Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (12)

Глава дванадесета
Първата битка на Питър

Докато джуджето и Бялата вещица казваха това, на километри от тях бобрите и децата вървяха вече часове наред. Отдавна бяха свалили палтата си. В момента дори бяха спрели и си говореха:

— Гледайте! Синьо рибарче!

Или:

— Ей, див зюмбюл!

Или:

— Само чуйте дрозда!

Продължаваха да вървят мълчаливо, като се захласваха от всичко наоколо. Преминаваха от слънчеви пътеки в прохладни зелени гъсталаци и излизаха на широки, покрити с мъх горски поляни, където стари брястове извисяваха разлистените си корони. После пак навлязоха в гъсталак от цъфнало френско грозде и глог, където сладкото ухание направо ги упояваше.

Те се учудиха не по-малко от Едмънд, като видяха как зимата си отива и как в цялата гора за няколко часа вместо януари настъпва май. Дори не бяха сигурни, както бе сигурна Вещицата, че това се дължи на идването на Аслан в Нарния. Но понеже знаеха, че причината за безкрайната зима са магиите, когато вълшебната пролет настъпи, всички разбраха, че замислите на Вещицата се провалят напълно. И тъй като затоплянето продължи доста, сетиха се, че тя няма да може да използва шейната си. Затова вече не бързаха толкова и си позволяваха повече и по-продължителни почивки. Естествено, вече бяха достатъчно уморени. Не бих казал ужасно уморени, но се движеха по-бавно и бяха умърлушени като човек, който е бил целия ден под открито небе.

От известно време не следваха течението на голямата река, защото трябваше да завият малко надясно (което означаваше малко на юг), за да стигнат до Каменната маса. Но дори и пътят им да бе друг, нямаше да могат да продължат по долината на реката, защото, както снегът се топеше, реката скоро придойде, разля се волно и пътеката, по която трябваше да вървят, щеше да бъде под водата.

Но ето че слънцето започна да слиза ниско, светлината му стана по-червена, сенките се удължиха и растенията започнаха да затварят цветчетата си.

— Още малко — каза господин Бобър и ги поведе по хълма, покрит с дебел килим от пружиниращ мъх (много приятен за уморените им крака), докато стигнаха до мястото, където на голямо разстояние едно от друго растяха само високи дървета.

След това катерене в края на дългия и уморителен ден всички дишаха тежко и пъшкаха. Луси тъкмо се чудеше дали ще може да стигне до върха без още една дълга почивка, когато неочаквано се оказа, че вече са на върха.

Бяха на открито зелено място, откъдето имаше изглед надолу към гората, простираща се на всички посоки. А право насреща, далеч на изток, нещо проблясваше и се движеше.

— Господи! — прошепна Питър на Сюзан. — Морето!

Точно по средата на този открит връх беше Каменната маса. Тя представляваше грамадна мрачна плоча от сив камък, подпряна на четири изправени камъка. Изглеждаше много стара и цялата бе набраздена със странни линии и с фигури, които може би бяха букви от някакъв непознат език. Човек изпитваше странно чувство, когато ги погледнеше. Следващото нещо, което децата видяха, беше палатка, разпъната в единия край на поляната. Особено сега, обляна от светлината на залязващото слънце, тя беше чудесна: със стени като от жълта коприна, с яркочервени въжета и колчета от слонова кост. Над нея се извисяваше пилон и знамето (на което бе изрисуван изправен на задните си лапи червен лъв) се развяваше от лекия ветрец, който идваше от далечното море. Докато се възхищаваха на гледката, чуха музика отдясно и след като се обърнаха, видяха това, заради което бяха дошли чак дотук.

Аслан стоеше в средата, а около него във формата на полумесец се бяха събрали различни същества. Имаше горски и водни самодиви (дриади и нимфи, както ги наричаме в нашия свят) със струнни инструменти в ръце. Точно от тях се носеше музиката. Там бяха и четири големи кентавъра — от кръста надолу приличаха на огромни английски работни коне, а нагоре приличаха на сурови, но красиви великани. Имаше и еднорог, и бик с човешка глава, и пеликан, и орел, и огромно куче. А редом с Аслан стояха два леопарда — единият носеше короната му, а другият — знамето.

Бобрите и децата само гледаха Аслан, без да знаят какво да кажат и да направят. Когато човек не е бил в Нарния, мисли, че едно нещо не може да бъде едновременно и добро, и страшно. Но на децата вече и през ум не им минаваше подобна мисъл. Защото, когато се опитаха да погледнат Аслан, мярнаха златната му грива и тържествения, царствен поглед на огромните му изумителни очи. Усетиха, че не могат да го гледат, и се разтрепериха.

— Вървете! — прошепна господин Бобър.

— Не — също шепнешком отвърна Питър, — първо вие.

— Не, синовете Адамови са преди животните! — прошепна отново господин Бобър.

— Сюзан, — попита Питър, — как мислиш? Не трябва ли първо ти да отидеш?

— Не, ти си най-големият — прошепна Сюзан.

И, разбира се, колкото по-дълго разговаряха, толкова по-неловко се чувстваха. Питър разбра, че трябва да тръгне пръв. Извади сабята си и я вдигна за поздрав, като припряно каза на другите:

— Хайде, стегнете се! — след което се придвижи към Лъва и каза: — Ние дойдохме, Аслан!

— Добре дошъл, Питър, сине Адамов! — приветства го Аслан. — Добре дошли Сюзан и Луси, дъщери Евини, добре дошли господин и госпожо Бобър.

Гласът му беше плътен, звучен и бързо прогони опасенията им. Сега те се чувстваха радостни и спокойни и не им се струваше неловко да стоят и да мълчат.

— А къде е четвъртият? — попита Аслан.

— Той се опита да ги предаде и се присъедини към Бялата вещица, о, Аслан! — осведоми го господин Бобър.

Питър не се сдържа и каза:

— Донякъде грешката е моя, Аслан. Аз му се разсърдих и мисля, че това е спомогнало да тръгне по лош път.

Аслан не отговори — нито оправда Питър, нито го обвини. Просто стоеше и го гледаше с големите си очи. И всички мислеха, че няма какво повече да каже.

— Моля ви, Аслан — каза Луси, — не можете ли да направите нещо, за да спасим Едмънд?

— Всичко ще бъде направено — отговори Аслан. — Но може би ще бъде по-трудно, отколкото си мислите.

И той отново замълча. Дотогава Луси си мислеше, че очите му излъчват царствена сила и кротост. Сега изведнъж й се строи, че те изглеждат и тъжни. Но в следващия миг това изражение изчезна. Лъвът разтърси грива и плесна с лапи („Страшни лапи — помисли Луси, — ако не знае как да ги направи меки като кадифе!“) и проговори:

— В това време да се подготви тържеството! Дами, отведете тези дъщери Евини в палатката и се погрижете за тях!

Когато момичетата се отдалечаваха, Аслан положи лапата си (макар и мека като кадифе, тя бе доста тежка) върху рамото на Питър и каза:

— Ела, сине Адамов! Ще ти покажа отдалече двореца, където ти ще бъдеш крал.

Питър, все още с извадена сабя в ръка, тръгна с Лъва към източния край на хълма. Там пред очите им се разкри чудна гледка. Слънцето залязваше зад гърбовете им. Това означаваше, че цялата местност под тях се разстилаше на вечерната светлина: гора, хълмове и долини, долното течение на Голямата река, лъкатушеща като сребърна змия. Отвъд всичко това беше морето, а над него — небето, покрито с облаци, порозовели от отблясъците на залеза. И точно където земята на Нарния се срещаше с морето, при устието на Голямата река, нещо блестеше върху едно хълмче. Блестеше, защото това беше замък и, разбира се, слънчевата светлина се отразяваше от многобройните му прозорци, които гледаха към Питър и залеза. Но Питър виждаше всичко това като голяма звезда, почиваща на морския бряг.

— Това, о, човеко — каза Аслан, — е Каир Паравел с четирите трона, на единия от които ще се възкачиш ти като крал! Показвам го на теб, защото ти си първородният син и ти ще бъдеш Върховният крал.

Питър отново не отговори, защото изведнъж странен звук разцепи тишината. Прозвуча като ловджийски рог, но по-плътно.

— Това е рогът на сестра ти — поясни тихо Аслан на Питър (толкова тихо, че бе по-скоро мъркане, ако не е липса на уважение да мислиш, че един лъв може да мърка).

В първия миг Питър не разбра нищо. После видя, че всички други същества тръгнаха нататък, и чу Аслан да казва, като махна с лапа:

— Назад! Да оставим принца да извоюва своята титла!

Едва тогава той разбра и се втурна с всички сили към палатката. А там видя страшна гледка.

Горските и водните самодиви бягаха на всички посоки. Луси тичаше към него толкова бързо, колкото можеха да я носят малките й крачета, а лицето й бе бяло като платно. След това видя как Сюзан, гонена от грамадно сиво животно, се втурна към едно дърво, хвана се и се покатери на него. Отначало Питър помисли, че вижда мечка. После реши, че прилича на немска овчарка, макар и да бе твърде голямо, за да е куче. И накрая разбра, че това е вълк, изправен на задните си лапи. С предните дращеше по дървото и ръмжеше. Козината му бе настръхнала. Сюзан едва успя да се покачи на втория голям клон, но единият й крак висеше така, че ходилото й бе на няколко сантиметра от тракащите зъби. Питър се почуди защо Сюзан не се изкачва по-нагоре или поне не се хваща по-здраво, но скоро видя, че тя всеки миг може да загуби съзнание и да се строполи на земята.

Питър не се чувстваше много храбър. Всъщност усещаше, че почти му прилошава. Но това не променяше нещата. Той се втурна към чудовището и замахна със сабята си отстрани. Този удар не достигна вълка. Бърз като светкавица, той се обърна с пламнали очи и широко отворена уста. Ако вълкът не беше така ядосан, че да нададе яростен вой, щеше веднага да захапе момчето за гърлото. При това положение, макар че всичко стана много бързо, за да има време за разсъждения, Питър само успя да се наведе и заби сабята си колкото се може по-дълбоко между предните крака на звяра (там, където се намираше сърцето). Следващият момент бе ужасен, приличаше на кошмар. Питър буташе и дърпаше сабята, а вълкът беше ни жив, ни умрял. Оголените му зъби тракаха срещу челото на момчето и всичко наоколо потъна в кръв. След миг бъдещият крал видя, че чудовището е мъртво, извади сабята от него, изправи се и избърса потта от челото си. Чувстваше се напълно изтощен.

Сюзан слезе от дървото. И тя, и Питър трепереха, като се срещнаха. И аз не мога да отрека, че не последваха сълзи и целувки, но в Нарния никой не гледа на това с лошо око.

— Бързо! Бързо! — чуваше се гласът на Аслан. — Кентаври! Орли! Виждам друг вълк в гъсталака. Там зад вас. Току-що побягна. Всички след него! Ще отиде при господарката си. Сега имате възможност да намерите Вещицата и да освободите четвъртия син Адамов.

Веднага се чуха тропот на копита и шум от крила и около дузина от най-бързите същества изчезнаха в сгъстяващата се тъма.

Питър, който все още не можеше да си поеме дъх, се обърна и видя Аслан близо до себе си.

— Забрави да почистиш сабята си! — напомни му Аслан.

Това бе вярно. Питър се изчерви, като погледна блестящата сабя, цялата омазана с кръв. Той се наведе и я избърса в тревата. След това я избърса в палтото си.

— Дай ми я и коленичи, сине Адамов! — повели Аслан.

И когато Питър направи това, Лъва го докосна с тъпото на сабята:

— Станете, сър Питър — Вълчето проклятие! И каквото и да се случва, никога не забравяйте да почистите сабята си!