вой и ужасяващ крясък се изтръгнаха от тълпата, когато зърна големия Лъв да се приближава. За миг дори сякаш Вещицата бе поразена от страх. След това се съвзе и се изсмя диво и свирепо:

— Глупакът! — изкрещя тя. — Глупакът дойде! Вържете го здраво!

Луси и Сюзан затаиха дъх, като очакваха Аслан да изреве и да скочи върху враговете си, но това не се случи. Четири магьосници, озъбени и злобно ухилени, макар също да отстъпваха, донякъде изплашени от това, което трябваше да направят, се приближиха към него.

— Вържете го, казвам! — повтори Бялата вещица.

Магьосниците се спуснаха към него и победоносно изреваха, когато разбраха, че той изобщо не се съпротивлява. После други — зли джуджета и маймуни — се втурнаха да им помагат. Заедно претърколиха огромния лъв по гръб и завързаха четирите му лапи, като радостно крещяха, сякаш вършеха нещо много смело, макар че, ако Лъвът бе пожелал, само с едната си лапа можеше да убие всичките. Но той не издаде нито звук дори когато враговете опъваха и дърпаха въжетата толкова силно, че те се впиваха в лапите му. След това започнаха да го влачат към Каменната маса.

— Спрете! — извика Вещицата. — Нека първо го пострижат!

Когато един великан излезе с ножици в ръце и приклекна до главата на Аслан, тълпата отново избухна в гневен смях. „Кръц — кръц — кръц“ — работеха ножиците и купища златни къдрици започнаха да падат на земята. След това великанът се изправи и децата, които наблюдаваха от своето скривалище, можаха да видят колко малка и различна изглеждаше главата на Аслан без грива. Неприятелите също видяха разликата.

— Ха, та той е просто една голяма котка! — извика някой.

— И от това нещо ли се страхуваме? — запита друг.

И те се скупчиха около Аслан, подиграваха му се, говореха му нещо като: „Пис-пис! Бедно коте!“, „Колко мишки хвана днес, котако?“ и „Искаш ли купичка мляко, Писане?“

— О, как смеят! — възмути се Луси и по бузите й потекоха сълзи. — Зверове, зверове!

Защото сега, след като първото сътресение премина, оголеното лице на Аслан й се струваше посмело, по-красиво, по-търпеливо от всякога.

— Сложете му намордника! — нареди Вещицата.

Дори и сега, когато слагаха намордника, само едно захапване на челюстите щеше да струва ръцете на двама-трима от неприятелите. Но Лъва дори не помръдна. А това, изглежда, разяри цялата сган. Сега всички се втурнаха към него. Тези, които се страхуваха да го доближат дори и след като бе вързан, събраха смелост и в продължение на няколко минути двете момичета не можеха дори да го видят — така плътно бе заобиколен от тълпата, която го риташе, удряше, плюеше и му се подиграваше.

Най-после сганта се насити. Започна да влачи вързания лъв с намордника на устата към Каменната маса, като едни го теглеха, други бутаха. Той беше огромен и дори когато го дотътриха, трябваше да напрегнат сили, за да го вдигнат върху масата. И отново започнаха да го връзват и да стягат въжетата.

— Чудовища! Чудовища! — хълцаше Сюзан. — Дори и сега ли се страхуват от него, дори и сега ли?

Щом вързаха Аслан върху плоския камък (и то така, че приличаше на куп въжета), сред тълпата настъпи затишие. Четири магьосници с факли в ръце застанаха до ъглите на масата. Вещицата разголи ръце, както ги бе разголила предишната нощ, когато жертвата беше не Аслан, а Едмънд. След това започна да точи ножа си. Когато пламъкът на факлите го освети, на децата им се стри, че е направен не от стомана, а от камък, и че има странна и зловеща форма.

Най-после Кралицата се приближи. Стоеше до главата на Аслан. Мускулите на лицето й се стягаха и потръпваха от вълнение, а неговото (все така спокойно — нито сърдито, нито уплашено, само малко тъжно) гледаше нагоре към небето. Сетне, точно преди да замахне с ножа, тя се наведе и с несигурен глас каза:

— Е, кой спечели накрая? Нима мислиш, глупако, че с това ще спасиш човека-предател? Сега, както се договорихме, ще убия теб вместо него и така Тъмната магия ще бъде изпълнена. Но щом ти умреш, кой ще ми попречи да убия и него? Кой ще го измъкне от ръцете ми тогава? Разбери, че ти ми даваш Нарния навеки. Загубваш собствения си живот, а не си спасил неговия. Като знаеш това, надежда всяка остави и умри.

Децата не видяха самия момент на убийството. Не можеха да понесат тази гледка и закриха очи.